Нора Робъртс
Сега и завинаги (7)

Шеста глава

Когато трите дни се превърнаха в седмица, Ана не знаеше дали да се чувства облекчена или сърдита. Да бъде безразлична и просто да продължи да живее живота си както досега, беше невъзможно. Той й беше поставил срок, а сетне изобщо не се появи поне за да чуе решението й, което тя, в интерес на истината, така и не беше взела.

Когато имаше проблем, Ана винаги го решаваше. Беше въпрос на обмисляне на всички нива и оценка на всички възможности и приоритети. Изглежда във връзката й с Дениъл имаше прекалено много нива, с които трябваше да се справи. От една страна той беше груб, самохвалко и досадник. От друга беше весел и с него й беше хубаво. Можеше да бъде непоносимо арогантен… И непоносимо приятен. Острите му ръбове никога нямаше да бъдат загладени. Имаше обаче бърз и остър ум. Беше интригант. Но се смееше над себе си. Имаше чувство за хумор. Беше властен, обичаше да заповядва. Беше щедър.

Ала ако не може да анализира успешно Дениъл, как би могла да анализира своите собствени чувства към него? Изпитваше ли желание? Имаше много малко опит с подобно усещане, но все пак можеше да го различи. А как би могла да разпознае любовта? И ако можеше, какво би трябвало да направи?

Единственото нещо, за което бе сигурна по време на отсъствието му бе, че той й липсваше. Беше сигурна, защото в противен случай едва ли би мислила толкова много за него. А тя мислеше. Обаче ако се предадеше, ако захвърлеше предпазливостта на вятъра и се омъжеше за него, какво щеше да стане с мечтата й?

Можеше да се омъжи, да има деца и да посвети живота си на него. И да намрази всичко, което биха постигнали двамата заедно, защото щеше да се е отказала от призванието си. Това означаваше половин живот и Ана не бе сигурна, че ще успее да го живее. Ала ако отблъснеше Дениъл и продължеше по избрания път, това не би ли означавало също половин живот?

Тези въпроси я измъчваха нощем, не й даваха мира и денем. На някои от тях намираше отговори и сетне ги отхвърляше. Така че все още не бе взела решение, защото знаеше, че направи ли го веднъж, то ще бъде окончателно и завинаги.

Насилваше се да изпълнява ежедневната си програма. За да не мисли непрекъснато, отиде на театър с приятели и на няколко партита. През деня се хвърляше в работата си в болницата с енергия, породена от объркването й.

По навик винаги първо посещаваше госпожа Хигс. Не беше необходимо да има докторска диплома, за да види, че жената отпада и линее. Преди да се захване с останалите си задължения, Ана прекарваше в стая 521 толкова време, колкото бе необходимо.

Седмица след последната й среща с Дениъл, след като сложи усмивката на лицето си, тя отвори вратата на госпожа Хигс. Този път щорите бяха пуснати и в стаята имаше повече сенки, отколкото светлина. Те сякаш се спотайваха в ъглите и чакаха. Ана видя госпожа Хигс, която бе будна и гледаше безмълвно увехналите цветя на масата. Очите й светнаха, когато я забеляза.

— Толкова се радвам, че дойде! Тъкмо си мислех за теб.

— Как няма да дойда! — Ана остави списанията. Инстинктът й подсказа, че точно днес госпожа Хигс не се нуждаеше от тях. — Иначе как бих могла да ви разкажа клюките, които чух на снощното парти?

Под претекст, че оправя чаршафите, Ана хвърли едно око на диаграмата. Сърцето й се сви. Веднага видя, че влошаването на госпожа Хигс през последните пет дни се бе задълбочило. Но се насили да се усмихне, като взе стол и седна до леглото.

— Нали знаете моята приятелка Майра? — Ана помнеше, че историите на Майра развеселяват госпожа Хигс най-много. — Снощи бе облякла черна рокля без презрамки, чието деколте бе поне с пет сантиметра под приетото за прилично. Някои от по-възрастните дами щяха да получат удар.

— А мъжете?

— Ами… Мога само да кажа, че Майра през цялата вечер не остана без кавалер.

Госпожа Хигс се разсмя, сетне се хвана за гърдите, защото болката я връхлетя.

Ана веднага скочи на крака.

— Ще повикам лекар.

