Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (4)

IV
Тайната на младия навай

Денят беше вече към края си, а шерифът Алан още не беше се върнал в къщи. Заинтересувани от дългото му отсъствие, Томек и боцманът го чакаха на верандата в удобни фотьойли. Те внимателно се ослушваха в отгласите, които долитаха от широката степ. Всеки момент те се надяваха да чуят тропот от конски копита. Но наоколо се разнасяше само свиренето на щурците и крякането на жабите от близкото блато.

След малко на верандата дойде Сали с майка си. Това принуди нашите приятели да прекъснат догадките си във връзка със заминаването на шерифа. Сега всички заедно започнаха да се възхищават от залеза. Цялото небе приличаше на кълбо от злато, пурпур, сребро и лазур. Чаената степ, опасана на югозапад с усамотени насечени планински вериги, се къпеше в алени багри.

Госпожа Алан се възхищаваше от топлия колорит на аризонското небе. Хвалеше също свежия здрав въздух. По нейно мнение Ново Мексико и Аризона са чудесен край за поселници. Боцманът потвърждаваше охотно, но вместо да гледа красивия залез, все по-често поглеждаше към чашата, която стоеше пред него с любимия му ром.

Сали беше се навела над Томек. Тя му шепнеше нещо на ухото, когато изведнъж се разнесе глух тътен на коне. Без съмнение някаква голяма група конници препускаше към ранчото. Томек бързо погледна боцмана, който спокойно си пиеше рома и, изглежда, нищо не го смущаваше.

Тътенът все повече се усилваше. След малко сред облаци прах се показа група конници. Те спряха разпенените си коне пред самата веранда.

Шерифът Алан, висок и слаб мъж, леко скочи от врания си кон, хвърли небрежно поводите на коня на негъра, който беше изтичал да го посрещне, а после се обърна към останалите конници… Те бяха индианци, облечени в кожени панталони и елеци. На главите с късо остригани коси носеха филцови сиви шапки с широка периферия, които по нищо не се отличаваха от шапките на кавалеристите на Съединените щати.

Всички бяха въоръжени с пушки.

По заповед, дадена от шерифа на английски, всички скочиха от конете си. Само един от тях не се помръдна. Той седеше на коня си неподвижно като издялана от камък статуя и несъмнено, както повечето американски индианци, знаеше добре езика на белите.

Едва сега можеше да се види, че беше облечен по-различно от другите индианци. Дългите кожени крачоли с ресни по ръбовете достигаха отзад само до седалището му, което беше покрито с препаска, прокарана между краката. Широк, шарено тъкан пояс се спущаше чак до бедрата му. Изпод свободно отворения отпред елек с ръкави се подаваше голо бакъренокафяво тяло. За разлика от останалите конници имаше на главата си черно сомбреро. Дългата му коса падаше върху раменете му.

Томек едва не извика от учудване. Индианецът живо му напомняше тайнствения конник, когото беше видял отдалече тая сутрин. Вгледа се в него внимателно. И веднага разбра защо беше останал на коня си, когато другите слязоха от своите — ръцете му бяха оковани в китките с железни белезници, а краката му вързани с дебел ремък, прокаран под корема на коня.

Томек се доближи до боцмана.

— Струва ми се, че това е тайнственият конник, когото видях тая сутрин в степта — прошепна той.

— Дръж си езика, докато не разберем що за човек е той — измърмори боцманът.

А шерифът не губеше време. По негово нареждане индианците развързаха краката на пленника, свалиха го от коня, събориха го на земята и веднага оковаха краката му над самите глезени с железни белезници. След това трима от индианците закараха конете в конюшнята, а останалите се разположиха под открито небе пред верандата на къщата.

Двама индианци с пушки, готови за стрелба, седнаха до пленника.

Шерифът отиде на верандата. Едва бе успял да нареди на негърката Бети да приготви храна за индианците, и Сали изтича при него.

