Бренда Джойс
Обещанието на розата (13)

12

За миг Стивън остана неподвижен.

Мери също.

Звукът от шамара като че ли увисна в пространството.

Гневът се сля с нежеланието му да повярва на това, което стана.

— Мери — изрече строго Стивън. Пристъпи към нея.

— Не! — извика тя и вдигна ръце, готова да го отблъсне. И заплака неудържимо.

Той спря. Усети, че е нервна още при влизането им в двора на краля. Видя как неспокойствието й нарасна. Горчиво съжаляваше, че му се наложи да се държи така пред краля, но нямаше избор, знаейки характера на Руфъс. Не я обвиняваше, че го удари.

— Мери, трябва да ти обясня защо се държах така пред краля.

— Не! — Тя се отдръпна назад, докато краката й се блъснаха в едно от трите легла в стаята. Мигновено отскочи и се притисна към стената. Там се намираше възможно най-далеч от него.

— Мери — каза Стивън и си заповяда да запази спокойствие и да й говори като на болен или умопомрачен. — Не биваше да позволявам на краля да разбере колко се радвам, че двамата с теб ще се оженим скоро. Повярвай ми. По-късно ще ти обясня всичко по-подробно. След като се примириш с брака ни и ми станеш вярна.

— Никога няма да се примиря, никога няма да ти бъда вярна!

Стивън трепна.

— Да знаеш как те мразя! — извика Мери и изхлипа още веднъж. — Мили боже, нима наистина ще се омъжа за теб!

Стивън се стресна и се запита дали тя не е полудяла.

— Разбира се, че ще се омъжиш. Това вече е решено.

Тя изстена.

Стивън се почувства безпомощен. Изобщо не я разбираше.

— Не си на себе си. След като се успокоиш…

Безумният й смях го прекъсна. Сълзи обляха лицето й.

— Разбира се, че не съм на себе си! Обвиняваш ли ме, норманино? На теб би ли ти харесало да бъдеш затворник?

Той стоеше неподвижно. Лицето му беше безизразно, само челюстта му беше стисната. Настъпи продължителна тишина. Очите му станаха черни като катран, а тя ридаеше почти беззвучно.

— Ти не си затворничка, госпожице — изрече той най-накрая. Гласът му беше доста рязък. — Ти си ми годеница, скоро ще ми станеш жена.

Тя закри лицето си с ръце. Раменете й потрепериха. Сега риданията й се чуваха ясно.

Явно мисълта за женитбата беше причина за истерията й. Само не разбираше защо тя получи тази криза именно сега, а не по-рано. Досети се, че думите, с които я унизи пред краля, са предизвикали гневния й изблик. Загриза го чувство за вина. Почувства се виновен не заради изблика й, а тъй като й беше наложил насила този брак. Невъзможно бе да отрече това. По какво се различаваше от Уилям Руфъс?

Кралят беше ужасен, както винаги. Напомни си, че Руфъс не му предложи положение в обществото, власт или брак. Руфъс пожела да се възползва от него, да го насили. Обаче приликите между тях двамата наистина го плашеха.

Обаче и той беше безпомощен. Беше пленник на своята страст и амбиции. Нямаше как да я пусне на свобода, нямаше да го направи.

— Не си затворничка — повтори той, но дали, за да убеди нея, или себе си? Не смееше да си отговори на този въпрос. — Ще ми станеш жена! Всичко мое ще стане и твое.

Тя отпусна ръцете си. Лицето й блестеше от сълзите. Очите й гледаха сърдито.

— Не желая нищо от теб!

Вбеси го типично по женски.

— Не ме карай да ти припомням някои случки! — Той се надвеси заплашително над нея. — Никой не те насилваше да се държиш така в леглото!

Тя се задави.

— В леглото не… се преструвах… защото си истински дявол и сигурно си ме омагьосал… но във всяко друго отношение не те желая… и няма да те оставя да го забравиш!

Той замръзна. Сякаш омразата й го скова на мястото му.

— Няма значение, че не ме желаеш и не си ми вярна — изрече той с усилие. Нямаше връщане назад. — Ще се оженим, както се разбрахме двамата с баща ти.

