Клифърд Саймък
Градът (8)

III. ПРЕБРОЯВАНЕ

Ричърд Грант си почиваше до малкия извор, който бликаше от склона на планината и сетне образуваше блестящ виещ се поток, когато катерицата профуча покрай него и бързо се изкачи върху наклоненото дърво до него. Подир нея, като образуваше вихрушка от окапали есенни листа, тичаше малко черно куче.

Когато видя Грант, то се спря, вгледа се в човека и размаха опашка. Очите му бяха изпълнени с веселие.

— Здрасти — усмихна му се Грант.

— Здравей — отвърна му кучето.

Грант веднага се отърси от леката си дрямка и зина от удивление. Кучето му се усмихна и от устата му провисна дълъг червен език.

Грант посочи с пръст към дървото.

— Твоята катерица е ей-там горе.

— Благодаря — каза кучето. — Знам това. Надушвам я.

Изуменият Грант се озърна, като предположи, че някой се шегува с него. Бе му добре известна способността да се говори през стомаха. Наоколо обаче нямаше никой. В гората нямаше нищо, ако изключим него, кучето, бълбукащият ручей и катерицата, цвърчаща на дървото. Кучето се доближи.

— Казвам се Натаниел — каза.

Да, произнесе думи. В това нямаше никакво съмнение. Изрече ги почти като човек, но някак си твърде внимателно. Както би ги произнесъл човек, изучаващ чужд език. Грант долови акцент, който не можа да определи. Забеляза и своеобразната интонация на кучето.

— Живея от другата страна на хълма, у семейство Уебстър — заяви то.

Седна и заудря с опашка върху земята, като разпиля есенните листа. Изглеждаше изключително щастливо. Грант внезапно щракна с пръсти.

— Брюс Уебстър! Трябваше да съобразя, естествено. Радвам се да се запозная с теб, Натаниел.

— А ти кой си? — попита Натаниел.

— Аз ли? Аз съм Ричърд Грант, преброител.

— Какво означава преб… преб…

— Преброителят е човек, който преброява хората — поясни Грант. — Правя преброяване.

— Все още има много думи, които не мога да изрека — каза Натаниел.

Стана, отиде до ручея и шумно започна да лочи. След като утоли жаждата си, прилегна до човека.

— Би ли застрелял тази катерица? — попита.

— Наистина ли искаш да го направя?

— Естествено — отвърна Натаниел.

Тя обаче бе изчезнала. Обиколиха почти обезлистеното дърво, обаче не я видяха. Не съзряха нито криеща се рунтава опашка, нито наблюдаващи ги кръгли очички. Бе използувала разговора им, за да избяга. Натаниел бе малко разочарован, но се постара да не издаде чувствата си.

— Защо не прекараш нощта у нас? — отправи покана до Грант. — Сутринта бихме могли да отидем на лов и да прекараме цял ден на открито.

— Не бих искал да ви причинявам неудобства — отговори любезно Грант. — Пък и съм свикнал да спя на открито.

— Брюс би се радвал да се запознае с теб — настоя Натаниел. — Пък и Дядото не би имал нищо против. Той и без това не може да забележи и половината неща, които стават около него.

— Кой е Дядото?

— Истинското му име е Томас, обаче всички го наричаме Дядото — поясни Натаниел. — Той е бащата на Брюс. Сега е ужасно стар. По цял ден седи неподвижно и не престава да мисли за нещо, което се е случило много отдавна.

Грант кимна с разбиране.

— Да, Натаниел, знам за това. Мисли за Джувейн.

— Да, така е — съгласи се Натаниел. — Какво означава това?

Грант поклати глава.

— Не знам, Натаниел. Де да можех да зная — каза.

Метна раницата на гърба си, наведе се и почеса кучето зад ухото. Натаниел се усмихна от удоволствие.

— Благодаря — каза и тръгна по пътеката.

Грант го последва.

 

 

На ливадата Томас Уебстър, седнал в инвалидната си количка, наблюдаваше потъващите в здрача хълмове.

Утре ще стана на осемдесет и шест години, помисли си. На осемдесет и шест. Това са много години за един човек. Може би прекалено много. Особено когато вече не може да върви и очите не му служат особено добре.

Елзи ще приготви глупава торта с много свещи, роботите ще ми поднесат подарък, а кучетата на Брюс ще ми пожелаят щастлив живот и ще помахат с опашки. Ще има и няколко обаждания по видеофона, всъщност, може и да не са много. Аз пък ще се ударя с юмрук по гърдите и ще кажа, че ще доживея до стогодишна възраст, а всички едва ще сдържат кикота си и ще си рекат „чуйте го стария глупак“.

Осемдесет и шест години, през които мислех да направя две неща. Едното направих, другото не.

Над далечен зъбер прелетя грачеща гарга, спусна се надолу и се скри в сенчестата долина. Далеч откъм реката се чу крякането на ято патици.

Скоро щяха да се появят звездите. По това време на годината се появяваха рано. Обичаше да ги гледа. Гордо удари по страничните облегалки на креслото. Звездите, за Бога, бяха неговата страст. Или неговата мания? Както и да е, бяха нещо, с което можеше да изтрие старото петно и да защити семейството си от клюките на бърборковците-историци. А и Брюс му помагаше. Тези негови кучета…

В тревата зад него се чуха стъпки.

— Вашето уиски, господине — каза Дженкинс.

Томас Уебстър погледна робота и взе чашата от подноса.

— Благодаря ти, Дженкинс — рече.

След това размърда чашата.

— Откога, Дженкинс, поднасяш питиета на нашето семейство?

— Поднасял съм питиета на баща ви, господине. Преди това, на неговия баща.

— Нещо ново, Дженкинс?

— Нищо ново, господине — поклати глава Дженкинс.

Томас Уебстър отпи от чашата си.

— Това означава, че доста са се отдалечили от Слънчевата система. Че са твърде далеч, за да могат да използуват дори радиорелейната станция на Плутон. Значи са някъде по средата на пътя до Алфа Кентавър. Дано да мога да поживея достатъчно, за да успея да…

— Ще поживеете, господине — каза Дженкинс. — Чувствувам го с костите си.

— Ти нямаш кости — рече му старецът.

След това отново отпи от чашата си. Бавно, като познавач. Питието пак бе твърде разводнено. Нямаше смисъл обаче да се оплаква никому. Не вървеше да се сърди на Дженкинс, тъй като той разводняваше питието по нареждане на доктора. Лишаваха един стар човек от свястно пиене в последните години на живота му.