— Какво значи всичко това, мили чичо? Кой е той окован индианец? — извика тя.

— Ще поговорим за това след малко; гладен съм като вълк — отговори шерифът. — Вие вечеряхте ли?

— Чакахме те, Джони — отговори госпожа Алан, — сега обаче изгубих желание за ядене! Какво е направил тоя нещастник, че се отнасят така с него?

— Нещастник ли? — учуди се шерифът. — Това определение не е за него. Ти непременно ще си вземеш думите назад, като чуеш кой е той. Австралийските туземци не ви безпокоят така, както нас войнствените американски индианци. Затова така се възмущаваш. А сега да вечеряме, виждам, че Бети вече е приготвила масата.

Шерифът ги покани с ръка. Всички влязоха в столовата. Алан с апетит унищожаваше разните гостби. Томек, Сали и майка й ядяха малко, само боцман Новицки правеше компания на стопанина. И двамата постоянно придръпваха дългите чинии и охотно си наливаха от каната студена бира.

— Те като че ли никога няма да се наядат — шепнеше Сали, която чакаше с голямо нетърпение обясненията на чичо си.

— Не се безпокой, стомасите им няма да издържат още много. Чичо ти намалява вече темпа… — отвърна Томек също шепнешком.

Сали му намигна многозначително, когато най-после шерифът избърса устата си със салфетка и отмести чинията. От кутията, която стоеше на масата, той извади ароматна пура. Отряза старателно с ножчето си дебелия й край и запуши.

— Виждам, че нашите хубави дами изгубиха апетита си при вида на индианеца с железните гривни — обади се боцманът, като се усмихваше снизходително. — Голяма добродетел е да имаш милостиво сърце. Много неща вижда човек при скитанията си по разните кътища на света, но трябва да призная, че и мене винаги ме вълнува нещастието на ближния.

Шерифът изгледа сериозно добродушния моряк и бавно изпусна кълбо синкав дим.

— Някой от вас слушал ли е за танеца на духа? — попита той спокойно.

Боцманът отговори отрицателно с поклащане на глава. Госпожа Алан и Сали също не бяха чували никога за такъв танец. Затова пък Томек каза високо:

— Танецът на духа е бил революционен танец на племето сиукси.

— Браво, момчето ми! Виждам, че още не съм успял да преценя правилно твоите познания за света и хората — похвали го шерифът Алан. — Ти откъде знаеш това?

— Преди всяка експедиция се старая да се запозная малко със страната, където имам намерение да ходя — отвърна момчето.

— Трябва да знаете, че нашият Томек е наследил от баща си влечение към знанията. Те са ходещи енциклопедии — с гордост каза морякът, доволен, че може да се похвали със знанията на възпитаника си.

— Не предполагах, че интересът на Томек към книгите е толкова голям като го виждам как по цели дни скита на кон по степта — призна шерифът. — А знаеш ли, момчето ми, още нещо за сиуксите и танеца на духа?

— За съжаление това е всичко, което зная.

— Чичко, а ти знаеш ли? — запита го дяволито Сали.

Шерифът й се усмихна, а след това започна да разказва:

— Това е много стара и странна история. През 1888 година между индианците от северозапад се разнесъл слух, че някъде във Вайоинг се явил велик индиански лекар, голям магьосник, който призовавал всички червенокожи на бунт срещу белите колонисти. Този магьосник бил индианецът Вовока от племето пиуте. Той призовавал братята си да преустановят междуплеменните борби и да се сплотят. Според неговото учение индианците трябвало да се откажат от унищожителните войни и обичаите, приети от белите. Ако направят това, ще се яви индианският месия, който ще изгони бялата раса зад океана, ще възкреси загиналите биволи и ще възстанови стария начин на живот на индианците. Това възраждане, разпространявано от стария Вовока, тук било известно като танец на духа, защото така се наричал танецът, който съпровождал обредите на новото учение. През време на танеца червенокожите обличали бели памучни ризи, украсени със свещени символи, които щели да ги пазят от зло. При танеца индианците изпадали в някакъв хипнотически транс и вярвали, че докато танцуват, душите им витаят из страната на великия дух, където обитават умрелите им велики прадеди.