— Не. — Изненадващо силна, тънката ръка я спря. — Той само ще ми бие още една инжекция.

Ана погали ръката на жената и се опита да премери пулса й.

— Само за успокоение на болката, госпожо Хигс. Ще ви бъде по-леко.

Жената се поизправи и приседна.

— По-добре да чувствам болка, отколкото нищо. Сега съм добре. — Тя се усмихна. — А разговорите с теб са по-приятни от лекарствата. Върна ли се вече твоят Дениъл?

Все още мерейки пулса й, Ана също седна.

— Не.

— Беше много любезно от негова страна да ме посети, преди да замине за Ню Йорк. Представи си, намина оттук, преди да отиде на летището!

Този неизвестен факт добави още смущение към объркването на Ана.

— Той обича да идва при вас.

— Каза, че когато се върне, отново ще дойде. — Госпожа Хигс погледна към розите, които Дениъл й бе донесъл преди седмица. Беше забранила на сестрата да ги изнесе, макар че вече бяха увехнали. — Толкова е хубаво да си млад и влюбен.

Ана почувства лека болка в гърдите. Нима Дениъл я обичаше? Той я беше избрал, искаше я за жена, ала любовта бе друго нещо. Трябваше да говори с някой, но Майра изглеждаше прекалено заета напоследък, а нямаше никой друг, който би могъл да я разбере. Може би госпожа Хигс, когато се почувства по-добре. Затова се усмихна и я потупа по ръката.

— Сигурно сте била влюбена поне дузина пъти.

— Най-малко. Да си влюбен! О, това е като да караш сърф — нагоре, надолу, върхове и спадове, вълнения, трепети. Като въртележка — въртиш се, въртиш се и музиката свири! Ала да обичаш… — жената въздъхна, отдавайки се на спомените си. — Това е лабиринт, Ана. Има завои, обратни завъртания и улици без изход. Трябва да вървиш. Да вярваш и да продължаваш напред. Преживях го за кратко с моя съпруг и никога повече не посмях да вляза в лабиринта.

— Какъв беше той, вашият съпруг?

— О, беше млад и амбициозен. Пълен с идеи. Баща му имаше бакалия и Томас бе решил да я разшири, да направи цяла верига от магазини. Беше много умен. Ако беше жив… Но това няма значение. Вярваш ли, че някои неща в живота на човека са предопределени?

Ана се замисли за необходимостта, която изпитваше да лекува. Опита се да не мисли за Дениъл.

— Да.

— Томас бе предопределен да умре млад, да изгори като красив бенгалски огън. И въпреки това успя да постигне толкова много за краткото време, което живя. Възхищавам му се, когато се обърна назад. Твоят Дениъл ми напомня за него.

— Как?

— Тази енергия! Може да се види, изписана върху лицата им. Тя казва, че са в състояние да постигнат удивителни неща. — Жената се усмихна отново, преодолявайки нов пристъп на болка. — Има коравосърдечие, безпощадност, които обаче означават, че ще преминат през всичко, което се изпречи на пътя им, за да постигнат целта си. Обаче има и нежност, и благородство. Това, което караше Томас да дава пълна шепа бонбони на детенце, което няма пари. Това, което накара Дениъл да дойде в болницата при една стара жена, която дори не познава. Аз промених завещанието си.

Ана стреснато скочи.

— Но, госпожо Хигс…

— Моля те, почакай. — Жената затвори очи за миг, в желанието си да възвърне малко сила на умореното си тяло. — По лицето ти виждам, че се страхуваш да не съм оставила всичко на теб. Успокой се. Томас ми завеща гнездо, пълно с яйца, аз инвестирах в него и се излюпиха пиленца. Това ми даде възможност да водя удобен и безгрижен живот. Нямам деца, нито внуци. Късно е да съжалявам. Искам да оставя нещо след себе си. Искам някой да ме запомни. — Тя погледна Ана. — Говорих с Дениъл за това.

— С Дениъл ли? — Ана приближи към леглото.

— Много е умен, като Томас. Казах му какво искам да направя и той ми обясни как. Заръчах на адвоката си да учреди стипендия. Дениъл се съгласи да стане изпълнител на волята ми, така че ще може да контролира нещата.

Ана отвори уста да промени темата на разговор, защото не искаше да говорят за смърт, ала реши, че не бива.

— Каква стипендия?

