Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (8)

VIII
Лов на орли

На югоизток границата между Съединените щати и Мексико върви по течението на капризната Рио Гранде^[1], която извира от Скалистите планини, а се влива в Мексиканския залив. Рио Гранде отделя като огромна естествена дъга Мексико от Тексас, който се намира в Съединените щати. От градчето Ел Пасо на запад между тия държави минава само линеарна граница. В югозападната част на Ново Мексико граничната линия на две места се чупи под прав ъгъл. Тук се простира платото Сиера Мадре, оградено на изток от клисурата на Рио Гранде, на северозапад от Колорадските възвишения, а на запад от планините Пелончило и веригата Гваделупе, която се съединява с мексиканските планини Сиера Мадре.

Ранчото на шерифа Алан се намираше в южната част на платото Сиера Мадре близо до мексиканската граница, затова Томек и Червения орел решиха да отидат на лов за орли в планината Гваделупе.

На тая няколкодневна експедиция Томек искаше да отиде само с червенокожия си приятел. От опит знаеше, че такива експедиции сближават хората и заздравяват приятелството, на което особено в тоя случай много държеше. Поради това той направи всичко възможно, за да накара боцман Новицки да не вземе участие в лова. Но това не беше толкова просто. Огромният моряк не обичаше наистина планинските екскурзии и твърдеше, че човек прекалено много се уморява, като „разтърсва шкембето си по скалите“, но когато ставаше дума за някое приключение или да се види нещо ново, той беше готов да направи значителни отстъпки. Тоя път шерифът, без да иска, помогна на Томек, като предложи на боцмана да устроят засада на ягуара, който безпокоеше добитъка, откаран на паша в степта. Боцманът трябваше да избере между лова на „птиченца“, както той наричаше орлите, и това на хищника, и избра естествено втория. Вътрешно дори беше доволен, че Томек, който беше отличен стрелец, няма да участвува в лова на ягуара. А шерифът, както сам признаваше, не можеше да се похвали с точна стрелба и в такъв случай палмата на победата би се паднала само на него. Понеже не беше много образован, той не знаеше, че по-голяма част от разните видове орли са необикновено големи, силни и кръвожадни и се осмеляват да нападат дори хора.

А Томек, доволен от тоя обрат на нещата, не бързаше да разкрие на приятеля си опасностите при такъв лов. Но понеже чувствуваше нужда да се наприказва, когато Сали го помоли да й разправи нещо за орлите, той блесна пред нея с познанията си по природознание, придобити в училище и запечатани в паметта му от много четене за света.

От неговите обяснения Сали научи, че разредът на дневните хищни птици се дели на два подраздела: лешояди на Новия свят и истински хищници. От по-нататъшните обяснения се виждаше, че към последните принадлежат около триста и петдесет вида, групирани в четири семейства: змиеяди, лешояди, соколи и рибари. Най-многочислено от тях е семейството на соколите, което обхваща шест подсемейства. Това са орлите-лешояди, орлите-мишелови, ястребите, каракарите и истинските соколи.

Орлите живеят в различни части на света. На американския континент се срещат от Далечния север чак до Парагвай^[2]. Видът на тия големи, често пъти огромни птици, е много характерен — цялата им глава е покрита с пера, имат изпъкнал, закривен клюн, къса опашка и големи, силни, остри и силно закривени надолу нокти.

Много по-различни са ламикостите, наричани още морски орли. Дължината им достига до деветдесет и пет сантиметра, а при разтворени криле — до два метра и половина. Цветът на перата им е кафяв или сивокафяв.

Извън Европа морски орли живеят в Сибир и Япония; в Северна Америка се срещат белоглави морски орли, а в Африка — кресливи и акробати морски орли.

Главен представител на истинските орли е кръстатият орел, след морски орли от европейските хищни птици той е най-голям. Негова разновидност е рядко срещаният днес в Европа и Африка скален орел, най-красивият от всички крилати жители на Америка.

