Нора Робъртс
Сега и завинаги (3)

Втора глава

— Кажи ми всичко.

Ана остави чантата си върху бялата ленена покривка и се усмихна на стоящия до масата сервитьор.

— Аз ще взема един коктейл с шампанско.

— Два — поправи я Майра и се наведе напред. — Е?

За да спечели време, Ана се огледа из тихия, елегантен ресторант. Имаше не повече пет-шест посетители, които знаеше по име, някои други само по физиономия. Имаше моменти по време на следването, когато си бе мечтала за този миг. Да седи в луксозен ресторант, а не да си вади очите денонощно над книгите. Но някога, някой ден щеше да постигне и двете.

— Знаеш ли, единственото нещо, което ми липсва в Кънетикът, е да обядвам тук. Радвам се, че ми предложи да дойдем.

— Ана! — Според Майра нямаше смисъл да си губят времето с празни приказки, когато имаше горещи новини за разправяне. — Казвай!

— Какво искаш да ти кажа? — отвърна Ана и видя със задоволство как очите на приятелката й се изпълниха с нетърпение.

Майра си взе цигара от златната табакера, потупа я два пъти и я запали.

— Кажи ми какво се случи между теб и Дениъл Макгрегър снощи.

— Танцувахме валс.

Ана взе листа с менюто и започна да го разглежда. Ала се усети, че потупва с крак, сякаш музиката още звучеше в главата й.

— И после?

Вдигна очи и погледна Майра над листа.

— Какво после?

— Ана! — Майра спря само защото сервитьорът поднесе коктейлите им. После нетърпеливо отмести своята чаша встрани. — Излязохте заедно на терасата и стояхте там сума ти време. Сами.

— Така ли? — Ана отпи от коктейла, реши да си вземе салата и затвори менюто.

— Точно така. — С пресметнато кокетство Майра издуха дима от цигарата си към тавана. — Явно сте намерили обща тема за разговор.

— Така ще да е. — Сервитьорът се върна и Ана поръча салатата си.

Майра поръча омар и си каза, че не бива да пришпорва нещата. Щеше да изкопчи от Ана всичко, което искаше да знае, с малко повече търпение.

— И за какво по-точно си говорехте?

— Доколкото си спомням, една от темите бе женствеността. — Ана отпи още една глътка, но не бе сигурна дали бе успяла да прикрие гнева, който я обзе, като си спомни за спора им.

Майра забеляза това, остави цигарата си и вирна носле.

— Допускам, че господин Макгрегър има определено мнение по този въпрос и то не съвпада с твоето.

Ана отпи отново, като се наслаждаваше на вкуса на шампанското, преди да остави чашата на масата.

— Правилно допускаш. Освен това господин Макгрегър е един мнителен грубиян.

Напълно удовлетворена, Майра подпря брадичка с ръка. Лекият воал, прикрепен към шапката, падна над очите й, ала не успя да скрие въодушевлението в тях.

— Почти съм съгласна с определението ти мнителен, но възразявам срещу грубиян. Обясни ми, моля те.

— Той харесва жените, които казват това, което мислят. — Ана спря и продължи гневно. — Ала само до известна степен. И тази степен се определя от него. Поставя знака „стоп“, когато нещо не съответства на величайшото му мнение.

Леко разочарована, Майра сви рамене.

— Като всички мъже. Ти да не би случайно да падаш от небето?

— Не, но всеки път се ядосвам. Такива като него смятат жените за притурка към мъжкото население на света. И то за безсловесна и безмозъчна притурка. — Ана се облегна назад и започна да тропа с пръсти по бялата покривка. — Много сме добри, когато бъркаме манджи, сменяме пелени и топлим чаршафите. Той си мисли, че само за това ставаме!

Удивена, Майра отпи от чашата си.

— Мили боже, та той ти е влязъл под кожата! За отрицателно време!

Ана се облегна назад и се замисли. Не обичаше да губи самообладание и си запазваше това право за случаите, когато ставаше дума за нещо наистина важно. Напомни си, че Дениъл Макгрегър не бе чак толкова важен и не заслужаваше толкова много внимание.

— Той е груб и арогантен — отсече твърдо тя.

Майра се замисли за миг.

— Може би. Ала това не е в негов минус. Предпочитам арогантен мъж пред някой мухльо.

— Мухльо определено не е. Видя ли какъв номер извъртя на Катлийн?

— Не.

— Направи знак на някакъв свой познат да ги раздели, така че остана свободен и дойде да раздели мен и Хърбърт.

