Ерих Кестнер
Фабиан (18) (Историята на един моралист)

Седемнадесета глава

Фабиан тръгва по приключения. Изстрели на площад „Вединг“. Северният парк на чичо Пеле.

Същата вечер той отпътува с подземната железница към северната част на града. Стоеше до прозореца на вагона и гледаше втренчено в тъмния тунел, гдето от време на време проблясваха и се губеха малки лампи. Взираше се в оживените перони на подземните гари. Взираше се — щом влакът се измъкнеше от тунела — в сивите редици от къщи, в мрачните преки улички и в осветените стаи, гдето край масите седяха чужди хора и чакаха съдбата си. Гледаше втренчено надолу, към блестящата плетеница от железопътни релси, над които се носеше; към железопътните гари, гдето композициите от червени спални вагони пъшкаха, готвейки се за далечното пътуване, което им предстоеше; към безмълвната Шпрее, към покрива на театъра, оживен от ярки светлинни реклами, и към беззвездното, виолетово небе над града.

Фабиан виждаше всичко това така, сякаш през Берлин преминаваха само очите и ушите му, а самият той бе далеч, много далеч. Погледът му беше напрегнат, ала сърцето му бе безчувствено. Дълго бе стоял в своята мебелирана стая. Нейде из този необозрим град Корнелия лежеше в едно легло с някакъв петдесетгодишен човек и покорно затваряше очи. Къде беше тя? Искаше му се да срине стените на всички къщи, докато намери двамата. Къде беше Корнелия? Защо го беше обрекла на това проклето бездействие? Защо беше сторила това тъкмо в един от редките мигове, когато той бе почувствувал подтик към действие? Тя не го познаваше. Бе предпочела да постъпи неправилно, вместо да му каже: „Постъпи правилно ти“. Сигурно смяташе, че той ще предпочете да изтърпи хиляди удари, отколкото да вдигне някога сам ръка. Не знаеше, че той копнее да изпълнява своите задължения и да поема отговорност. Но къде бяха хората, към които би изпълнявал на драго сърце задълженията си? Къде беше Корнелия? Тя великодушно му подаряваше същата онази свобода, от която го беше освободила. Случаят беше довел в ръцете му човек, за когото най-сетне можеше да действува, и сега този човек го тласкаше обратно към нежеланата, проклета свобода. Случаят бе помогнал и на двамата, а сега и на двамата не можеше да се помогне. В онзи миг, когато работата му доби смисъл, защото бе намерил Корнелия, той изгуби работата. И понеже изгуби работата, изгуби и Корнелия.

Жаден, той бе държал в ръката си съд за вода и не беше желал да го носи, защото съдът беше празен. И тогава, когато почти бе изгубил всякаква надежда, съдбата се бе смилила и беше напълнила съда. И той се беше надвесил над него и най-сетне щеше да пие. „Не — казала бе тогава съдбата, — не, ти не държеше съда с желание!“ И бяха избили съда от ръцете му и водата изтече през шепите му на земята.

Ура! Сега беше свободен. Изсмя се тъй високо и злобно, че останалите пътници, неприятно изненадани, се дръпнаха от него. Слезе. Безразлично бе къде ще слезе, нали беше свободен — Корнелия, дявол знае къде, си осигуряваше посредством спане кариера или отчаяние, или и двете заедно.

На „Шосещрасе“, по дължината на полицейските казарми, той видя през отворените врати зелени автомобили, проблясваха прожектори. Полицаи се катереха по колите и заставаха решително, в безмълвна колона. Няколко автомобила запърпориха в северна посока. Фабиан тръгна след тях. Улицата гъмжеше от хора. След колите се носеха подвиквания. Подвиквания, тежки като камъни. Полицаите гледаха право пред себе си.

