Катрин Каултър
Аристократът (6)

ПЕТА ГЛАВА

Седяха един срещу друг на официалната маса в столовата. Брант бе облечен според указанията на Уинтърспуун, в тъмен костюм и бяла риза. Дафни носеше тъмносива вълнена рокля, която леля Кло настоя да купят в Париж. Тя обгръщаше плътно тялото й и малките плисета, разтварящи се като ветрило от кръглата яка, допълнително подчертаваха великолепните й гърди. Не носеше бижута, защото нямаше. За пръв път не й се искаше да превие рамене напред. Хвърли към Брант възмутен поглед, който дълго бе упражнявала, и отпи от виното си.

Днес следобед излезе от стаята обидена и сега се виждаха за пръв път след онзи гаф. Той достатъчно се бе самобичувал и подлото й мълчание му играеше по нервите. Заговори я и гласът му бе студен като погледа му:

— Трябваше веднага да ми кажете коя сте всъщност. Поведението ви беше детинско, като на ученичка, която иска да пренапише сцените на Шекспир с всякакви глупави недоразумения и разменени роли.

Ръката й се сви около чашата. Колкото и да бе странно, за пръв път през двайсет и три годишния си живот не се чувстваше смутена или уплашена, че е сама в компанията на мъж. Беше прекалено бясна. Изпъна назад рамене и в резултат гърдите й не можеха да не привлекат вниманието му.

— Аз — заяви тя със също толкова леден глас — никога не съм смятала Лусила за кой знае каква красавица. — „Лъжа, долна лъжа! Ревнувах я от десетгодишна възраст!“ — От друга страна, милорд, вие се оказахте точно такъв, какъвто очаквах: безочлив, груб, самонадеян, нагъл, самодоволен…

— Е, май вече е достатъчно…

— … И освен това носехте отвратителни американски дрехи!

— Значи ви харесаха джинсите ми, а?

— Не знам как успявате да се наведете с тях! Нещо повече…

— Не си напрягайте мозъка за повече любезни прилагателни.

— Аз никога не си напрягам мозъка!

— Може би в конкретния случай бихте могли да го напрегнете малко повече. Повтарям ви, госпожице Ашърууд, че вашето поведение беше точно толкова неуместно, колкото и моето, не, дори повече. Освен това признавам, че се обърках.

— Трябва ли да тълкуваме думите ви като извинение? — попита тя мило.

— Тълкувайте ги както искате! — Той заби вилицата си в жилавия ростбиф. — Със сигурност обаче не можете да възразите срещу облеклото ми тази вечер. Уинтърспуун ме уверява, че изисканият английски лорд се облича за вечеря именно така.

— Дрехите — заяви тя — не правят лорда.

— Но дрехите — възрази той и погледна с нездрав интерес към бюста и — говорят доста за онова, което една жена може да предложи.

Дафни преглътна с мъка ростбифа си, прекалено ядосана, за да измисли какво да отговори, и се намръщи на вкуса му.

— Ох, как ми се иска О’Тейли да беше тук! Това е ужасно. Как успявате да оживеете?

— Непрекъснато искам сандвичи. Те трудно могат да се скапят.

— Как така да се скапят?

— Исках да кажа, че един сандвич трудно може да се съсипе, да се сбърка.

— Аха…

— Предполагам, сега ще ми направите забележка, че не мога да говоря правилен английски.

— О, не. Изглежда, че вече и сам осъзнавате пропуските си… поне в тази област.

Брант остави вилицата, облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма ли да ми обясните защо, по дяволите, поне малко не приличате на онази, застреляната, на снимката? Да не би това да е някаква шега? Кое е онова момиче?

Тя замълча за момент, играейки си с филийка хляб.

— Не знам за коя снимка говорите.

— Снимката на момичето, което изглежда като една старомодна повлекана, непривлекателна, без никакъв вкус, с лице, което би потопило цяла армада кораби…

— Слушайте, мисля, че сега вие можете да престанете със скъпоценните си прилагателни. Всъщност това е снимка на Лусила, когато беше много по-млада. Първият й съпруг се погрижи да я промени. Отдавна не съм я срещала, но чувам, че сега е много по-различна.