— Много хитро. — Майра закима одобрително, сетне се разсмя, като видя изражението на Ана. — Хайде, скъпа, трябва да му се възхищаваш за това. А Катлийн сигурно не е и разбрала какво става, толкова е заета със себе си, горката. — Майра въздъхна от удоволствие, когато й поднесоха омара. — Знаеш ли, Ана, трябва да си поласкана.

— Поласкана ли? — Тя ровеше разсеяно из салатата си. — Защо да съм поласкана? Защото някакъв си огромен самомнителен новобогаташ е предпочел да танцува с мен?

Майра вдъхна дълбоко, за да се наслади на аромата на омара.

— Той определено е огромен, може и в известен смисъл да е самомнителен, но това, че е богаташ, е само в негова полза. Пък било то и с едно „ново“ отпред. Освен това е привлекателен по особен начин. Като имам предвид отношението ти към другите мъже, ти явно не си падаш по прекалено изтънчените и интелигентни типове.

— Аз трябва да мисля за кариерата си, Майра. Нямам време за мъже.

— За мъже винаги има време, скъпа. — През смях Майра си взе още едно парче омар. — Не казвам, че трябва да ги приемаш на сериозно.

— Радвам се да го чуя от теб.

— Ала не виждам защо трябва да го отблъскваш.

— Нямам намерение да го омайвам.

— Ама че си инат!

Ана се разсмя. Едно от нещата, които най-много харесваше у приятелката си, бе, че Майра винаги казваше нещата направо, без заобикалки. Ясно и откровено.

— Просто съм си аз.

— Знам какво означава за теб да станеш лекар. А ти знаеш, че ти се възхищавам за това, но… — Ана се опита да я прекъсне, ала Майра не й даде възможност. — Нали ще бъдеш през цялото лято в Бостън? Какво ти пречи да си имаш придружител, който е приет и добре дошъл навсякъде?

— Не ми е нужен никакъв придружител!

— Знам, но това няма значение. Ти пак си го имай. — Майра си отчупи от крайчето на хляба и се закле да изяде само половин филийка. — Кажи ми, родителите ти все още ли те упрекват за решението ти да следваш медицина? Продължават ли да ти търсят съпруг, който да промени мисленето ти?

— Само това лято са намерили трима кандидати за ръката ми. — Насили се да изглежда весела и почти го постигна. — Начело в списъка е внукът на маминия доктор. Тя си мисли, че щом дядо му е доктор, той е свързан с медицината и това може би ще ми подейства.

— Привлекателен ли е? — Майра преглътна края на изречението като видя физиономията на Ана. — Добре де, няма значение. Важното е, че твоите родители продължават да търсят кандидат-жених и непрекъснато слагат на пътя ти разни мъже. Ала ако ти се виждаш с някого…

— Като Дениъл Макгрегър например?

— Защо не? Той определено изглеждаше заинтересован от теб миналата нощ. — Майра си намаза масло на филийката.

Ана посегна и взе намазаната филийка от ръцете й.

— Нали нямаше да ядеш хляб? Защото не е честно, затова. Аз не съм заинтересована от него.

— Ала това може да възпре майка ти да кани всеки неженен мъж на възраст от двадесет и пет до петдесет години у вас на чай.

Ана въздъхна дълбоко. Не можеше да отрече, че Майра имаше право. Ех, ако родителите й се опитаха да разберат от какво имаше нужда, за какво се бореше!

„Ние правим всичко за твое добро!“ Господи, колко пъти бе чувала тази фраза! Ако някога се оженеше и имаше деца, тези думи никога нямаше да излязат от устата й!

Ана знаеше, че родителите й спряха да оспорват решението й да запише медицина, защото мислеха, че сама ще се откаже още преди края на първия семестър. Ако не беше леля й Елен, тя едва ли щеше да избере медицината.

Елен Уитфилд бе по-голямата ексцентрична сестра на баща й. Стара мома, която бе направила много пари от продажбата на уиски по време на сухия режим. Така поне говореха злите езици. Ана не се интересуваше за произхода на парите, когато леля й й остави наследство, достатъчно голямо, за да учи и да бъде независима, без условия, поставяни от други хора.

„Не се жени за никой, докато не бъдеш абсолютно уверена в него“, припомни си Ана съвета на леля си. „Ако имаш мечта, преследвай я и я осъществи. Животът е кратък само за страхливците. Използвай парите, Ана, и направи нещо за себе си. За себе си!“

И ето сега, само няколко месеца я деляха от осъществяването на мечтата — диплома, практика, титлата „доктор“. Родителите й сигурно трудно щяха да го преглътнат. А още по-трудно щяха да преглътнат намерението й да започне работа в Централната болница в Бостън. И решението й да не живее в къщи.