— Не ми говори за Малкълм! — изпищя тя.

Стивън заподозря какво я беше разгневило толкова. Ужаси се при тази мисъл.

— Мери, на Малкълм ли се сърдиш?

— Мразя те! — изкрещя тя. Изведнъж се дръпна от стената и се нахвърли върху него. Поразеният Стивън я улови и залитна назад. Тя го заудря с юмруци. Стивън падна на леглото. Опитваше се да я прегърне, въпреки че тя го биеше. Вбесена от безсилието си да го нарани, тя впи нокти в кожата му. Стивън трепна от болка, когато един нокът остави дълбок белег върху бузата му. Нямаше друг изход, освен да я събори на леглото. Стана и докосна парещата драскотина. По бузата му течеше кръв.

Мери се сви на кълбо, прегърна корема си и зарида.

Стивън веднага забрави за раничката. Как да я изостави… въпреки омразата й към него? Седна до нея и я прегърна. Загали косата й, докато тя плачеше на гърдите му, без да се прикрива. Как да я утеши? Боже, прати Малкълм Кенмор в ада! Боже, накажи и самия него!

Тя се наежи, когато усети тялото му до себе си. Отскубна се. Скочи на крака и завика обезумяло:

— Ти си виновен!

Той не помръдна. Трепереше съвсем леко, почти незабележимо. Отвори уста, за да се защити, спомни си за отвличането и съблазняването й и веднага я затвори. Ако дръзнеше да се защити, само щеше да прехвърли вината върху баща й. А нямаше никакво желание да прави това.

Мери насочи пръст към него. Той затреперя неудържимо.

— Ти си виновен! Ти застана между нас! Заради теб Малкълм ми обърна гръб! Ти си виновен!

Колко го мразеше тя. Помисли си, че дълбоко в себе си се е надявал на нещо повече от изпълнен с враждебност брак. Беше си представял топлина и взаимна помощ, ведър смях и искрена вярност. Болка прониза гърдите му. Болеше го и за годеницата му, и за него самия.

Стана бавно. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Разтвори ги с усилие.

— Съжалявам, че обвиняваш само мен за всичко — изрече той сковано. — Но може би си права. Защото действително желая да се оженя за теб… и ще го направя, колкото и да ме мразиш.

Мери се задави от мъка и отчаяние.

Зъбите му изскърцаха от напрежение. Гърдите го боляха. Обърна се, отвори вратата и излезе.

 

 

Мери рухна на леглото веднага щом той затвори вратата зад гърба си. Усети, че няма сили да плаче повече. Болката пулсираше в нея. Искаше й се да удари леглото, да раздере чаршафите, да раздере и себе си. Искаше й се да опустоши всичко заради тази несправедливост. Чуваше се като някоя безумна жена, получила ужасяващ пристъп на лудост. Действителността й беше омразна.

Времето отминаваше. Тя се успокои постепенно и здравият й разум се върна. Спря да мисли и се вцепени. Изведнъж се почувства неловко. Някой я гледаше. Погледът беше студен, изпълнен с омраза и напрегнат.

Трепна рязко, защото жената, която стоеше в сянката на отворената врата, я съзерцаваше с явно удоволствие и се наслаждаваше на смущението й. Най-малко нея Мери искаше да вижда сега. Това беше твърде хубавата чернокоса жена, която се беше изправила толкова дръзко срещу Стивън преди час. Това беше нормандската му любовница.

Двете впиха поглед една в друга.

В погледа на другата жена се четеше открито презрение.

— Не ми казвай, че ще спиш тук.

Мери се изправи и вирна брадичка. Усещаше, че е уязвима. Другата жена, прекрасната бивша любовница на Стивън, я беше сварила в момент на слабост.

— Точно така, ще спя тук — прошепна тя, като се помъчи да не издава смущението си.

Жената влезе в стаята и бавно се заразхожда около Мери.

— Значи насила те карат да се ожениш за Стивън.

— Явно знаеш коя съм — каза замислено Мери, без да се усмихва. Стана. — Но още не си се представила.

Жената се усмихна неприятно.

— Аз съм лейди Бофор — каза тя. — Адел Бофор. Жената, за която трябваше да се ожени Стивън.

