Бренда Джойс
Обещанието на розата (21)

20

Мери седеше на ръба на леглото. Краката й висяха, гърбът й беше изправен, раменете — опънати, а ръцете си беше отпуснала в скута. Беше сресала косите си с пръсти, но беше положила всички усилия да изглежда добре. Пак си беше сложила; покривалото за глава. За нещастие нямаше чиста рокля, в която да се премени, но успя да се измие някак с водата, която; й носеха всеки ден. Надяваше се, че изглежда добре. Помъчи се да изглежда спокойна и изпълнена с достойнство. В случай, че Стивън дойдеше право при нея.

След няколко минути той и хората му влязоха в двора. Невъзможно бе да не ги чуе, те се появиха с трясък. Разговаряха оживено, надуваха рогове и викаха радостно. Някои даже се смееха. Мери чакаше завръщането на Стивън. Усети го няколко дни предварително, но сега се уплаши. От веселата глъчка на завръщащите се рицари разбра, че са победили. Карлайл е паднал.

Как да не тъгува? Досети се, че това е само началото. Дори ако норманите се задоволяха с тази нова придобивка, войната нямаше да спре дотук. Малкълм никога не беше възнамерявал да спазва мира. При всички случаи щеше да иска отмъщение. И този път щеше да бъде двойно по-разярен, защото един от главните виновници за падането на Карлайл беше мъжът на дъщеря му, който на всичкото отгоре му беше и отдавнашен враг.

Мери реши да не мисли повече за Карлайл и за бъдещето. Не и след като мъжът й току-що се бе завърнал. Може би се качваше в момента по стълбите и се отправяше към стаята й. Изведнъж й стана трудно да диша равномерно. Трудно й бе да запази спокойствие. Какво щеше да стане, когато се срещнеха? Мери потръпна.

Нямаше и половин седмица, откакто я бяха затворили в стаята й и откакто тя и Стивън се бяха скарали така. Мери знаеше, че той е добре и не е пострадал от битката. Но въпреки това не можа да се сдържи и отиде до процепа на прозорчето да види как рицарите влизат в двора. Веднага забеляза мъжа си. Той беше възседнал кафявия си жребец. Стоеше изправен. Бронята му беше изпръскана с кал, а шлемът му висеше от една кука на ръката му. Ако беше ранен, нямаше да язди така. Мери изпита облекчение.

Дълги часове беше размишлявала мрачно какви са чувствата й към мъжа й. Спомняше си предишните им отношения и си представяше бъдещето, което ги очакваше. Мери никога не си беше представяла, че ще обича такъв мъж. Но колкото и да я болеше душата, тя си призна, че е влюбена в него. Това не й хареса, пък и откъде накъде ще й харесва? Той беше предал баща й и семейството й, за да задоволи безжалостните си хищни амбиции. Беше предал и нея, и техния брак. Това беше непростимо. Но тя щеше да му прости.

Прошката й нямаше нищо общо с любовта, тя имаше чисто практически основания. Щеше да остане негова жена, въпреки че го мразеше. Дори ако никога не му простеше, дори ако му се противеше, докато той не я изнасилеше. Дори и да го предизвикваше, докато той я пребие. Бог да й е на помощ, но тя наистина го обичаше. Затова и му прощаваше всичко. Оставаше й само да се надява, че нейният разумен отговор на безумната ситуация щеше да се окаже подходящ за случая и Стивън щеше да смекчи гнева си.

Не беше готова да размишлява какво ще стане по-нататък, не беше готова да подлага на анализ собствените си желания, потребности и тайни копнежи. Прецени, че ще бъде напълно достатъчно, ако между тях двамата се установи траен мир. Щеше да положи всички усилия да продължи да се грижи за удобствата му. Може би някой ден той щеше да разбере, че тя му е вярна. Може би след време щеше да забрави, че го е шпионирала, може би някой ден щеше да повярва в невинността й. Трябваше да се опита да го убеди, че е невинна, въпреки че преди не беше направила такъв опит.

Мери настръхна, когато чу шум от отлостване и отключване. Мина цяла вечност, преди тежката врата да се отвори. Обхвана я разочарование, когато видя, че на входа стои не мъжът й, а един слуга. Примигна, за да сподави една сълза. След това видя, че внасят в стаята голямата бакърена вана за къпане. Нещо повече — Стивън влезе след слугите. Носеше пускащата пара вода.

Мери се вцепени. Гледаше го неуверено, но втренчено. Той не я погледна. Крачеше уморено и бавно. Пажът вече му помагаше да си свали бронята. Като видя колко е изтощен, Мери откликна съвсем не така, както й се искаше. Но си спомни колко го мразеше допреди малко и реши да не обръща внимание на съчувствието, което я обзе. Но това беше невъзможно. Всичките й инстинкти я подтикваха да се втурне към него и да му помогне, да го утеши и да облекчи умората му.

Тя не помръдна. Усети, че не диша. Сърцето биеше гръмко в гърдите й. Пое си няколко пъти дъх, за да се успокои. Стивън си беше свалил кожената фланела, която носеше под ризницата. Тя видя, че той най-сетне я погледна.

— Добър ден, госпожо — каза той и кимна с глава.

— Добър ден, милорд — промълви тя.