— Майра, мисля да си намеря квартира.

Ръката на Майра замръзна във въздуха.

— Казала ли си на вашите?

— Не. — Ана бутна встрани чинията със салата и си помисли защо животът е толкова сложен, когато нещата са така прости и ясни. — Не исках да ги разстройвам, но май че е време. Вече съм голяма жена, а те никога няма да ме приемат като такава, ако продължа да живея с тях. Ако не го направя сега, ще очакват, след като завърна, да се върна при тях, у дома.

Майра изпи остатъка от шампанското си.

— Мисля, че си права. Също така мисля, че ще е по-добре да им го кажеш, след като си намериш квартира.

— Правилно. Какво ще кажеш да започнем да търсим още днес?

— Страхотно! Тръгваме веднага след шоколадовия мус. — Тя повика сервитьора. — Ала това все още не решава проблема с Дениъл Макгрегър.

— С него няма никакъв проблем.

— Охо, аз пък мисля, че има. Шоколадов мус, моля — поръча тя на сервитьора. — И не икономисвайте крема!

 

 

Дениъл седеше зад огромното дъбово бюро в своя новообзаведен кабинет и пушеше пура. Току-що бе приключил сделка, от която бе спечелил лъвския дял в една компания, която щеше да произвежда телевизори. Дениъл бе прогнозирал, че само след няколко години тази нова измишльотина щеше да стане основна вещ във всеки американски дом. Освен това на него лично много му харесваше малката кутия с картинки. Доставяше му удоволствие, когато си купуваше нещо за собствено развлечение. Но най-големият му проект в момента бе да изправи на крака разклатената „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“ и да я превърне в най-голямата кредитна институция в Бостън. Вече бе започнал с отпускането на два големи заема и рефинансирането на няколко други. Дениъл вярваше, че влагането на пари в обръщение е доходна операция. Банковият му директор се колебаеше, ала той се надяваше да го пречупи или щеше да назначи друг.

Междувременно имаше да направи едно проучване. Малко по-различно от проучванията, свързани с бизнеса, които правеше обикновено. Но не по-малко важно.

Ана Уитфилд. Знаеше потеклото й, защото баща й бе един от най-известните адвокати в щата. Дениъл почти го бе ангажирал да работи за него, ала сетне реши да наеме младия и по-гъвкав Хърбърт Дитмайър. Сега, когато Хърбърт бе избран за областен прокурор, трябваше да премисли решението си. Може би отговорът бе бащата на Ана Уитфилд. Щеше му се да е самата Ана.

Фамилният им дом на Бийкън Хил бе построен през осемнадесети век. Прадедите й били патриоти, дошли в новия свят да започнат нов живот. Поколения Уитфилдови бяха солидна част от бостънското висше общество.

Дениъл не уважаваше нищо повече от доброто родословие. Нямаше значение дали е принц или просяк, важното бе да е силен и издръжлив. Ана Уитфилд произхождаше от добър корен. Това бе и първото му условие към бъдещата съпруга. Имаше глава на раменете си. Не му трябваше много време, за да го научи. Макар че следваше нещо толкова странно като медицина, тя бе от първите в курса. Той нямаше намерение да създава малоумни деца. Беше хубава. Един мъж, който търси жена и майка за децата си, трябва да търси хубава жена. Особено с такава мека, нежна и чувствена красота.

Беше също така напориста. Дениъл не искаше жена му да е превзета или сляпо покорна, въпреки че очакваше да приеме безпрекословно факта, че в къщи той ще командва парада.

Имаше около дузина жени, които отговаряха на изискванията му и можеше да ги превземе, но нито едни от тях не притежаваше едно специално качество. Предизвикателството. След като срещна Ана Уитфилд, Дениъл бе сигурен, че тя го притежава. Да бъде ухажван от жена ласкаеше егото му, ала да бъде предизвикван… Това разпалваше кръвта му. А у Дениъл имаше достатъчно шотландска кръв на воини, за да го кара винаги да търси битките и трудните победи.

Ако знаеше нещо, то бе как да подготви почвата, сценария, за да спечели. Първо разучаваше силните и слабите страни на опонента си. Сетне залагаше и играеше и с двете.

И така, той взе телефона, настани се удобно на стола и започна играта.