Негови любими места са високите планини, където се гнезди в недостъпни скални стени. Всяка двойка има нещо като свой терен за лов и ако й стига храната, не напуща скалното си гнездо дори през зимата. Тая великолепна птица с ръждавочервеникав цвят на перата е най-опасният враг на всякакъв вид животни.

Томек щеше да ходи на лов за тия именно скални орли. Но за Сали по-интересен от орлите беше младият индианец, с когото Томек отиваше на лов.

Рано сутринта в определения ден двамата млади приятели напуснаха ранчото. Освен конете — силни ниски мустанги, които щяха да яздят, Томек взе един кон, натоварен с лагерен екип и хранителни припаси.

Двамата приятели се движеха на югозапад по пустинна степ, обрасла с кактуси и мескитови^[3] храсти, по посока на планинската верига, която ясно се открояваше. Към пладне навлязоха в един каньон, който разсичаше дълбоко планината.

Стръмните склонове бяха обрасли с юкови гори. Оригиналните, но грозни зелени дръвчета напомняха на Томек метли, забодени с дръжките в земята.

Червения орел с вдигната нагоре глава търсеше орли и смело се впусна в дивите разклонения на каньона, ограден с островърхи скали. Надвечер те се изкачиха на малко по-полегат планински скат, където се спряха да нощуват на малка полянка, обрасла с юкови дървета и кактуси.

Момчетата пуснаха мустангите на поляната със спънати предни крака, а после опънаха палатка и запалиха огън. Приготвянето на храната не им отне много време. Ядоха мълчаливо, уморени от целодневния път.

Томек беше страшно любопитен да види по какъв начин индианците ловят орли. Надяваше се, че след вечерята неговият другар ще му разкаже как смята да им устрои клопка. Но наваят не беше настроен за разговор. Щом измиха съдовете, той веднага се уви с дебелото одеяло и легна край огъня.

Томек умираше за вечерни лагерни разговори, затова, недоволен от мълчанието на индианеца, се обади:

— Не смяташ ли, че трябва да уговорим плана за лова? Още не е толкова късно, ще можем да си починем до зори.

— Сега не трябва да говорим за лова на орлите — полугласно отговори наваят. — Тук наблизо се намира тяхното гнездо. Ако случайно чуят разговора ни, после няма да можем да се доближим до тях. Почини си добре. Утре ни чака много тежък ден.

След този отказ Томек се вмъкна в палатката. Колко по-приятни другари за път му се сториха сега африканските негри! Те можеха да разговарят цяла нощ, въпреки че не бяха по-малко суеверни от индианците. Омърлушен, Томек легна на одеялото си, но не можа да заспи. Започна да си мисли дали нямаше да бъде по-добре, ако беше отишъл с боцмана и шерифа на лов за ягуара. Но веднага се сети за истинския смисъл на тая експедиция. Не беше малко отличие да му се признае правото да носи пет орлови пера. Дори Червения орел досега беше придобил само три пера. Освен това чакаше го и тържествена церемония, на която щеше да получи специалната почетна украса за глава, за която почти всеки индианец беше готов да даде живота си.

Вече в по-добро настроение, той започна да мисли за лова на орлите и накрая заспа.

Слънцето едва-що погали с първите си лъчи скалните върхове, когато момчетата скочиха на крак. Червения орел току поглеждаше към безоблачното небе да не би случайно да съзре във висините царя на птиците. Бяха прибрали вече всичко, когато индианецът замръзна на мястото с вдигната глава. Томек машинално също отправи поглед нагоре.

Между скалните стени, върху светлия фон на небето, ясно се очерта тъмен силует, който бавно се извисяваше в небесата.

За момент Томек се поддаде на зрителна измама. Мина му през ума, че това са братята Уилбур и Орвил Вриг, които през 1903 година бяха извършили в Северна Каролина първия сполучлив полет с моторен самолет и сега отново правят някакви опити. Но скоро той се опомни; върху фона на небето се появи друг силует на птица, която плуваше бавно. Струваше му се, че широко отворените криле не извършват ни най-малко движение.