Настъпи тишина. Пажът бързо съблече мъжа й — а това беше задължение на Мери. Стивън се обърна с гръб към нея. Тъй като тя знаеше много добре, че той не изпитва чувство на срам, значи явно я отхвърляше. Жестът беше незначителен, но й причини болка. Ваната се напълни и слугите си отидоха. Стивън се потопи в нея. Не гледаше в нейна посока — нов признак на неизчезналото му негодувание. След това каза на младия паж да си върви. Момчето се подчини и двамата останаха сами.

Мери не знаеше какво да мисли. Стивън се държеше спокойно и разумно. Обаче тя не вярваше той да е забравил прегрешението й или да го е опростил. Щом й обръщаше гръб, и то така, значи не искаше да се сдобрява с нея. Може би това беше предупреждение, знак за нея да стои на разстояние.

Мери си спомни последния път, когато му бе помогнала да се изкъпе. Закопня за онова време, без да се надява то да се върне. Беше съвсем сигурна, че горещата страст и безумната им обсебеност един от друг никога няма да се завърнат.

— Да ти помогна ли, милорд?

Стивън тъкмо се търкаше с насапунисана гъба. Когато заговори, не обърна глава към нея. В гласа му се долови умора:

— Може би някой друг път.

Мери не помръдна. Много добре го разбра. Не беше забравил и простил нищо. Тя едва не зарида, но успя да сподави отчаянието, което я обхвана. Мъжът пред нея нямаше нищо общо с пламенния любовник отпреди скарването им.

Не знаеше какво да мисли. Реши да се погрижи за огъня. Така и така нямаше какво да прави. Заудря с ръжена угасналото дърво, за да излее част от гнева и мъката си, но съвсем не се отърва от нея. Той явно възнамеряваше да я избягва. Но докога? Спомни си опасността, която заплашваше бъдещето им и разбра, че това положение не бива да продължава така. Не биваше да го допуска.

Стивън свърши с къпането и стана от ваната. Мери се обърна и потрепери. След миг той загърна в одеяло мощното си голо тяло. Не я погледна.

Стивън се захвана да се облича. Не проговори. Мери се боеше да се приближи и да му помогне. Беше съвсем сигурна, че усилията й ще бъдат отхвърлени повторно. Това беше съвсем очевидно. Тя не се удържа и продума.

— До края на живота си ли ще ме отбягваш, милорд?

— Да те отбягвам? — извърна се рязко Стивън. — Нямам намерение да те отбягвам, мадам. Но много бъркаш, ако очакваш топло посрещане.

Тя вдигна глава. Ноздрите й се разшириха.

— Още си сърдит.

Той се засмя. Звукът беше груб и неприятен.

— Още съм сърдит, но не се страхувай. Владея се напълно.

Погледът му не скриваше нищо и тя видя яростта в него. Тя беше студена и високомерна.

— Наказаха ме. Но аз не се извиних — тъй като знаеше, че не е предателка, й беше трудно да продължи. — Съжалявам.

Той я изгледа недоверчиво.

— Изглеждаш ми прекалено искрена!

— Съжалявам! — извика Мери. — Стивън, кълна ти се, че никога не съм искала да те предам на баща си.

Той вирна надменно глава.

— Не смяташ ли, че е малко късно за извинение?

— Може и да е малко късно, но казвам истината.

— Съмнявам се, че знаеш значението на думата истина, мадам.

Мери си пое дъх.

— Ти си жесток.

— Защо се опитваш да ме убедиш сега? Не шпионираше ли?

— Да, но…

— Нови номера ли ми играеш? Да не си решила да ме размекнеш, за да ми забиеш ножа в гърба?

— Не!

— Ако вярвах, че съжаляваш искрено, това би било достатъчно. Не искам нищо повече от искрено разкаяние. Но никое извинение, независимо от това дали е искрено, или не, няма да пропъди гнева ми. Не ми е приятно да ме предават, дори предателят да е жена ми. Всъщност особено ми е неприятно именно твоето предателство.

— Кълна се, че ти казвам истината, никога не съм мислила да те предавам!

— Както се закле пред Бога да ме почиташ и да ми се подчиняваш ли? — той протегна ръка. Очите му блеснаха заплашително.

Мери не биваше да отстъпва.

— Не съм нарушила клетвата си.

— Стига толкова, госпожо — изрече на един дъх Стивън.

Гледаше я втренчено. Мери усети гневния си поглед през воала от сълзи, бликнали в очите й. Помъчи се да запази спокойствие.

— Вече не си затворена, ако за това си се загрижила толкова — каза Стивън. — Очаквам да дойдеш при нас на вечеря. Водата е още топла. Защо не се възползваш от това?

— Колко си великодушен.

Той стисна юмруци. Очите му потъмняха още повече.

— Веднъж вече постъпих твърде великодушно с теб, забрави ли? Имаш късмет, госпожо, много голям късмет, че прекратих наказанието ти, което беше доста леко и че продължавам да искам да си ми жена, колкото и да ме мамиш.

Мери бързо почна да протестира. Горчивината в гласа й се долавяше лесно.

— Знаеш, че нямаш избор, милорд. Заклехме се пред Бога, че само смъртта ще ни раздели!

— Има много начини да приключа брак като нашия — отбеляза многозначително Стивън.

Мери потрепери от страх. Сигурно не го беше разбрала. Не беше възможно да я заплашва с това.

— Какво… какво искаш да кажеш, милорд?

— Предлагам да внимаваш повече, госпожо, ако искаш да живееш с мен.