Няколко часа по-късно, застанал пред огледалото, Дениъл се бореше с възела на черната копринена вратовръзка. Според него единственият проблем, когато човек бе богат, беше, че непрекъснато трябваше да се преоблича. Без съмнение изглеждаше отлично в черно, ала го дразнеше задължителният етикет. Но щом един мъж е решил да ухажва една жена, най-добре ще е да го направи в най-хубавия си официален костюм.

Според информацията, която събра, тази вечер Ана Уитфилд щеше да ходи на балет с приятели. Дениъл си каза, че ще трябва да благодари на счетоводителя си, че го бе абонирал за ложа в театъра. Може и да не беше я използвал особено интензивно досега, ала само заради тази вечер си заслужаваше да я има.

Той си подсвиркваше, докато слизаше по стълбите към първия етаж. Много хора смятаха къщата му с двадесет стаи за прекалено голяма за сам човек, но за Дениъл тя, със своите високи прозорци и тавани, бе крепост. Откакто я имаше повече не сънуваше малката къщичка с три стаички, където бе роден и израснал. Къщата казваше всичко, което той искаше да каже — че човекът, който я притежава, е преуспял, има престиж и стил. Без тези неща Дениъл Дънкан Макгрегър щеше да бъде момчето от мините с пълни с въглищен прах дробове и зачервени очи.

В подножието на стълбите той спря и извика.

— Макгий!

Доставяше му детинско удоволствие да чува как гласът му се блъска в стените и се връща с ехото.

— Да, сър. — Макгий безшумно прекоси залата. Беше прислужвал на много джентълмени, ала нито един не бе така необикновен и щедър като господин Макгрегър. Освен това му беше приятно, че работи за земляк-шотландец.

— Ще ми трябва колата.

— Тя е отвън, сър.

— Шампанското?

— Изстудено е, сър.

— Цветя?

— Бели рози, сър. Две дузини, както наредихте.

— Добре. — На половината път към вратата, Дениъл се обърна. — Сипи си уиски, Макгий. После можеш да си вървиш.

Без да променя изражението си, Макгий кимна.

— Благодаря, сър.

Дениъл продължи да си подсвирква и излезе навън. Беше купил сребристия ролс-ройс по прищявка, но нямаше причини да съжалява. Назначи градинаря и за шофьор и двамата се радваха като деца на новата сива униформа и шапката с кокарда. Граматиката на Стивън може да му куцаше, ала седнеше ли зад волана, се превръщаше в олицетворение на достойнството.

— Добър вечер, господин Макгрегър — поздрави Стивън и отвори вратата. Сетне излъска дръжката с мека кърпа, преди да я затвори отново. Господарят бе купил ролс-ройс, но Стивън се грижеше за него като за бебе.

След като се настани на луксозната седалка, Дениъл отвори куфарчето си. До театъра имаше петнадесет минути път. Значи можеше да ги използва за работа. Бездействието и мързела бяха останали в старата родина и старото време.

Ако нещата се развиваха според плана, той щеше да има онова парче земя на Хайанис Порт още другата седмица. Онези диви скали, грубите сиви камъни и високата зелена трева му напомняха за Шотландия. Щеше да построи къщата си там. Вече си я представяше съвсем ясно. Нищо нямаше да може да се сравни с нея. След това щеше да я напълни с деца. И Дениъл си помисли за Ана.

Белите рози лежаха на седалката до него. Шампанското се изстудяваше в кофичката с лед. Трябваше само да изтърпи балета, преди да започне обсадата. Вдигна една роза и я помириса. Ухаеше сладко и нежно. Белите рози бяха любимите й цветя. Не загуби много време, за да го научи. Трябва да е много корава жена, за да устои на две дузини бели рози. Да устои на лукса, който й предлагаше.

Дениъл остави розата при другите. Вече бе взел своето решение. Не след дълго щеше да я принуди и тя да вземе своето. Доволен, той затвори куфарчето. В същия момент Стивън спря колата пред театъра.

— След два часа — нареди Дениъл на шофьора. Сетне отново взе една роза от купа. Нямаше да е лошо да започне кампанията малко по-рано.

Театърът бе пълен. Дългите шумолящи вечерни рокли в пастелни цветове контрастираха с черните вечерни костюми на мъжете. Накъдето да се обърнеше, виждаше блестящи скъпоценности — перли, диаманти, изумруди. Въздухът ухаеше на парфюми.

Дениъл се разхождаше сред тълпата. Размерите и фигурата, както и небрежните му маниери, привличаха погледа на не една жена. Той ги приемаше с усмивка и лека досада. Жена, която лесно се впечатлява, лесно се и отегчава. Дивите страсти и бързата смяна на настроения не бяха от чертите, които умният мъж иска половинката му да притежава. Особено ако той самият е предразположен към тях.

