Ерих Кестнер
Фабиан (5) (Историята на един моралист)

Четвърта глава

Цигара колкото Кьолнската катедрала. Госпожа Холфелд е любопитна. Един наемател чете Декарт.

На следната утрин Фабиан пристигна в службата си недоспал. Освен това беше и махмурлия. Колегата му Фишер започваше работния ден, като най-напред закусваше.

— Откъде взимате тоя непрестанен глад? — запита го Фабиан. — Заплатата ви е по-малка от моята. Женен сте. Имате спестовен влог. А при това ядете толкова, че само като ви гледам, се насищам.

Фишер преглътна залъка си.

— Семеен отличителен белег — обясни той. — Ние, Фишерови, сме прочути с яденето.

— Би трябвало да се издигне паметник на семейството ви — каза покъртен Фабиан.

Фишер се завъртя неспокойно на стола си.

— Докато не съм забравил, Кунце е нарисувал поредица вестникарски реклами, за която трябва да изготвим римувани двустишия. Това сигурно ви иде отръки.

— Вашето доверие ми прави чест — каза Фабиан, — но аз имам да се оправям още с рекламния текст към фотомонтажния плакат. През това време вие спокойно творете. Защото каква полза за вас и за многоуважаемия ви род от тия закуски, ако римите не вървят?

Той погледна през прозореца към цигарената фабрика и се прозина. Небето беше сиво като асфалт на колодрум. Фишер сновеше насам-натам, щедро раздаваше бръчките на силното си незадоволство и търсеше рими.

Фабиан разгъна един плакат, закачи го на стената с кабърчета, застана точно в противоположния ъгъл на стаята и впери поглед в плаката, който представляваше снимка на Кьолнската катедрала и една сътворена от художника цигара, която по височина не отстъпваше на катедралата. Записа в бележника си: „Нищо не надвишава… Издига се колкото… Надминава всичко… Абсолютно недостижима…“ Изпълняваше добросъвестно дълга си, при все че сам не разбираше защо.

Фишер не намираше нито рими, нито покой. Той подхвана разговор:

— Бертух разправя, че пак предстояли уволнения.

— Възможно е — каза Фабиан.

— С какво ще се заловите, ако ви изхвърлят оттук? — запита събеседникът му.

— Да не би да си въобразявате, че от конфирмацията^[1] насам цял живот съм се занимавал само с това да правя добра реклама за лоши цигари? Ако изхвръкна оттук, ще си потърся нова професия. Какво значение има за мен дали ще е една повече или една по-малко.

— Разкажете ми нещо за себе си — помоли го Фишер.

— През време на инфлацията ми бяха поверени борсовите книжа на едно акционерно дружество. Всекидневно трябваше да изчислявам по два пъти действителната им стойност, за да знаят хората размера на капитала си.

— А после?

— После скътах малко пари и си купих едно зарзаватчийско дюкянче.

— Защо пък точно зарзаватчийско дюкянче?

— Защото бяхме гладни! Над витрината пишеше: „Магазин за деликатеси на доктор Фабиан“. Сутрин, още по тъмно, отивахме с една раздрънкана ръчна количка на градското пазарище.

Фишер се надигна от стола си.

— Как? Значи освен това сте и доктор?

— Взех си докторския изпит през същата година, когато бях назначен за писар в панаирното управление, за да надписвам пликове.

— На каква тема беше дисертацията ви?

— Озаглавена беше „Заеквал ли е Хайнрих фон Клайст?“ Отначало възнамерявах, изследвайки стила на Ханс Сакс, да докажа, че е бил дюстабанлия. Само че предварителната подготовка продължи твърде дълго. Хайде сега стига! По-добре отдайте се на поезията!

Той се умълча и почна да снове пред плаката. Фишер любопитно поглеждаше към него. Но не посмя да поднови разговора. Извърна се с въздишка на стола си и заоглежда римите, които бе нахвърлял. Реши да римува „цигара“ с „прекара“, оглади с ръка листа пред себе си, осланяйки се на вдъхновението, притвори очи.

Тъкмо в този миг телефонът иззвъня. Фишер вдигна слушалката и каза:

— Да, тук е. Един момент, доктор Фабиан ей сега ще ви се обади.

А на Фабиан каза:

— Приятелят ви Лабуде.

Фабиан взе слушалката.

— Здравей, Лабуде, какво има?

— Откога тия мухльовци в цигарената фабрика почнаха да те титулуват? — запита приятелят му.