— За млади жени, решили да учат медицина. — Доволна от изуменото изражение върху лицето на Ана, госпожа Хигс се усмихна. — Знаех, че ще ти хареса. Мислех си какво ли мога да направя с парите си, после си мислих за теб и за всички сестри тук, които са толкова любезни и добри с мен.

— Но това е чудесно, госпожо Хигс!

— Можех да умра сама, без да има до мен никой, с когото да си поговоря. А тук бях щастлива. — Жената посегна и хвана ръката на Ана. Стисна я, ала Ана усети само леко докосване. — Мила, не прави грешката, която направих аз, като си мислех, че нямам нужда от никого. Вземи любовта, когато ти я предлагат. Нека тя да е жива заедно с теб. Не се страхувай от лабиринта.

— Добре — прошепна Ана. — Няма.

В очите на старата дама имаше само болка. Нищо друго. Тя се загледа в светлината, процеждаща се през щорите.

— Знаеш ли какво бих направила, ако можех да започна отначало?

— Какво?

— Щях да взема любовта. — Светлината помръкна, но госпожа Хигс се усмихваше. — Много е глупаво да се мисли, че може да си щастлив на части. Томас го знаеше отлично. — Изтощена, тя затвори очи. — Остани с мен още малко.

— Разбира се.

И така Ана остана в полутъмната стая. Държеше тънката ръка на жената, слушаше накъсаното й дишане и чакаше. Когато всичко свърши, тя преодоля вълната от негодувание, което я изпълни пред несправедливостта на смъртта. Стана тихо и целуна челото на госпожа Хигс.

— Няма да те забравя.

Спокойна и тъжна излезе в коридора и тръгна към госпожа Келърман. Заета с приемането на пет нови болни, старшата сестра едва вдигна глава.

— Доста сме заети в момента, госпожице Уитфилд.

Ана остана неподвижна. Когато проговори, гласът й бе спокоен.

— Ще трябва да повикате доктор при госпожа Хигс.

След секунда госпожа Келърман стана.

— Болки ли има?

— Не. Вече няма — скръсти ръце Ана.

В очите на сестрата премина разбиране и Ана си помисли за миг, че видя дори сянка на съжаление.

— Благодаря ви, госпожице Уитфилд. Сестра Бейтс, повикайте доктор Лидърман веднага. Стая 521.

Без да дочака отговор, тя тръгна надолу по коридора. Ана я последва и остана до вратата. След минута госпожа Келърман излезе.

— Няма нужда да стоите тук, госпожице Уитфилд.

Ана обаче продължи да стои до вратата със скръстени ръце.

— Госпожа Хигс си няма никого.

В очите на сестрата се мярна сянка на състрадание и разбиране. Тя пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й.

— Добре, ще кажа на доктора, че искате да говорите с него.

— Благодаря ви.

Ана се отдалечи по коридора до малката стая, която бе нещо като чакалня, и седна. Минутите течаха, а тя се чувстваше все по-спокойна. Ето, с това щеше да се сблъсква всеки ден отсега нататък. Ден след ден, през целия си живот. Краят на госпожа Хигс бе първата й среща със смъртта. Стомахът й се сви на топка. Нямаше да бъде последната. Смъртта щеше да стане неразделна част от живота й. Нещо, с което трябваше да се бори, нещо, което трябваше да се научи до приема. От този миг трябваше да се научи и да се защитава от нея.

С дълбока въздишка Ана затвори очи. Когато ги отвори отново, видя Дениъл да върви насреща й.

За миг спря да мисли. Главата й се изпразни. После забеляза розите в ръцете му. Сълзите потекоха, замъглиха очите й и тя се разрида.

— Знаех, че ще те намеря тук.

Всичко в него бе агресивно. Походката, лицето, гласа. Но за част от секундата Ана си помисли за утешението и удоволствието да се хвърли в прегръдките му и да се наплаче на воля.

— Аз съм тук всеки ден.

Това никога нямаше се промени. Сега, повече от всякога, тя знаеше, че няма да промени решението си да бъде лекар.

— Трябваше ми повече време да уредя нещата в Ню Йорк.

Беше прекарал нощите буден, тревожен и мислейки само за нея. Понечи да заговори отново, ала нещо в очите й го спря.

— Какво се е случило?

Трябваше да проследи погледа й към розите, които държеше, за да разбере.