— Какво става там долу? — внезапно попита Уебстър, като посочи пътеката, виеща се по хълма.

Дженкинс погледна в указаната посока.

— Очевидно Натаниел ни води гостенин, господине — каза.

 

 

Кучетата, които преди малко се бяха явили, за да пожелаят на хората лека нощ, си отидоха. Брюс Уебстър се усмихна.

— Велика дружинка са — каза. След това се обърна към Грант:

— Предполагам, че днес Натаниел доста ви е изненадал.

Грант повдигна чашата с бренди и я задържа срещу светлината.

— В началото, да, макар и само за миг — каза. — След това си спомних какво бях чел за вашите занимания. Нямат отношение към моята специалност, разбира се, но бяха популяризирани на достатъчно достъпен език.

— Към вашата специалност? Аз пък си помислих…

Грант се засмя.

— Разбирам ви. Аз съм преброител. Човек, който преброява. Такъв съм, уверявам ви.

Уебстър бе озадачен и сякаш леко смутен.

— Надявам се, господин Грант, че не съм…

— Ни най-малко — успокои го Грант. — Вече свикнах да ме възприемат като човек, който си записва имена и възрасти и след това се отправя към следващата група човешки същества. Едно време преброяването наистина се е извършвало по този начин. Един вид, с нос забит в сметките. Статистика. От последното преброяване обаче изминаха повече от триста години. Днес времената са други.

— Събуждате любопитството ми — каза Уебстър. — Това ваше преброяване започва да ми звучи малко зловещо.

— Не е зловещо — възрази Грант. — Просто е логично. Оценява се човешкото население. Не само числеността му, но и неговата същност. Проверява се какво мислят и какво правят хората.

Уебстър се отпусна още по-дълбоко в креслото си и протегна крака към огнището.

— Само не ми казвайте, господин Грант, че възнамерявате да ми правите психоанализа.

Грант допи чашата си и я остави върху масата.

— Това не ми е необходимо. Световният комитет знае всичко, което иска да знае за хора като вас. Става дума за другите. За планинците, както ги наричате тук. На север ги наричат горски диваци. На юг — иначе. Те са едно едва ли не потайно население. Едно почти забравено население. Това са хората, разпръснали се из горите. Хората, които се разпиляха във всички посоки, когато Световният комитет разхлаби юздите на управлението.

— Тези юзди отдавна трябваше да бъдат разхлабени — изръмжа Уебстър. — Историята ще потвърди правотата на това решение. Още преди учредяването на Световния комитет правителствените структури по света са били обременени от оцеляването на безсмислени стари институции. Преди триста години е имало толкова нужда от градски управи, колкото днес от национални правителства.

— Напълно сте прав — съгласи се Грант. — При все това, при отслабването на управлението е било отслабено и неговото влияние върху живота на всеки отделен човек. Хората, пожелали да се измъкнат, да се лишат едновременно от облагите и от задълженията, произтичащи от връзката с правителството, решили, че това е нещо много лесно. Световният комитет нямал нищо против. Не му се занимавало с безотговорните и недоволствуващи хора, тъй като си имал други грижи. Сред тези хора били и фермерите, принудени да се откажат от привичния си начин на живот вследствие настъплението на хидропониката. И какво сторили? Измъкнали се. Завърнали се към примитивния живот отглеждане на някоя и друга култура, лов на дивеч, сечене на дърва, някоя и друга дребна кражба. Лишени от поминък, те се завърнали при природата и тя се погрижила за тях.

— Това е станало преди триста години — каза Уебстър. — Световният комитет не се разтревожил кой знае колко за съдбата им. Е, направил за тях каквото могъл, естествено, но всъщност, както казахте, не се вълнувал кой знае колко от това, че някои от тези хора се промъкнали през пръстите му. Как да се обясни в такъв случай този внезапен интерес към тях?

— Може би едва сега му е останало време да се занимава с тях — каза му Грант.

През цялото време не преставаше да изучава Уебстьр. Лицето на домакина му, отпуснал се пред огъня, излъчваше сила. Светлините на пламъците и предизвикалите от тях сенки придаваха на чертите му почти сюрреалистичен оттенък.

Грант се порови в джоба си, откри лулата си и започна да я пълни с тютюн.

— Има и още нещо — добави.

— Да.

— Има още една причина за провеждането на това преброяване. То така или иначе щеше да се състои, тъй като данни за народите и населението на Земята, по начало представляват полезна информация. Това обаче не е всичко.

— Ясно, става дума за мутантите — каза Уебстър.

Грант кимна утвърдително.

— Прав сте. Признавам, че не очаквах някой да се досети за това.

— Работя с мутанти — отбеляза Уебстър. — Целият ми живот е свързан с мутации.

— В културата ни започнаха да се появяват различни странни елементи — каза Грант. — Всъщност, става дума за безпрецедентни неща. Литературни произведения, издаващи идеите на нови личности. Музика, пренебрегнала традиционните изразни средства. Изкуство, което не наподобява нищо, създадено досега. В голяма част анонимно или скрито зад псевдоними.

Уебстър се засмя.

— Естествено, Световният комитет възприема това като необяснима мистерия.

— Става дума за нещо друго — започна да обяснява Грант. — Комитетът не се интересува толкова от литература н изкуство, колкото от други неща. От неща, които не са видими. Ако е започнал да се разгръща някакъв нов ренесанс, ще се изяви преди всичко, естествено, в нови литературни и художествени форми. Ренесансът обаче не намира изява единствено в изкуството и литературата.

Уестър се отпусна още по-дълбоко в креслото си и подпря брадичката си с ръце.

— Струва ми се, че виждам накъде биете — рече.

 

 

В течение на няколко дълги минути тишината бе нарушена единствено от пукота на съчките в огъня и от призрачния шепот на есенния вятър.

— Преди много години пред човечеството се появила възможност да усвои нов подход към битието — каза замислено Уебстър, сякаш говореше на себе си. — Възможност да се внесе ред в бъркотията, натрупала се за четири хилядолетия човешко мислене. Един човек я проиграл.

Грант се размърда неловко в креслото си, но сетне застина, тъй като не му се искаше Уебстър да забележи движенията му.

— Този човек бе моят дядо — каза Уебстър.

Грант разбра, че трябваше да каже нещо, че не можеше да продължава да седи на мястото си без да реагира.

— Джуейн може и да е грешил — рече. — Възможно е да не е открил нова философия, както е смятал.