— Пораздрънках се малко и издадох тайната.

— Пада ти се тогава! Можеш ли да наминеш днес при мен?

— Ще дойда.

— В квартира номер две. Довиждане!

— Довиждане, Лабуде!

Той окачи слушалката. Фишер го хвана за ръкава.

— Нали тоя господин Лабуде е ваш приятел? Защо не му говорите на малкото име?

— Защото си няма — рече Фабиан. — На времето родителите му забравили да го кръстят.

— Ама изобщо ли няма малко име?

— Не, представете си! От години вече се мъчи да се снабди допълнително, но полицията не му разрешава.

— Вие ми се подигравате! — извика обидено Фишер.

Фабиан го потупа насърчително по рамото и каза:

— Ама и вие сте един, всичко забелязвате.

След това отново се залови с Кьолнската катедрала, написа няколко рекламни текста и ги занесе на директора Брайткопф.

— Бихте могли да помислите и за един малък хубав конкурс — каза директорът. — Проспектът ви за търговците на дребно много ни се хареса.

Фабиан леко се поклони.

— Трябва ни нещо ново — продължи директорът. — Било конкурс, било нещо друго от тоя сорт. Но да не бъде свързано с никакви разноски, разбирате ли? Неотдавна контролният съвет заяви, че навярно ще се наложи да намали наполовина бюджета за рекламата. Можете сам да си представите какво ще означава това за вас. Нали? И така, млади приятелю, залавяйте се за работа! Донесете ми скоро нещо ново. Но повтарям: колкото е възможно по-евтино. Довиждане!

Фабиан си отиде.

Когато късно следобед влезе в своята стая — осемдесет марки месечно, включително сутрешното кафе, изключая осветлението — намери там писмо от майка си. Не можеше вече да се изкъпе. Топлата вода беше изстинала. Само се изми, смени бельото, облече сивия си костюм, взе писмото на майка си и седна до прозореца. Уличният шум се блъскаше в стъклата като пороен дъжд. На третия етаж някой свиреше упражнение на пиано. В съседната стая старият надут висш съветник от сметната палата ругаеше жена си. Фабиан разтвори плика и зачете:

„Мое мило добро момче,

Искам още отначало да те успокоя, докторът каза, че нямало нищо страшно. Изглежда, че е във връзка с жлезите. И често се случвало у стари хора. Така че недей да се тревожиш за мене. Отначало бях много нервна. Но сега вече и с мен, старата бабичка, всичко ще се оправи. Вчера бях за малко в градината. Лебедите си имат малки. В кафенето при парка искат седемдесет пфенига за чаша кафе, такова безобразие!

Слава богу, че прането вече мина. Госпожа Хазе в последния момент не дойде. Струва ми се, имала кръвоизлив. Но на мен ми се отрази добре. Утре сутринта ще отнеса колета на пощата. Запази кутията и я връзвай по-здраво, не като миналия път. Колко лесно може да изпадне нещо, докато пътува с пощата. Сега Мици седи на скута ми, тъкмо изяде парче гръклян, и ми блъска ръката с главата си, не иска да ме остави да пиша. Ако пак тикнеш пари в плика като миналата седмица, ще ти откъсна ушите. Ние свързваме двата края, а ти самият имаш нужда от парите си.

Наистина ли ти прави удоволствие да пишеш реклами за цигари? Отпечатъците, дето ми ги изпрати, много ми харесаха. Госпожа Томас каза, че е наистина жалко, дето трябва да пишеш такива неща. Но аз й казах, че ти не си виновен. Ако човек днес не иска да умре от глад — а кой ли иска? — тогава не може да чака, докато най-подходящата професия му падне от небето. Казах й още, че това е само временно.

Баща ти горе-долу има работа. Но изглежда, че е позагазил нещо с гръбначния стълб. Ходи превит на две. Леля Марта донесе вчера цяла дузина яйца от градината. Кокошките снасяли най-усърдно. Това се казва добра сестра. Само да нямаше толкова ядове с мъжа си.

Мило мое момче, да можеше да си дойдеш скоро в къщи. От Великден не си бил насам. Как минава времето? Човек хем има, хем няма дете. Виждаме се само по няколко дни в годината. Ако питаш мен, най-много ми се ще веднага да седна във влака и да дойда при тебе. Колко хубаво беше по-рано! Почти всяка вечер, преди да си легна, разглеждам снимките и картичките с изгледите. Спомняш ли си още как грабвахме раницата и тръгвахме? Веднъж се върнахме с цял пфениг в джоба. Като се сетя, и ме напушва смях.

