Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (10)

X
Надбягването на десет мили

Сали неспокойно гледаше стартовото поле. Непрекъснато прииждаха нови ездачи, които щяха да участвуват в надбягването на десет мили, а чичо й Алан и Томек още ги нямаше. Нима на кобилата беше се случило нещо лошо пред самото състезание?

Тоя ден арената бе добила малко по-друг вид, отколкото при другите състезания. В средата й на земята беше теглена широка бяла линия. Оттук конете щяха да започнат дългото състезание по трасе, което водеше в откритата степ извън игрището. На разстояние пет мили от трибуната пъстри знаменца бележеха пътя, по който щеше да стане състезанието, и чертаеха широк полукръг обратно към игрището. По тоя начин цялото разстояние възлизаше кръгло на десет мили. На всяка половин миля бяха поставени контролни постове, които щяха да отбелязват номерата на конете.

Боцманът, госпожа Алан и Сали ставаха все по-нетърпеливи поради отсъствието на Томек. Сали беше много любопитна как ще изглежда той със своите индиански дрехи и дали ще спечели за чичо й Алан това вълнуващо състезание. Приятелите се разтревожиха още повече, като видяха фермера дон Педро, който излизаше на плаца с конете си. Тоя богат мексиканец беше записал за състезанието пет отлични ездитни коня. Неговите жокеи бяха с жълти панталони и червени ризи, а в ръцете си държаха къси бичове. Всички бяха ниски и слаби като клечки мъже с криви крака. Самият им вид показваше, че по-голямата част от живота си бяха прекарали на кон.

Цялата кавалкада мексикански — ездачи зае места близо до трибуната. Дон Педро и жокеите му слязоха от конете. Петнайсетина млади мексикански индианци веднага се заеха с конете, а жокеите наобиколиха фермера и внимателно слушаха неговите последни инструкции преди състезанието.

— Дявол да го вземе, това са може би най-хубавите коне, които съм виждал през живота си — измърмори боцманът. — Нещо ми се струва, че акциите на нашия Томек започват да спадат?

— Не трябва дори през ум да ви минава такова нещо — скара му се недоволна Сали. — Вярно е, че Вятър на чичо не изглежда така огнена, но пък смелият Томи сигурно ще бъде по-добър жокей от тия мексикански… слабаци.

— Да не губим надежда! Колко хубаво ще бъде, ако след вчерашния голям успех на господин Новицки днес пък Томек грабне победата — намеси се госпожа Алан. — Но не трябва да го обвиняваме, ако изгуби, като се има пред вид силната конкуренция. Дон Педро има наистина великолепни коне. Колко жалки изглеждат при тях индианските мустанги!

Забележката на госпожа Алан беше много правилна. Няколко индиански коневъди бяха записали конете си за състезанието, но в сравнение с конете на Дон Педро техните изглеждаха много жалки.

— Ето ги, ето ги нашите! — извика Сали, като пляскаше с ръце.

В тоя момент на плаца излязоха няколко ездачи начело с шерифа. Кобилата Вятър, водена от двама индианци, неспокойно остреше хубавите си уши и вървеше нервно. Шерифът изпрати своята група ездачи близо до трибуната.

Сали онемя при вида на Томек. Високото за своята възраст добре сложено момче изглеждаше прекрасно с индианските дрехи — жълтите, меки кожени панталони, украсени с ресни по шевовете, прилягаха плътно на неговите дълги крака. На бедрата си имаше колан с навайски шевици, зад който беше мушнат ловджийски нож с черна дръжка от еленов рог. Късият кожен и свободно отворен отпред елек беше също украсен. На врата си имаше вързана червена навайска кърпа и огърлица от нокти на мечка, а челото му красеше широка пъстра препаска, на която отзад на главата бяха прикрепени пет великолепни пера. Стройни мокасини, украсени с бодли от опосум, допълваха цялото облекло. От времето, когато беше в Африка, кожата на Томек беше станала тъмнокафява от тропическото слънце и затова повечето зрители от трибуната го взеха за млад индианец. Кичурът светла коса, който се виждаше под широката препаска, отдалече приличаше на сноп птичи пера, употребявани често от индианците за украса на главата.