— Анулиране на брака ли ще искаш? — попита тя ужасено.

— Дали за това съм намекнал? Не, госпожо, никога няма да поискам анулиране. Обаче ти ще ми дадеш наследник. Трябва ли да ти напомням за това?

Погледът му беше леденостуден. След това той се усмихна, но усмивката му не беше никак приятна.

— Ще те пратя в изгнание, ако още веднъж ми измениш. Ако съм в добро настроение, ще те пратя в Тегли, едно мое имение на брега на морето. Ако не, ще идеш в някой френски манастир.

Мери побеля.

— А… ако нося твоя наследник?

Стивън се усмихна високомерно.

— Това няма да промени нищо, мадам. Както добре знаеш, жените в изгнание също раждат деца. — Стивън се завъртя на токовете си. — Не ни карай да те чакаме.

Той тръшна вратата зад гърба си.

Мери запази спокойствие, но само за миг. След това вдигна шлема му, който стоеше на сандъка до нея и го запрати гневно по вратата. Шлемът падна на пода с оглушителен трясък, но това не й достави никакво удоволствие. Тя се отпусна на сандъка. Бутна настрани дрехите и бронята му и седна. Трепереше.

Мили боже. Чувстваше се така, сякаш се е разминала на косъм със съдба, почти толкова страшна, колкото и смъртта, и може би също толкова фатална. Изгнание. Той не хранеше вече никакви чувства към нея. Щеше да я прати в изгнание, когато му хрумнеше. Това й се струваше съвсем ясно. На Мери й се доплака.

Обви корема си с ръце. Той бе казал, че ще я прати в изгнание дори ако очаква дете. Думите му доказваха, че той все още очаква тя да го дари с наследник. Зарадва се, че не каза нищо. Вероятно бе бременна, защото не бе имала кръвотечение този месец. Тази тайна може би щеше да се окаже единственото оръжие, което й бе останало, ако посмееше да го използва, разбира се. Ето защо тя не отиде при него и не му каза радостната вест. Сдържаността й съвсем не се дължеше на някакъв нелеп романтизъм. След това, което стана през последния час, трябваше да е голяма глупачка, за да вярва, че между тях пак ще се възцарят мир и обич и че двамата ще се потопят в свят от светлина и смях. Не смяташе, че ще настъпи време, в което да започнат пак да се наслаждават на радостите на любовта, вместо да водят тази война.

 

 

По време на вечерята Мери научи всички подробности за това, което се беше случило при Карлайл. Графинята искаше да узнае всичко. Въпросите й бяха ясни, конкретни и безкрайни. Графът беше останал на север, за да възстанови реда. Джефри се беше завърнал в Кентърбъри, но Бранд, който пътуваше за Лондон с хората си, се беше отбил в Олнуик, за да пренощува в него. Обаче именно Стивън отговаряше на въпросите на майка си. Гласът му беше невъзмутим и безстрастен. Колко спокойно говореше за триумфа си над нейната земя и нейния народ!

Мери слушаше, но не казваше нищо. Не беше в добро настроение след мъчителната среща с мъжа си. Вестта за това колко бързо е паднал Карлайл никак не подобри настроението й.

За пръв път се срещаше с хора, откакто Стивън я наказа за шпионирането. Беше виновна, че е подслушвала, но не беше постъпила вероломно. Въпреки това се боеше да погледне графинята в очите. Знаеше колко е умна и колко много обича мъжа си и Олнуик, който някога е бил саксонско владение, принадлежало на баща й. Мери реши, че лейди Сеидре й е много сърдита и е ужасно разочарована от нея.

Затова се стресна, когато графинята се обърна вежливо към нея.

— Сигурна съм, че ти е трудно да слушаш това, Мери.

Стреснатата Мери вдигна очи и отвърна колебливо на погледа на свекърва си.

— Извинете, мадам?

— Сигурно е много трудно за теб да си омъжена за сина ми, норманина, който воюва срещу страната ти… и семейството ти.

Мери пребледня. Усети, че всички от дългата маса я гледат, също както и тези от масата на мъжа й, който седеше до нея на подиума. Но Мери беше сигурна, че графинята наистина й съчувства. Но как бе възможно?

— Да — изрече прегракнало тя най-накрая. — Много е трудно и неприятно.

За нейна чест една сълза бликна от окото й.

Графинята седеше от другата страна на Стивън, но се наведе през сина си, за да потупа ръката на Мери.

— Стивън може би не ти е споменал, но на мен ми каза, че всички от твоето семейство са живи и здрави, Мери.

Мери си пое дъх. Тя се беше тревожила да не би някой от братята й или баща й да е ранен или убит. Въпреки че бе разбрала колко е безмилостен Малкълм, тя не го беше забравила — той винаги щеше да й бъде баща. Не съумя да прикрие нетърпението в гласа си и се обърна към мъжа си за пръв път, откакто беше слезнала долу.

— Сигурен ли си?

Той я изгледа.

— Абсолютно сигурен съм. Мисля, че Едгар е ранен, но го видях да се бие до края, значи раната не е била особено тежка.

— Едгар! — Сърцето на Мери се сви конвулсивно. — Сигурен ли си, че е добре?

Стивън кимна, без да откъсва поглед от нея.