— Защо тогава под снимката пише „Дафни Ашърууд“?

Тя го погледна невинно:

— Така ли пише? Е, сигурно някой се е пошегувал, нали разбирате.

— А защо всички ви наричат „бедната сладка малка Дафни“?

Тя изненада и самата себе си с дръзката си усмивка.

— Защо не, сега наистина се оказва, че съм бедна. Какво са петстотин лири?

— Само ако откажа да се оженя за вас!

— И определено съм сладка.

— Но не и малка — погледна той към бюста й.

Няма да му позволя да ме смути!

— Изобщо не съм толкова висока — възрази Дафни иронично и отново изненада себе си.

— Може би, ще видим доколко ми пасвате — подметна Брант с вълчи блясък в очите си.

— Пасвам?

— Как ви усещам, когато сте до мен.

Очите й неволно се разшириха. Почувства как се изчервява.

— Всички американци ли са така противно самонадеяни и груби?

— Всички англичанки ли пламват като червени розички, когато нещо им дойде твърде солено?

— Какви розички? Какво солено?

— Изчервихте се, а и не ми отговорихте особено възторжено. Значи аз съм попресолил шегата, а на вас ви е дошло много.

— Споменах ли колко мускулести изглеждат гърдите ви, когато копчетата на ризата се опънат толкова… предизвикателно?

Той отметна глава и се разсмя:

— Браво! Моята английска розичка много бързо схваща!

Тя направо се чудеше на себе си. Досега предишната Дафни вече трябваше да се е скрила под масата.

— Много ми хареса как си пъхате ръцете в джобовете на джинсите. — Завъртя очи. — Каква наслада за очите!

— Радвам се, че мислите така. Макар че бих предпочел вие да си пъхате ръцете в моите джобове.

Тя наведе очи, защото си го представи много образно.

— Разбрахте ме! — установи Брант. — А сега, ако сте свършили да се заяждате с мен, бедния смъртен мъж, може би можем да поговорим сериозно.

— За какво? — попита Дафни с облекчение. Въпреки това обаче се чувстваше толкова жива, толкова весела.

— Да поговорим защо моят дядо е направил такова безобразно завещание.

Тя се зае да троши хляба си на малки хапки.

— Сигурно е мислил, че не съм способна сама да направя нищо.

Той поклати глава.

— Сляп ли е бил? Вие сте красива, умна и виждам, че сте напълно способна да се справите с всичко, с което се захванете.

Дафни за момент се сепна от толкова комплименти, и то изречени съвсем сериозно. Наистина ли съм красива и умна, искаше й се да го попита.

— Вие не разбирате — въздъхна тя. — Аз дойдох да живея в Ашърууд, когато бях много малка. Израснах тук сама, само с чичо Кларънс и, разбира се, слугите.

— Сигурно сте ходили на училище.

Дафни за момент се изненада — нещо, което не убягна от погледа му.

— Чичо ми беше наел частен учител, един противен дребен човечец, който се държеше с мен като с малоумна. Напусна, когато навърших седемнайсет години. Тогава чичо ме използваше за друго.

— За какво например?

Тя преглътна и се опита за отговори със спокойно безразличие:

— О, за всякаква работа тук, в имението. Нали разбирате, чистех, пазарувах, плащах сметките, поддържах градината и всичко друго, което поискаше от мен.

— Нещо като момиче за всичко.

— Е, не чак толкова… унизително. И, разбира се, чичо позволяваше на леля Кло да идва от време на време да ме вижда. Веднъж дори й отидох на гости в Шотландия.

— Сигурно сте умрели от вълнение — изсумтя Брант. — Противен старец!

— Леля Кло ме обича. Всъщност тя ме заведе в Гърция веднага след погребението.

— Къде е леля Кло?

— В Лондон, струва ми се. Изпрати ме сама и каза, че има някаква работа с господин Хъксли.

— Аха…

— Какво „аха“?

Той дълго мълча и я гледа замислено.