— Да, обикновено се утешаваме с тази мисъл — каза Уебстър. — Все пак, това ми се струва малко вероятно. Джуейн е бил велик марсиански философ, може би най-великият философ на Марс. Ако бе оживял, според мен без всякакво съмнение щеше да създаде тази нова философия. Не оживя, обаче. Не оживя, защото дядо ми не успя да замине за Марс.

— Дядо ви не е бил виновен за това — каза Грант. — Направил е, каквото му е било по силите. Агорафобията не е заболяване, с което човек може да се справи…

Уебстър махна с ръка.

— Както и да е, това е нещо приключило. Нещо, което не може да се върне. Длъжни сме да се примирим с този факт и да продължим нататък. И тъй като става дума за моето семейство, за моя дядо…

Грант внезапно бе разтърсен от догадка.

— Кучетата! Значи, заради това…

— Да, кучетата — каза Уебстър.

Някъде далеч, откъм долната част на реката, се чу звук, наподобяващ плач, който се смеси с шепота на вятъра, разговарящ с дърветата.

— Миеща се мечка — каза Уебстър. — Кучетата ще я чуят и ще им се прииска да излезат.

Звукът се повтори, този път сякаш по-отблизо. Макар че хората може би си въобразиха това.

Уебстър се изправи в креслото си, сетне се наведе напред и закова поглед в пламъците.

— Защо пък не? — попита. — Кучетата притежават собствена личност. Това се забелязва във всички кучета. Няма две, които да имат еднакъв характер и темперамент. Всичките са умни, макар и в различна степен. Всъщност, друго не е необходимо. Достатъчно е да притежават надарена със съзнание личност и известен разум.

Не са имали шанс, обаче. Пречели са им две неща. Не са могли да говорят и не са могли да вървят изправени. И тъй като не са могли да вървят изправени, лишили са се от възможността да развият ръце. Ако изключим обаче говора и ръцете, не се различаваме от кучетата и кучетата не се различават от нас.

— Никога не бях мислил за това — призна Грант. — Никога не съм възприемал вашите кучета като мислеща раса…

— Естествено, че не сте — каза Уебстър, и в гласа му се нрокрадна огорчение. — Възприемал сте ги така, както ги възприемат повечето хора. Като любопитни създания, като атракция, като забавни домашни животни. Животни, способни да разговарят с вас. Има обаче нещо по-важно, Грант, уверявам ви. Досега Човекът е действувал сам. Една разумна и мислеща раса е живяла сама. Помислете си само колко по-далеч и за колко по-малко време щеше да бъде в състояние да се придвижи напред, ако редом до нея бе съществувала друга разумна раса, с която да си сътрудничи. Двете раси не биха разсъждавали по един и същ начин. Биха сверявали мислите си. Ако една раса не се сети за нещо, ще го съобрази другата. Връщаме се към старата поговорка, че две глави мислят по-добре от една. Само си представете това, Грант. Представете си разум, различен от човешкия и работещ съвместно с него. Разум, способен да забележи и разбере неща, непостижими за човешкия. Разум, постигнал философски възгледи, недостъпни за човека.

Протегна длани към огъня. Дългите му кокалести пръсти излъчваха сила и решимост.

— Не можеха да говорят, но аз им дадох говор. Не бе лесно, тъй като езикът и гърлото на кучето не са предназначени за говор. Хирургията обаче помогна. Хирургията и присажданията. Сега вече, надявам се… Впрочем, все още е твърде рано да се заяви, че…

Грант, целият изпълнен с напрежение, се бе привел напред.

— Искате да кажете, че кучетата вече предават на потомството си качествата, с които сте ги надарил? Че вече има данни промените, постигнати по хирургически път, да са придобили наследствен характер?

Уебстър поклати глава.

— Все още е рано да се твърди това. Бих могъл да ви отговоря на този въпрос най-рано след двадесетина години.

Взе бутилката с бренди и я протегна към Грант.

— Благодаря — каза Грант.

— Никак не ме бива за домакин — каза му Уебстър. — Щеше да е по-добре сам да се обслужвате.

Повдигна чаша срещу пламъците.

— Разполагах с добър материал — каза. — Кучетата са умни. По-умни, отколкото бихте могъл да предположите. Едно обикновено селско куче е в състояние да разпознава поне петдесет думи. Не са рядкост и кучетата, владеещи сто думи. Добавете към тях още сто и ще получите работен речник. Навярно сте забелязал, че Натаниел използува прости думи. Че говори на един доста елементарен английски.

Грант кимна утвърдително.

— Да, с едносрични и двусрични думи. Каза ми, че има много думи, които не може да произнесе.

— Предстои да се направят още много неща — каза Уебстър. — Наистина много. Да вземем например четенето. Кучешкото зрение не е като вашето и моето. Експериментирам с лещи. Коригирам зрението им така, че да могат да виждат както виждаме ние. Ако не успея в това, ще трябва да потърсим друго решение. Да се научим да възприемаме зрително света, както го възприемат кучетата. За да можем да отпечатваме книги, които те да бъдат в състояние да прочетат.

— А как възприемат всичко това самите кучета? — попита Грант.

— Те ли? Повярвайте ми, Грант, това е върховното щастие в живота им.

Втренчи се в огъня.

— Бог да ги благослови — каза след малко той.

 

 

Грант, воден от Дженкинс, изкачи стълбището и се накани да влезе в отредената му спалня, когато от една открехната врата се разнесе глас.

— Ти ли си, страннико?

Грант се спря и се огледа.

— Това е старият господар, господине. Често страда от безсъние — прошепна Дженкинс.

— Да? — реагира Грант.

— Спи ли ти се?

— Не особено.

— Влез за малко при мен — рече старецът.

Томас Уебстър бе седнал в леглото си. Забеляза, че Грант не откъсва поглед от раираната му нощна шапчица.

— Оплешивявам — рече с дрезгав глас. — Не се чувствувам удобно, ако нямам нещо на главата си. Не мога да спя с шапката, която нося през деня, я.

След това скастри Дженкинс.

— Ти защо още стърчиш там? Не виждаш ли, че човекът иска да пийне нещо?

— Разбрах ви, господине — рече Дженкинс и изчезна.

— Седни — каза Томас Уебстър. — Седни и ме изслушай, поне за малко. Като си побъбрим, по-лесно ще заспя. Пък и тук не виждаме често нови лица.

Грант седна.

— Какво мислиш за сина ми? — попита старецът.

Грант се изненада от неочаквания въпрос.