Мери видимо се изненада. Беше предположила, както се оказа, погрешно, че тази жена му е била любовница. Но тя не беше куртизанка, а една от най-богатите наследнички в Англия. Мери се смути още повече. Беше предположила, че отношенията им са такива, защото жената и Стивън се бяха държали твърде интимно един с друг. След като разбра, че Адел е благородничка и богата наследница, тя някак си загуби желание да спори с нея. Каза си, че това няма значение, защото Мери надвишаваше много Адел по ранг. Изобщо не си бяха съпернички. Но Мери се чувстваше така, сякаш двете бяха именно такива — яростни и ожесточени съпернички.

— Той се жени за теб само заради съюза и роднинските връзки, които ще му донесеш — изрече Адел с присвити очи. Тя беше затворила вратата. Сега приглаждаше с ръка ярко тюркоазената рокля над съблазнителните си бедра. Позата й беше предизвикателна. Мери се досети, че тя нарочно изтъква извивките на тялото си, за да покаже превъзходството му над крехкото й момчешко тяло.

— А пък за теб е искал да се ожени, защото си много богата — отвърна язвително тя. Но гласът й не звучеше уверено. Тази жена сигурно беше мечтата на всеки мъж. Мери добре си спомняше думите на Стивън към краля преди малко. Може би кралят намекваше за Адел Бофор, когато каза, че Стивън винаги е харесвал по-едри жени. Това не я интересуваше, разбира се. Тя го мразеше заради всичко, което й беше сторил.

— Вярно е, че ме искаше заради моето богатство, но и заради много други неща — каза Адел дрезгаво.

Мери си ги представи прегърнати и усети, че мрази тази жена. Но защо? Както каза Адел, насила я караха да се омъжи за Стивън. Той не само я бе оскърбил, но и не успя да я защити публично. И най-важното, тя го мразеше заради това, че той я раздели завинаги с баща й и й съсипа живота.

Обаче въпреки всичко Мери почна да си спомня интимните мигове със Стивън, мигове, изпълнени с върховна, неудържима страст. Беше ли докосвал Адел така, както нея?

Адел пристъпи напред. Двете се изправиха една срещу друга. Тя се извисяваше над Мери, но тя не се изплаши от внушителния й ръст.

— Ще ти помогна.

Мери се стресна.

Изведнъж Адел се обърна и отиде до вратата. Отвори я и надзърна в коридора. Никой не ги подслушваше. Тя затвори вратата и се облегна на нея. Очите й искряха като оникс, погален от слънчев лъч.

— Ще ти помогна — повтори тя. Гласът й беше тих и напрегнат.

— Не разбирам — каза бавно Мери, но умът й заработи и тя започна да разбира за какво намеква Адел Бофор. Но… не, тя няма да посмее!

— Ти не искаш да се омъжваш за него.

Мери кимна и кръстоса погледа си с другата жена.

Адел се усмихна бавно и изкусително.

— Искаш ли да избягаш?

Мери се подвоуми. Пред очите й се появиха две съперничещи си лица: лицето на баща й, което изведнъж се изпълни с омраза, и това на Стивън. То я съблазняваше с обещания. Тя се отърси от примамката.

— Да.

— Тогава ще го уредя.

 

 

Стивън остави Мери в стаята й и се запъти към долния етаж. Не отвръщаше на погледите на другите, понеже не искаше да разговаря с никого. Желаеше единствено да подиша малко чист въздух. Трябваше да премисли всичко отново.

— Стивън!

Гласът на брат му го накара да спре. Стивън се извърна и видя, че Джефри прекосява голямата зала. Явно се връщаше от покоите на краля. Той се приближи и Стивън забеляза, че е стиснал здраво зъби, а мускулите по лицето му потрепват неспокойно.

Джефри закрачи редом с него.

— Чух, че си пристигнал с принцесата — каза той.

На Стивън не му се говореше за Мери, не и сега, когато тя му разкри колко го мрази.

— Да.

— Къде искаш да отидеш?

— Където и да е, само не тук. Може би ще пояздя малко. Искаш ли да дойдеш с мен?