Мери въздъхна от облекчение, но потрепери. Явно имаше и по-лош вариант за развитието на събитията. Тя и Стивън да се намират в тази задънена улица, но всичко да е още по-усложнено от смъртта на някой от близките й. Мери се замоли това да не се случва никога. Но ако войските на Нортъмбърланд продължаха да се сражават с тези на Малкълм, нямаше ли това да бъде неизбежно? Тя потръпна от ужасно предчувствие.

— И на мен не ми беше лесно на времето — каза графинята.

Мери погледна пак графинята, но не се удържа да хвърли и един поглед на Стивън. Той се взираше мрачно в чашата си с вино. Пак ли го беше ядосала с нещо?

Мери се обърна към майка му с непресторено любопитство.

— Защото си саксонка ли?

— Не само съм саксонка, но и незаконна дъщеря на баща си — призна откровено Сеидре. — А Ролф, както сигурно си чувала, беше един от най-доверените хора на Завоевателя. Нямаше как пропастта помежду ни да бъде по-голяма, особено след като той преследваше задачата да подчини всички земи на север. Уилям се отнасяше много брутално с хората от нашия край. Когато срещнах за пръв път мъжа си, той нареждаше да изгорят до основи едно малко село за това, че беше дало подслон на няколко саксонски стрелци. Те бяха направили засада на хората му. Нареди не само да изгорят всички къщи, но и да унищожат запасите от жито. Това означаваше, че всички селяни не само щяха да студуват през зимата, но и да гладуват. Помолих го за милост, но той отказа. Да знаеш само колко го мразех!

Слисаната Мери не откъсваше поглед от нея.

— Но… ако си го мразила толкова, как си могла после да се влюбиш в него? — Докато Мери чакаше отговора на графинята, усещаше повече от всякога присъствието на Стивън до себе си. Само няколко сантиметра деляха телата им. Невъзможно беше да не го усеща и се терзаеше от близостта му, колкото повече седяха заедно. Обаче той не помръдваше и сякаш не дишаше. Беше погълнат от разговора между нея и майка му или поне така изглеждаше.

— Ами… — Лейди Сеидре се усмихна леко — той е един от най-хубавите мъже на света, нали? Нямаше как да не забележа това. Освен това, както знаеш, мъжът ми е добър по душа. Той изпълняваше заповедите на краля си и нищо повече, а всички сме длъжни да правим така. Влюбих се в него, въпреки че тайно помагах на братята си, които бяха бунтовници. Нещата скоро тръгнаха още по-зле, защото той се ожени за сестра ми Алис, която беше законородена за разлика от мен. Бяхме врагове от самото начало, но се влюбихме един в друг — за миг тя потъна в спомените за миналото. Лицето й стана удивително младо. Това сигурно се дължеше на розовата светлина, но очите й пламнаха от само себе си. Тя въздъхна. — Не беше лесно. Предавах го непрестанно, тъй като си мислех, че изпълнявам дълга си. Той се сърдеше много. Но… времето лекува всички рани, Мери. То излекува и нашите. А когато раните болят по-малко, любовта се завръща и е по-силна отпреди.

Мери се зачуди какво е станало с Алис, първата жена на графа. Явно бе починала съвсем навреме и е позволила на графа да се ожени за дамата на сърцето си.

— Това е малко тъжна история — каза Мери, която усещаше, че Стивън слуша напрегнато, — но е хубава, много хубава.

— Извадих голям късмет — каза Сеидре. Тя се усмихна ласкаво. — И ти също, скъпа моя, въпреки че още не го знаеш. Понякога пътят към щастието е дълъг и труден, но несгодите правят още по-сладка наградата накрая.

Мери погледна към чинията, от която ядеше заедно с мъжа си. Въпреки че се хранеха заедно и той й избираше най-вкусните късчета, в действията му нямаше топлина и обич. Дългът изискваше от него да се държи учтиво. Нищо повече. Мери за миг изпита прилив на най-глупашки романтизъм, който иначе се стараеше да избягва. Усети, че мечтае за любовта, която графинята беше изпитвала към графа, любов, достатъчно силна, за да издържи и най-лошите времена. Любов, която да издържи завинаги.

В залата беше необичайно тихо. Мери забеляза, че много воини от свитата, които седяха долу, са слушали всяка дума на графинята. Внезапно погледна нагоре. Разбра за какво си мислят всички, включително и графинята. До един бяха убедени във вината й. Смятаха, че тя, подобно на лейди Сеидре, е постъпила вероломно с мъжа си от невнимание, но въпреки това съвсем умишлено. В любовната история, разказана на пълен стомах и в блажената дрямка, причинена от хубавото вино, предателството беше приемливо и даже романтично, но в действителността не беше така. Тя отвърна на погледа на графинята.

— Аз не предадох мъжа си, мадам — каза тя само на нея, но гласът й прозвуча отчетливо и всички го чуха. — Никога няма да наруша брачната си клетва.

 

 

Стивън не бързаше да се прибере, за да си легне. Въпреки че беше изтощен, той седеше в голямата зала пред угасващия огън. Много войни спяха на сламениците си. Майка му и сестра му отдавна си бяха отишли, както и жена му. Усещаше, че клепките му натежават, но още се взираше в нажежените въгленчета и в последните пламъчета. Страстното отричане на обвинението в лицемерие на Мери още отекваше в ушите му.

Предната врата се отвори с трясък и се затвори не по-малко шумно. Звукът го разбуди от унеса. Бранд влезе бавно в залата. Видя Стивън и се сепна, а след това се засмя.