— Мисля, че е изключителен човек. Тези негови кучета…

Старецът се изкашля.

— Той и кучетата му! Разправял ли съм ти как веднъж Натаниел сдави един язовец? Разбира се, че не съм ти разправял. Та всъщност с теб още не сме разменили и две думи.

Поглади нервно одеялото с дългите си пръсти.

— Имам и друг син, Алън. Казваме му Ал. В този момент той е човекът, отдалечил се най-много от Земята. Отправи се към звездите.

— Знам — кимна с разбиране Грант. — Четох за това. Имате пред вид експедицията за Алфа Кентавър.

— Баща ми бе хирург — каза Томас Уебстър. — Искаше и аз да стана хирург. Страшно се огорчи, когато разбра, че хирургията не ме влече. Днес обаче щеше да се гордее с нас.

— Няма причини да се тревожите за сина си — каза Грант. — Той…

Спря по средата на изречението, когато срещна погледа на стареца.

— Този кораб аз го създадох — каза Томас Уебстър. — Аз го проектирах и аз надзиравах построяването му. Ако става дума просто за навигация в пространството, ще стигне до местоназначението си. А и момчето си го бива. В състояние е да прекара тази щайга през самия пъкъл.

Устрои се още по-удобно върху леглото и нелепата му нощна шапчица се кипна, когато докосна отрупаните една връз друга възглавници.

— Имам още едно основание да смятам, че той ще стигне дотам и ще се завърне. Навремето си много не разсъждавах върху един факт, но после започнах да се замислям за него, да се чудя дали не означава, че…

Пое си малко дъх.

— Имай пред вид, че не съм суеверен.

— Разбира се, че не сте — потвърди Грант.

— Естествено, че не съм — каза Уебстър.

— Може би става дума за някакво особено усещане — изказа предположение Грант. — Или за някакво знамение.

— Не — заяви старецът. — Просто знаех каква ще бъде моята съдба. Знаех, че ще построя кораб, способен да извърши това пътешествие. Знаех, че някой или нещо бе решило, че е време Човекът да достигне звездите и че трябва и аз да се включа в това.

— Говорите така, сякаш имате пред вид действителна случка — каза Грант. — Сякаш се е случило нещо реално, което ви е накарало да повярвате в неизбежния успех на експедицията.

— Точно така — съгласи се Уебстър. — Точно това имам пред вид. Имам пред вид нещо, което се случи точно преди двадесет години. И то ей тук, на ливадата пред къщата.

Намести се още по-удобно в леглото и със свистене си пое дъх.

— Тогава се чувствувах направо смазан, не знам дали ме разбирате. Мечтата ми бе прекършена. Години труд бяха отишли на вятъра. Основният принцип, съгласно който корабът трябваше да достигне скоростта, необходима за междузвездни полети, не се потвърди. Най-лошото бе, че знаех, че съм на прав път. Че липсваше просто някаква дреболия, някаква малка промяна, която трябваше да се внесе в теорията. Не успявах обаче да я открия.

И така, стоях си на ливадата и се изпълвах със съжаление към себе си, вгледан в една схема. Навсякъде я носих със себе си, нали разбираш, защото все се надявах в определен момент истината да ме осени и да открия решението. Знаеш, че това понякога се случва.

Грант кимна утвърдително.

— Докато си стоях, появи се човек. Горянин. Нали знаеш на кои хора викаме тук горяни?

— Да — каза Грант.

— Е, та, яви се този човек. Весел и бодър, сякаш няма никакви кахъри и ядове. Спря се до мен, надникна през рамото ми и ме попита какво съм нарисувал. „Космически двигател“, казах му.

Наведе се над него, вгледа се и го взе. Не му попречих. А и защо да му преча? И без това нямаше да разбере бъкел.

Върна ми листа, пипна с пръст на едно място и рече „Ей тук ти е грешката“. Сетне се обърна и си тръгна, а аз останах да гледам гърба му. Бях така изумен, че изгубих дар слово.

Старецът се намести удобно в леглото и втренчи поглед в стената. Нощната му шапчица бе все така смешно кипната. Навън вятърът глухо свиреше. Грант имаше усещането, че в добре осветената стая се появиха сенки, макар и това да не бе възможно.

— Открихте ли го след това? — попита. Старецът поклати глава.

— Повече не го видях.

В стаята се яви Дженкинс и остави чаша върху нощното шкафче.

— След малко ще ви покажа вашата стая, господине — каза на Грант.

— Няма нужда. Просто ми обясни къде е.

— Третата след стълбището, господине. Ще запаля лампата и ще оставя вратата открехната.

И двамата изчакаха стъпките на робота да затихнат по стълбището.

Старецът погледна чашата с уиски и се изкашля.

— Биваше Дженкинс и на мен да донесе една.

— Защо не вземете моята? — предложи Грант. — На мен всъщност не ми се пие.

— Сигурен ли сте в това?

— Напълно сигурен.

Старецът протегна ръка, отпи малко и въздъхна от удоволствие.

— Ей това е за мен свястно уиски — рече. — Докторите карат Дженкинс да разводнява моето.

 

 

Къщата излъчваше нещо, което ти лазеше под кожата. Нещо, което те караше да усещаш, че си външен човек. Да се чувствуваш неловко и едва ли не гол, докато слушаш тихия шепот на стените.

Грант седна на ръба на леглото, бавно развърза обувките си и ги остави върху мокета.

Робот, служил на семейството в течение на четири поколения, говори за отдавна починали хора сякаш вчера им е поднесъл чаша уиски. Старец се вълнува от съдбата на космически кораб, навлязъл в мрака и пространството отвъд Слънчевата система. Човек, мечтаещ за друга раса, с която, хванати ръка за лапа, човешкият род да продължи по пътя, отреден му от съдбата.

Над всичко това тегнеше, неспомената, но съвсем реална, сянката на Джером А. Уебстър. Човек, не помогнал на приятеля си. Хирург, неоправдал доверието към него.

Марсианският философ Джуейн бе умрял без да извърши велико откритие само защото Джером А. Уебстър не бе намерил сили да излезе от дома си. Само защото агорафобията го бе приковала с вериги към имение от няколко квадратни мили.

Грант отиде по чорапи до масата, върху която Дженкинс бе оставил неговата раница. Развърза я и извади от нея дебела папка. Върна се в леглото си, седна и започна да търси нещо, като прехвърляше шумолящите листове.