Когато Сали дойде на себе си от първите впечатления, тя извика:

— Мамо, ела по-скоро да отидем при Томи. Трябва непременно да му кажа нещо, преди да е започнало състезанието.

Боцманът също я подкрепи енергично:

— Да вървим, да вървим, мила госпожо! Наш дълг е да дадем кураж на момчето в тоя решителен момент. Нищо не въодушевява толкова мъжете, колкото видът на красиви жени.

Сали записка от радост при думите на боцмана, а госпожа Алан беше вече започнала да слиза от трибуната. Тя много искаше Томек да победи не заради голямата парична награда, която можеше да спечели нейният девер, а защото, откак Томек спаси Сали, която беше се загубила в австралийската джунгла, това храбро момче много й легна на сърцето.

След малко приятелите заобиколиха Томек, като му честитяха ефектните дрехи и прекрасния войнствен вид. Томек слушаше похвалите, но същевременно хвърляше поглед към групата мексикански ездачи. Дон Педро веднага забеляза пристигането на шерифа Алан. Със злобна усмивка той показваше бялата кобила на своите жокеи и наведен над тях, ако се съдеше по жестовете му, им даваше някакви важни указания.

Като видя жестикулациите на мексиканеца, Томек почувствува особено неприязнено чувство към него. И сега повече от всеки друг път искрено пожела да победи. Сали сякаш отгатна какво става в душата на нейния приятел.

— Томи, наведи се малко към мене — му прошепна тя, като се повдигна на пръсти, а когато ухото на Томек докосна нейната уста, тя добави: — През време на състезанието непрекъснато ще стискам палци, за да ти върви. Как мислиш, това ще ти помогне ли поне малко?

— Непременно ще ми помогне, мила Сали — отговори Томек и за най-голяма радост на своята малка приятелка стисна дребната й ръка.

Изведнъж Томек забеляза Червения орел, който му правеше някакви тайнствени знаци. Извини се на приятелите си и отиде при навая. Той, след като се увери, че никой не ги слуша, му прошепна:

— Вождовете на нашето племе ме изпратиха при моя бял брат с известно поръчение.

— Кои вождове те изпратиха? — попита го Томек.

— Счупената томахавка и Хитрата лисица. Моят брат не ги е забелязал, защото стоят от другата страна на плаца, между нашите.

— А какво поръчение ми носи Червения орел?

— Ще повторя точно думите на вожда Хитрата лисица. Преди малко ме повика при себе си и ми каза: „Нека Червения орел намери Малкия вожд и му каже, че фактически в състезанието ще участвува само един кон на дон Педро. Останалите имат за задача да блокират по-опасните състезатели.“

— О, по дяволите! Тая новина е наистина много неприятна — разтревожи се Томек.

— Нека моят брат слуша внимателно по-нататък — прекъсна го Червения орел. — Хитрата лисица съветва Малкия вожд през първите пет мили да не се отделя от групата на индианските ездачи, които участвуват в състезанието.

— Добре, а какво трябва да правя след това? — бързо попита Томек. — Нима хората на дон Педро ще променят тактиката си?

— Когато моят бял брат види голямото знаме, което се развява на завоя, сам ще разбере защо Хитрата лисица го кара да бъде в групата на индианците.

— Ще направя така, както ме съветва Хитрата лисица, но не разбирам нищо от всичко това.

— Вождът Хитрата лисица добре съветва — горещо го уверяваше Червения орел.

— Благодаря за предупреждението и приятелския съвет — отговори Томек. — А сега трябва да отида при моя бегач, защото конете вече се готвят за старт.

Разтревожен от думите на Червения орел, Томек изтича бързо при приятелите си.

— Какъв заговор правиш с тоя млад индианец? — посрещна го шеговито боцманът. — Вече е време да се качваш на коня си.

Сали беше твърде наблюдателна, за да не забележи тревогата, изписана върху лицето на приятеля й.

— Томи, Червения орел сигурно ти е Казал нещо тревожно — прошепна му тя.

— Права си отвърна Томек тихо. — Моля те, стискай здраво палци.

— Ще стискам, Томек, ще стискам!

