Катрин Каултър
Аристократът (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Дафни Клер Ашърууд седеше по турски върху синята си плажна кърпа на цветя и гледаше как туристите, предимно германци, се качват на малката моторна лодка, привързана към кея на хотел „Елонда Бийч“. Те заминаваха за цял ден на един от многото безлюдни острови на север от Крит, за да ловят риба и да плуват.

Както обикновено, гръцкото слънце бе толкова силно, че само след половин час усети как коленете й започват да изгарят. Посегна към плажното масло, проклинайки наум русата си коса и светлата си кожа. Докато се мажеше, се усмихна тъжно на двете малки парчета оранжев найлон, които я покриваха. Ако чичо Кларънс можеше да я види в нещо толкова разголващо, щеше да получи удар.

Сега чичо Кларънс бе мъртъв и не можеше повече да управлява живота й. Тя не тъгуваше особено поради смъртта му на деветдесетгодишна възраст, и то само когато от време на време очакваше да чуе как сприхавият му глас й нарежда да направи нещо. „Той е един самотен старец,“ казваше си Дафни, когато усетеше поредната вълна от негодувание. „Не е виновен, че е такъв отвратителен и се държи с мен като с икономка, болногледачка и слугиня, като със собственост, която трябва да е на негово разположение по всяко време на деня и нощта. Дължа му много, защото ме е взел да ме отгледа, когато родителите ми са починали.“ Това бе нейното заклинание, което през годините действаше все по-малко. А сега се бе освободила от него. Тя въздъхна и внимателно затвори капачето на плажното масло. Леля Кло би й казала да престане да мисли за дългите и празни години в Ашърууд. „Животът“, би казала леля Кло важно, „животът те чака, мое мило пиленце.“

Е, помисли Дафни и вирна глава, готова съм за него… или поне така ми се струва. Но как може човек да сграбчи живота, ако няма никаква представа какво да сграбчи? Какво щеше да прави, като се върнеше в Англия? Аз съм възрастен човек, двайсет и три годишна, повтори си тя новото заклинание в отговор на тези парливи въпроси. Един възрастен човек все ще измисли нещо. Погледна към бикините си и замаяно поклати глава. Никога нямаше да забрави изражението на леля Кло, когато се появи от пробната на универсалния магазин в Атина и се запромъква крадешком към нея, опитвайки се напразно да се прикрие с ръце.

— Милостиви небеса! — възкликна леля Кло. — А пък аз си мислех, че си една малка кльоща! Господи, какви гърди! Сега като си помисля, майка ти беше доста надарена. Няма да се отчайвам, наистина няма да се отчайвам.

За какво няма да се отчайва? Дафни не разбираше. Беше вярно за гърдите, крити толкова години зад широките й пуловери и три размера по-големи якета. Тя самата мислеше, че изглежда несъразмерна, особено след като иначе навсякъде беше толкова мършава.

— Не, милинка, не си кльоща! — отсече леля Кло и срина с един удар колебливите й възражения. — А си модерно стройна! Като манекенка, поне от седмото или осмото ребро надолу.

И ето я сега в Гърция, на остров Крит — място, за което от години бе мечтала — седи на плажа и изглежда като манекенка, от ребрата надолу. От осмото ребро.

Защо, простена Дафни наум и смутено прекара ръка през дългата си коса, защо позволих на леля Кло да ме забърка в това? Не че Крит не беше едно от най-красивите места, които някога бе виждала. Защото беше. Леля Кло отдавна знаеше за нейната мечта да посети Акропола и гръцките острови, и особено двореца на цар Минос в покрайнините на Хераклион, столицата на Крит. И, разбира се, леля Кло знаеше, че тя направо ще се влюби в малкото селце Свети Никола с колоритните му рибарски лодки и екзотични канали.

— Е, пиленце — възкликна тогава леля Кло, забелязала колебание в погледа й, — да не би да имаш намерение да гниеш сама тук, в Ашърууд, докато новият виконт те изрита? Време е да направиш нещо за себе си!