Докато се разхождаше, доста хора го спираха и поздравяваха или разменяха по някоя дума с него. Дениъл бе радушен и общителен човек, обичаше хората и за него не бе проблем да завързва познанства било във фоайето на театъра, било на скелето на някой строеж. Тъй като беше до мозъка на костите си бизнесмен, можеше да говори за едно, а в същото време да мисли за съвсем друго. Не смяташе това отношение спрямо събеседника за нечестно. Напротив, намираше го за практично. Така че докато спираше да се види с някого тук, или да побъбри с друг там, непрекъснато се оглеждаше за Ана.

Когато я видя, бе поразен така, както на летния бал. Беше облечена в синьо. Много бледо синьо, което правеше кожата й да блести като мляко. Косата й бе прибрана назад в кок, така че лицето й бе открито и приличаше повече от всякога на лицето върху камеята на баба му. Дениъл почувства прилив на желание, дълбоко и силно, каквото не бе изпитвал досега. Ала търпеливо изчака, докато тя обърна глава и очите им се срещнаха. Ана не пламна в червенина, нито започна да флиртува с очи, както правеха другите жени. Просто спря сериозния си поглед върху него и той почувства възбуда и желание да се хвърли в битката. Тръгна към нея.

Приближи бавно, така че никой не би могъл да го упрекне в грубост или безпардонност. Когато стигна до групичката, игнорира всички и подаде розата на Ана, сякаш бяха съвсем сами.

— Госпожице Уитфилд, с благодарност за валса.

Тя се поколеба, но реши, че няма никаква причина да откаже. Пое цветето и го вдигна да го помирише.

— Господин Макгрегър, мисля, че не познавате моята приятелка Майра. Майра Лорнбридж, Дениъл Макгрегър — представи ги Ана един на друг.

— Приятно ми е… — Майра му подаде ръка, като го изгледа внимателно. Той също я гледаше право в очите. Неговите бяха студени и проницателни. Все още не бе сигурна дали го харесва, или не, ала със сигурност този мъж вдъхваше уважение и респект, помисли си Майра. — Чувах големи работи за вас.

— Имах общ бизнес с брат ви. — Беше по-малка от Ана и по-закръглена. Един поглед му бе достатъчен да прецени, че бе интересна.

— Но не от него съм чувала за вас. Джаспър никога не клюкарства за съжаление.

Дениъл леко й се усмихна.

— Точно затова ми харесва да работя с него. Обичате ли балет, госпожице Уитфилд?

— Да, много. — Ана помириса инстинктивно розата, сетне свали ръце.

— Боя се, че не съм гледал много балет и едва ли ще разбера нещо. — Той направи печална физиономия. — Казаха ми, че в такъв случай е добре да прочета програмата или да гледам с някой, който да ми обяснява.

— Точно така.

— Чудя се дали мога да ви помоля за една голяма услуга.

В главата й прелетяха предупредителни сигнали и тя присви очи.

— Можете да ме питате, разбира се.

— Аз имам ложа. Ако седнете до мен, може би ще ми помогнете да се насладя на танците и да разбера езика им.

Ана се усмихна. Много лесно щеше да се измъкне и да му бие шута, ха, ха!

— При други обстоятелства, с голямо удоволствие. Ала аз съм дошла с приятели…

— Не се притеснявай — прекъсна я Майра, който и дявол да я бе накарал да го направи, сега я караше да продължи. — Направо ще бъде жалко, господин Макгрегър да гледа „Жизел“ и да не разбере нищо, нали? — Тя им се усмихна закачливо. — Така че вървете.

— Много съм ви благодарен. — Дениъл я изгледа дълго и макар очите му да оставаха хладни, в тях проблесна искрица смях. — Много — повтори натъртено той. — Е, госпожице Уитфилд?

Предложи й ръката си. За миг Ана си помисли дали да не хвърли розата на пода и да я смачка с крак, но после се усмихна и сложи ръка върху неговата. Имаше и по-добри начини да спечели битката.

Дениъл я поведе, като намигна леко на Майра. Тя му отвърна, ала като видя намръщеното лице на приятелката си, побърза да се скрие сред тълпата.

— Не е ли странно да държите ложа, когато не разбирате нищо от балет?

— Това е бизнес. — Дениъл я поддържаше леко, докато се изкачваха по стълбите. — Но съм сигурен, че тази вечер ще получа повече, отколкото съм вложил.