— Хайде, момчето ми, време ти е вече — извика шерифът. — Конете отиват на старта.

Всички подред изпратиха сърдечно Томек.

Без много да се бави, момчето яхна кобилата. Двама индианци я заведоха на старта, като я държаха за поводите под муцуната. Когато бяха само на няколко метра от бялата линия, индианецът, който вървеше от дясната страна, се обади:

— Моят бял брат знае, че съм отгледал тая кобила още от малко жребче. Тя е обяздена по индиански. Не може да понася удари от камшик, нито пък шпори. Когато моят бял брат пожелае да накара кобилата да направи по-голямо усилие, нека докосне с ръка врата й и да извика на индиански „Нил’ши“, което на езика на белите означава „вятър“. При такова обръщение Нил’ши става истински степен вятър.

— Благодаря ти, ще помня. Но аз никога не бих могъл да ударя с камшик или шпори такъв благороден кон — отвърна момчето.

След малко Томек беше вече сред състезателите, които се подредиха по бялата линия. Нил’ши играеше неспокойно на задните си крака и тръскаше хубавата си бяла глава.

Някои момчета в семейството си или сред приятели се представят за големи юнаци и се преструват на весели и доволни, но когато попаднат в чужда или неприязнено настроена към тях среда, веднага стават безпомощни и страхливи. Томек не беше от тоя тип момчета. Още от най-ранна възраст той трябваше да се справя с най-различни обстоятелства. Затова беше придобил бърза ориентация и съобразителност, които толкова често липсват на младежите. И сега, едва се бе разделил със своите приятели, и започна да разглежда състезателите около себе си. Вождът Хитрата лисица го съветваше в началото на надбягването да не се отдалечава от групата на индианските състезатели. Томек не пренебрегна съвета на опитния вожд, въпреки че не можеше да разбере неговия смисъл. Вятър се дразнеше при вида на чуждите хора и коне — приклякваше, опитваше се да се изправя на задните си крака, а Томек сякаш не можеше да се справи с нея и се оглеждаше нерешително. Това обаче беше много сполучлива маневра, защото той незабелязано направляваше коня с краката си. По такъв начин успя да се отдалечи от петимата жокеи на дон Педро и да се доближи до индианските мустанги.

Когато се озова при индианците, организаторите на състезанието вече раздаваха на жокеите номера, (написани върху парче бяло платно. Томек дръпна поводите — кобилата послушно се нареди до другите коне и се спря при първия индиански мустанг. Томек получи номер петнайсети, затова беше някъде в средата на двайсет и осемте състезатели, които участвуваха в надбягването. Жокеите на Дон Педро имаха най-малки номера — от едно до пет. За тях това беше много изгодно, защото щяха да бягат от вътрешната страна на състезателното поле.

Преди стартирането беше прочетен правилникът на състезанието. Всеки ездач беше длъжен да минава от дясната страна на знаменцата, които бележеха пътя на състезателите. Контролните постове на всяка половин миля щяха да отбелязват номерата на жокеите, които минаваха оттам. В случай, че на два последователни поста не бъде отбелязан даденият номер, ездачът се отстраняваше.

Жокеите с труд задържаха конете на стартовата линия. Расовите ездитни коне биеха с копитата си в земята, танцуваха на едно място и се дърпаха да бягат. Най-сетне настъпи моментът на започването. Чу се изстрел. Конете изведнъж се понесоха в галоп.

Конете на Дон Педро веднага излязоха напред — те бягаха един до друг, като налагаха убийствен темп на останалите състезатели. Нил’ши, раздразнена от дългото чакане преди стартирането, се носеше плавно, но Томек, който помнеше предупрежденията на Хитрата Лисица, я възпираше с поводите, за да не се отдели от червенокожите ездачи.

Индианците сякаш не обръщаха внимание на устремилите се напред коне на мексиканеца. Те бяха се навели над вратовете на мустангите и караха с равен темп в една група. В това време конете, които водеха, бяха се отдалечили от тях най-малко с двеста метра. Веднага след първите коне бягаха още няколко други, жокеите не щадяха шпори и камшици, за да изпреварят първите.