И Дафни й позволи да я измъкне от Англия след погребението на чичо Кларънс. Аз съм като тръстика, помисли си с отвращение. Винаги се огъвам пред по-силния вятър. Но леля Кло поне искаше да й достави удоволствие.

Изведнъж усети, че някакъв мъж гледа към нея и тъмните му очи се задържат с интерес върху гърдите й. Бързо намъкна хавлията и си тръгна от плажа. Мъжете, напомни си тя, още един проблем. Какво прави човек с тях?

Къде, по дяволите, беше леля Кло?

Кло Спаркс беше заета да уговаря час при мосю Етиен, френския фризьор в Свети Никола.

— Цял живот е изглеждала като момиченце, мосю — обясняваше му тя. — Сега е на двайсет и три, а пак прилича на четиринайсетгодишна. Прекалено хлапашки вид има, нали разбирате. Трябва ни нещо драматично, нещо бляскаво, нещо… и аз не знам какво.

— Разбирам, мадам — отговори мосю Етиен отегчено. Тези нахални англичанки с техния жалък тромав френски! Без съмнение въпросната хлапачка сигурно бе едно тантуресто, безлично създание, което вероятно си беше най-добре такова, каквото е. — Кога бихте желали да доведете младата дама при мен? — Той взе бележника си и й подари една от своите специални интимни усмивки.

— Утре в девет — заяви леля Кло твърдо.

В таксито, на връщане към хотел „Елонда Бийч“, прехапа устните си, болезнено напукани от безжалостното гръцко слънце. Тя бе накарала Дафни да тръгне на това пътешествие към Атина и после към Крит след погребението на стария темерут. Възползвала се бе от сговорчивостта на момичето, точно както правеше досега старият темерут. Но, по дяволите, това беше за нейно добро! Да, помисли Кло решително, Дафни трябваше да получи своя шанс. Тя не беше безлична, в никакъв случай. Сега трябваше да я склони да махне глупавите си очила и да си сложи контактни лещи. Пое дълбоко въздух. Всяко нещо с времето си. Всичко се движеше точно по график. Трябваше да не забрави да изпрати телеграма на Реджи Хъксли в Лондон. Имаше нужда от поне още една седмица.

 

 

Брант прегърна силно майка си.

— Най-после спокойствие и тишина, нежни грижи и никакви скандали. Толкова е хубаво човек да си е вкъщи. Изглеждаш красива както винаги, мамо! — При тези думи тя обикновено му се смееше, защото той бе нейният мъжки двойник.

За момент Алис Ашър не каза нищо, а само се полюбува на красивия си син. Слава Богу, не беше като баща си и не се срамуваше да показва чувствата си от страх, че това ще го направи по-малко мъжествен.

— Добре дошъл у дома, Брант. Радвам се да те видя. В допълнение към нежните грижи ще приготвя любимата ти вечеря — шпиковани свински пържолки и домашна юфка.

— След една домашно приготвена вечеря тялото ми ще помисли, че е умряло и е отишло на небето! — Той отново я прегърна и после я пусна. — Трябва да поговорим за много неща.

Тя се вгледа в лицето му. Стори й се уморен и, колкото и да бе странно, уплашен и несигурен.

— Да, представям си. Но защо първо не се отпуснеш за малко?

Брант седна и се облегна на безкрайно стария и удобен плюшен диван на майка си. Взе една от меките възглавници, подредени отстрани, пъхна я под главата си и затвори очи.

— Както разбирам, последните няколко дни са били много трудни — подзе Алис и блестящите й сини очи, същите като на сина й, се спряха на изтощеното му лице. — Радвам се, че успя да се измъкнеш и да дойдеш тайно тук. Пресата преследваше и мен. За щастие още не са се добрали до Лили.