— Онази снимка е ваша, нали?

— Да — призна Дафни. — Излъгах за Лусила. Винаги си е била красива, откак се е родила. Аз имах нужда да бъда променена и леля Кло се нагърби с това, както сигурно бихте се изразили вие.

— Никога нямаше да постигне такъв резултат, ако съставните части не ги е имало. Трябвало е само да ги открие и сглоби.

— Очите ми не са чак толкова зелени. По-скоро са с цвят на избелял лешник. Това са оцветени контактни лещи. Леля Кло настоя.

— Часът на истината най-после удари, а? А прекрасната ви коса? Да не е перука?

— Не, косата си е моя. Мосю Етиен я изруси.

— А дрехите?

— Леля Кло ме заведе в Париж.

— И това преображение веднага след погребението ли започна? — Тя кимна и Брант продължи: — Слушайте, Дафни, радвам се, че някой е държал толкова на вас, та да направи нещо. Очевидно просто сте имали нужда от един лек тласък.

— Много сте любезен.

— Не, напротив, справедлив съм! — Изведнъж се засмя: — Явно леля Кло е знаела на какво залага, както и Реджиналд Хъксли.

— Не разбирам — намръщи се тя.

— Още ли не разбирате? Представям си как двамата със Стареца — Хъксли старши — са скроили заедно цялата работа. Виждате ли, леля Кло е искала да ви даде шанс, да ви представи в целия ви блясък пред новия лорд Ашърууд…

— Това е… нелепо! Аз не ви познавам! Вие сте американец!

— Чудех се защо Хъксли толкова настояваше да остана в Англия — продължи той, без да обръща внимание на избухването й. — Развежда ме къде ли не, а после ме накара да дойда тук, в Ашърууд.

Дафни не можеше да отговори. Мислеше за думите му и знаеше, че е прав. Решили бяха да я нагласят като коледна пуйка и да я сервират на трапезата на новия виконт. Вдигна ръце и ги притисна към бузите си:

— Направо е ужасно! Ами че вие дори не ме харесвате!

— Така ли?

— Така! А аз мисля, че вие сте… е, няма да ви обиждам. Но къде оставам аз и моите чувства? — простена тя от яд и огорчение.

— Оу! Свършихте ли, милорд?

Брант хвърли объркан, нетърпелив поглед към госпожа Мълроу.

— Да — отговори кратко. — Свършихме. Кафето в Златния салон, ако обичате.

Дафни с мъка се овладя.

— Беше много вкусно, госпожо Мълроу, благодаря ви.

— Е, малка госпожице, не сте яли много — погледна госпожа Мълроу към чинията й.

— Сигурно заради всичките… вълнения — подхвърли Брант. — Идвате ли, Дафни?

— Направила съм ви малко пеещи магаренца, госпожице Дафни.

— Пеещи какво? — изненада се Брант и погледна към стария Горски дух.

— Това са кифлички. От тях се дебелее, обаче са страшно вкусни. Завийте ни ги, госпожо Мълроу, ще ги опитаме утре.

— Оу — съгласи се госпожа Мълроу и излезе, клатейки глава.

Дафни стана и пое протегнатата ръка на Брант.

— Може би ще ми обясните какво значи „Оу“? — усмихна й се гой.

— Това е дума за най-различни случаи и изразява всичко от страшно разочарование до голяма радост. Исках да ви кажа… — промълви след малко, чувствайки прекалено осезателно силната му ръка под дланта си, — че коридорът изглежда великолепно.

— Да, нали? Спрете за момент, Дафни.

Тя спря и го погледна въпросително. Брант я привлече към себе си, много бавно и много внимателно.

— Не сте твърде висока, дори с токчета. Въпреки това добре ми пасвате, направо чудесно. Вероятно би било идеално на бос крак. — Видя изненадата в разширените й очи, после несигурността. — Хайде — кимна той, — да продължим нашия разговор на кафе. — Когато Горския дух най-после излезе от стаята, Брант се разположи на дивана и предложи: — Няма ли да седнете? Мятате се като тигър в клетка. По-скоро като тигрица. Не че гледката не ми харесва, разбира се.