Джефри се засмя горчиво.

— Аз също нямам никакво желание да се застоявам тук! — Но когато Стивън понечи да тръгне, той го хвана за ръката и го спря. — Остави ли някой да я пази?

Беше съвсем ясно за кого говори. Стивън се изчерви. Не му беше присъщо да допуска такива грешки.

— Не.

Джефри му зашепна настойчиво.

— Всички в Тауър говорят за твоята женитба. Мнозина са недоволни. Мнозина се боят. Особено Бофор, Монтгомъри и Дънкан. Не бива да я оставяш сама и без охрана. Бъди сигурен, че някой от тях ще се опита да сложи кръст на този брачен съюз. Какво по-лесно от това да сторят нещо на Мери?

Стивън се разгневи на себе си.

— Или да я убият — изрече той навъсено. — За бога, тя така ме ядоса, че изскочих навън, без да си помисля за безопасността й. Съвсем прав си! Не дойдох тук с нея за развлечения, Джеф.

— Ела — Джефри го хвана за ръката. — Когато влизах видях Бранд на долния етаж. Той ще я пази, докато пратиш някой друг.

Те тръгнаха по тесните стълби и намериха Бранд в долната зала заедно с още няколко рицари. Разговаряха. Така беше свикнал той да си прекарва времето, когато не го пращаха да потуши някое въстание или да се бие другаде за краля. Лицето му светна, когато ги видя. После, когато чу молбата на Стивън, стана сериозен.

— Не се безпокой — увери той най-големия си брат. — Ще стоя пред вратата, докато се върнеш. Да си призная, мразя да си губя времето в двора. Много повече предпочитам битките.

Стивън и Джефри излязоха от замъка.

— Още е млад — подхвърли Стивън. — След няколко години войната ще му се струва уморителна.

Лицето на Джефри помрачня.

— А моите битки май току-що започнаха.

Двамата спряха на откритото място пред замъка, без да обръщат внимание на слугите, рицарите и придворните, които бързаха по своите дела около тях.

— Какво е станало?

— Както знаеш, Руфъс настоя да дойда. Пристигнах, но той цели три дена не благоволи да ме повика — сините очи на Джефри блеснаха като сапфири. — Харесва му да си играе с поданиците си като котка с мишка. Харесва му да злоупотребява с властта си!

— И срещна ли се с него накрая?

— Току-що — Джефри изгледа мрачно Стивън. — Половин час ми говори надуто разни глупости за архиепископ Анселм. Руфъс явно се е оправил от болестта и е много ядосан на архиепископа. Подозирах, че Анселм е фанатик. Постъпките му от тази седмица доказаха, че съм прав.

— Ще ми кажеш ли за какво са се карали?

Джефри се засмя безрадостно.

— Спорят за по-малката част от церемонията на ръкополагането. Кралят претендира, че има право над тази част. Църквата, разбира се, не е съгласна.

— А след като престана да беснее заради Анселм?

— Както и очаквах, поиска да разбере колко воини дължи епархията на короната.

— Каза ли ти защо?

— Не, но намекна, че скоро ще свика васалите си. — Джефри направи гримаса. Погледът му беше пронизителен. — Руфъс ми каза, че ако Анселм откаже да даде исканите воини, очаква аз да свърша това.

Стивън постепенно осъзна колко е опасно и трудно положението на брат му. Накрая каза:

— Кажи ми, Джеф, на кого ще се възпротивиш? На архиепископа или на краля?

В сините очи на Джефри лумтяха пламъци. Той насочи поглед към хоризонта, сякаш търсеше отговор от Бог.

— Не знам.

Стивън замълча. Съчувстваше на брат си. Битките му бяха тежки и безкрайни, също като неговите собствени. Джефри се поколеба.

— Стивън, той не бива и да помисля за поход срещу Нормандия точно сега.

Стивън се стресна. Не познаваше страха, но сега го обзе тих ужас, който вледени костите му.

— Отношенията му с брат му Робърт в момента са добри. Имам чувството, че въпреки женитбата ти за шотландска принцеса, Руфъс е замислил някакво вероломство. Смятам, че ще нападне Карлайл — Джефри се тупна по рамото. — Ако го направи, няма да ви е лесно с Мери — изрече той със симпатия.