— По дяволите! — С приглушено проклятие той остави цветята на пейката. — Тя сама ли беше?

Това, че попита първо за бедната госпожа Хигс, я накара да протегне ръка към него.

— Не, аз бях с нея.

— Добре тогава. — Ръката му бе студена като лед. — Ела, ще те заведа в къщи.

— Не. Искам да говоря с лекаря й.

Дениъл понечи да възрази, но сетне се отказа и обгърна с ръка раменете й.

— Ще остана с теб.

Двамата седяха мълчаливо. Ароматът на розите бе силен и замайваше главите. Бяха пъпки, много свежи, почти росни. Част от кръга, припомни си Ана. Не беше възможно да приемеш живота, без да приемеш смъртта. Това бе кръговрат.

Когато докторът дойде, Ана бавно стана.

— Госпожице Уитфилд, госпожа Хигс много пъти ми е говорила за вас. Вие сте студентка по медицина, нали?

— Да — кимна тя.

— Тогава знаете, че преди няколко седмици извадихме злокачествен тумор от дроба й. Имаше и друг. Ако я оперирахме още веднъж, това щеше да я убие. Единствената ни възможност бе да я оставим да умре, но колкото може по-безболезнено.

— Разбирам. — Някой ден щеше да й се налага да взема същите решения. — Госпожа Хигс нямаше семейство. Бих искала аз да се заема с погребението й.

Спокойствието й го изненада, както и думите й. Докторът загледа лицето й и реши, че ако е научила всичко това в университета, щеше да му бъде интересно и приятно да работи след време с нея.

— Сигурен съм, че това лесно може да се уреди. Адвокатът на госпожа Хигс ще се свърже с вас.

— Благодаря ви. — Тя му подаде ръка.

Доктор Лидърман я пое и я стисна. Хладно, но силно ръкостискане. Да, щеше да му е приятно да наблюдава работата й.

— Отиваме си — каза Дениъл, когато останаха сами.

— Не съм завършила смяната си.

— Днес няма да я завършиш. — Той я хвана за ръка и я поведе към асансьора. — Поеми си поне глътка въздух. Не спори — добави бързо, усетил, че Ана се наостри. — Има нещо, което искам да ти покажа.

Можеше да спори, разбира се. Само съзнанието, че можеше да го направи, я накара да се откаже. Щеше да отиде с него, защото знаеше, че утре ще се върне пак тук и ще направи това, което трябва.

— Шофьорът ще ни закара до вкъщи — рече Дениъл, когато излязоха навън. — Искам да взема другата кола.

— Моята е тук.

Той вдигна вежди и кимна.

— Тогава изчакай за минута. — Отиде до ролс-ройса и освободи Стивън. — Ще използваме твоята. Искаш ли да караш?

— Да. — Те приближиха към малката бяла открита кола.

— Много е хубава, Ана. Всъщност винаги съм се възхищавал на вкуса ти.

— Къде отиваме?

— На север. Ще ти показвам пътя.

Доволна, че можеше да кара и да не мисли за друго, да усеща вятъра в косите си и да не знае посоката, Ана излезе от града. За известно време Дениъл я остави сама с мислите й.

— Сълзите няма да те направят по-слаба — подметна небрежно той. — Поплачи си, ако искаш.

— Знам — въздъхна тя. — Но все още не мога. Разкажи ми за Ню Йорк.

— Лудница. Харесва ми. — Дениъл се засмя и прехвърли ръка върху седалката. — Не е място за живеене, не и за мен. Обаче те хваща за гърлото и ти влиза в кръвта. Като наркотик е. Чувала ли си за издателството „Дънрипъл Паблишинг“?

— Разбира се.

— Вече е „Дънрипъл и Макгрегър“. — Беше доволен от начина, по който бе уредил нещата.

— Много престижно.

— По дяволите престижността, те се нуждаят от свежа кръв и от пари.

— А ти от какво се нуждаеш?

— От разнообразие. Не обичам да връзвам в една кърпа всичките си интереси.

Ана леко се понамръщи и се замисли.

— Откъде знаеш какво да купуваш?

— Старите компании губят почва, новите бързо фалират. Първите ми дават нещо, което да укрепя, вторите нещо, което да… — той се поколеба, търсейки най-точната дума, която да използва. — Експлоатирам.