— Не, няма да седна! Прекалено съм ядосана.

— Така ли? В коридора изобщо не ми изглеждахте ядосана.

— Престанете да ме поднасяте! Вие сте осъзнали техния… заговор! Ами аз? Трябва да падна в ръцете ви и да ви моля да се ожените за мен? Та аз дори не ви харесвам!

— Доколкото си спомням — погледна я той внимателно, — беше ми казано, че сте ужасно стеснителна. Странно, но не съм забелязал във вас никаква стеснителност. — Освен когато те привлякох към себе си…

Дафни се приближи до него, сложи ръце на кръста си и наведе глава.

— Прав сте — подзе тя озадачено — Аз съм стеснителна, ужасно свита, както споменахте. Поне винаги съм мислила така. Чичо Кларънс често ме наричаше срамежливо паунче. Не разбирам…

— Предполагам, че неволното ви превъплътяване в ролята на жената-вамп — Лусила, когато се запознахме, ви е помогнало да преодолеете своята стеснителност. А после ми бяхте толкова сърдита, че забравихте да се държите като старата Дафни. Между другото, чичо Кларънс е бил пълен глупак.

Тя се намръщи и махна с ръка.

— И все пак защо е написал така завещанието си? Може би е знаел, че не сте женен, ала сигурно имате приятелки.

— Да, но никоя не е много сериозна. Без съмнение чичо Кларънс е поработил над мен. Както ми подметна Харлоу, той сигурно е бил убеден, че това е идеалният начин да осигури в имението Ашърууд да топуркат британски краченца. Вие, доколкото разбирам, сте истинска британка?

— Да — отговори Дафни разсеяно, строполи се на един фотьойл и кръстоса крака. — Какво ще правим?

Май ще трябва да се омета от Ашърууд и от Англия колкото може по-скоро, помисли Брант и едва откъсна очи от умопомрачително дългите й крака. Вместо това каза студено:

— Да не се тревожим за това сега. Вие току-що пристигнахте. Може би ще успея да ви привлека за помощник? Тук има толкова работа.

— В къщата на Лусила? Защо да си правим труда? Още щом получи наследството, тя ще я даде под наем или ще я продаде.

— Вероятно сте права. Но аз мога да не се върна в Съединените щати още един месец. Приятно ми е да работя върху къщата. Освен това се обзалагам, че и вие ще имате някои страхотни идеи.

— Защо се обзалагате?

— Защото я обичате — отвърна той простичко. — Сигурно сърцето ви е боляло да я гледате как се руши и запада.

— Отзад засадих розова градина. Сега не прави впечатление, ала почакайте до пролетта.

— Корени — отбеляза Брант.

— Да, разбира се, розовите храсти имат корени.

— Не — усмихна се той и стана. — Имах предвид корените на човека, там, откъдето е.

— А вашите корени са в Съединените щати, нали?

— Не съм съвсем сигурен. Всъщност, в момента не съм сигурен за цял куп неща. Готова ли сте да се изнасяте?

— Накъде да се изнасям?

— Да си легнете, да спите.

— Да — отговори Дафни откровено. — Бих искала да си легна. Денят беше много поучителен, нали?

— Невероятно поучителен — съгласи се Брант. — Да имате случайно някаква представа къде мога да намеря резервни части за ризници?

Тя избухна във весел смях.

— И аз дълго съм се чудила. Казвах на чичо Кларънс, че искам да ги поправя, да взема части от един рицар, за да събера друг. — Замълча за миг и очите й проблеснаха тъжно. — И не ми каза.

— Скапан чичо Кларънс — заключи той.

— Като скапан сандвич ли?

— Като проклет и гаден чичо Кларънс и нека да забравим за него.

— Вие, янките, имате много странен начин на изразяване — усмихна се Дафни. — Това скапано, онова скапано, и означава все различни неща. Как се оправяте?

— Специално този израз — обясни Брант — наистина има много значения. Има обаче един друг, който надминава всички останали.

— И кой е той?

— Може би някой ден ще ви го кажа…