Още след първите две мили състезателите се проточиха по пътя в дълга верига, начело на която бяха конете на дон Педро. Непосредствено след тях бягаха осем отлични коня на други фермери. В средата на веригата се намираха индианците и Томек, а след тях единично или на групички бягаха останалите ездачи.

След първата възбуда Томек успя да дойде на себе си. Удивен, той наблюдаваше индианците. И едва сега започна да разбира тяхната тактика. Докато жокеите на мексиканеца и тъпчещите по петите им ездачи водеха ожесточена борба за първите места, индианците съвсем явно възпираха своите коне, за да спестят силите им за края. През първите две мили челната група непрекъснато се отдалечаваше от тях, но при третата миля червенокожите не допуснаха това разстояние да се увеличи.

На четвъртата миля в челната група се поведе ожесточена борба за първенство. Отделни състезатели непрекъснато се мъчеха да изпреварят конете на дон Педро. Напразно! Томек едва сега разбра колко прав е бил вождът Хитрата лисица. Жокеите на мексиканеца бяха образували плътна редица, през която досега никой не можеше да се промъкне. Осемте ездачи, които бягаха след тях, скоро умориха конете си с постоянните опити да излязат напред. Насилваните да бързат или по необходимост възпирани коне съвсем явно губеха сили. Някои дори започнаха да изостават.

Когато индианците забелязаха това, издадоха диви викове и препуснаха мустангите си. Томек също натисна с коленете си хълбоците на кобилата. Нил’ши разтърси бялата си глава и ускори бягането. Томек трябваше отново да я възпре, за да не изпревари индианците.

Групата на червенокожите заедно с Томек бързо догони последните коне зад челната група. Скоро тя задмина два, а после и следващите три коня — другите три бягаха само на няколко метра пред нея. В началото на петата миля индианците започнаха да препускат по-бързо мустангите си. Томек бавно отпусна поводите на Нил’ши, която сега сама поддържаше еднакъв темп с мустангите. До завоя оставаше по-малко от половин миля. По високият от другите стълб, декориран със знамето на Съединените щати, беше все по-близо и по-близо. Изведнъж един от индианците извика провлечено със силен глас, останалите му другари веднага повториха вика и изплющяха с бичовете си във въздуха. Полудивите коне се понесоха като лавина по степта. Томек пришпори кобилата, като я натискаше равномерно с двете си колена.

Скоро индианците настигнаха челната група. Жокеите на дон Педро непрекъснато се оглеждаха назад. Когато разбраха, че всички няма да успеят да изпреварят червенокожите, те промениха тактиката си. Точно преди завоя от групата на първите пет коня изведнъж излезе напред вран кон. Ниският слаб жокей така силно се беше притиснал до врата му, та отдалече изглеждаше, че конят бяга без ездач. Враният кон систематически се отдалечаваше от останалите четири коня, при все че мексиканците немилостиво ги обсипваха с камшиците си.

По широката степ се разнесе боен, ужасяващ индиански вик. Само за миг редът на бягащите досега заедно мустанги се разбърка. Конете свиха уши и като стрели полетяха напред. Индианецът, който бягаше до Томек, му извика нещо с гърлен глас, но като видя, че бялото момче не го разбира, издигна ръце с опънати напред пръсти на височина до гърдите и направи с тях три прекъснати движения.

„Индианецът говори с «езика на знаците»“ — помисли си Томек, а когато червенокожият повтори движението, разбра значението му.

Индианският мимичен език беше без съмнение първият универсален език на жителите на Америка, а някои знаци, направени със съответните движения на ръцете, и днес са разбираеми дори за тия, които не знаят мимичния говор на червенокожите. Впрочем Томек разбра какво иска да му съобщи ездачът. Движението на неговите ръце означаваше „напред“ или „карай бързо напред!“ Значи, решителният момент беше дошъл. Но Томек нямаше понятие как ще успее да се промъкне през блокиращите пътя жокеи на дон Педро. Той обаче, без да се колебае нито за момент, изпълни поръчението. Наведе се ниско над врата на кобилата, извади лявата си ръка, докосва леко топлия врат на коня и извика:

— Нил’ши! Нил’ши!