— Какво? Не си ли си легнал още?

Приближи се. Беше съвсем ясно какво го е задържало буден досега. На лицето му се беше изписало задоволство. Когато се настани до брат си, Стивън забеляза, че русата му коса е разрошена и в нея има сламки.

— Ако имах такава жена, нямаше да се бавя тук — изрече със смях Бранд.

— Може би това е проблемът.

Усмивката на Бранд се стопи.

— Какво те мъчи, Стивън? Не си особено щастлив.

— Трябва ли да питаш? — В гласа му ясно се долавяше горчивина и той реши да говори по-спокойно.

— Зная, че не ти е било приятно да отидеш да воюваш срещу Шотландия — каза бавно Бранд. — Но нямаше избор. Сигурно тя разбира.

— Нито тя ме разбира, нито аз я разбирам — Стивън се беше изправил и стоеше с гръб към брат си. Бранд не отговори и той се обърна бавно. — Кажи ми, братко, какво мислиш за жена ми?

Бранд заговори предпазливо.

— Ама че въпрос.

— Не ти ли прилича на ангел? Красота, съвършенство и невинност?

— Да.

Стивън се засмя.

— Тя не е нито съвършена, нито невинна.

Бранд стана.

— Стивън, знам какво се е случило. Джефри ми разказа.

— Тогава знаеш, че тя е една малка лъжкиня.

Бранд се подвоуми.

— Хубаво е, че си разкрил истинските й намерения. А сега забрави това. Върви й направи един наследник. А после я прати в изгнание, ако пак постъпи така.

— Колко просто звучи това — Стивън погледна Бранд с присмехулна усмивка. — Боя се, че няма да имам желание да я пратя в изгнание, дори и да съм длъжен да постъпя така.

Бранд отвърна на погледа му.

— Ще трябва да го направиш, Стивън. Този път тя не постигна нищо с шпионирането си, но я си представи какво ще стане, ако следващия път успее да предупреди Малкълм? Много нормани ще загинат в този ден, може би дори ти и аз.

Той беше стиснал зъби.

— Мислиш ли, че не знам това? Много добре го знам!

— В такъв случай гледай да не го забравиш — заяви сериозно Бранд. След това се усмихна и стисна рамото на брат си. — Късно е. Знам какво те мъчи. Върви при прекрасната си жена и й направи наследник. Гарантирам ти, че това ще проясни мислите в главата ти.

Бранд се ухили.

Стивън го изпрати с поглед. Бранд прекоси залата и отиде при самоделния си сламеник. Стивън нямаше как да признае на брат си, че се бави в залата, защото се страхува. Сексуалното въздържание, дори и само по отношение на жена му, беше невъзможно — поне докато тя не зачене или не му даде наследник. Затова възнамеряваше да обладава Мери, колкото пъти му се приискаше, тъй като тя трябваше да забременее. Но как да овладее себе си? Защото се боеше, че въпреки вероломството й ще го обземе неукротима страст към нея. Ако това станеше, Мери веднага щеше да се досети и да удържи победа над него.

 

 

Всички инстинкти, които бе развил у себе си, го предупреждаваха за грозящата го опасност, когато влизаше в двубой или тръгваше на война. Безспорно щеше да стъпи на опасна територия, когато влезе в леглото и. Щеше да й даде огромна власт над себе си, власт, с която не смееше да подсили позициите й.

А ако заплахите му да я прати в изгнание се окажеха само сапунени мехури, тя скоро щеше да разбере и това. Мери се беше проявила като твърде умна досега. Заплахите му не трябваше да звучат току-така. Ако имаше сериозно основание, той бе длъжен да постъпи, както повеляваше дългът му, трябваше да я отпрати оттук, колкото и да му е неприятно.

Ако не го направеше, Мери щеше да го доведе до гибел.

Стивън се извърна бързо. Не беше страхливец. А да се боиш от жена си е връх на малодушието. Винаги беше изпълнявал дълга си. Ако тя се окажеше виновна, веднага щеше да я прати в изгнание. И ще се владее в леглото, така че тя да не се досети колко е полудял от любов по нея. Не се ли беше научил преди много години, още съвсем малък и заложник в двора, как да потиска и овладява чувствата си? Това беше единственият начин да оцелее. Сега може би контролът над душата му щеше да се окаже единственият начин за оцеляване.

 

 

Мери не се преструваше, че спи. По обичая лежеше гола под одеялата и кожите на леглото си. Косата й беше развързана, пусната на свобода и разрошена. Проблясваше на трепкащата светлинка от свещта. Беше се изкъпала преди вечеря, както й предложи Стивън, обаче не в неговата вана, в която водата беше мръсна. Беше измила и косата си, тъй като знаеше, че Стивън й се възхищаваше преди.

Мери прегърна възглавницата. Помисли си с тревога за мъжа си. Щеше ли да спи с нея тази нощ? Щеше ли да се опита да я люби? Не смяташе, че той ще си създава излишни неудобства, като спи на сламеник долу в залата, колкото и да искаше да я отбягва. По време на вечерята от време на време й обръщаше внимание и тя реши, че ще легне при нея през нощта. Но не смееше да мисли дали ще я докосне изобщо.