На площад „Вединг“ те препречиха „Райникендорферщрасе“, по която се приближаваха работнически тълпи. Зад веригата, заградила пътя, конни полицаи чакаха заповед за атака. Униформени пролетарии чакаха с щурмови ремъци под брадичката цивилните пролетарии. Кой ги тласкаше едни срещу други? Работниците бяха наблизо, все по-силно звучаха песните им, и ето че полицията тръгна напред с бавна, отмерена крачка, на метър разстояние от човек до човек. Яростен вой смени песента. Не можеше да се види точно какво става, но от шума, от начина, по който нарастваше той, се долавяше, че там, отпред, работниците и полицията ей сега ще се сблъскат. След минута писъци потвърдиха предположението. Бяха се срещнали, полицията вече атакуваше. И сега конните редици се люшнаха напред, прекосиха в тръс празното пространство, копитата им тракаха ритмично върху паважа.

Нейде отпред отекна изстрел. Пръснаха се счупени стъкла. Конете се понесоха в галоп. Хората от площад „Вединг“ се опитаха да нахлуят след тях. Втора верига от постове препречи достъпа към „Райникендорферщрасе“, почна бавно да се придвижва напред и очисти площада. Полетяха камъни. Някакъв старши беше ранен с нож. Полицаите вдигнаха гумените си палки, втурнаха се напред бегом. С три камиона им докараха подкрепление. Нови полицаи наскачаха от бавно движещите се коли. Работниците бяха принудени да побягнат, спряха отново по най-отдалечените краища на площада и по улиците, които се вливаха в него. Фабиан си проби път през тая жива стена и продължи пътя си. Шумът се отдалечаваше. През три улици по-нататък навсякъде цареше спокойствие и ред.

Пред една врата стояха няколко жени.

— Хей, вие! — извика едната от тях. — Вярно ли е, че на „Вединг“ имало пердах?

— Взимат си мярка едни на други — отговори той и отмина.

— Да пукна, ако Франц не е пак там — извика жената. — Ах, само да ми се върнеш у дома!

Сред редицата на фасадите, там, където най-малко би могло да се очаква, между стари, солидни блокове с жилища под наем, имаше панаир, наречен „Северният парк на чичо Пеле“. Музика на латерни заглушаваше разговорите на момичетата, които, хванати ръка за ръка, се разхождаха в дълга верига пред входа. Младежи, влезли в ролята на отчаяни смелчаци, сновяха наоколо с накривени каскети и подвикваха дързости. Момичетата се кискаха поласкани и даваха недвусмислени отговори.

Фабиан влезе през вратата. Обстановката беше като в сушилня на открито. Ацетиленовите пламъчета примигваха и оставяха алеите и бараките в полумрак. Земята бе лепкава и обрасла с кичури трева. Поради недостатъчна клиентела въртележката бе покрита с платнища. По алеята пред бараките крачеха мъже с груби якета, стари жени със забрадки и деца, които отдавна трябваше да са в леглата.

Чуваше се тракането на рулетка. Хората стояха плътно скупчени около нея и не откъсваха погледи от въртящия се диск. Той забави своите обороти, подмина още няколко номера и спря.

— Двайсет и пет! — извика човекът, който съобщаваше номерата.

— Ето, ето!

Някаква възрастна жена с очила на носа вдигна високо билета. Подадоха й печалбата. Какво бе спечелила? Половин килограм захар на бучки.

Колелото отново забръмча:

— Седемнайсет!

— Хей, това съм аз!

Млад човек размаха билета си. Получи сто грама кафе на зърна.

— Нещо за мама — рече доволен той и си отиде.

— Сега идва редът на голямата печалба! Който спечели, може да избира!

Колелото забави хода си, изтрака, спря, не, превъртя се с още няколко номера.

— Девет!

— О, тук!

Млада фабрична работничка плесна с ръце. Зачете списъка на печалбите.

— Главната печалба се състои от две кила първокачествено пшенично брашно или половин кило краве масло, или триста грама кафе на зърна, или седемстотин и петдесет грама бекон.

Работничката поиска да й дадат половин кило краве масло.

— Не е малко за десет пфенига — извика тя. — Заслужава човек да си го вземе.

— Започва следващото теглене — изрева човекът край рулетката. — Кой не е играл още, кой иска пак да играе? Хей, бабо! Тук е Монте Карло за бедняците! Никаква марка, никаква половин марка, само десет пфенига!