Възванията на Вовока не останали без ехо. Индианците изравяли бойните си томахавки, въоръжавали се и боядисвали лицата си с бойни цветове. Танецът на духа разпалвал възбудените умове. Индианците грабвали оръжие, не се подчинявали на правителствените агенти, които управлявали резерватите. Започнали страшни размирици. Те се засилили, когато начело на цялото революционно движение застанал Татанка Йотанка — Седящия бик, вожд и влиятелен вълшебник на племето тетон-дакота, което било родствено на племето сиукси. Той бил много опасен човек. Той именно организирал войната през 1875/76 г. След поражението избягал в Канада, откъдето след дадената от правителството амнистия се върнал през 1880 г, и се заселил в резервата на сиуксите. Непримирим враг на белите, той станал изразител на възванието на Вовока. И отново започнал борбата. Първоначално имал значителни успехи, но скоро останал без оръжие и муниции…

— Чичко, какво станало с тоя храбър вожд? — прекъсна го Сали.

Шерифът сви сърдито вежди, но отговори спокойно:

— Загинал лошо, както и заслужавал. Като водач на въстанието бил застрелян заедно с един от синовете си от Червената томахавка и Бичата глава, които служели в индианската полиция. Смъртта на бунтовническия вожд сложила край на безразсъдните борби на индианците.

— А кога е загинал Седящия бик? — попита Томек.

— През декември 1890 година — обясни шерифът и се залови с изгасналата си пура.

— И аз така си мислех, но попитах, защото не мога да разбера какво общо има между танеца на духа и индианския пленник, който лежи окован пред къщи — каза Томек.

— Ти като че ли прочете мислите ми — възкликна госпожа Алан. — Какво общо има тоя нещастник с всичко това?

— Ето че дойдохме до същността на въпроса — отвърна шерифът. — От известно време започнах да получавам сведения, че някакъв тайнствен червенокож мъти спокойните глави на околните индианци. Поради неговата размирническа акция в някои резервати започнали да извършват нещо като забранените обреди на танеца на духа. След загадъчното изчезване на двама правителствени агенти бях принуден да се заема сам с изясняването на тая работа. Зловещите слухове се оказаха верни. Скоро констатирах, че някакъв емисар преминава от време на време през мексиканската граница в нашите резервати и подбужда индианците към въстание срещу белите. Няколко пъти му устройвах капан, но известяван от шпионите си, все се изплъзваше от ръцете ми. Накрая намерих човек, който ни помогна да хванем размирника. Богатият стопанин на ранчо, индианецът Многото гриви, вчера ми съобщи, че очаква неговото посещение. Затова аз се скрих с индианска полиция у дома му и опасният престъпник се хвана в капана.

— Аха, значи, това е тоя хитрец! — извика боцманът, като удари с ръка бедрото си. — Поздравявам ви, шерифе, поздравявам ви! А как се казва тоя негодник?

Възмутен, Томек погледна приятеля си, но боцманът се правеше, че не го вижда. Шерифът бързо обясни:

— Той е от племето апахи, наричат го Черната светкавица. У индианците черният цвят символизира смъртта. Изглежда, че върху съвестта на Черната светкавица тежи не едно престъпление.

— Това е голям успех, шерифе — хвалеше го боцманът. — Но защо не го обесихте веднага?

— Трябва да получим от него показания. Както изглежда, Черната светкавица е водач на голяма група червенокожи, които се крият в планините близо до нашата граница. А и ние изобщо нямаме намерение да му отнемаме живота. Ако се държи разумно и издаде скривалището на бунтовниците, ще го третираме като военнопленник.