— Тя е на пътешествие по Егейско море, нали? — попита Брант и отвори едното си око.

— Да, този път със съпруга си — отговори майка му кисело.

— Това е меденият й месец, мамо — засмя се той.

— Да, третият й меден месец. Отгоре на всичко Дани, Патриша и Кийт са при неговата майка!

— Не се притеснявай. Аз харесвам Дъсти, децата също. А и Бог е свидетел, че той е достатъчно богат, за да й осигури всичко, което й е нужно.

— Но по години е по-близо до мен, отколкото до Лили!

— Знаеш, че на Лили й трябваше някой по-възрастен, който да я вкара в пътя.

— Да беше чул тексаския му акцент!

— Чувал съм го. Мамо, да не ставаш сноб, само защото сега си вдовица на виконт? Начинът, по който благородниците се отнасят един към друг, е истинска лудост.

Алис Ашър се усмихна тъжно.

— Прав си. Аз съм една обикновена стара глупачка и говоря като зла тъща. — Въздъхна дълбоко и скръсти ръце в скута си. — Чудя се какво би казал баща ти за всичко това.

— Би се засмял гръмогласно и би им казал да се разкарат с тяхната смешна титла и с полуразрушеното си имение.

— Полуразрушено ли? — вдигна вежди тя. — Откъде знаеш?

Брант стана от дивана. Не го свърташе на едно място. Запъти се към прозореца, който гледаше към красивата поляна пред дома на майка му в Кънектикът, и подхвърли през рамо:

— Вчера прекарах няколко часа с моя адвокат, Том Бардън, и с един правист, както го наричат, който е пристигнал чак от Лондон, „за да ме осведоми за добрата ми съдба“. Точно така ми каза с превзетия си акцент. Името му е Харлоу Хъксли, представи си, горе-долу моя възраст, държи се надуто и носи вълнен костюм. Освен това е само кожа и кости, без нито един мускул.

Алис се засмя. Лесно си представи Харлоу Хъксли. Красивият й атлетичен син нямаше високо мнение за „кекавите“ мъже. Сигурно пред съотборниците си щеше да го опише доста по-точно и картинно.

— Тъкмо той е изплюл камъчето пред журналистите, да върви на… по дяволите.

— Предполагам, добре си го наредил.

— Е, Том се опита да го защити — усмихна се накриво Брант. — Исках да му избягам, но не стана. Каза, че очаква… не, че направо настоява да замина за Лондон и да уредя всичко.

— И ти, разбира се, ще заминеш — отбеляза майка му спокойно.

— За какво, по дяволите, да ходя? — възрази той разгорещено. — За мен няма никакво значение какво ще стане с всичко това.

Алис Ашър погледна замислено сина си.

— Знам, че баща ти никога не е говорил много за роднините си в Англия, дядо ти също, ала ти си всъщност повече от половин англичанин, защото и в моите вени тече някоя и друга капка английска кръв. Помниш ли какво писмо получи миналата година? Старецът знаеше доста неща за теб.

— Неприятно писмо — вметна Брант.

— Може би. Аз го препрочетох, след като ми се обади по телефона. Всъщност е доста трогателно.

— Мамо, чуй ме. Харлоу ми каза много малко, обаче доколкото разбирам, няма нито имения, нито пари. Само една разпадаща се стара къща в някакво място на име Съри и може би няколко акра земя без особена стойност около нея.

— Къщата се нарича Ашърууд Хол и се намира в старинното селце Ийст Гринстед.

— И не забравяй, че титлата все едно е трябвало да бъде предадена на мен, така ми обясни Харлоу Хъксли. Старият глупак просто не е имал друг избор. Останалото е завещал на мен вероятно защото няма никаква стойност, а той е решил, че американският клон на фамилията има пари и ще ги хвърли в неговата съборетина.

— Е, синко — възрази Алис разсъдливо, — ти наистина имаш пари. Няма да ти навреди поне да видиш имението. В края на краищата, сезонът свърши. За известно време си свободен, нали?