Понякога птиците увисваха във въздуха, сякаш търсеха в скалните пукнатини плячка, и отново бавно и величествено се извисяваха.

— Орлите обикалят своите места за лов — прошепна индианецът с благоговение. — Всяка сутрин правят все същото. Нищо не може да избегне от проницателния им поглед.

Настроението на суеверния индианец се предаде и на Томек. Когато се извисяваха нагоре, огромните птици наистина будеха възхита и страх. Та нали красотата, силата и прекрасният вид на летящия орел са накарали мнозина владетели на войнствени народи да го поставят в държавния си герб! Томек помисли за отечеството си, а после се сети, че скален орел се намира и в герба на Съединените щати.

Бързооките, зорки орли навярно бяха забелязали момчетата на поляната и техните коне, защото изведнъж свиха криле и се стрелнаха към земята. След това опасаха широки кръгове над поляната, но веднага отново се извисиха бавно на юг.

— Видяха ни и сега ще бъдат много предпазливи — прошепна Червения орел.

Томек беше се освободил вече от настроението, предизвикано от държанието на индианеца. Той го погледна с искрящи очи и каза:

— Орлите са само лакоми, опасни птици. Не разбират човешката реч и не притежават свръхестествена сила. Затова орелът, при все че с успех атакува не само птици, но дори сърни и вълци, няма да се осмели да ни нападне. Освен това, само когато лети или когато е кацнал, той изглежда красив и величествен. Когато върви по земята е толкова несръчен, че от сърце можеш да се посмееш. Орелът, тоя опасен кръвожаден разбойник, често се смята за олицетворение на отвратителна кръвожадност. Всъщност орелът е тоя, който обича кръв, храни се с жива плячка, но яде също и мърша, докато лешоядът не убива, а по начало яде само мърша и затова той е полезен на човека. Но да оставим това настрана, кажи ми сега по какъв начин ще устроим клопка на орлите. Тоя лов започва да ми харесва.

— Нека моят брат не говори така — отговори наваят без желание. — Орлите вече ни видяха и кой знае какво ще излезе от това.

— Това, че ще се снабдя с пет пера, с които ме удостои съветът на старейшините на вашето племе — разсмя се бялото момче — Вярвай ми, имах голямо желание да се прицеля в тия орли с моята пушка.

— Вие, белите, не можете да разберете много неща — каза индианецът замислен. — Но да се върнем към нашия лов. Ще оставим конете тук, а сами ще трябва да се катерим по стръмните скали.

— Не се ли страхуваш, че като се върнем, може да не намерим конете? — обезпокои се Томек.

— Със спънати крака няма да се отдалечат толкова много и няма да избягат, докато имат какво да пасат.

Двамата младежи събраха лагерния си екип в два вързопа, които метнаха на гръб. Освен това индианецът носеше голяма връзка прясно начупени юкови клончета. Така натоварени, те започнаха да се катерят по скалите.

Червения орел познаваше добре местността. Той лесно намираше проходимите места нагоре и само няколко пъти трябваше с голямо усилие да се катерят по огромни скали. Зад гърба си те оставяха извити каньони и усамотени сред скалната дивота долинки, които изглеждаха като зелени оазиси сред просторните скални отломъци. Но там, където по планинските склонове имаше пласт земя, буйно растяха метлообразни юки и кактуси.

Младите ловци, натоварени с вързопите си, от време на време се спираха да почиват. Тогава бдителното око на индианеца блуждаеше по скалните чупки и пукнатини, а Томек се наслаждаваше на живописните изгледи на дивата околност.

След няколко часа те стигнаха голяма скална тераса в една от вдлъбнатините на стената на някакъв висок връх. Наоколо се издигаха малко по-ниски скални кули, насечени от тесни пукнатини или увиснали над пропасти.

Едва сега Томек разбра, че неговият водач е избрал най-късия, но не и най-удобния път. Откъм южната страна качването беше много по-леко, а високопланинската растителност свършваше едва в подножието на площадката, където бяха се спрели.