— О, може да сте сигурен в това. — Ана влезе в ложата и седна.

Остави внимателно розата в скута си и позволи на Дениъл да свали дантелената наметка с цвят на слонова кост, която покриваше раменете й. Под нея те бяха голи. И двамата бяха изненадани от вълнението, което ги обзе, когато пръстите му докоснаха кожата й. Ана скръсти ръце и реши да му го върне, като направи точно това, което той искаше.

— А сега, да ви разкажа историята. — И с глас на учителка от детската градина, която чете на децата приказката за Червената шапчица, започна да му разказва съдържанието на „Жизел“. Без да му даде възможност да коментира, след „Жизел“ продължи с историята на балета изобщо и му разказа всичко, което знаеше. Достатъчно много, че да го накара да заспи. — А, ето че завесата се вдига. Сега внимавайте!

Доволна от приложената тактика, тя се настани удобно и се приготви да се наслаждава на музиката и танците. Ала не можа да се съсредоточи. Първите десет минути през ума й прелитаха хаотични мисли. Дениъл седеше тихо до нея, но не защото беше стреснат. Бе сигурна в това. Помисли си, че ако обърне глава, ще го види да й се усмихва. Добре щеше да подреди Майра задето я напъха в ложата на този червенокос варварин с брада. Ала тя нямаше да го погледне. Дори се закле, че няма да мисли за него. Вместо това щеше да се потопи в музиката, в цветовете, в магията на това изкуство, което толкова много обичаше. Ако можеше да се отпусне щеше да забрави, че той бе до нея.

Ана си пое няколко пъти дълбоко въздух. И тогава Дениъл неочаквано докосна ръката й и накара сърцето й да подскочи.

— И всичко това е за любовта, нали?

Варварин или не, беше разбрал и освен това бе почувствал красотата на балета. Неспособна да устои, тя обърна глава към него. Лицата им бяха близо, светлината бе приглушена. Музиката се лееше и сякаш ги обвиваше с воал и ги отделяше от другите хора. Нещо в сърцето й омекна и Ана реши да не бъде груба.

— Повечето неща са за това.

Той се усмихна. В полумрака на ложата изглеждаше невероятно мъжествен и хубав.

— Това е важно. Трябва да го запомня, Ана.

Преди да успее да го отблъсне, Дениъл хвана ръката й. И продължи да гледа, без да пуска пръстите й от своите.

По време на антракта не се отдели от нея, като непрекъснато я обслужваше. Така подреди нещата, че стана късно да се опитва да потърси приятелите си и да изгледа втората част с тях. След като заеха отново местата си, Ана си каза, че от учтивост ще остане в тази ложа до падането на последната завеса. Успя да седи изправена и неподвижна първите пет минути, докато прекрасната история не я превзе. Тя се отпусна и забрави да се прави на студена и непревземаема.

Усети как сълзите й закапаха, когато Жизел страдаше. Въпреки че направи опит Дениъл да не забележи, той разбра и без думи й подаде носната си кърпа.

Ана я взе с тиха въздишка.

— Толкова е тъжно! — прошепна тя. — Винаги плача, независимо колко пъти съм го гледала.

— Понякога красивите неща са тъжни, за да можем да оценим онези, които не са.

Изненадана, Ана обърна лице, покрито със сълзи. Тези думи не можеха да бъдат произнесени от варварин. Кой знае защо й се искаше да е така. Объркана, обърна очи към сцената.

Когато ръкоплясканията стихнаха и светлините бяха запалени, тя вече се бе успокоила. Дълбоко в нея продължаваха да бушуват чувства, но Ана си каза, че причина бе тъжната история на Жизел. Без да покаже с нищо вълнението си, прие ръката на Дениъл, който й помогна да стане.

— Трябва да си призная, че досега не бях гледал балет. — С изтънчен жест и без предупреждение, той докосна с устни ръката й. — Благодаря, Ана.

Изненадана, тя прочисти гърлото си.

— Няма защо. Ако ме извините, трябва да се върна при другите.

Дениъл я държеше за ръка, докато излизаха от ложата.

— Позволих си волността да кажа на Майра, че ще ви изпратя до вас.

— Вие…

— Това е най-малкото, което мога да сторя — прекъсна я учтиво той. — След като бяхте толкова добра да ми разкажете всичко за балета. Дори се чудя защо не сте се ориентирали към учителската професия.

Така значи, присмиваше й се! Ала това й се бе случвало и друг път. Сега щеше да го отреже и да върви по дяволите!

— Не е възпитано да се решава нещо от името на друг, без да се пита за неговото мнение. Може да имам други планове.