Брант сви рамене.

— Би трябвало да рекламирам една компания за спортни стоки, но не точно сега.

— Поне не е крем за бръснене!

— Вярно — засмя се той. — Лили ме заплаши, че няма да говори с мен, ако си покажа пред света лицето, покрито с това бяло… нещо. — Хвърли виновен поглед към майка си.

— Не се притеснявай, скъпи — рече Алис и стана. — Предполагам, че ще ти трябва известно време, докато се съвземеш. Миналата година, ако правилно си спомням, ти отне около два месеца. А колкото до сестра ти… — Тя сви рамене точно като сина си.

— Слушай, мамо — опита Брант да започне една според него предварително загубена битка, — може би трябва ти да отидеш. Да се заемеш с тази работа и да ми кажеш какво мислиш.

— Брант — дяволито заблестяха очите й, — аз вече съм посъбрала култура. Време е и ти да получиш малко. Корените са важно нещо. Направи го като лична услуга към мен, скъпи.

— По дяволите! — подскочи той. — Не е като да нямам никаква култура! Бил съм в Европа и съм завършил колеж.

— Да, скъпи, знам.

— Не ме подценявай, само защото съм спортист.

— Да, скъпи, разбира се.

— Дипломата ми не е съвсем без стойност. „Връзки с обществеността“. Може би когато се оттегля от футбола, ще се заема с реклама.

— Да, скъпи, похвална идея.

— „Дюк“ не е второкласен колеж.

— Разбира се. Ти прояви изключителна предвидливост. Много се гордея с теб, както се гордееше и баща ти. А сега защо не обмислиш всичко още веднъж? Аз отивам да шпиковам свинското.

Той се предаде и се засмя:

— Да, скъпа, отлична идея!

Когато след вечеря вдигна звънящия телефон, Брант се чувстваше преял и пийнал. От шест хиляди километра долетя възбуденият глас на Лили:

— Лорд Ашърууд! Каква изненада! Господи, ставам ли сега контеса или нещо такова, мили братко?

— Здравей, Лили — отговори той. — Как са Атина и Дъсти?

— И двамата невъобразимо горещи, скъпи — засмя се сестра му.

— Сигурен съм. Кога се връщаш вкъщи?

— В Кънектикът или в Лондон?

— В Тексас. Нали там живее съпругът ти?

— В Хюстън, Брант. Тук е жега дори по това време на годината. Не знам как ще издържа! — Тя прихна. — Добре, стига си се мръщил. Имам чувството, че те виждам. Как можеш да си толкова строг, като си спортист? Разбира се, това е само защото съм ти сестра, знам. Може би един английски лорд трябва да бъде точно такъв, но…

— Лили — прекъсна я Брант, — като лична услуга към мама заминавам за Лондон, чуваш ли? В края на другата седмица. Искаш ли да ти купя нещо?

При нейния радостен писък трябваше да отдалечи слушалката от ухото си. Чу я как вика на Дъсти:

— Уговорих го, скъпи! Трябваше само да му обясня… — За щастие, не успя да чуе повече, защото Дъсти Монтгомъри измъкна слушалката от ръцете на жена си.

— Добре, Брант — долетя бавният му, премерен глас. — Хей, момко, съжалявам за полуфинала. Щеше да е много по-лесно, ако играеше за даласките „Каубои“. Обаче онова подаване към Нолън във втората четвърт беше страхотно!

— Благодаря, Дъсти. Направихме добър мач, въпреки резултата.

— Дяволите да го вземат онзи чужденец — допълни Дъсти и Брант си го представи как поклаща глава в знак на скръбно отвращение.

— Аха… Е, вие добре ли си прекарвате?

— Покрай сестра ти по друг начин не може. Макар че тия развалини ми действат на нервите. Дано да е по-интересно по време на пътуването.