— Това значи ли, чичко, че като направи признания, ще го освободите? — попита Сали.

— Не, мила моя. Ще бъде изпратен във форт Марион, Флорида, където няколкостотин упорити индианци живеят като военнопленници.

— Значи, нищо лошо няма да му се случи — зарадва се Сали.

— Струва ми се, че не е много разумно бунтовниците да се третират така снизходително — обади се боцман Новицки, престорено възмутен. — Това е лош пример за другите размирници…

— Не се безпокойте — успокои го шерифът. — Ние сме толкова силни, че не е необходимо да прибягваме към прекалено остри… мерки.

Но боцманът не отстъпваше:

— Когато на едно място са събрани толкова много смелчаги, не е трудно да бъде организирано бягство и ето ти бунтът готов!

— Справяли сме се и с по-опасни от Черната светкавица — отвърна шериф Алан. — Трябва да знаете, че апахите, навикнали от векове на грабежи, дълго се съпротивяваха срещу затварянето им в предназначените за тях резервати. Такива бойци като Кошис Геронимо, Нашие, Юх, Нолги много ни измъчиха. Когато не помогнаха умерените средства, те бяха обявени извън закона и преследвани, докато ги хванахме. По-голямата част от тях живее в лагери във Флорида, обаче малцина ще се върнат по родните си места, след като излежат наказанието.

— А мога ли да ви попитам защо? — заинтересува се боцманът.

— Тукашните индианци са свикнали със сухия степен климат. А по-голямата част от Флорида е покрита с мочурлива джунгла. Освен това суровата дисциплина, нездравословната местност, различна от тукашната, както и тъгата по родните места правят своето.

— Ха-ха-ха! Хубав начин да се освободиш от бунтовниците! — басово започна да се смее боцман Новицки. — Както се казва, с извинение, всичко се върши с бели ръкавици.

Госпожа Алан смръщи вежди.

— Както виждам, много добре постъпвате с истинските собственици на тая земя. Накратко казано, индианците трябва да се съгласят да бъдат затворени в резервати или да загинат във форт Марион — обади се тя със сух глас.

— Не знаех, че се постъпва толкова несправедливо с нещастните индианци — каза тъжно Томек. — Руските царе постъпвали по същия начин с поляците. Истинските патриоти окачвали на бесилките или изпращали на заточение в Сибир. Та нали и моят баща, и боцманът е трябвало да избягат от родината, за да се спасят от заточение?

— Я ги гледай, аз с риск на живота си по цели дни тичам из трапищата да търся бунтовници, а моите най-близки ме обвиняват в несправедливост — обади се шерифът, като се усмихваше пресилено. — Е, щом е така, трябва да призная, че понякога и на мене ми става жал за тия червенокожи смелчаги. Но докато съм шериф, трябва да изпълнявам своя често пъти тежък дълг.

— Разбирам ви, много добре ви разбирам, шерифе. На кораба важи същото правило. Всеки трябва да изпълнява своите задължения, дори ако това би му струвало и живота — съгласи се боцманът. — Длъжността шериф е като длъжността капитан на параход. Не разбирам обаче защо тия червенокожи полицаи с такова усърдие пазят пленника. Няма ли опасност да се сприятелят с него?

— Не, няма такава опасност. Те са от индианската полиция, мразена от повечето червенокожи. Това отношение обаче е неоснователно, понеже в полицията служат индианци, настроени лоялно към нашето правителство. Нима разумното постъпване може да се нарече измяна?

— Струва ми се, че може, ако противоречи на интересите на народа. Но какво ще говорим тук за приятелски отношения между червенокожи и бели, щом самите индианци се мразят помежду си — намеси се госпожа Алан, неубедена от аргументите на девера си.