Зарадва се много, че не му каза нищо за забременяването. Тогава той щеше да има удобен повод и извинение за това, че страни от нея и щеше да задоволява страстта си някъде другаде. Самата мисъл за приключението му с някоя друга жена накара Мери да настръхне. Помисли си, че ще изтърпи почти всичко, но не и това. Не и неверността му.

Мислите й се насочиха към майката на Стивън. Натъжи се, когато си спомни за нея. Лесно си представяше как се е чувствала лейди Сеидре като малко момиче, чийто баща е загинал, а братята й са лишени от владенията си и се крият, докато подготвят въстанието си. И въпреки това се е влюбила в своя враг, в мъжа на сестра си. Историята беше трагична и като че ли нямаше изход. Обаче такъв се беше намерил, и то прекрасен. Незаконороденото саксонско момиче беше станало графиня Нортъмбърланд, жена на любовника си, майка на трима силни сина и една много хубава дъщеря. Лейди Сеидре беше могъща, изискана и обичана.

Мери закопня за подобно бъдеще и за себе си. Но сигурно бе полудяла, щом си въобразяваше такива неща. Щеше да бъде напълно достатъчно, ако можеше да се радва на благоволението на Стивън. Никога нямаше да получи такава любов от него. Но… щеше да има деца. Сърцето й се преобърна. Или поне едно дете. Може би взаимната им любов към това дете ще ги сближи, може би някой ден той щеше да се влюби безразсъдно в нея. А нямаше ли това да й бъде предостатъчно?

Кожата на Мери настръхна, защото отвън се дочуха стъпките на Стивън. Всички надежди и размисли за тяхното бъдеще моментално се изпариха. Тя се вцепени. Не помръдваше. Не смееше да диша. Вратата скръцна леко, когато той я отвори и затвори. Раменете я заболяха от напрежение. Слушаше как той се разсъблича. Първо откачи колана за меча, който издрънка шумно, докато го полагаше на земята. Другите колани се стовариха на земята, без да се церемони. Мери долови тихото прошумоляване на плата на туниките му. Представи си го как стои с голи гърди, по ботуши и панталони. Ботушите тупнаха глухо на пода. Още плат прошумоля закачливо.

 

 

Каква жена съм аз? Мери си задаваше този въпрос, докато той се настаняваше в леглото до нея. Тялото му не докосна нейното, но тя не успя да се отпусне. Плътта й вибрираше мъчително от непосредствената му близост. Как бе възможно да има такова въздействие върху нея? Животът й се беше превърнал в пълна бъркотия. Нещо трябваше да я спаси от гибел, но не я беше грижа за това. Вместо това лежеше сковано и се надяваше той да я докосне. Досети се, че няма да го направи.

Не го направи. Изминаха няколко дълги, мъчително бавни, минути. Мери се запита дали пък той не мисли, че е заспала. Не смяташе, че ще се отнесе с уважение към нея, не и при настоящите обстоятелства. Постепенно на Мери й стана ясно, че той не възнамерява да я докосва. Странеше от нея въпреки думите си отпреди малко. Мили боже, ако не им бе останала страстта един към друг, значи нямаха нищо и нямаше никаква надежда за бъдещето! И най-отчаяните й молби нямаше да го накарат да се обърне към нея!

Мери се ужаси. Възможно ли бе изведнъж да е станал безразличен към нея? Възможно ли бе подслушването й да е угасило ярките пламъци на страстта им?

Мислеше с трескава бързина. Страстта беше старо женско оръжие. За тях двамата това можеше да се окаже ново начало или поне единственият израз на интимност, може би единственото, което щяха да споделят заедно. Съблазняването от край време беше метод за възстановяване на замряла връзка. А Стивън нямаше да й откаже, нали? Възможно ли бе да не успее да го съблазни?

Подтикната от отчаяна храброст, Мери се обърна с лице към него. Той лежеше на своята страна на леглото и не гледаше към нея. Мери се уплаши, че ще я отхвърли, но докосна рамото му.

Тялото му се бе стегнало и на допир приличаше на дървено.

— Какво правиш? — процеди през зъби той.

Нямаше какво да му отговори. Затова Мери плъзна ръката си по големия му бицепс, а след това притисна тялото си към неговото. Гърдите й се опряха в гърба му, бедрата й обгърнаха задните му части. Докосна с устни едно сладко петънце на шията му, точно под ухото му.

Той отскочи рязко.

— Веднага престани, госпожо. Предупреждавам те.

Гласът му звучеше сурово. Мери застина. Зачуди се дали тонът му се дължи на гнева му… или на желанието му.

— Стивън, аз съм твоята жена.

Той не каза нищо, но тя долови неспокойното му пресекливо дишане.

Мери се притисна още повече. Искаше й се да му каже, че го обича. Прокара ръка по гърдите му и след това я спусна надолу по корема. Ахна. Щръкналият му връх трепна срещу нея. Той беше дебел и набъбнал, хлъзгав и възбуден. Тялото й заликува от радост. Независимо от зейналата пропаст помежду им той я желаеше лудо.

— Стивън — прошепна тя. Шепотът й прозвуча като стон. Докато говореше, пръстите й се обвиха около него. Той си пое дъх. Беше твърд и дълъг.

— Ти си вещица — грубо през зъби просъска Стивън.

Тя забеляза, че той се бори с желанието си към нея. Не разбираше защо.