„Като става дума за развалини…“ Не, не мога да кажа такова нещо дори на шега, помисли Брант и бързо попита за островите, на които се гласят да отидат.

— Благодаря ти, скъпи — обърна се към него Алис, след като поговори и тя десетина минути с дъщеря си.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Има, разбира се. Знам, че отиваш заради мен… — За миг замълча и избърса ръцете си в престилката. — Ще вземеш ли и Марси с теб?

Марси, красивата Марси, която само преди седмица реши, че ще й подхожда да се омъжи за един донякъде известен спортист, който е и английски виконт.

— Не — изненада се той. — Разбира се, че не.

— Тя те търси два пъти днес.

Брант прекара пръсти през гъстата си тъмна коса, с цвета на махагоновото пиано на майка му, както тя обичаше да му напомня.

— Надявах се да си поохлади малко ентусиазма.

— Ти си на тридесет и една години, Брант. С Марси е сериозно, нали?

— Още някое внуче ли ти се иска? Повярвай ми, Марси няма желание за деца. В края на краищата, тя наистина прави кариера.

— Да, вярно е — съгласи се Алис спокойно. — Но въпросът не е в това. Не съм сляпа. Толкова години се правиш на плейбой. Толкова много жени…

— Да, повечето за да видят имената и лицата си във вестника заедно с известен футболист.

— При това красив и добър. Колко жалко и за тях, и за теб. Мисля, че си станал малко циничен. Сигурно е нормално. Радвам се, че заминаваш за Англия. Ела тук за момент. Искам да ти покажа семейния албум, който не си виждал от години. Изрових го от тавана точно преди да пристигнеш.

— Не е имало нужда. Знаеш, че можеш да ме убедиш и без него.

— Още един довод никога не би навредил, нали?

Брант седна на дивана до майка си с чашка кафе на коленете.

— Колко много хора, с които никога не сме се виждали!

Имаше избелели снимки на брата на дядо му, Ашърууд — страховит и гневен. Изглеждаше неумолимо строг и начумерен, ала не по-намусен от жените около него, които и да бяха те.

— Това е бедният ти чичо Хенри, който загина през Втората световна война само на двадесет и една години. А това е леля Лорета, която почина през седемдесет и шеста, ако не се лъжа. Тя никога не се е омъжвала. Така че, както виждаш, братът на дядо ти няма нито един пряк наследник. А това е Ашърууд.

Брант се изненада, че сградата има толкова внушителен вид. Но изглеждаше мрачна и неприветлива, цялата обвита в бръшлян. Пред къщата имаше извита непавирана алея, а отпред бе паркирана стара кола, модел от четирийсетте години. Докато гледаше снимката, той не усети абсолютно никакви чувства към натрапваните му корени.

— Това е дядо ти Едуард Чарлз като малко момче.

— Определено с възрастта се е променил към добро — засмя се Брант.

— Вярно е. Между другото, на същата възраст ти беше негово точно копие.

— Знаеш, че не е вярно. Винаги си ми казвала, че съм бил твое точно копие.

Имаше още снимки на деца, облечени в дрехи от двайсетте години, обаче нито една снимка на дядото на Брант като младеж.

— Защо? — попита той майка си.

— Пристигнал е в Съединените щати през хиляда деветстотин и деветнайсета, веднага след войната, заедно с английската си жена, Мерлин. Мисля, че двамата братя са се скарали малко след смъртта на прадядо ти. Той никога не говореше за това.

— Ашърууд сигурно е бил бесен, че титлата му трябва да премине към някакъв невзрачен американец, особено след като той и дядо ми не са си говорили.

— Предполагам, че е бил малко разочарован.

— Вероятно и този проклет бръшлян има корени — продума Брант бавно и прекара пръст през снимката на имението Ашърууд. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен, мамо?

— Не, Брант. Това са твоите корени, не моите. Аз съм почти чиста бостънка, не помниш ли? Нищо и никаква провинциалистка.