— Ала ти не си сигурен, че всички компании, които купуваш, ще се съвземат.

— Повечето не могат. Но това е играта.

— Звучи порочно.

— Може би. Такъв е животът. — Дениъл я загледа. Лицето й бе все още малко бледо, ала очите й бяха спокойни. — Докторът знае, че не всички негови пациенти ще се оправят. Това обаче не го кара да спре да приема нови, нали?

Той разбираше. Би трябвало да го очаква от него.

— Така е.

— Ние всички поемаме рискове, Ана. Ако живеем истински.

Тя продължи да кара мълчаливо още доста време, следвайки указанията на Дениъл. През главата й минаваха мисли, а тялото й се тресеше от чувства. Беше дълго пътуване и трябваше да я успокои. Когато стигнаха до брега на океана, Ана чувстваше прилив на енергия. Като посочи малко магазинче край пътя, Дениъл каза:

— Спри тук.

Тя отби до тротоара и попита:

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Не. Но предполагам, че си гладна.

Ана сложи ръка на корема си, преди да отвори вратата.

— Май наистина съм. — И понеже реши, че ще е по-добре да купят не само кутия бисквити, го последва в магазина.

Вътре имаше какво ли не — консервирани храни по лавиците, сухи колбаси и сирена в хладилниците. Прясно намазаният с восък под светеше под краката им. На тавана бавно се въртеше огромен вентилатор.

— Господин Макгрегър! — Една закръглена женичка излезе иззад тезгяха. На лицето й бе изписано истинско удоволствие, че го вижда.

— О, госпожо Лоуви! Хубава, както винаги.

Жената имаше лице като на кон и си го знаеше много добре. Но посрещна комплимента с висок смях.

— Какво мога да направя за вас днес? — Огледа преценяващо Ана, усмихна се и показа липсващия си преден зъб.

— Дамата и аз искаме да си направим малък пикник. — Дениъл се наведе над тезгяха. — Я кажете, имате ли от онези топящи се в устата бифтеци, които ми дадохте последния път?

— За съжаление нито грам. — Жената му намигна. — Обаче имам такава шунка, която ще ви накара да си въртите очите и да благодарите на създателя.

Очарован, Дениъл взе ръката на жената и я целуна.

— Ще си въртя очите и ще благодаря на вас, госпожо Лоуви.

— Ще направя един сандвич за дамата. И два за вас. — Погледът, който му отправи, беше проницателен и приятелски. — Ще ви дам и един термос с лимонада, ако купите термоса.

— Дадено.

Жената отиде в задната стаичка.

— Ти си бил тук и друг път — рече сухо Ана.

— Неведнъж. Това е съвсем малко магазинче. — Знаеше, че семейство Лоуви го притежава, зарежда със стоки и поддържа в идеална чистота. — Мисля, че ако прибавят още една стая и сложат бар и грил, госпожа Лоуви ще се прочуе със сандвичите, които прави. И ще забогатее.

Ана забеляза погледа в очите му и се разсмя.

— Лоуви и Макгрегър.

Той също се разсмя и се облегна на тезгяха.

— Не, само Лоуви. Понякога е по-добре да останеш партньор в сянка.

Госпожа Лоуви се върна с огромна кошница в ръце.

— Направете си пикника и ми върнете кошницата. Тя не е нова. — Отново намигна. — Но термосът е.

Дениъл извади портфейла си и подаде на жената банкноти. Толкова много, че Ана учудено вдигна вежди.

— Поздравете господин Лоуви от мен.

Парите изчезнаха моментално в някакъв невидим джоб.

— Непременно. Приятно прекарване.

— Благодаря. — Дениъл взе кошницата и излезе от магазинчето. — Ще ми дадеш ли да карам?

Ана вече бе извадила ключовете на колата. Тя не позволяваше на никого да кара колата й, макар че баща й намекваше, а Майра направо настояваше. Затова се поколеба за миг, сетне му ги подаде.

След няколко минути бяха сред полето. Не бе виждала досега толкова тесен път и с толкова много завои. Той криволичеше покрай брега и зад всеки завой се откриваше нова гледка към океана с бели вълни и слънчеви зайчета по повърхността. На човек направо му спираше дъха от толкова красота. Имаше остри стръмни скали с цвят на безкрайно сиво, тук-там с леки намеци на червено и зелено. На някои места те сякаш бяха издялани с длето или брадва, на други като че ли бяха натрошени с мотика. Вълните се блъскаха в тях, после се връщаха обратно, за да съберат сили и отново да нападнат. Каква сила, непокорност, свобода, помисли си Ана. Водеше се една безкрайна война, която също беше кръговрат. Опиянена от мириса на морето, тя се облегна назад.