Но преди шерифът да успее да отговори, обади се Томек:

— Справедливите и благородни хора винаги могат да намерят правилния път. Чувал съм за бели, които са се радвали на истинско приятелство от страна на американските индианци. Например нашият сънародник, откривател и пътешественик Павел Стшелецки дълго живял сред индианците и се сприятелил с Оцеола, смелия вожд на семинолите.

— Томи, за същия пътешественик ли говориш, който е открил в Австралия Австралийските алпи и нарекъл техния най-висок връх Планината на Косцюшко? — попита Сали.

— Да, за същия — потвърди Томек и се усмихна на приятелката си.

— Не знаех, че Стшелецки е пътешествувал по Америка — учуди се Сали.

— Стшелецки е обиколил почти целия свят — обясни й момчето. — Преди да отиде в Австралия, той е пътувал из Северна и Южна Америка, а после посетил островите в Тихия океан и Нова Зеландия.

— А в Съединените щати направил ли е някои интересни открития? — продължаваше да пита Сали.

— В Америка Стшелецки правел преди всичко обширни етнографски проучвания, а събраните материали описал после в книга. В Съединените щати пътувал по пътя на Косцюшко, тоест посетил Бостон, Нюйорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, Ричмонд и Чарлстон. Правел интересни изследвания в Мексиканска Сонора и в Калифорния. Освен това Стшелецки бил голям филантроп. Винаги помагал на преследваните и онеправданите. Срещнал се дори с тогавашния президент на Съединените щати Андрей Джексън, за да се застъпи за полските емигранти и бившите затворници, заточени от Англия в Америка. Тогава той повдигнал и въпроса за облекчаване участта на индианците и негрите-роби. Този въпрос той отнесъл дори до Американския конгрес.

— Хо, хо, хо! Тоя Стшелецки е бил наистина смел човек — намеси се боцманът.

— А той наистина ли не се е страхувал никак, ама никак от индианците? — разпитваше Сали.

— Както вече казах, Стшелецки правел етнографски изследвания сред туземците на Америка. Известно време той бил при хуроните, които населявали Страната на големите езера. И много пъти прекарвал в техните жилища. При все че това било през време на индианските войни, той скитал сам из горите и степите. Често кръстосвал военните пътеки на индианците, които основателно горели от омраза към белите колонисти. Въпреки това той успял да избегне опасностите и дори се сприятелил с разни племена и техните вождове. Най-красноречив пример за това е фактът, че тъкмо по времето, когато семинолите, заселени във Флорида, за да запазят племето си от унищожение, започнали неравна, но героична борба със Съединените щати, Стшелецки живял с тях в съгласие и завързал приятелство с вожда им Оцеола. По-късно в своя дневник Стшелецки пише за тоя велик индиански вожд.

— Томек, кажи още какво е станало с тоя Оцеола?

— Бил пленен от американците. През 1838 г. умрял от ангина в крепостта Мултри^[1] като военнопленник.

— Интересни неща разказваш, Томек — обади се госпожа Алан. — Значи, твои сънародници са можели да съжителствуват с американските туземци. Няма що, тежка е участта на поробените народи!

Шерифът Алан повдигна безпомощно рамене и каза:

— Индианският въпрос нито е бил, нито е лесен за разрешение. Дори ако не бяхме затворили червенокожите в резервати, колонистите биха ги изклали до един. Достатъчно е да си припомним само клането в Кейп Грант.

— Моля ви, разкажете ни за това, ако обичате. Ще ви слушаме с удоволствие — каза боцманът.