— Аз съм на ваше разположение.

Ана не губеше лесно търпение, но сега бе на път да го загуби.

— Господин Макгрегър…

— Казвайте ми Дениъл.

Тя отвори уста от изненада, сетне я затвори и не продума, докато не се успокои.

— Оценявам високо предложението ви, ала мога да си ида и сама.

— Е, Ана, вие вече веднъж ме обвинихте, че съм грубиян. — Той говореше, като незабелязано я насочваше към автомобила. — Какъв мъж ще съм, ако не ви закарам поне до вкъщи?

— Мисля, че и двамата знаем какъв мъж сте.

— Вярно. — Дениъл спря до вратата. — Разбира се, ако се страхувате, ще вземем такси.

— Да се страхувам ли? — Очите й заблестяха. Нямаше значение от какво — от ярост, от раздразнение или от възмущение. На него му харесваше. — Вие какво си въобразявате? Ама че високо самомнение!

— Винаги съм го имал.

С широк жест той й показа вратата, която Стивън държеше отворена. Прекалено ядосана, за да мисли трезво, Ана пристъпи и влезе в колата. Веднага бе зашеметена от силния аромат на рози. Стисна зъби и ги отмести, така че да седне в най-далечния ъгъл. Трябваше й секунда време, за да осъзнае, че всъщност Дениъл бе толкова голям, че в случая маневрата й изобщо нямаше значение.

— Винаги ли държите рози в колата си?

— Само когато изпращам красива жена.

Щеше й се да ги изхвърли през прозореца, но сърце не й даде. Какво й бяха виновни цветята, в края на краищата!

— Бяхте планирали всичко внимателно, нали?

Дениъл отвори шампанското.

— Няма смисъл да се планира нещо, ако не е внимателно.

— Майра ми каза, че трябва да бъда поласкана.

— Впечатлението ми от Майра е, че е много умна жена. Къде искате да отидем?

— У дома. — Ана прие виното и се опита да сдържи нервите си. — Сутрин трябва да ставам рано. Работя в болницата.

— Работите? — Той се обърна към нея, след като остави бутилката в кофичката. — Не ми ли казахте, че има още една година, докато завършите следването си?

— Още една година, преди да получа диплома и да започна практиката. А сега работата ми е да изхвърлям подлоги.

— Това не е нещо, което млада жена като вас трябва да прави. — Дениъл пресуши първата чаша и си сипа втора.

— Ще имам предвид мнението ви.

— Нима ще кажете, че ви харесва?

— Ще кажа, че ми харесва всичко, което правя, за да помогна на някой, който страда. — Тя също изпи чашата си. — Може би ще ви е трудно да го разберете, тъй като това не е бизнес и не ми носи никакви пари. Това е просто човечност.

Можеше да я поправи. Можеше да й каже, че бе дарил огромни суми за изграждане на медицински център за миньорите в родния му край в Шотландия. Въпреки че счетоводителят му бе против.

Вместо това смени темата с нещо, което щеше да я накара да побеснее.

— По-добре би било да мислите за брак и семейство.

— Защо? Защото жената не може да прави нищо друго, освен да бави едно хлапе, хванало се за полата й, докато другото расте в корема й?

Той вдигна вежди. Смяташе, че бе свикнал на резкия начин, по който американките изразяваха мнението си, но кой знае защо се подразни от начина, по който го направи Ана.

— Не. Защото жените трябва да създадат дом и семейство. Животът на мъжа е лесен, Ана. Той излиза от къщи и печели пари. Жената държи света в ръцете си.

Начинът, по който го каза, не й позволи да изсъска насреща му. Като се мъчеше да остане хладнокръвна, тя продължи.

— Не ви ли е идвало на ум, че не трябва да се прави разлика между мъжа и жената, когато става дума за кариера или семейство?

— Не.

Ана се разсмя и се обърна да го погледне. Добре поне, че беше искрен!

— Разбира се, че не. И защо ли трябва? Послушайте съвета ми, Дениъл. Потърсете си жена, която няма съмнения за ролята си в живота. Намерете такава, която няма да търси вятърни мелници, за да се сражава с тях.

— Не мога.

Тя се усмихна, ала усмивката й бързо повехна. Онова, което видя в очите му, я паникьоса и в същото време развълнува дълбоко.

— О, не! — каза бързо и пресуши чашата си. — Та това е смешно!

— Може би. — Той взе лицето й в ръце и се вгледа внимателно в очите й. — А може би не е. Както и да е, аз те избрах, Ана Уитфилд, и смятам да те имам.