Стивън не продума. Брат му се изразяваше възможно най-внимателно. Ако Руфъс свикаше васалите си за нападение срещу Карлайл, Стивън също щеше да бъде повикан. А Мери вече го мразеше. Знаеше, че бракът им ще заприлича на бойно поле, заредено с враждебност и омраза. Ако Англия нападнеше Карлайл, всички шансове за някакво по-щастливо бъдеще щяха да се изпарят още след първата схватка.

 

 

Мери знаеше, че не бива да се държи като страхливка. Неприкритият присмех на Руфъс я беше изненадал. Сега вече знаеше какви чувства изпитва той към нея. Обмисли на спокойствие случилото се и се досети как трябва да се отнесе към неприязънта му към баща й и предпочитанието му към момчетата. Беше готова. Този път нямаше да прилича на малоумна.

Стивън пристигна, за да я придружи за вечеря. Едва си размениха някакви учтивости. Обаче точно преди да слязат на долната площадка, част от куража на Мери се изпари. Чуваше шумни мъжки гласове, пиянски провиквания и груб смях. Бързо си спомни всички разкази за упадъка, който цареше в двора на Руфъс. Пиянството и развратът тук бяха повсеместни. Мери се почувства ужасно самотна.

Не усети, че е спряла и подскочи леко, когато Стивън сложи ръка на кръста й. За миг срещна изпитателния му поглед, но бързо отклони своя. Зачуди се как щеше да реагира той, ако знаеше за плана й да избяга с помощта на Адел Бофор.

На масата имаше около стотина лордове и дами. Те вечеряха със своя крал. Масата беше отрупана с храна и пиене. Няколко клоуна вдигаха врява зад вечерящите. Един менестрел пееше песен. Стивън я поведе покрай долния край на масата. Двамата се насочиха към подиума, където седеше Уилям Руфъс.

Руфъс се смееше. Внезапно усмивката му изчезна и той впери поглед в тях. Не в нея, а в Стивън. Мери си заповяда да вдигне поглед към лицето на Стивън. То беше приветливо и напълно непроницаемо.

— Ела, ела да седнеш до мен! — извика весело Руфъс. — Трябва да си довършим разговора, скъпи Стивън.

Те седнаха на подиума в качеството си на почетни гости. Кралят беше отляво на Мери. Тя така го мразеше, че се скова от напрежение, обаче си напомняше, че трябва да прикрива истинските си чувства. В никакъв случай не биваше да дразни английския крал, докато беше затворничка в замъка му.

Стивън седеше от другата й страна. Откакто я беше взел от стаята й, не бе продумал. Сега се зае да отговаря на дружелюбните въпроси на краля. Седеше твърде близо до нея и тя се почувства неудобно. Краката им се опираха от коляното до бедрото. Мери не желаеше да има нищо общо с него, но масата беше претъпкана и нямаше нито едно свободно място. Тя се примири с мисълта, че ще трябва да търпи близостта му до края на вечерята.

Мери усети, че към нея са насочени доста хищни и изпълнени с любопитство погледи. Беше изложена на показ пред всички.

Бузите й пламнаха. Помисли си с горчивина, че не е почетна гостенка и всички го знаят. Тя бе затворничка и дива шотландка. Нормандските лордове и дами я гледаха така, сякаш имаше люспи и бълваше пламъци.

След това забеляза Адел Бофор. Тя седеше точно под подиума и не обръщаше внимание на Мери, въпреки че често хвърляше огнени погледи на Стивън. Мери си спомни за техния план, подробностите на който тепърва трябваше да бъдат уточнени, и й стана неловко, защото, ако всичко се развиеше благополучно, Адел някой ден щеше да стане жена на Стивън.

Наследничката на Есекс седеше между двама мъже, за които Мери си спомни, че е виждала вече този ден. Те присъстваха в спалнята на краля, когато й се бе наложило да изтърпи унизителния разпит. Единият от тях беше висок и с кестенява коса. Неясно защо, той й се стори познат, въпреки че никога по-рано не го беше виждала.