Записи. Стотици листове със записи. Историята на стотици човешки живота бе нанесена върху хартия. Върху листовете бяха изписани не само нещата, които хората му бяха разказали и отговорите на въпросите, които им бе задал, но и множество други малки неща. Неговите наблюдения. Нещата, които му бяха направили впечатление при общуването с тези хора, при съвместния живот с тях, независимо дали бе продължил ден или час.

Хората, които с огромни усилия бе успял да открие в тези труднодостъпни хълмове, го приеха. Бе длъжен да се държи така, че да го приемат. Приемаха го, защото се движеше пеша и се появяваше издраскан и уморен и с раница на рамо. Въобще не излъчваше модерния дух, който щеше да го отчужди от тях, да ги накара да го гледат с подозрение. Да се извършва преброяване по този начин бе уморително, обаче той бе единственият възможен начин Световният комитет да получи информацията, от която се нуждаеше.

Някога, някъде, човек като него, щеше да открие търсеното при изучаването на подобни данни. Следа от живот, отклоняващ се от общочовешкото поведение. Промени в нечие държание, издаващи противопоставянето на един срещу всички.

Разбира се, човешките мутации не бяха нещо необичайно. Мнозина от носителите им заемаха високи длъжности в световното управление. Повечето членове на Световния комитет бяха мутанти, обаче при тях получените вследствие на мутациите качества и способности бяха регулирани и моделирани така, че техните мисли и реакции да се вписват в общоприетото поведение.

Мутанти са съществували винаги, в противен случай расата нямаше да постигне напредък. Това качество обаче им бе признато едва преди около сто години. Дотогава се бяха изявявали единствено като велики бизнесмени или велики мошеници. Понякога, и като особняци, към които расата, не търпяща отклонения от нормата, изпитваше само жалост и презрение.

Постигналите успех в живота се бяха нагодили към обкръжаващия ги свят и бяха посветили необичайните си умствени способности на действия, вписващи се в общоприетите разбирания. Това намаляваше ползата от тях и ограничаваше изявата на способностите им, тъй като се виждаха принудени да ги проявяват в пределите на разбиранията на недотам необикновените хора.

Дори и днес проявата на способностите на доказаните мутанти се спъваше, макар и несъзнателно, от нещо ужасно, от общоприетите представи за логиката.

Някъде в света обаче съществуваха десетки или може би дори стотици други хора, чието съществуване не бе засегнато от условностите на сложния човешки живот. Никой не бе потискал изявата на способностите им, така че те нямаше да бъдат съобразени с общоприетите представи за логиката.

Грант измъкна от чантата си една обидно тънка папка с листове, защипани с кламер, и прочете заглавието й едва ли не с благоговение.

„Бележки по неформулираните докрай философски предложения на Джуейн“.

Поемането на факела, издигнат за миг от мъртвата ръка на марсианския философ, щеше да е по силите единствено на разум, необременен от общоприетите представи за логиката. Факелът на марсианеца щеше да освети пътя към нова концепция за живота и за неговия смисъл, един по-лесен и по-прав път към целта. Неговата философия щеше да придвижи човечеството със сто хиляди години напред във времето само в течение на две поколения.

Джуейн бе починал, а тъкмо в този дом един човек цели години се бе укривал от гласа на мъртвия си приятел и от укорите на една измамена раса.

 

 

Откъм вратата се разнесе едва доловимо дращене. Учуденият Грант застина и се вслуша. Дращенето се повтори и бе последвано от тихо скимтене.

Грант бързо прибра листовете в папката и отиде до вратата. Отвори я и в стаята, подобно на плъзгаща се черна сянка, влезе Натаниел.

— Оскар не знае, че съм тук — каза. — Оскар ще ми се скара, ако разбере, че съм тук.

— Кой е Оскар?

— Оскар е роботът, който се грижи за нас.

Грант се усмихна на кучето.

— Какво искаш, Натаниел?

— Искам да си поговоря с теб — отвърна Натаниел. — Ти вече разговаря с всички. Разговаря с Брюс и с Дядо. Не си разговарял обаче с мен, а пък именно аз те открих.

— Добре дошъл си — каза му Грант. — Говори.

— Ти си разтревожен — каза Натаниел.

Грант присви вежди.

— Прав си. Може и да съм разтревожен. Човешката раса винаги е разтревожена. Би трябвало досега вече да си разбрал това, Натаниел.

— Тревожиш се заради Джуейн. Дядо също се тревожи заради него.

— Не се тревожа — възрази Грант. — Просто се удивлявам. Освен това, храня някакви надежди.

— Каква е тази работа с Джуейн? — попита Натаниел. — Кой всъщност е той и…

— Той всъщност не е никой — заяви Грант. — По-точно, някога е съществувал, но отдавна е умрял. Днес е само идея. Проблем. Предизвикателство. Нещо, което кара хората да мислят.

— И аз мога да мисля — каза с удовлетворение Натаниел. — Даже понякога размишлявам много. Не бива обаче да разсъждавам като човешките същества. Брюс казва, че не бива да правя това. Казва, че трябва да мисля с кучешки мисли и да не се занимавам с човешките. Казва, че кучешките мисли не са по-лоши от човешките и че дори може би са по-добри.

Грант, със сериозно изражение на лицето, кимна утвърдително.

— В това има нещо вярно, Натаниел. В края на краищата естествено е мисловният ти процес да е различен от човешкия. Би трябвало…

— Кучетата знаем много неща, които не са известни на хората — похвали се Натаниел. — Виждаме и чуваме неща, които хората не могат да видят и чуят. Понякога през нощта вием и хората ни ругаят. Ако обаче в този миг успеят да видят и чуят това, което ние виждаме и чуваме, направо ще се вкочанят от ужас. Брюс казва, че ние сме… че ние сме…

— С чувствителна психика? — попита Грант.

— Точно така — потвърди Натаниел. — Трудно ми е да запомня всичките му думи.

Грант присегна към масата и взе пижамата си.

— Искаш ли да прекараш нощта при мен, Натаниел? Можеш да се устроиш в краката ми.

Очите на Натаниел се закръглиха от удивление.

— Наистина ли ме каниш?

— Естествено. Щом кучетата и хората ще ставаме партньори, редно е отсега да бъдем на равна нога.

— Няма да изцапам леглото — каза Натаниел. — Давам ти честна дума. Оскар тази вечер ме изкъпа основно.

Сетне се почеса по ухото.

— Е, може и да е пропуснал една или две бълхи — добави.