Е, хайде, довиждане, мое добро дете. Явно е, че до Коледа това няма да стане. Все още ли продължаваш да си лягаш толкова късно? Поздрави Лабуде. И нека той да се грижи за тебе. Какво правят момичетата? Внимавай! Много здраве от баща ти, хиляди поздрави и целувки от

майка ти.“

Фабиан прибра писмото и се загледа надолу към улицата. Защо ли седеше тук, в тая чужда и жалка стая, при вдовицата Холфелд, която по-рано не се беше нуждаела от наематели? Защо не си беше в къщи, при майка си? Какво търсеше тук, в тоя град, сред това обезумяло сборище от каменни постройки? Нима беше дошъл, за да пише цветисти глупости, та хората да пушат повече цигари, отколкото са пушили досега? Можеше да дочака пропадането на Европа и там, където се беше родил. Ето докъде я беше докарал, като си въобразяваше, че глобусът се върти само докато го гледа. Тая смешна необходимост да бъде тук! Хората си имаха професия, напредваха, женеха се, караха жените си да им раждат деца и си въобразяваха, че това е същественото. А пък той трябваше, и то на всичко отгоре доброволно, да търпи лишения, да гледа и малко по малко да се отчайва. За Европа беше настъпило голямото междучасие. Учителите си бяха отишли. Програмата беше изчезнала. Старият континент нямаше да достигне целта на класа. Целта на никой клас!

В този миг вдовицата Холфелд почука, влезе в стаята и каза:

— Извинете, мислех, че не сте се върнали още. — Тя се приближи. — Чухте ли нощес скандала, който вдигна господин Трьогер? Пак беше докарал горе жени. Да знаете само как изглежда кушетката! Ако това се случи още веднъж, ще го изхвърля. Какво ще си помисли новата наемателка, дето живее в съседната стая.

— Ако вярва още в щъркела, никой не може да и помогне.

— Господин Фабиан, моето жилище не е долнопробен бордей!

— Уважаема госпожо, всеизвестно е, че от една определена възраст нататък у хората се пораждат необходимости, които са в разрез с морала на хазайките.

Вдовицата Холфелд почна да проявява нетърпение.

— Но той беше домъкнал в стаята си най-малко две жени!

— Господин Трьогер си е развратник, уважаема госпожо. Най-хубаво го уведомете, че му се разрешава да води със себе си не повече от една дама на нощ. И ако не се съобрази с това, ще го предадем на нравствената полиция.

— Човек върви в крак с времето си — заяви с известна гордост госпожа Холфелд и пристъпи още по-близо. — Нравите се промениха. Човек се пригажда. Мога да разбера някои неща. В края на краищата и самата аз не съм чак толкова стара.

Тя стоеше съвсем близо зад гърба му. Той не я виждаше, но беше сигурен, че неразбраната й гръд се вълнува. От ден на ден ставаше по-лошо. Нима наистина не се намираше никой за нея? Нощем тя навярно стоеше боса пред стаята на търговския пътник Трьогер и приемаше през ключалката парада на неговите оргии. Малко по малко ставаше налудничава. По-рано дами от тоя сорт се отличаваха с благочестивост. Той стана и каза:

— Жалко е, че нямате деца.

— Отивам си вече.

Госпожа Холфелд унило напусна стаята. Фабиан погледна часовника. Лабуде беше още в библиотеката. Пристъпи към масата. Там бяха струпани на купове книги и брошури. Над тях на стената висеше бродерия с надпис: „Само четвърт час“. Когато се бе настанил в това жилище, беше махнал надписа от кушетката и го бе закачил над книгите. Понякога прочиташе страница или две от някоя книга. Това почти никога не му бе навредило.

Взе една от книгите. Беше Декарт. „Разсъждения за основите на философията“ — тъй се казваше книжлето. Шест години бяха изтекли, откакто се бе занимавал с него. На устния изпит Дрийш се беше интересувал от въпроса. Понякога шест години са дълго време. На отсрещната страна на улицата тогава беше висяла табела: „Хаим Пинес, купува-продава кожи“.

Това ли бе всичко, което си спомняше оттогава? Преди да го извикат при професора, който провеждаше изпита, той се беше разхождал из коридорите, нахлупил на главата си цилиндъра на друг един кандидат, и беше изплашил разсилния. Фогт, въпросният кандидат, след това пропадна и замина за Америка.