Кобилата потрепера, сякаш беше усетила бодли на шпори. Тя протегна напред дългата си бяла шия и започна луд бяг. Само за няколко мига задмина два мустанга и догони конете, които препускаха зад челната група. В този именно момент един млад индианец, който се намираше само на два метра пред Томек, замахна с дълъг дебел камшик от бизонова кожа. Камшикът изплющя, стовари се върху гърбовете на „жълто-червените“ жокеи на дон Педро и се плъзна по конските задници. Изглежда, ударът беше много силен, щом един от жокеите едва не изхвръкна от седлото си. Поради силната болка той дръпна поводите на коня. Възпреният внезапно кон блъсна с хълбока си коня, който бягаше до него, спъна се и се строполи на земята. Индианецът, който беше причина за тая бъркотия, се промъкна напред през образувалото се празно място.

Атаката на индианеца едва не повали Нил’ши. В момента, когато той шибна с дългия си камшик, Томек се намираше от лявата му страна точно до неговия кон. Конят на дон Педро се срина на земята пред Нил’ши и прегради пътя й. Това стана толкова бързо, че Томек не можеше да заобиколи падналия кон. Машинално той дръпна повода и тогава летящата кобила с великолепен скок прескочи подвижното препятствие, стъпя леко на земята и се понесе напред. Когато Нил’ши се озова на свободен път, Томек погледна назад от кълбото коне и хора започнаха да се измъкват единични ездачи. Томек не можеше да види какво беше станало с коня на дон Педро, който преди малко Нил’ши беше прескочила. Но като констатира, че преградата, образувана от мексиканците, е разкъсана, съсредоточи цялото си внимание върху своя кон.

На около трийсет метра пред Томек яздеше индианец, а на разстояние двеста-триста метра летеше враният кон на Дон Педро.

Старият навай, който беше дресирал Нил’ши, не грешеше, като казваше, че когато тя чуе индианското си име, става истински степен вятър. Томек се наведе напред, като държеше в ръце отпуснати поводите на коня. Кобилата, опъната като струна, летеше с необикновена лекота. Само след пет минути тя се изравни с последния пред нея мустанг. Около десет-петнайсет метра двата коня бягаха един до друг.

— Нил’ши! — извика Томек, като докосна с лявата си ръка шията на кобилата.

Индианският мустанг изоставаше метър след метър. Бялата козина на Нил’ши овлажня. Кобилата не намали темпа и на завоя. Прелетя покрай стълба с американското знаме и отново се озова на пътя, който водеше обратно към игрището.

Жокеят на врания кон се огледа, а когато видя, че друг състезател е близо, шибна коня си с камшик. Известно време двата коня бягаха на еднакво разстояние един до друг.

Томек се обърна назад — на около двеста метра зад него препускаха три коня, а останалите образуваха след тях дълга верига.

— Нил’ши! Нил’ши! — извика Томек за трети път. — По-бързо, Нил’ши!

Кобилата се опъна и като наведе красивата си глава, усили темпа. Краката на Томек, които бяха обхванали хълбоците й, усетиха, че мускулите й треперят. Бялата дълга грива, развяна от лудия бяг, галеше лицето на момчето.

Томек впери поглед във врания кон — разстоянието между двата коня все повече намаляваше. Пот обливаше козината на Нил’ши. От устата й падаше бяла пяна върху червената степ.

Жокеят, който яздеше врания кон, сега непрекъснато обръщаше глава. Биеше коня си с камшик, но Томек несъмнено го настигаше. На една мили от плаца двата коня се изравниха. Нил’ши беше уморена, но Томек хвърли поглед към врания кон и разбра, че силите му са изчерпани. Сега вече нямаше никакво съмнение, Нил’ши трябваше да спечели състезанието.

Нил’ши започна да излиза бавно напред. Мексиканецът побесня. Като искаше да накара коня си да ускори бягането, той го шибна с камшика по главата.

Томек се разтрепера от възмущение. В тоя момент дори беше готов да позволи на врания кон да изпревари отличната Нил’ши, само и само да предотврати по-нататъшното изтезаване на животното.