 

 

Грант се вгледа удивено в атомния си пистолет. Бе много полезна вещ и изпълняваше най-различни функции. Можеше да се ползува и като запалка, и като смъртоносно оръжие. Според проспекта имаше полезен живот от хиляда години и не можеше да бъде повреден. Сега обаче не искаше да проработи.

Грант го насочи към земята и силно го разтресе. Не проработи. Сетне го удари няколко пъти внимателно в един камък. Никакъв резултат.

Върху неравните хълмове се спускаше мрак. Някъде откъм далечната речна долина се разнесе странният смях на бухал. Откъм изток, малки и неподвижни, се появиха първите звезди. На запад засвети зеленикавото сияние, отбелязващо, че залезът преминава в нощ. Съчките и клоните, натрупани до скалата, трябваше да му осигурят топлина през цялата нощ. Без запалка обаче огън нямаше да има. Грант тихо изруга и реши, че му предстоят вечеря със студена сухоежбина и сън, придружен от зъзнене. Удари повторно пистолета в една скала, този път по-силно. Отново без резултат.

В мрака се разнесе пукотът на настъпана съчка и Грант подскочи.

До сенчестия ствол на един от тънещите в здрача горски великани се бе появила длъгнеста фигура.

— Привет — каза Грант.

— Проблеми ли имаш, страннико?

— Пистолетът ми… — започна да обяснява Грант и спря по средата на изречението. Нямате защо този непознат да знае, че е невъоръжен.

Мъжът направи крачка напред и протегна ръка.

— Не ще да работи, така ли?

Грант усети как пистолетът се откъсва от дланта му.

Гостенинът приклекна и започна да цъка. Грант напрегна поглед, за да види какво прави, но в настъпващия мрак ръката на човека приличаше на мастиленосиньо петно, движещо се върху светлата метална повърхност на пистолета.

Чу се дрънчене и щракане на метал. Мъжът си пое дъх и се засмя. Звуците се повториха и мъжът се изправи и му подаде пистолета.

— Готово — каза. — Сега може би ще работи по-добре от преди.

Отново се чу пукотът на настъпана съчка.

— Хей, почакай! — извика Грант, но мъжът вече се бе разтворил като тъмен призрак сред призрачните дървета.

Студена вълна, непредизвикана от хладната нощ, залази в краката на Грант и бавно се отправи нагоре, докато обхвана цялото му тяло. От неочаквания хлад Грант стисна зъби, късите косъмчета на врата му настръхнаха, а кожата му се накокошини.

Единственият звук в мрака бе шепотът на водата, разнасящ се от малкия ручей, течащ непосредствено до мястото, което Грант бе избрал за нощувка.

Все още треперещ, коленичи до съчките и натисна спусъка. Малко синьо пламъче близна съчките и те се запалиха.

 

 

Старият Дейв Бакстер бе седнал на горната греда на оградата. От късата му лула, почти изцяло покрита от мустаците му, излизаше дим.

— Здрасти, страннико. Качи се при мен да си побъбрим — каза Дейв.

Грант се покатери. Пред погледа му се появи бостан, пълен със златисти тикви.

— Разхождащ ли се или търсиш нещо? — попита старият Дейв.

— Търся нещо — призна Грант.

Дейв извади лулата от устата си, изплю се и после я върна на мястото й. Мустаците му отново се обвиха любовно и застрашително около нея.

— Ще копаеш ли? — попита старият Дейв.

— Не — отговори Грант.

— Тук преди едно четири-пет години идва един да копае — каза Дейв. — Копаеше по-старателно от куче, което търси зайци. Намери едно място, където някога бе имало град и буквално го разора. Наду ми главата, за да му кажа какво знам за града, ама аз кажи-речи всичко бях забравил. Дядо ми едно време ми бе казал името на този град, ама то отдавна ми изхвърча от главата. Та този мъж мъкнеше цяла пачка със стари карти и все ги размахваше, ама ако питаш мен и той не знаеше какво търси.

— Може би е търсил старинни предмети — изказа предположение Грант.

— Може — съгласи се Дейв. — Така или иначе, гледах да стоя по-далеч от него. И един друг имаше, който пък търсеше някакъв път. И той имаше карти. Накрая реши, че го е открил, ама на мен не ми даде сърце да му кажа, че това, дето го видя, бе път, утъпкан от кравите.

После с подозрение погледна Грант.

— Да не би и ти да търсиш стари пътища?

— Не — отговори Грант. — Преброител съм.

— Какво?

— Преброител съм — обясни Грант. — Ще си запиша името ти, възрастта ти и адреса ти.

— Защо?

— Правителството иска да ги научи.

— Ами виж кво, щом ний не досаждаме на правителството и то не бива да ни досажда — заяви старият Дейв.

— Правителството няма да ти досажда — обеща му Грант. — Нищо чудно и да реши да ти плати нещо. Знае ли човек?

— Това е друга работа — каза старият Дейв.

И двамата мъже, кацнали върху оградата, замълчаха и се загледаха в далечината. От комин, скрит в слънчева падина, излизаше жълтият пушек, предизвикан от изгарянето на тополова дървесина. Сред есенната ливада тихо се виеше поточе, а отвъд нея се виждаха хълмове, покрити със златисти яворови дървета.

Присвил се върху оградата, Грант усети как есенното слънце затопля гърба му. Въздухът ухаеше на стърнища.

Приятен живот, рече си. Има реколта, има много дърва за горене, има и изобилие от дивеч в гората. Щастлив живот.

Стрелна с поглед стареца до себе си и забеляза, че бръчките по лицето му не са предизвикани от тревоги. Приятен първичен живот, подобен на този на първите заселници на американския континент, само че без опасностите, които са ги застрашавали.

Старият Дейв извади лулата от устата си и махна с нея в посока към полята.

— Все още има много бачкане да се отхвърля, ама никой не ще да се хване — съобщи той. — На тез момчетии хич не им се бачка. Занимават се или с лов, или с риболов, а през това време машините се трошат, че и Джо отдавна не е наминавал насам. Голяма работа е Джо, цар е на машините.

— Джо твой син ли е?

— Не. Джо е един ненормалник, който живее в гората. Ако има нещо за поправяне, идва и го поправя, а след това става и заминава. Почти не обелва дума и даже не изчаква хората да му благодарят. Просто става и си тръгва. Открай време си е такъв. Дядо ми е бил още младо момче, когато Джо е идвал. И сега наминава отвреме-навреме.

— Почакай малко. Това не може да е един и същ човек — каза Грант.