— Не, аз съм жена ти — отвърна тя. Болезненото й въодушевление я караше да постъпва безразсъдно дръзко. Помилва го, както той я беше научил. Той изохка от сподавено удоволствие. Мери почна да трепери. — Моля те, Стивън. Ела в мен, скъпи, моля те.

— Проклета да си — каза той, но се претърколи с удивителна бързина и я притисна под себе си. Мери го прегърна здраво и разтвори широко бедра, за да се нагласи към него. Половият му член я буташе, но той се беше вцепенил и не помръдваше навътре.

Погледите им се срещнаха. Неговият беше измъчен.

— Защо се бориш със себе си? — извика тя. — Защо се бориш с мен? Ела, скъпи, моля те!

Стивън помръдна. Без да каже и дума, навлезе в нея и зарови твърдата си дълга мъжественост дълбоко в тялото й. Мери изохка от удоволствие. Той се дръпна леко. Цялото му тяло потрепери, докато той се мъчеше да се овладее. После бавно, много бавно пак навлезе в нея.

Мери заплака. Никога досега не беше изпитвала подобно удоволствие. Обаче усети, че той си налага един необясним контрол. Защо?

— Стивън — задиша на пресекулки тя, — не мога да… издържа… това.

Той изстена. И контролът му се разхлаби. Мери изкрещя, когато той почна да се движи бързо, силно и безразсъдно. Отметна глава назад от възторг. Ридаеше от невероятното удоволствие. Инстинктивно усещаше, че е спечелила, въпреки че не знаеше каква е наградата.

Стивън спря и я целуна. Мери захлипа. Целувката на Стивън беше лакома и гореща. Може би не изпитваше нищо към нея, но тук в леглото тя значеше за него всичко. Целувката му я хвърли в нов екстаз и зашемети и двамата.

Стивън изръмжа тихо и гърлено. Проникна още по-дълбоко в нея, като внимаваше повече отпреди. Потопи се в пълна забрава и се отдаде без остатък на страстта си. Мери го пое охотно в себе си.

Страстта им излезе извън контрол. Любовниците се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по леглото, като за малко не паднаха от него. Той стана на колене. Тя също. Пак се целунаха. Езиците им се сплетоха подобно на телата преди малко. Стивън я отдръпна внимателно от себе си. Тя стисна таблата на кревата. Ръцете му се плъзнаха по влажната й набъбнала женственост. Той прошепна нежно в ухото й една гальовна дума, след която произнесе нещо значително по-нецензурно. Това беше прекалено много за Мери. Когато той навлезе отзад в нея и изпълни матката й с горещото си семе, тя заплака диво от екстаз. Вълната от удоволствие я заля неудържимо, без да се оттегля от нея. След като умря и се роди отново, тя се усмихна на себе си. Още имаше надежда.

 

 

— Моля те, не ме пренебрегвай, Стивън.

Стивън лежеше по гръб. Беше се завил до кръста. Едната му ръка закриваше лицето му. Беше си възвърнал здравия разум преди известно време, но не желаеше да си дръпне ръката и да я погледне. Знаеше добре, че тя не е в състояние да види изражението на лицето му. Но нима не се бе разкрил достатъчно? Съжаляваше за всеки миг от изминалия час. Съжаляваше, че се е напил от ейла. Съзнаваше ясно, че няма как да избегне занапред подобно самоунищожително поведение.

Свали бавно ръката си. Мери седеше най-безсрамно в леглото до него. Малките й гърди бяха голи. Зърната им се бяха втвърдили от студа. Косата й се спускаше в безпорядък по раменете й. Пламъкът на свещта я обагряше в златист оттенък. Тя изглеждаше доволна като котенце, което е излапало всичкия крем. Гласът й беше съвсем обикновен, но не и усмивката й. Тя будеше най-неприлични мисли и сякаш го закачаше. Същевременно изразяваше пълно задоволство.

Стивън се прокле. Слабините му се събуждаха отново, докато я гледаше и си мислеше колко много си подхождат с нея. Тревогите му се оправдаваха. Страстта му беше излязла извън всякакъв контрол. Тя беше разбрала това. И изглеждаше предоволна. Всъщност жената, която седеше до него, беше достатъчно прелестна, за да го привлече отново. А той знаеше, дяволски добре знаеше, че не бива да харесва нищо в нея.

— Изглеждаш доволна, мадам — изрече хладно той.

— Така е — тя се извиваше като котка и още се усмихваше. — Ти ми достави удоволствие.

Стивън стана и се надвеси над нея.

— Не спя с теб, за да ти правя удоволствие.

— Не, ти предпочиташ да страдаш, но не и да промениш отношението си към мен. Защо? Заради някаква неуместна гордост?

— Задаваш твърде много въпроси, мадам. Аз съм твоят господар. Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

Болката я проряза.

— Току-що се любихме страстно, а ти се преструваш, че но е станало нищо, нали? Значи продължаваш да ме наказваш заради вероломството, което, кълна ти се, не съм вършила!

— Помежду ни нямаше нищо друго освен взаимна похот — изрече той грубо. Каза си, че не бива да й вярва — не бива, фактите бяха кристално ясни. Трябваше да е луд, ако й повярваше.

Тя се разсърди.

— Милорд — каза тя с все така сладък глас, — знай, че съм виждала много мъже и жени да спят заедно. И те уверявам, че техните усилия не могат изобщо да се сравняват с… нашите! За глупачка ли ме смяташ?