Внезапно остра болка за миг ослепи Томек. Побеснелият от загубата ездач на дон Педро го беше шибнал силно по лицето с камшика си. Томек несъзнателно закри глава с дясната си ръка, когато мексиканецът се канеше да го удари втори път.

— Нил’ши! — извика момчето с необикновен глас.

Камшикът се изви като змия върху ръката, която закриваше главата, и преряза кожата. В същия миг възбудената от гласа на Томек кобила скочи, сякаш прескачаше препятствие. Нещо дръпна Томек назад, но той не падна, защото с лявата си ръка се държеше здраво, за седлото.

Нил’ши не беше вече степен вятър. Сега, когато летеше през степта сред облаци прах, тя приличаше на истинско американско торнадо^[1]. Коварният мексиканец остана далече след него. И чак сега Томек разбра защо не падна от коня, когато получи удара — в дясната си разкървавена ръка той конвулсивно стискаше дебелия ремък на камшик. Вероятно, когато беше закрил лицето си от повторния удар, камшикът беше се увил около ръката му, която машинално беше го стиснала. Тъкмо тогава Нил’ши бе ускорила темпа си, а Томек несъзнателно беше изтръгнал камшика от ръката на мексиканеца.

Финишът беше вече съвсем близо. Виковете на зрителите по трибуните непрекъснато растяха. Нил’ши, с пяна на устата, влезе в плаца и мина първа бялата линия.

Томек, оглушен от силните викове, се смъкна от седлото право в прегръдките на шерифа Алан. Прегръщаха го и боцман Новицки, госпожа Алан, Сали, както и ентусиазираните фермери. Защото отдавна вече по тия места не помнеха такова младо момче да е спечелвало надбягването на десет мили. Накрая боцманът разблъска тълпата с мощните си ръце и закри Томек, Зоркото око на моряка веднага забеляза синята черта върху лицето на приятеля си. А когато видя и разрязаната кожа на дясната ръка, която стискаше камшика, очите му светнаха зловещо.

Наведе се над приятеля си. Внимателно прекара голямата си лапа по синята следа върху лицето на Томек.

— Кой ти направи това? — попита той с пресипнал глас.

Томек погледна страшното лице на приятеля си и веднага съобрази, че ако в тоя момент каже истината, боцманът, без много да се колебае, ще убие дон Педро. Тъкмо си мислеше какво да отговори, когато на игрището отново се разнесоха викове — беше пристигнал и вторият ездач.

— Кой ти направи това? — повтори боцманът въпроса си.

— Бях съвсем близо до мексиканеца, който обсипваше коня си с камшици и без да иска, удари и мене — бързо отговори Томек. — Ще ти разкажа всичко подробно после… А сега да видим кой е вторият.

През бялата линия мина и вторият победител. Група фермери заобиколиха мустанга.

Едни придържаха разпенения кон, други помагаха на навая да слезе и всички крещяха като луди. Индианецът стискаше десниците, протегнати към него. Неговото бакъренокафяво лице не изразяваше никакво вълнение, при все че със сигурност се радваше на втората награда. Петте хиляди долара щяха да му стигнат, за да си купи стадо добитък или хубава ферма. Когато Томек отиде при него, наваят задържа малко повече ръката на момчето, после плъзна поглед по синята следа на лицето му и каза:

— Браво, Малки вожде!

Без съмнение това беше една от малкото английски думи, които той знаеше, но Томек инстинктивно разбра, че по тоя начин червенокожият беше го похвалил за неговото държане при стълкновението му с мексиканеца.

Трети пристигна конят на фермер от Аризона. Томек не можеше да разбере какво се беше случило с коня на дон Педро. На финиша пристигнаха вече повечето коне, а враният кон все още не се виждаше. В същото време прислугата на шерифа се зае грижливо с уморената Нил’ши — свалиха от нея седлото, избърсаха потта й със стиски трева и я покриха с голямо одеяло. Нил’ши протягаше глава към кофите, пълни с вода, но индианците наквасиха само муцуната й с мокра кърпа и започнаха да я развеждат по игрището. По такъв начин сгорещената от дългото препускане, кобила постепенно идваше на себе си. След половин час, когато почти всички коне бяха пристигнали на игрището, Нил’ши беше се успокоила напълно.