Червения орел сякаш отгатна мислите на Томек, защото каза:

— Моят брат сигурно иска да разбере защо избрах по-трудния път. Каньонът, по който се движехме, малко по-нататък се разсича от дълбок буен поток, който трудно бихме могли да преминем, за да се озовем на другата страна.

— Ах, така, значи! Тук ли ще устроим клопката за орлите?

— Да, стигнахме вече — заяви лаконично Червения орел.

— Значи, можем да се разположим на лагер — зарадва се Томек, уморен от тежкото изкачване.

— Лагера си ще разположим малко по̀ настрана зад планинската чупка — обясни му индианецът. — А тук ще направим капана.

След кратка почивка двамата се изкачиха на една широка скална тераса, покрита с трева. Там те опънаха палатката и запалиха малък огън, като използуваха за гориво дървото юка. Изгладнелият Томек унищожаваше яденето с голям апетит, докато неговият другар ядеше доста сдържано. Мълчанието на индианеца нервираше бялото момче. Той не можеше да разбере защо червенокожият през време на лова се държи сякаш навършва някаква специална церемония, но поради вродената си деликатност вече престана да задава въпроси.

Преди да се стъмни, те отново слязоха на терасата и според указанията на индианеца изкопаха доста дълбок трап. В него именно щяха да се скрият на другия ден, за да дебнат орлите. Замаскираха старателно клопката, като я покриха с клончета, пръст и трева.

След като заличиха добре следите от копането, двете момчета се върнаха при палатката. Томек, отегчен от упоритото мълчание на индианеца, реши да си легне по-рано. Но какво беше неговото учудване, когато Червения орел заяви, че тая нощ не бива да спят.

— А какво ще правим? — попита го Томек.

— Трябва да омилостивим духовете на птиците, които ще убием кратко отговори индианецът.

Томек изведнъж забрави за умората си, разсъни се. Той знаеше много добре, че индианците не обичат да издават пред белите своите церемонии и обреди. А сега му се откриваше такъв щастлив случай да види една от техните тайни.

Когато нощта настъпи, индианецът седна край мъждукащия огън, а Томек срещу него. Червенокожият извади от своя вързоп торбичка, напълнена със суха трева. От време на време той изсипваше от нея върху нажежените въглени. Над огъня започнаха да се извиват сивкави облачета от благоуханен дим, който напомняше миризмата на тамян. Индианецът се навеждаше над огъня, за да напои тялото си със сладникавия дим. Скоро Томек усети леко замайване на главата. Като през сън до съзнанието му достигаха думите на песента, която индианецът пееше.

— „Велики Маниту! Изостри погледа ми, за да видя всемогъщия орел. Удвои силите ми, за да му нанеса светкавичен смъртоносен удар. Нека свещеният дим от изгорената трева да очисти тялото ми от човешката миризма, която предупреждава дивеча за приближаването на ловеца. О, прекрасен, Всезнаещ и умен орльо! Прости ми, че трябва да те убия. Твоите пера ми трябват за един храбър младеж. Твоят дух ще се радва, като види перата си на главата на благородния приятел, който е храбър като мечката гризли и хитър като змията. Твоите пера ще красят именно него.“

Цяла нощ индианецът си тананикаше нещо. Ту молеше великия дух Маниту за помощ, ту се обръщаше към орела с молба да му прости смъртоносния удар, който ще му отнеме живота. Томек се вслушваше в монотонната песен. Някъде откъм долината долетя далечно виене на койот. Индианецът отново започна песента на орела…

На Томек му се стори, че едва-що беше затворил очи, когато някой го раздруса по рамото. Учуден, той видя, че тъмнината на нощта беше изчезнала заедно с благоуханния дим. До него стоеше Червения орел.

— Време е вече — каза му той.

Томек разтърка очи и скочи на крака. Индианецът взе от земята вързопчето си, а Томек провери внимателно спусъка на пушката си. С приготвено за стрелба оръжие той охотно тръгна след Червения орел, който не взе своето, за да покаже, че няма намерение да го използува при лова.