— Гледала си как мъжете и жените спят заедно? — повтори той. Неверието изведнъж се превърна в неудържим смях. Разбира се, че е гледала. Любопитството й беше неутолимо. — Значи, госпожо, ти ми казваш, че си шпионирала любовници и дори не се изчервяваш от това?

— Виж какво, Стивън, имам шест братя. Нямаше как да стоя непрекъснато със затворени очи. Постоянно се питах защо преследват така жените. Всъщност, докато ги гледах, ми беше много смешно. Нищо повече.

Той се разсмя въпреки волята си. Без да иска, си представи как Мери се спотайва в храстите и шпионира любовните двойки. Мери се засмя заедно с него. Той се намръщи веднага щом забеляза това. След това тя го изгледа продължително и дръзко за негов ужас.

— Смятах за много забавно цялото това пъхтене и боричкане, докато ти не ме научи, че тук няма нищо забавно.

Той се насили и я погледна в очите. Мъжествеността му щръкна от само себе си.

— Вярвай каквото искаш, мадам. Ако си решила, че нашата страст е нещо специално, свободна си да вярваш в това. Аз искам син. Искам син от теб и колкото по-скоро го получа, толкова по-добре. Това е всичко.

Мери го изгледа немигащо. След това дръзна да му се усмихне отново, но вече самодоволно.

— Щом така казваш, милорд, нека да е така.

На сутринта го събуди с ръцете и устата си, а след това дръзна да го предизвика с още малко звучен смях.

 

 

Мери знаеше, че е извадила невероятен късмет. Неизвестно защо съдбата беше решила да се отнесе добре към нея. Защото тя и Стивън явно бяха сключили трайно примирие.

Нощем той се любеше с нея. Страстта опровергаваше нелепите му приказки. Той не отделяше ръце от нея. Ликуваше в тялото й. Страстта им беше несъмнена и със сигурност необичайна. Нощем Мери изпитваше върховно удоволствие в леглото им. Радваше се и на пълното му доверие и летеше на крилете на сладката надежда.

Денем той се държеше учтиво. Мери отвръщаше с не по-малка любезност. Беше достатъчно проницателна, за да се досети, че не й е простил, нито пък е забравил нещо. Още й нямаше доверие. Но се държеше с нея възможно най-добре. Това й стигаше. Засега. Това беше началото, от което имаха нужда, началото, за което беше мечтала. От време на време дръзваше да се надява, че ще я погледне сърдечно и с копнеж както преди. С течение на времето може би щеше да има още подаръци, друго доказателство за чувствата му. Щеше да се появи и резултатът от любовта му. След време може би щеше да получи още една роза.

Минаха няколко дена. Мери не бързаше за никъде. Смяташе, че бракът им върви към възстановяване, щом той продължава да я обсипва със страстта си нощем, а денем да се държи вежливо.

Само едно малко петно разваляше картината — бременността на Мери. Не му беше казала. Все още. Тревожеше се от това, защото не обичаше да постъпва нечестно и защото подозираше как ще реагира Стивън, ако сам научи истината. Този път щеше да има право да я обвинява, че го е измамила. Трябваше да му каже скоро, разбира се, но по-добре беше да почака още някой и друг месец. Месечното й време винаги беше непредсказуемо, затова нямаше да има повод да я обвинява, че го заблуждава. Чиста измама си беше, че не му казва нищо, но Мери нямаше избор. Бракът им още не беше стъпил на достатъчно здрави основи. Мери беше решила твърдо двамата да продължат да прекарват бурни нощи, защото това беше единствената форма на интимност помежду им. Беше сигурна, че ако Стивън разбере, че е бременна, веднага ще престане да се люби с нея. Докато той ликуваше, обладавайки тялото й, му беше все едно дали го е надхитрила, или не. Тя знаеше добре това. Не беше готов да признае, че тя му е нужна. Мери не възнамеряваше да му дава никакъв повод да избяга от леглото й и да търси удоволствие някъде другаде.

Тъй като всичко вървеше доста добре, Мери се изненада много, когато Стивън дойде при нея една сутрин в кухнята. Доколкото знаеше, той не беше стъпвал в кухня нито веднъж през живота си. Когато го видяха, се вцепени не само тя, но и всички готвачи и слугини. Лицето му беше мрачно и потъмняло. Мери усети лошо предчувствие. Бутна настрана пая с месо, който оглеждаше и се втурна към мъжа си.

— Милорд? Какво се е случило?

Лицето му се разкриви, когато той се помъчи да се престори на весел. Но си личеше, че изпитва единствено отвращение. Хвана я за ръката и я поведе навън.

Имаш посетител, мадам.

— Посетител ли? — Мери се обърка. — Но кой?

Той се усмихна пак, този път доста неприятно.

— Брат ти Едуард.

Мери застина. Лицето й побледня като на смъртник.

— Едуард?

Стивън се озъби.

— Защо се изненадваш, скъпа моя? Не очакваше ли подобно посещение?

Мери усети, че над усилията й да се сдобри с него е надвиснала голяма опасност. Стивън я гледаше така, сякаш е някаква гнусна предателка.

— Не! — извика тя и сграбчи ръкавите му. — Не! Не! Не съм викала Едуард! Не знам какво означава това!

— Ако не си го викала и не знаеш целта на посещението му — изрече студено Стивън, — скоро ще узнаеш. Той те чака в залата, мадам.