Стивън продължаваше да не я забелязва. Кралят надълго и нашироко описваше премеждията си в Кент. Мери не го слушаше. Просто не я интересуваха думите му. Стивън, внимавайки да не изпусне някоя дума, й предложи виното си.

На Мери не й се пиеше. Искаше й се да е където и да било другаде, само не там. Искаше й се вечерята вече да е свършила.

— Дворът на брат ми не ти ли харесва, принцесо?

Принц Хенри, който седеше от другата страна на Руфъс, привлече вниманието на Мери. Усмихваше й се. Заприлича й на привидно ленив вълк, който се готви да скочи върху беззащитната си жертва.

— Разбира се, че ми харесва, сир — каза Мери и се усмихна с усилие. — Как е възможно да не ми харесва? Та аз съм тук с моя любим. Имаме честта да вечеряме с нашия велик крал. Зашеметена съм от възхищение — гласът й звучеше съвсем невинно, но очите й хвърляха искри.

Принц Хенри продължи да я гледа, вече без усмивка. Бе усетил саркастичните нотки. Това целеше и Мери. За нещастие Стивън не беше толкова увлечен от разговора с краля, колкото си мислеше тя, и също я чу. Веднага му стана ясно какво иска да каже и сложи ръката си върху нейната в знак на предупреждение. Тя го изгледа невинно и се усмихна леко в отговор.

— А какво мислиш за Лондон? — попита Хенри нехайно, макар че погледът му я пронизваше.

— Как е възможно да не ми направи впечатление толкова голям град? Вие, норманите, наистина умеете да правите впечатление. Делата ви вдъхват благоговение. Всичките — Мери не можеше да се спре. — Иска се голяма смелост, за да накарате една шотландска пленничка да иде до олтара, нали?

И Стивън, и Хенри застинаха. Мери потрепери, защото беше успяла да вбеси Стивън, но Хенри се развесели.

— Според мен смелостта няма нищо общо с това според мен — Хенри затвори очи. Когато ги отвори, той се усмихна отново. Мери усети, че се сковава. — Не искаш ли да се срещнеш със скъпия си брат, принцесо? — попита той с провлечен глас.

— Моят брат ли? — Само за един миг той бе разбил самоувереността й.

— Извини ме, каква грешка на езика! Твоят полубрат Дънкан, скъпият приятел на моя брат — Хенри се засмя и посочи с ръка мъжа с кестенявата коса, който седеше до Адел, човекът, който й се бе сторил познат.

Мери се сепна. Разбира се, че Дънкан беше в двора, нали беше дошъл тук като заложник още като малък преди двадесет години! Той беше най-голямото дете на баща й и беше плод на първия му брак. Всъщност бе почти на годините на Руфъс и беше израснал с него. Това обясняваше защо бяха такива приятели и защо той беше един от тримата придворни, които вечеряха толкова близо до краля. Мери се въодушеви. Вече не се чувстваше самотна.

Дънкан стана бавно и се поклони леко.

— Най-сетне се срещаме — каза той. — Това събитие ме завари неподготвен, сестро.

Сега Мери го позна. Цветът на лицето му беше като на баща му. Имаше и същите очи като него. Въпреки че думите и гласът му звучаха малко официално, той се усмихваше сърдечно. Мери отвърна на усмивката му. Вече си имаше съюзник в двора, истински съюзник сред толкова много врагове — нейният почти забравен полубрат.

— Хайде, сестро — каза той и тръгна към подиума. — Да се целунем като близки роднини, които не са се виждали отдавна.

 

 

Той я наблюдаваше.

Мери беше получила почетното място на подиума точно до краля, а Стивън де Уорън седеше от другата й страна. За разлика от онзи следобед, когато тя се бе появила раздърпана от дългата езда, днес носеше най-хубавите си дрехи и демонстрираше кралската си кръв и богатството си. Златистата горна туника с избродирани по шевовете и по ръкавите патици подчертаваше красивия й тен, а обсипаният със скъпоценни камъни златен пояс и гривната, по която блещукаха сапфири, разкриваха на всички нейния произход и богатството й. Днес никой не би си помислил и за миг, че тя не е принцеса.