— Тъжна е тая история — отговори шерифът. — Когато не могли със сила да заселят племето апахи в резерватите, защото нямало достатъчно войска, а обширните терени, както и климатът давали надмощие на червенокожите, президентът Грант започнал миролюбива политика спрямо индианците. Тогава една орда гладуващи апахи отишла при военния пост в Кейп Грант. Командирът на поста, поручик Уитман, ги нахранил и склонил да доведат семействата и приятелите си. В резултат дошли много индианци със семействата си. Уитман им направил малък неофициален резерват. Но омразата на белите и мексиканските заселници към апахите поради постоянните им нашествия била толкова голяма, че когато се научили за основаването на резервата, решили да го унищожат, въпреки че там живеели мирно настроени индианци. На трийсети април 1871 година на разсъмване колонисти и мексиканци нападнали лагера. Изклали спящите индианци заедно с жените и децата им. Телата на червенокожите били ужасно обезобразени. Само няколко индианци успели да избягат в планината, а нападателите бързо се изтеглили в Тъксън^[2], като взели със себе си много индиански деца в плен. Колонистите се хвалели гласно, че нито един от тях не бил ранен през време на нападението. Много граждани от Аризона не осъждали това клане, понеже апахите постоянно нападали селищата им, а следите на бандите водели право при индианците, които лагерували близо до Кейп Грант, който бил под официалната охрана на войската. Осъдили обаче убиването на жените и децата. Президентът Грант заповядал да се арестуват всички участници в нападението и заплашил, че цяла Аризона ще бъде поставена под действието на военните закони. Водачите на нападението били наистина арестувани, но съдът ги оправдал. Придобивката на индианците била само тази, че белите не могат да се месят в техния живот в резерватите и освен това ще се ползуват от моралната и материална помощ на правителството.

— Нашият шериф е напълно прав, уважаема госпожо — обади се помирително боцманът. — За жените това е безспорно неприятна картина, но аз и Томек ще отидем да хвърлим един поглед на тоя хитрец. Естествено ако шерифът няма нищо против.

— Разбира се, разбира се! За вас може би това ще бъде едно развлечение в тая пустош — съгласи се шерифът. — Имате доста време, защото трябва да задържа пленника тук, докато дойде капитан Мортън с отряд кавалеристи, за да го откара до форта Апахе. Той ще дойде най-рано утре следобед.

— С удоволствие ще отида да разгледам Черната светкавица — обади се изведнъж Томек с такъв тон, че госпожа Алан и Сали го погледнаха укорително. — Ако полицаите го пазят добре, няма защо да се безпокоим. Но може ли човек да им вярва във всичко? А кой държи ключето от оковите?

— Браво, браво, момчето ми! Аз ценя много благоразумието и разсъдъка — похвали го шерифът, като мислеше, че е успял да убеди младия поляк в правотата на своята постъпка. — Можете да бъдете напълно спокойни, ключето от оковите виси спокойно на верижката на моя часовник — и той показа малък плосък ключ, закачен на верижката. Сали разглеждаше ключето побледняла.

— Ах, колко е добре… че… — извика тя, но веднага добави бързо: — Колко е добре, че чичо е толкова предпазлив. Мога ли и аз да отида с Томи и боцмана да видя тоя страшен човек?

— Върви, немирнице, но внимавай да не го сънуваш през нощта — смееше се шерифът.

— Сали, детето ми, не оставай вечер много дълго навън — напомни майка й. — Мене ме заболя глава, отивам да си легна.

— Добре, мамо! Да вървим, Томи!

Госпожа Алан първа напусна столовата. Шерифът задържа боцмана на „още една“ преди лягане, затова Томек и Сали излязоха сами на верандата. Сали хвана Томек за ръка.

— Томи, насмалко щях да се издам! За щастие навреме си прехапах езика. Ти знаеш ли, че също такова ключе се намира в чекмеджето на писалището в кабинета? — прошепна тя.

— Хайде де! Какви ги приказваш, умнице?!

— Не се преструвай, че не разбираш за какво мисля — ядоса се Сали. — Тая сутрин ми беше много скучно, затова влязох в кабинета и надникнах в чекмеджето на писалището. Там има железни белезници с ключе като това на верижката на чичо.

— Сигурна ли си в това?

— Разбира се! Разгледах го добре, понеже си играх с тия „гривнички“, както ги нарича боцман Новицки. И веднага познах, че ключето е съвсем същото.