Километър след километър те се изкачваха. Дърветата, които растяха от едната страна на пътя, бяха криви, превити от постоянния напор на вятъра. Ана се чудеше, какво ще направи Дениъл, ако насреща им излезе друга кола. Това явно не го безпокоеше.

Тя гледаше морските тини, които кацаха върху вълните, а после се устремяваха към слънцето.

Когато пътят стана равен, бе почти разочарована. После видя пред себе си парче земя. Цялата обрасла с висока трева, камениста, заобиколена от всички страни с море, тя се простираше до самия край на скалите. Нещо сякаш я прониза, остро като стрела и сладко като целувка.

Дениъл спря колата и се загледа, поглъщайки гледката с ненаситни очи.

Както винаги, дивата природа го плени и превзе. Можеше да почувства морето, вятъра. Тук беше неговото място. Беше си у дома.

Без да каже дума, Ана излезе от колата. Беше очарована. Вятърът я блъскаше, но можеше да усети спокойствието, което цареше във въздуха. Независимо откъде идеше, от земята или от въздуха, това чувство за постоянно движение и вътрешна неподвижност винаги щеше да остане.

— Това е твоя земя — прошепна тя, когато застана до него.

— Тъй.

Вятърът блъсна лицето й и разроши косите, ала Ана ги отмести. Искаше да вижда всичко.

— Красиво е.

Каза го просто, толкова просто, че той не можа да отговори. До този момент Дениъл не бе осъзнавал, че всъщност искаше да й покаже мястото и искаше тя да го приеме, да го разбере. Не бе знаел колко важно бе за него да го заобича така, както той, от мига, в който го видя. Слънцето освети лицето му, когато взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Тук ще построя къщата — посочи Дениъл и тръгна заедно с нея. — Близо до скалите, за да чуваш морето и да бъдеш част от него. Ще бъде от камъни, огромни и здрави. Прозорците ще стигат от тавана до пода, а входната врата ще бъде толкова широка, че трима мъже да влизат през нея едновременно. Тук… — той спря, търсейки очите на Ана. — Ето тук ще бъде кулата.

— Кула ли? — Тя го погледна почти хипнотизирана. — Ти замък ли ще строиш?

— Точно така. Ще бъде замък. И гербът на Макгрегър ще стои над вратата.

Ана се опита да си го представи и поклати глава. Смяташе идеята за вълнуваща, но в същото време неразбираема.

— Защо толкова голям?

— Защото ще остане. Моите праправнуци ще го притежават. — Като я остави, Дениъл се върна при колата и взе кошницата.

Неспособна да прецени нито неговото, нито своето собствено настроение, Ана взе одеялото, което госпожа Лоуви им бе дала, и го разстла на тревата. Освен сандвичите, имаше купа с картофена салата и две дебели парчета кейк.

Като разстла полата си в широко ветрило около коленете си, Ана седна и загледа облаците.

Толкова неща се бяха случили за толкова кратко време. И все пак й се струваше, че досега животът й е бил окачен на връв в килери или затворен зад решетки. Никога повече нямаше да знае какво ще открие, ако се обърне надясно или наляво. Пътят, който й бе изглеждал толкова ясен и прав, бе започнал да криволичи. Не виждаше нищо, освен завоите на лабиринта.

Тъй като Дениъл мълчеше, тя също запази мълчание.

— В Шотландия — започна той, сякаш говореше на себе си, — живеехме в малка къщичка. Не по-голяма от вашия гараж. Бях на пет или шест години, когато майка ми се разболя. След като роди брат ми всъщност никога повече не се оправи. Баба ми идваше всеки ден, за да сготви и да й помогне за бебето. А аз седях с мама и й говорех. Тогава не осъзнавах колко млада е била.

Ана хвана коленете си с ръце. Очите й бяха пълни с интерес. Преди няколко седмици би го слушала само от учтивост, ако бе започнал да й говори за миналото си. Сега сякаш половината свят се въртеше около това, което Дениъл казваше.