На шерифа Алан и на Томек се падна честта да обиколят арената с коня победител. На шията на Нил’ши имаше лента с надпис. Кобилата разтърсваше глава, като чуваше бурните брава и викове, дърпаше се встрани и подритваше. Това беше най-добрият довод, че след уморителното бягане вече си е починала.

Пред самата трибуна организационният комитет щеше да връчва наградите на победителите.

В момента, когато шерифът и наваят получаваха парите, при тях дойде дон Педро. Мексиканецът се спря на три-четири крачки пред групичката на нашите приятели, които още веднъж честитиха на шерифа голямата печалба, изгледа надменно радостния Алан и попита:

— Сеньор^[2] Алан, колко искаш за коня?

— Конят не е за продаване, сеньор дон Педро — отвърна му кротко.

— Всички знаят, че притежавам в тоя пограничен пояс най-бързите коне. Конят, който победи моя, трябва да се намира само в моето стадо — сърдито каза дон Педро. — Ще заплатя двойна цена на тая, която кажете.

— Дори и десетократно да ми предложите, не мога да продам кобилата, защото не е вече моя собственост — подарявам я на тая млада дама — отговори шерифът, като посочи с ръка към Сали.

Дон Педро погледна презрително момиченцето, което беше се зачервило от вълнение.

— Нека бъде така, но аз мога да откупя кобилата и от тая хлапачка. В моето ранчо имам прислужница за чистене на обуща, която е истинска индианска княгиня — каза небрежно мексиканецът.

Но преди още изненаданите от обидата мъже да успеят да реагират, Томек отиде при дон Педро.

— В моята родина мъжете се отнасят с уважение към жените без оглед на тяхната възраст — каза той с възмущение в гласа си. — Вие сте не само груб чувал с пари, но коварен човек, който е поръчал на жокеите си да не се държат както трябва през време на състезанията. „Какъвто е господарят, такъв е и слугата!“ Вашият жокей ме удари два пъти с камшика си, а сега вие пък обиждате моята приятелка. Ето моя отговор.

Като каза това, той удари двукратно с камшика си по лицето почервенелия от гняв мексиканец. С две кървави следи от бича дон Педро се спусна към момчето, но в тоя миг лапата на боцмана се стовари върху рамото му. Морякът без ни най-малко усилие го обърна към себе си. Дон Педро веднага извади от кобура си лъскав револвер, но боцманът, без да го пуска, хвана с лявата си ръка юмрука, който стискаше дръжката на оръжието. Мексиканецът изрева от болка; лъскавият револвер се изплъзна от ръката му и падна на земята.

— А сега да ти кажа и аз няколко думи, стари негоднико — изсъска боцманът. — Помисли си добре, преди втори път да посмееш пред мене да обиждаш жена. Имаш щастие, че моят другар първи ти заплати за камшиците през време на състезанието и за това, че обиди дами. Аз направо бих те пречукал. А сега върви по дяволите!

Лявата ръка на боцмана описа дъга и перна дон Педро под брадата. Мексиканецът се строполи на земята като пън.

Боцманът извади от джоба си голяма карирана кърпа и старателно избърса ръцете си. Той погледна уплашената Сали и лицето му веднага се разведри; усмихна се на момиченцето, което, както подобава на дъщерята на австралийски пионер, бързо овладя възмущението си. То се приближи до Томек, измъкна камшика от разкървавената му ръка и я превърза с дантелената си кърпичка. След това се издигна на пръсти и внимателно докосна с устни синята следа от камшика на лицето на момчето.

— Благодаря ти, Томи, ти си истински джентълмен. Естествено и храбрият боцман също — прошепна Салда и веднага добави високо: — За пръв път такива прекрасни мъже се биха за мене!

После изтича към боцмана; той трябваше да приклекне, за да може да целуне и него. Тоя голям добряк се просълзи от умиление. Отново извади своята карирана кърпа и като изтриваше очите си, каза:

— Ха, наистина трябва да ям по-малко — дебелея и затова се потя много.