— Там е работата, че е. Може и да не повярваш, страннико, обаче откак за пръв път го видях не е мръднал. Все същият си е. Много странни неща се говорят за него. Дядо ми ми е разправял как Джо се занимавал с мравки.

— Мравки?

— Да, с мравки. Изградил им стъклена къща, нещо като парник, и през зимата ги покрил с него. Дядо казва, че го е виждал. Ама аз хич не му вярвам. Дядо беше най-големият лъжец в прилежащите седем околии. Той сам ми го е признавал.

Откъм слънчевата падинка с димящия комин се разнесе звукът на бронзова камбанка.

Старецът слезе от оградата, изтръска лулата си и примига срещу слънцето.

Камбанката повторно наруши есенното спокойствие.

— Това е бабата — поясни старият Дейв. — Вечерята е готова. Сигурно пак ще е яхния от катерици. Ще си оближеш пръстите. Хайде да вървим.

 

 

Смахнат човек, който се явява, поправя каквото има за поправяне и не изчаква да му благодарят. Човек, не променил външността си за сто години. Човек, който построява парник над мравуняк и през зимата го отоплява.

Всичко това изглеждаше безсмислено, но Грант бе сигурен, че старият Бакстер не лъже. В случая очевидно не ставаше дума за някоя от старите легенди, които се разпространяват из горската пустош и след време заприличват на фолклор.

Всички народни умотворения си приличаха, имаха нещо общо, водеща нишка. Случаят не бе такъв. В отопляването на мравуняк нямаше нищо смешно, дори и по критериите на горските обитатели. За да бъде възприета като хумор, тази история трябваше да притежава елемент, какъвто в случая липсваше.

Грант се размърда върху матрака от царевична шума и придърпа тежкия юрган към шията си.

Стана му забавно, че спи на какви ли не места. Тази нощ, върху матрак от царевична шума. Предната, на открито в гората. По-предната, в дома на Уебстър, върху мек дюшек с чисти чаршафи.

Повей на вятъра, веещ в падината, за миг докосна къщата, отмина я и след малко пак я докосна. В мрака изшумоля мишка. Откъм другото легло в помещението се чуваше равно дишане. Там спяха двама от най-младите представители на рода Бакстер.

Човек, който идва, поправя каквото има за поправяне и си тръгва, без да изчака да му благодарят. Такъв бе човекът, поправил пистолета. По същия начин в течение на години е била обслужвана старата селскостопанска техника на Бакстер. Обслужвал я смахнат мъж на име Джо, който имал сръчни ръце и не остарявал.

В главата на Грант се появи мисъл, която той се опита да изгони. Нямаше нужда да храни особено големи надежди. По-добре беше да се оглежда, да си отваря очите и да задава предпазливи въпроси. Не трябваше да задава преки въпроси, защото хората щяха да замълчат и да се затворят, като миди.

Странни хора бяха тези горяни. Не бяха част от прогреса и не желаеха да имат нищо общо с него. Бяха дали гръб на цивилизования живот и се баха завърнали към лесния живот, свързан с гората и със земята, със слънцето и дъжда.

За тях, пък и за всекиго на Земята имаше много място. През последните двеста години числеността на земното население се бе съкратила, тъй като много хора бяха напуснали Земята, за да заселят други планети, за да включат и други светове в земната икономика.

За всички останали имаше достатъчно простор, земя и дивеч.

Нищо чудно пък този начин на живот да бе за предпочитане. Грант съобрази, че доста пъти бе размишлявал по въпроса през изминалите месеци, прекарани в бродене по хълмовете. Замисли се и сега, сгушил се удобно върху топлия дюшек и завил се с домашния юрган, докато вятърът свистеше под покрива от дървени плочки. Бе се замислил и тогава, когато бе седнал върху горната греда на оградата и оглеждаше златистите тикви, огряни от слънцето.

В мрака се раздаде шумолене. Шумоленето, предизвикано от движения върху царевичен матрак. След това се чу тихо шляпане на боси крачета по дъските.

— Спиш ли, господине? — чу се шепот.

— Не. Искаш ли да се гушнеш при мен?

Момченцето се шмугна под завивката и подпря студени крачета върху стомаха на Грант.

— Дядо разказа ли ти за Джо?

Макар и да бе тъмно, Грант кимна утвърдително.

— Да. Каза ми също, че отдавна не е наминавал насам.

— А за мравките разказа ли ти?

— Разбира се, че ми разказа. А ти какво знаеш за тях?

— Ами ние с Бил скоро ги открихме, ама държим това в тайна. На никого нищо не сме казвали. Ама на теб сигурно ще трябва да го кажем, защото си от правителството.

— Наистина ли върху мравуняка е имало парник?

— Да, ама това не е всичко — в гласа на детето се появи възбуда. — Тези мравки си имаха каручки, а на мравуняка имаше комини, и от тях излизаше дим. И… и…

— Да, слушам те. Какво друго видяхте?

— Друго не видяхме, защото с Бил се уплашихме и избягахме оттам.

Момченцето се устрои още по-удобно върху царевичния матрак.

— Ама такова нещо не си виждал. Мравки да теглят каручки.

 

 

Мравките наистина теглеха каручки. А от мравуняка наистина стърчаха комини. От тях излизаха малки облачета дим, чиято остра миризма издаваше, че в мравуняка се топи руда.

С туптящо от вълнение сърце Грант приклекна до мравуняка и впери поглед в каручките, движещи се бързо по мравешките пътеки. От него излизаха празни каручки и се връщаха пълни, натоварени със семена и с разчленени тела на насекоми. Малките каручки се движеха бързо и подскачаха зад впрегнатите в тях мравки.

Стъкленият щит, някога закривал мравуняка, все още бе там. Бе обаче счупен и безполезен, сякаш вече бе изпълнил предназначението си.

Долчинката представляваше дива неравна земя, спускаща се към бреговете на реката и изпълнена със скали, редуващи се с ливади и могъщи дъбове. В такава местност едва ли можеха да се чуят други гласове освен гласа на вятъра, разклащащ върховете на дърветата и малките гласчета на горските същества, вървящи по тайните си пътеки.

На такова място мравките можеха да живеят несмущавани от рало или от стъпките на скитник и да продължат милионите години безсмислено съществуване, започнало във времена, когато върху Земята не бе съществувало нищо подобно на Човека. Във времената преди на Земята да се роди даже и една абстрактна мисъл. Затворено и повтарящо се самоцелно съществуване.