Отсреща имаше друго подобно заведение. Само че томболата там се разиграваше за месо и наденици и билетите струваха двойно по-скъпо.

— Главната печалба, уважаеми дами и господа, този път главната печалба е половин хамбургска гъска! — крещеше съпругата на някакъв месар. — Двайсет пфенига, само малко смелост, моите хора!

Помощникът й режеше с огромен нож тънки парченца кървавица и ги раздаваше за проба на ония, които купуваха билети. Устата на останалите се наливаха със слюнки. Бързо измъкваха по двадесет пфенига от портмонетата и протягаха ръка.

— Какво ще кажеш за печена гъска? — обърна се към жена си някакъв мъж без връзка и без яка.

— Жалко ще бъде за парите — каза тя. — Ние нямаме късмет, Вилем.

— Чакай — рече той, — понякога все пак е забавно.

Купи един билет, пъхна в устата на жена си късчето кървавица, което му подадоха, и впери в колелото поглед, изпълнен с очакване.

— С това тегленето започва! — извика съпругата на месаря.

Колелото забръмча. Фабиан продължи пътя си. „Хиподром и танци“ беше написано над една голяма палатка. 20 пфенига вход. Той влезе. Заведението се състоеше от два кръга. Горният от тях стърчеше като наколно жилище под купола и на него се танцуваше. По средата му се намираше духов оркестър, който свиреше тъй, сякаш музикантите бяха скарани помежду си. Момичета стояха облегнати на парапета. Младите мъже посягаха към тях. Не се церемониха много. Другият кръг представляваше настлан с пясък манеж, гдето под звуците на оркестъра се носеха в тръс три съвсем закъсали кранти. Да не заспят ги възпираше само ръководителят на манежа, който бе нагизден с цилиндър, размахваше камшик и повтаряше:

— Хоп!

Върху дребен, бял едноок кон яздеше в мъжка стойка някаква жена. Полата й се беше дръпнала над коленете. Яздеше по немски маниер и всеки път, когато паднеше върху седлото, се засмиваше.

Фабиан седна край манежа и изпи една бира. Щом наближеше да мине покрай него, ездачката смъкваше полата си. Начинанието й беше безсмислено. Полата тутакси се дръпваше пак нагоре. Когато мина за четвърти път край масата на Фабиан, тя се усмихна леко и не смъкна полата си. При петата обиколка белият кон спря пред масата и втренчи сляпото си око в бирената чаша.

— Там няма захар — рече жената и погледна Фабиан право в лицето.

Ръководителят на манежа изплющя с камшика и дребното бяло конче потегли отново.

Щом слезе от седлото, жената се настани уж случайно на съседната маса, малко косо спрямо Фабиан, така че телесните й достойнства да не му убягнат.

Погледът му се спря върху нейната фигура и болката отново се пробуди като след упойка. Къде беше Корнелия? Дали обятията, в които лежеше сега, й бяха противни? Дали не изпитваше удоволствие в някое чуждо легло, докато той седеше тук? Скочи. Столът се прекатури. Жената от съседната маса отново го погледна право в лицето, очите й се разшириха, устата й се закръгли и се отвори леко, езикът й навлажни горната устна.

— Ще дойдете ли? — запита без да ще той.

Тя дойде. Не говориха много, отидоха в „театъра“. Това беше жалка дъсчена барака. „Гастрол на изтъкнати певци от «Рейнско злато». Пушенето е позволено. На вечерните представления децата нямат право на място“ — пишеше отвън.

Бараката бе полупразна. Зрителите седяха с шапки на глави, пушеха цигари и трогнати до сълзи гледаха в тъмнината ненадминато глупавата и лъжлива романтика, която им представяха срещу тридесет пфенига. Те проявяваха към долнокачествената магия на декора повече съчувствие, отколкото към собствената си зла съдба.

Фабиан обгърна с ръка раменете на непознатата жена. Тя се притисна към него и задиша тежко, така че той да я чуе. Пиесата беше много тъжна. Един весел студент — тая роля играеше лично директорът Блаземан, посивял мъж, надхвърлил петдесетте — се прибираше всяка сутрин у дома си пиян. Причина за това бе проклетото шампанско. Той пееше студентски песни, поръчваше си херинги с оцет, бе смъмрен надлежно от портиерката, а след това подари на една стара и болна от подагра придворна певица последния си талер, за да се откаже от пеенето.