Седна и отвори книжката. Какво ли имаше да му каже Декарт?

„Още преди години забелязах колко неправилни неща съм възприемал от младостта си насам като верни и колко съмнително е всичко, което по-късно съм изградил върху тях. Ето защо стигнах до заключението, че искам ли да създам нещо здраво и трайно, трябва веднъж в живота си да съборя всичко до основи и да започна съвсем отначало. Обаче тая задача ми се струваше огромна. Затова изчаквах зрялата, подобаваща за научни изследвания възраст. Затова се колебах толкова дълго, та да стоваря сега върху плещите си цялата вина, загдето съм обрекъл на двоумения и на колебания времето, останало ми още за работа. Но решението ми наистина се оказа много благоразумно. Сега моят дух е освободен от всякакви грижи и аз разполагам с достатъчно свободно и спокойно време. И тъй, аз се оттеглям в самота, за да се заема сериозно и свободно с цялостното сриване на всички мои схващания.“

Фабиан се загледа надолу към улицата, проследи автобусите, които се движеха по „Кайзералее“ като слонове с летни кънки, и затвори очи за известно време. После запрелиства книгата и хвърли бегъл поглед върху нейния предговор. Петдесет и четири годишен е бил Декарт, когато е обявил своята революция. Взел е малко участие и в Тридесетгодишната война. Дребен човечец с огромен череп. „Освободен от всякакви грижи.“ Революция и самота. В Холандия. Лехи с лалета пред дома.

Фабиан се засмя, остави настрана философа и облече палтото си. В коридора срещна господин Трьогер, търговския пътник с необичайно голямата консумация на жени. Двамата свалиха шапки.

 

 

Втората квартира на Лабуде се намираше в центъра на града. Малцина я знаеха. Той се оттегляше там, когато аристокрацията, благородните му роднини, дамите от доброто общество и телефонът почваха да действуват на нервите му. И там се отдаваше на своите научни и социални наклонности.

— Къде се губи през миналата седмица? — запита Фабиан.

— По-късно за това.

— А как се чувствува госпожица годеницата ти?

— Благодаря, добре — отвърна Лабуде и изпи коняка, който се намираше пред него. — Бях в Хамбург. Леда ти праща много здраве.

— Да си чул нещо за тайния съветник? Прочел ли е дисертацията ти?

— Не. Той няма време, затънал е до гуша в промоции, изпити, лекции, упражнения и заседания в сената. Докато успее да прочете докторската ми работа, отдавна ще съм пуснал брада до коленете.

Лабуде си наля още коняк и отпи от него.

— Само недей да нервничиш. Тия умници ще има да се чудят как си успял от събраните съчинения на Лесинг да реконструираш мозъка и мисловните процеси на тоя човек, когото те — преди да се явиш ти — са представяли като някакъв „разум със свободно движение“ и никога не са го разбирали.

— Боя се, че ще се зачудят прекалено много. Да даваш психологическа оценка на вече канонизираната логика на един покоен писател, да откриваш грешки в мисълта му и да ги третираш индивидуално и като смислени процеси, да показваш в лицето на един отдавна общопризнат класик типа на гениалния човек, колебливо застанал на синора между две епохи — всичко това са неща, които могат само да ги ядосат. Нека изчакаме. Да оставим на мира прекалено мъдрия саксонец. Цели пет години го рязах на парчета, разглобявах го на съставните му части и го сглобявах отново! Превъзходно занимание за един възрастен човек — да се рови в осемнадесетия век като в кошче за боклук! Вземи си чаша!

Фабиан взе от шкафа една чаша за ликьор и си наля. Лабуде гледаше пред себе си.

— Тая сутрин присъствувах, като арестуваха в народната библиотека някакъв професор. Синолог^[2]. От една година насам крадял от библиотеката редки печатни материали и картини и ги продавал. Когато го арестуваха, побледня като платно и дори приседна на стълбата. Дадоха му да пие студена вода. След това го отмъкнаха.

— Сбъркал си е професията — каза Фабиан. — Защо му е трябвало най-напред да учи китайски, щом в края на краищата живее от кражби? Зле вървят работите. Сега вече и филолозите крадат.

— Изпий си чашата и да вървим! — извика Лабуде.

Минаха покрай сградата на пазарището, през хиляди отвратителни миризми, и се отправиха към автобусната спирка.

— Ще идем в „Хаупт“ — каза Лабуде.