Скоро двамата ловци се озоваха на терасата при изкопаната дупка-клопка. Червения орел разви вързопа си. Той извади от него парче суров говежди чер дроб, сложи го на скелето, което маскираше дупката, после извади и кожа от койот. С изключителна сръчност заби в земята колчета и сложи кожата така, че като се гледа отгоре, да прилича на жив койот, който яде плячката си.

Томек разглеждаше с голям интерес всичко, което индианецът правеше. Но най-много се изуми, когато той извади от вързопа човешки череп.

— Какво ще правиш ти, дявол да го вземе! Защо не оставиш на мира човешките останки! — възмути се Томек.

— Това е черепът на голям боец. Той ще ни направи невидими за орела, както е невидим за нас духът на боеца, който е на лов в Страната на вечния лов — обясни му сериозно Червения орел. — А сега да се скрием по-бързо в дупката, защото орлите могат да долетят всеки миг.

Влязоха в дупката и старателно замаскираха отвора, като оставиха малки пролуки, за да наблюдават през тях небето. През една от тях индианецът извади дълъг клон, който щеше да му служи за прогонване на другите неканени крилати гости. Сега вече не им оставаше нищо друго, освен да чакат долитането на орлите.

Червенокожият ловец няколко пъти изпъди с клона птиците, примамени от стръвта. И тъкмо щеше да разклати отново клона, когато изведнъж чу грачене, което напомняше граченето на ястреб. Птиците, които се виеха над стръвта, избягаха уплашени.

— Орел — прошепна индианецът.

Като погледнаха през отворите, те видяха великолепна птица, която се виеше над тях.

— Видя стръвта и вероятно иска да уплаши нашия койот — прошепна Томек.

— Моят бял брат правилно забеляза — потвърди индианецът. — Орелът видя примамката. А сега трябва внимателно да го наблюдаваме. Когато кацне върху скелята, ще се опитам да го хвана за краката и ако успея, ловът ни ще свърши благополучно.

— Не зная дали ще се реша на това — измънка Томек. — Но сега много лесно мога да застрелям орела…

— Застреляната птица може да падне в някоя скална пукнатина. Ей сега ще се снабдим с нужните пера.

Но орелът въпреки казаното не се решаваше да грабне лесната плячка. Той се спусна по-ниско и започна да прави все по-малки кръгове, като грачеше, което най-сетне направи впечатление на индианеца.

— Той се страхува от нещо — прошепна на Томек. — Това е лош знак.

— В околността сигурно няма страшни зверове за него — отговори Томек полугласно.

— Да не би да се е заблудил нещо…

В тоя момент огромният хищник сви широките си криле и като пусната с лък переста стрела започна да се спуща надолу. Щом докосна скелята — индианецът светкавично протегна ръце, хвана го за краката, смъкна го в дупката и като го повали на земята, строши гръбнака му с крак.

Всичко стана толкова бързо, че докато Томек се опомни, всичко беше вече свършено. Победеният орел запляска с криле, сви конвулсивно ноктите си, които бяха нанасяли смъртоносни удари на много животни, и застина.

Томек искаше колкото е възможно по-скоро да разгледа голямата хищна птица, затова махна скелята, която покриваше дупката, и погледна към терасата. Сега чак разбра защо орелът толкова дълго беше се въртял около стръвта и не се решаваше да я грабне. На двайсетина метра от клопката стоеше голяма тъмнокафява мечка. С издигната нагоре глава, тя душеше непознатата миризма. Когато видя главата на момчето, която се показа от дупката, глухо заръмжа.

— Мечка! — извика Томек възбуден.

Бдителният червенокож ловец веднага остави своята ценна плячка. Надникна бързо от дупката и само един поглед бе достатъчен, за да прецени положението.

— Гризли! Млада гризли! Привличай вниманието й, а аз ще се опитам да отида зад нея. Стреляй с пушката право в сърцето, но дръпни спусъка чак когато се изправи на задните си крака.