— Не може да се избира жена, както се избира вратовръзка! — Опитваше се да повика на помощ всичкото самообладание и кураж, които имаше, но сърцето й биеше до пръсване.

— Не, не може. — Дениъл почувства неочаквания трепет в гласа й и прокара пръст по лицето й, за да почувства топлината на кожата й. — Защото един мъж не държи на парчето плат толкова, колкото на жената.

— Мисля, че сте полудели. — Тя постави ръце на китката му, ала той не отмести ръката си. — Та вие дори не ме познавате!

— Ще ви опозная.

— Нямам време за това. — Огледа се уплашено и видя, че все още бяха на няколко пресечки от къщата й. Той беше луд, реши убедено Ана. Какво правеше на задната седалка на ролс-ройса с един луд!

Неочакваната й паника приятно го изненада.

— Защо? — промърмори Дениъл, като погали лицето й.

— Заради всичко това. — Вероятно онова, което щеше да му каже, щеше да го разсмее. Може би щеше да изглежда глупава. И какво от това? Щеше да бъде непреклонна. — Рози, шампанско, лунна светлина. Явно е, че се опитвате да бъдете романтичен и аз…

— Защо не замълчиш за малко — каза неочаквано Дениъл и покри устните й със своите.

Ана стисна розите в скута си и едно трънче я убоде. Но тя дори не усети болката. Как можеше да предположи, че устните му са така нежни, така сладки! Мъж с неговите размери би трябвало да бъде несръчен и муден или да я смачка, когато я прегръща. А той го направи така, сякаш го бе правил безброй пъти. Брадата му боцкаше кожата й, пръстите й се заровиха в нея.

Нещо горещо и силно се надигна в тялото й. Желанието и страстта, които бе контролирала така добре, се освободиха от веригите, в които ги бе държала, и превърнаха в лъжа всичко, което бе вярвала за себе си. Ако той беше луд, то и тя бе луда. Със стенание, което бе изпълнено с протест, но и със страст, Ана сграбчи раменете му.

Дениъл очакваше борба или поне негодувание. Мислеше, че тя ще се отдръпне и ще го погледне с един от онези ледени погледи, с които го поставяше на място като наказан в ъгъла немирен ученик. Вместо това Ана се притисна към него и превърна импулсивното му желание в огън. Той не знаеше, че може да съкруши самообладанието му с нежните си деликатни пръсти и да го остави безпомощен и гол. Не знаеше, че ще го накара непоносимо да я желае. Тя беше само една жена, която бе избрал, за да осъществи плановете си за постигане на успех и власт. Не беше си представял, че тази жена ще го накара да забрави всичко и ще иска само да я чувства и вкусва.

Дениъл знаеше какво е да искаш — жени, власт, пари. Сега, когато Ана се притискаше към него, когато ароматът на рози зашеметяваше главата му, а вкусът на устните й — душата му, тя бе всички тези неща, събрани в едно. Да я желае, означаваше да желае всичко останало.

Тя бе останала без дъх, когато се разделиха. Бездиханна, уплашена и възбудена. За да прикрие слабостта си, Ана реши да заложи на достойнството.

— Маниерите ти продължават да са брутални, Дениъл.

Той виждаше следите от желание в очите й и чувстваше как тялото й трепери до неговото.

— Ще трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм, Ана.

— Нямам намерение изобщо да те приемам. — Дръж се Ана, каза си тя. На всякаква цена трябваше да си възвърне поне част от достойнството. — Една целувка на задната седалка на колата не означава нищо. Само изгубено време.

Не означаваше нищо до момента, в който колата паркира пред дома й. Лицето й гореше, ала тя си каза, че бе от гняв. Отвори вратата преди шофьорът да дойде да й отвори.

— Вземи розите, Ана. Те са за теб и много ти приличат. Красиви и бодливи. Като теб.

Тя се обърна и го изгледа свирепо през рамо.

— Сбогом, Дениъл.

— Лека нощ — поправи я той и я загледа как тича по пътеката, а бледосинята рокля се мяташе край краката й.

Розите останаха на седалката до него. Дениъл взе една и я докосна с устни. Листенцата й не бяха така нежни, нито толкова уханни и сладки като устните на Ана. Той пусна розата. Тя ги остави, но той щеше да й ги прати на сутринта, дори щеше да прибави още една дузина. Това бе само началото. Нямаше никакво намерение да се отказва.

Ръката му не бе съвсем стабилна, когато взе бутилката шампанско. Напълни чашата догоре и я изпи на един дъх.