Ала съдбата не спеше — тя крачеше с бързи стъпки напред. Старата придворна певица се оказа не друга — пък и коя ли друга можеше да се окаже — а майката на петдесетгодишния студент! Дванадесет дълги години той не бе я виждал, получаваше всеки месец от нея пари и смяташе, че майка му продължава, както на времето, да бъде придворна оперна певица. Естествено, той не я позна. Но майчините очи са по-зорки, тя веднага разбра: това е той и никой друг. Конфликтите в драмата обаче се позабавиха. Заплете се една любовна история. Студентът обичаше и беше обичан; последното вършеше госпожица Мартин, онази чудно красива шивачка, която живееше отсреща, въртеше, шевната машина и пееше като чучулига. Пеещата чучулига Елен Мартин тежеше поне сто кила. Тя изскочи иззад кулисите тъй грациозно, че подът на сцената се огъна под нея, и почна да пее куплети заедно с директора Блаземан. Началото на дуета, пожънал най-голям успех, гласеше:

Щастие мое, ах, щастие златно,

грееш в живота ми ти благодатно…

Младата двойка, която общо трябва да имаше стотина лазарника, се въртеше тромаво нагоре-надолу из двора, който минаваше тук за сцена; сетне той й обеща брак, ала тя се натъжи, защото разбра, че имал вземане-даване с разни стари придворни певици. После изпяха следващите куплети.

Хората изръкопляскаха. Жената, която Фабиан бе обгърнал с ръка, се поизвърна леко.

— Ах, колко е хубаво! — каза тя.

Навярно имаше пред вид пиесата.

В залата отново се възцари тържествена тишина. Старата, прегърбена и болна от подагра придворна певица, която даваше възможност на сина си да следва медицина и да се числи към някаква аристократична студентска корпорация, се заклатушка иззад кулисите, добра се с мъки и усилия до двора, вдигна показалец, пианистът се подчини и ето че се разнесе началото на една трогателна майчина песен.

— Да тръгваме — рече Фабиан.

— Вече? — запита изненадана тя, но го последва.

 

 

— Тук живея — заяви тя пред една голяма къща на „Мюлерщрасе“.

Отключи вратата. Той рече:

— Ще се кача и аз.

Тя се възпротиви, но думите й не прозвучаха убедително. Той я тикна в коридора.

— Но какво ще кажат хазаите? Ох, колко сте необуздан! Само че съвсем тихо, нали?

На вратата пишеше: Хетцер.

— Защо в стаята ти има две легла? — запита той.

— Шт, може да ни чуят — прошепна тя. — Хазаите нямат къде да си приберат мебелите.

Фабиан се съблече.

— Не се превземай толкова — рече той.

Тя, изглежда, смяташе кокетството за неизбежно и се преструваше на презряла девица. Изгаси осветлението и едва тогава се съблече.

— Аз съм продавачка в един магазин за ръкавици — разказваше му малко по-късно тя. А след още половин час запита: — Искаш ли да останеш до утре сутринта?

Той кимна утвърдително.

Тя му разказа куп маловажни неща, запита го къде живее, наричаше го „миличък“. Той разгледа мебелировката. Освен леглата, в стаята заемаха своите места и една страстно извита плюшена кушетка, умивалник с мраморна плоча, отвратителна цветна репродукция, на която някаква млада, пухкава жена седеше по нощница върху кожа от бяла мечка и си играеше с розово бебе, и един гардероб с огледало на вратата, в което човек не можеше да се огледа както трябва.

„Къде си Корнелия?“ — мислеше с болка той.

Жената коленичи до него, разгледа с разширени очи равнодушното му лице и го целуна.

След като тя, уморена до смърт, заспа, Фабиан продължаваше да лежи буден, сам в чуждата стая, взираше се напрегнато в тъмнината и мислеше:

„Корнелия, какво сторихме?“