Индианецът каза това на един дъх, после излезе от дупката със здраво кожено ласо в ръце. Томек също не губеше време в излишни разсъждения. Знаеше, че сивата мечка, наричана от всички „гризли“, е най-страшният хищен звяр в Северна Америка. С един скок той излезе от дупката с пушка в ръка и със силно разтуптяно сърце застана срещу мечката.

За да отвлече вниманието й от индианеца, който се опитваше в широка дъга да я заобиколи отзад, Томек извика силно. Мечката веднага протегна към него своята голяма рунтава глава. Тя изръмжа сърдито и тромаво тръгна към Томек, като все повече ускоряваше хода си. Момчето вече усети острата миризма на дивия звяр.

То държеше пушката си, приготвена за стрелба, но знаеше, че при такива положения не бива да се постъпва прибързано. Раздразнената, а още по-лошо, ранената гризли, изпада в страшна ярост и тогава горко на тоя, който се е оказал недостатъчно предпазлив.

Само пет метра деляха Томек от животното. Гризли ускори крачката си, за да стигне колкото се може по-бързо до това чудато за нея същество, когато изведнъж ласото изсвистя във въздуха. Кожената примка падна върху рунтавия врат, стисна го силно и дръпна мечката. Гризли изрева страшно, изправи се на задните си крака, а с предните се опитваше да махне проклетата примка.

Удивен от смелостта и хитростта на индианеца, Томек веднага използува удобния случай да стреля. Той вдигна пушката и насочи цевта й срещу гърдите на мечката. Прицели се с око на опитен стрелец в мястото, където щеше да стреля, и спокойно натисна спусъка. Ехото от първия изстрел още не беше минало, когато Томек натисна спусъка втори път.

Огромната мечка се олюля. Погледна противника със силно кръвясалите си очи и изведнъж едно силно дръпване на аркана я повали на земята. Мечката се строполи като пън, но едва беше докоснала земята и Червения орел изтича при нея и заби дългия си нож под лявата й плешка. Тая предпазливост беше съвсем излишна, както се оказа после, двата изстрела бяха съвсем точни. В сърцето на младата мечка бяха забити два куршума.

Младите ловци се спогледаха със светнали очи. Случайният лов на опасната гризли не беше малък ловен подвиг. Собственоръчното убиване на мечка им даваше право да носят огърлици, направени от нейните зъби и нокти. Такава огърлица беше видимо доказателство за мъжеството на боеца. Червения орел се овладя пръв.

— Хоуг! Моят бял брат трябва да е спечелил благоволението на великия Маниту — обади се той. — Главата ти ще красят пера от мощна птица. Орелът ни изпрати мечката, за да си отмъсти, че го хванахме в клопка. Голям вълшебник е тоя орел! Трябва веднага да купим неговото мълчание. Помогни ми да отрежа вкусно парче месо от убитата мечка.

Томек не можа да разбере за какво му говори наваят, но му помогна да отреже парче месо от лапата ма мечката. След това индианецът пъхна в клюна на орела месото, от което течеше прясна кръв. И чак сега той обясни на Томек защо е направил така — индианците вярвали, че като нахранят орела с вкусно месо, те купуват неговото мълчание. Умилостивеният по тоя начин дух на птицата няма да каже на другите орли как са му отнели живота и това ще даде възможност хищниците да бъдат хващани непредупредени.

Убиването на мечката принуди момчетата да останат в планината по-дълго. Останалата част от деня те прекараха в упорит труд — оскубаха перата на орела, а после одраха кожата на убитото животно. Наистина кожата на мечката нямаше голяма стойност за търговците, но за момчетата тя беше ценен трофей. Те отрязаха лапите, които се смятаха за особено вкусни, и решиха да извадят ноктите от тях, след като се върнат в ранчото.

Същата вечер Томек за пръв път в живота си яде печено от мечка, и то убита от него гризли.

На другия ден късно сутринта те намериха конете си в долината и без премеждия се завърнаха в къщи.