— Продължавай, моля те.

Не му беше лесно и не бе имал намерение да говори за това. Сега обаче откри, че има нужда да й разкаже всичко.

— Баща ми се връщаше в къщи от мината. Кожата му бе черна и набита с въглищен прах, а очите червени и възпалени. Господи, колко ли е бил изморен! Но сядаше при мама, играеше си с бебето и ме изслушваше, когато му разказвах детските си грижи и неволи. Мама линееше и след пет години, когато бях на десет, си отиде. Страдала е през цялото време, но нито веднъж не я чух да се оплаче.

Ана си помисли за госпожа Хигс. Този път не успя да сдържи сълзите си и те потекоха на воля. Дениъл не каза нищо, само се заслуша в песента на морето.

— Баба ми дойде да живее с нас. Корава старица беше тя. Накара ме да уча. Когато станах на дванадесет, слязох в мината, ала можех да чета, да пиша и да смятам по-добре от големите мъже. Дори бях пораснал колкото някои от тях. — Той се разсмя и сви ръката си в юмрук. Беше благодарен повече от всичко на света на баба си. А също и на природата за ръста, с който го бе надарила. — В мините бе истински ад. Прах в дробовете, в очите. Всеки път, когато земята се разлюлее, очакваш да умреш и само се молиш това да стане по-бързо. Бях на около петнадесет, когато Макбрайд, който бе собственик, ме забеляза. Той откри, че съм умен, че боравя умело с цифрите, и започна да ме използва да му правя сметките. Освен това, понеже беше почтен човек, ми плащаше допълнително. За една година излязох от мините и се захванах само със сметките. Ръцете ми станаха чисти. От деня, в който съм започнал да работя, татко слагаше половината от припечеленото в една тенекиена кутия. Когато бяхме много зле, можеше да изхарчим парите, но той не позволи. Дори когато печелех много повече в офиса, пак ме караше да слагам половината в кутията. Същото правеше и с брат ми Алън.

— Искал е да се измъкнете — прошепна Ана.

— Тъй. Татко имаше мечти и планове за мен и Алън — да се измъкнем от мините, да отидем далеч от всичко, което той трябваше да преживее. — Дениъл се обърна към нея, очите му бяха горещи и гневни. — Бях на двадесет години, когато главната шахта се срути. Копахме три дни и три нощи. Умряха тридесет мъже. Баща ми и брат ми бяха сред тях.

— О, Дениъл! — извика Ана и сложи глава на раменете му. Това бе повече от скръб. Чувстваше, че в него гори ярост срещу несправедливостта, мъка и негодувание. Беше изпълнен с гняв. — Колко ми е мъчно!

— Когато ги погребахме, се заклех, че това няма да бъде краят за мен. Това бе началото. Направих всичко, за да се измъкна от мизерията. Беше късно да взема със себе си и баба. Тя не живя още много дълго и единственото, което ме помоли, преди да умре, бе да продължавам по пътя и да не забравям откъде съм тръгнал. Аз ще удържа на обещанието си, Ана. — Той обърна главата й към себе си така, че да я гледа в очите. — За баба ми, за мен, за татко и брат ми. Ще съградя всеки камък на този дом.

Тя го разбираше.

Разбираше също така, че тук, върху ветровитите скали, в средата на голата земя, която Дениъл бе избрал за дом, се бе влюбила безвъзвратно в него. Ала заедно с разбирането идеха и въпросите.

Ана стана и тръгна към мястото, където си представяше къщата. Знаеше, че той ще я построи. И тя щеше да бъде прекрасна. Величествена.

— Те ще бъдат горди с теб.

— Някой ден ще се върна при тях, за да видя всичко отново, за да си спомня всичко. Искам ти да си с мен.

Ана се обърна и си помисли, че през целия си живот досега се бе подготвяла за това движение, за тази крачка. Това вероятно бе първата й стъпка в лабиринта.

— Страхувам се, че няма да мога да ти дам всичко, което искаш, Дениъл. Още повече се страхувам, че ще се опитам да го направя.

Той тръгна към нея. Помежду им имаше все още много разстояние, както в преносния, така и в буквалния смисъл.

— Ти ми каза, че ти трябва време. Аз те помолих да решиш. Сега те моля да ми кажеш какво е решението.

Ана стоеше, спокойна и уверена, сякаш на ръба на вечността.