Той я наблюдаваше. Тя очевидно мразеше своя бъдещ мъж. Пребиваването в Тауър не й беше приятно и не успяваше да прикрие неприязънта си. Явно и Стивън де Уорън не изпитваше особено удоволствие. Тя не криеше както ума си, така и безразсъдната си смелост. Да, тя беше дъщеря на Малкълм. Това си личеше по държането й, но не и по външния й вид. В това отношение беше пълно копие на кралица Маргарита.

Руфъс беше заявил, че тя му прилича на момче. Беше дребна, но не приличаше на момче. Толкова хубава жена трудно би могла да мине за момче. Той се съмняваше, че годеникът й мисли за нея по този начин.

Погледна Стивън де Уорън. Цяла вечер той слушаше краля и му отговаряше, когато това се искаше от него. Не се беше усмихнал нито веднъж Но това май не интересуваше Руфъс. Тази вечер той беше по-оживен от обикновено. Отдавна не беше изпадал в толкова добро настроение. А не беше пиян.

Стивън де Уорън му хвърли бегъл поглед. Дънкан отмести своя. По гърба му полазиха студени тръпки. Винаги беше мразил Де Уорън. С него се познаваха от много години. Познаваха се дори твърде добре, въпреки че имаха десетина години разлика във възрастта. Дънкан винаги беше завиждал на мъжествеността на Де Уорън. Сега, когато го гледаше как седи на мястото, което обикновено принадлежеше нему, изпита нещо повече от завист. Усети заплаха. Каза си, че Стивън де Уорън няма да остане дълго в двора, но това не го утеши.

Как да се радва? Три седмици оставаха до женитбата, а три седмици бяха опасно дълго време.

Дънкан се дразнеше и от друго. Де Уорън никога не беше прикривал презрението си към Дънкан. До днес Дънкан не знаеше дали то се дължи на сексуалните му вкусове — и Дънкан като Руфъс си падаше по момчета, или за него имаше политически причини. Винаги беше подозирал, че Де Уорън знае истината за него — че той, Дънкан, винаги е правил всичко възможно, за да осъществи прекомерните си амбиции.

Страхът от Де Уорън предизвика и гнева му. О, колко го мразеше Дънкан! Но още повече мразеше годеницата му, защото тя беше от същото потекло като него самия.

Дънкан не се удържа и отново впери поглед в Мери. Тя беше отраснала в неговото семейство. И той трябваше да има същото детство. Докато я гледаше, си спомни за баща им, когото той мразеше най-много от всички. Прочутият Малкълм Кенмор. Героичният шотландски крал. Бащата, който даде най-големия си син за заложник на Уилям Завоевателя като гаранция за доброто си поведение за в бъдеще. А след това неведнъж бе нарушил клетвата си, без да го е грижа дали няма да изложи на опасност сина си. Дънкан оцеля само благодарение на хитростта си, която проявяваше още от съвсем малък.

Славните дни на Малкълм бяха отминали. Той беше стар Дънкан се надяваше, че той скоро ще подцени някой от враговете си и ще загине в бой. След това тронът на Шотландия щеше да бъде готов за нов завоевател. Дънкан възнамеряваше именно той да бъде завоевателят.

Нямаше да позволи на никого, включително на сестра си и мъжа й, да му препречи пътя към властта. Нортъмбърланд винаги бе бил верен на короната, винаги с готовност бе съкрушавал всички въстания срещу краля. Но никога по-рано не бе бил съюзник на Шотландия, най-големия английски враг. Дънкан беше съобразителен и бързо съзря новопоявилите се възможности, които превръщаха в прах всичките му амбиции. Нортъмбърланд може би щеше да продължи да подкрепя твърдо Уилям Руфъс, а значи и Дънкан, но ако не постъпеше така? Всички знаеха колко амбициозни са Де Уорънови. Ами ако изберяха да помогнат на любимия син на Малкълм, Едуард или се опитаха да качат някой от самите тях на трона? Нероденият син на Мери имаше пълни права над Шотландия, също като другите си роднини.

Тази сватба щеше да се състои след три седмици. Освен ако не станеше някакъв нещастен случай…