Томек почака малко, за да скрие вълнението си, и отговори равнодушно:

— Нека си стои там. Какво ме интересува това? И изобщо не разбирам защо ми каза тия неща.

— Ценя благоразумието и разсъдъка — каза Сали като имитираше гласа на чичо си. — Ах ти, лицемерино. През цялото време на вечерята седи и мисли как да освободи нещастния вожд на индианците, а сега се преструва на невинно агънце.

— Сали, тихо, за бога! Какви ги дрънкаш? Току виж, че някой ни е чул?

— Е, най-после се издаде! — тържествуваше момичето. — Мене никога няма да ме излъжеш.

— А ти откъде знаеш за какво съм си мислил през време на вечерята?

— О, Томи! Нали бях ти казала веднъж че когато те гледам, зная какво мислиш. Имаш късмет, че не съм шерифът. Щях да бъда принудена веднага да те затворя в мазето.

— Сали!…

— Добре де, добре. Все пак сега виждаш нали, че дори такова глупаво момиченце може да ти бъде полезно за нещо.

— Никога не съм казвал, че си глупава — възрази Томек.

Момчето млъкна, защото едва сега му хрумна безумна мисъл. Сали не грешеше, като предполагаше, че той обмисля как да помогне на Черната светкавица. До тоя момент обаче това му се струваше невъзможно. Но сега цялата работа започна да му се вижда по-реална. Ако индианецът се освободи от оковите, сигурно ще успее да се изплъзне от преследвачите си.

Все пак Томек се колебаеше дали да се довери напълно на младата си приятелка.

Реши да проучи почвата внимателно.

— Да, Сали, трябва да призная, че си хитра и досетлива. Но какво от това, че точно такова ключе се намира в писалището на твоя чичо? Ключето само̀ няма да дойде при нас, а да се вземе оттам, е рисковано. Помисли само. За да бъде освободен индианецът, ключето трябва да се извади от чекмеджето, да се отключат оковите, в които е окован Черната светкавица, а после то да се върне обратно на мястото си.

— Томи, ако се съгласиш да ме приемеш в заговора, наемам се да извадя ключето, а после отново да го оставя в чекмеджето. Можеш да бъдеш сигурен, че ще го сложа в дупката на „гривната“ така, както е сега.

— Хм! Ще помисля. Може би ще успеем да помогнем на тоя нещастник.

— Томи, ти трябва да направиш това! Знаеш ли, че аз за пръв път ще участвувам в истински заговор?

— Добре, Сали, добре! А сега, моля те, успокой се, защото боцманът всеки момент може да дойде тук.

— Томи, не ме лъжи, моля те. Чела съм, че заговорниците винаги полагат клетва, че ще пазят тайната. Без клетва и дума не може да става за заговор.

Томек вече щеше да избухне в гняв, но в този миг в съседната стая се чу разместване на столове. Той измърмори бързо думите на импровизирана клетва за вярност към Черната светкавица, а щастливата Сали ги повтори тържествено със снижен глас.

Боцманът се появи на верандата в момента, когато момиченцето прегръщаше сърдечно Томек след полагане на клетвата. Морякът се хвана за хълбоците и рече:

— Хайде, луди глави, стига сте си гугукали. Да вървим при индианците!

— Чудесно, боцмане! Само ще попитам още нещо Томи — извика момиченцето.

После се изправи на пръсти и на един дъх прошепна на ухото на Томек:

— Боцманът ще бъде ли в заговора?

Томек я щипна по лакътя и отговори също шепнешком:

— Мисля, че да.

— Тогава нека и той се закълне! — настояваше Сали.

— Моля ти се, тихо. Боцманът ще направи това после.

— Какви са тия заговори? — извика морякът, като се забавляваше със смущението на момчето.

— Нищо, боцмане, наистина нищо — уверяваше го Сали.