Сега обаче някой бе променил посоката му, бе разкрил на мравките тайната на колелото и тайната на обработката на метали. Всъщност, какви ли още културни препятствия, пречещи на прогреса, бяха отстранени от този мравуняк?

Може би мравките вече не се страхуваха от глад. Може би сега, когато разполагаха с изобилие от храна, щяха да се сдобият със свободно време, което иначе използуваха за препитанието си.

Още една раса бе поела пътя към величието. Раса, развиваща се върху социална основа, изградена много преди съществото, наречено Човек, да опознае вкуса на величието.

Къде щеше да я изведе нейният път? Какво щяха да представляват мравките след милион години? Можеха ли мравките и хората да открият обща посока към съвместно развитие, каквото бяха на път да постигнат хората и кучетата?

Грант поклати глава. Едва ли. В жилите на Кучето и Човека течеше обща кръв, докато мравката и Човека бяха форми на живот, на които не бе писано да се разберат помежду си. Нямаха основа за общуване, подобна на обединилата Кучето и Човека в дните на палеолита, когато и двамата, устроили се един до друг пред огъня, следяли внимателно чуждите погледи, дебнещи ги в мрака.

 

 

Грант по-скоро усети отколкото чу шумоленето на стъпки във високата трева. Рязко се извърна и пред себе си видя човек. Длъгнест човек с увиснали рамене. Ръцете му бяха яки, но с бели и гладки чувствителни пръсти.

— Ти ли си Джо? — попита Грант.

Човекът кимна утвърдително.

— А пък ти си човек, който ме преследва — каза. Грант се удиви от чутото.

— Може и да съм. Може би не лично теб, а някого като теб.

— Търсиш човек, различаващ се от другите — каза Джо.

— Защо онази вечер не остана? — попита Грант. — Защо избяга? Исках да ти благодаря за поправката на пистолета.

Джо просто го погледна и не каза нищо. Грант усети, че гостът му се забавлява от случката. Че му бе страшно забавно, макар и да не издаваше това.

— Как успя да разбереш, че пистолетът ми не работи? Да не би да си ме наблюдавал?

— Чух те, когато ти си помисли, че е повреден.

— Чул си мислите ми?

— Да. И сега чувам мислите ти.

Грант се засмя, макар и да се почувствува неловко. Току-що чутото бе смущаващо, но логично. Всъщност, бе очаквал точно това. Че и нещо повече.

Посочи мравуняка с ръка.

— Тези мравки твои ли са?

Джо кимна утвърдително и отново пролича, че му е забавно.

— На какво се смееш? — попита рязко Грант.

— Не се смея — отвърна Джо и Грант внезапно се почувствува неудобно, досущ като дете, наказано заради това, че се пъха там, където не трябва.

— Би трябвало да издадеш бележките си — каза Грант. — Биха могли да се обвържат с изследванията на Уебстър.

— Не си водя бележки — сви рамене Джо.

— Не си водиш бележки!

Длъгнестият човек се приближи до мравуняка и втренчи поглед в него.

— Може би вече си разбрал защо направих това — каза.

Грант кимна утвърдително.

— Да. По всяка вероятност, от любопитство към резултатите от експеримента. Може би и от съчувствие към една по-нисша форма на живот. Да си сметнал, че човекът няма монополно право върху напредъка само заради това, че пръв се е устремил към него.

Очите на Джо пробляснаха на слънчевата светлина.

— Може и да е от любопитство. Не бях мислил за това.

Сетне приклекна до мравуняка.

— Понякога замислял ли си се защо мравките след голям начален напредък са застинали в развитието си? Защо са изградили почти съвършено обществено устройство и са се задоволили с това? Кое е спряло развитието им?

— Определено гладът е една от причините за това — каза Грант.

— Гладът и хибернацията — каза длъгнестият мъж. — Хибернацията при всеки пореден сезон е затривала груповата памет. Всеки сезон са започвали от нула. Не са успявали да се поучат от миналите си грешки и да оползотворят натрупаните знания.

— И заради това ти си ги нахранил…

— Да, нахраних ги, и освен това затоплих мравуняка, за да не им се налага да хибернират — каза Джо. — За да не им се налага всяка пролет да започват всичко отначало.

— А каручките?

— Направих им две каручки и им ги оставих. След десет години най-сетне разбраха какво е предназначението им.

Грант кимна към димящите комини.

— Това го постигнаха сами — каза Джо.

— И какво друго са постигнали?

Джо присви уморено рамене.

— Откъде бих могъл да знам?

— Но, човече, ти си ги наблюдавал. Дори и да не си си водил бележки, наблюдавал си ги.

Джо поклати глава.

— Не ги бях виждал близо петнадесет години. Дойдох тук само защото те чух. Разбери, че тези мравки вече не са ми забавни.

Грант понечи да каже нещо, но за миг се спря. Най-сетне все пак проговори.

— Разбрах отговора. Направил си го, защото ти е било забавно.

На лицето на Джо не се появи нито срам, нито опит да се оправдае. Изражението му разкри по-скоро желание да не говорят повече за мравките. „Разбира се. Че каква друга причина би могло да има?“, казваше стиснатата му уста.

— Предполагам, че и моят пистолет ти се е сторил забавен — каза Грант.

— Не пистолетът — отвърна Джо.

Не пистолетът, повтори разумът на Грант. Разбира се, че не с пистолетът, глупако, забавен си му се сторил самият ти. И в момента също те намира за забавен.

Първо оправя селскостопанските машини на стария Дейв Бакстер, после си тръгва без да каже дума. Няма как да не е възприел тази си постъпка като шега. Сигурно се бе смял беззвучно цели дни след като бе посочил на стария Томас Уебстър какво не е наред с космическия му двигател.

Досущ като веселяк, шегуващ се с малки палета.

Гласът на Джо прекъсна хода на мислите му.

— Ти нали си преброител? Защо не ми зададеш въпросите си? След като вече ме откри, не можеш да си тръгнеш, преди да си си записал всичко на хартия. Най-вече възрастта ми. Сега съм на сто шестдесет и три години и съм все още юноша. Ще живея поне още хиляда години.

Притисна възлестите си колене към гърдите си и бавно се олюля напред-назад.

— Поне още хиляда години, а ако си гледам здравето…

— Това обаче не е всичко — каза Грант, опитвайки се да запази спокойствие. — Има още нещо. Нещо, което трябва да сториш за нас.

— За кои нас?

— За обществото — поясни Грант. — За човешкия род.

— Защо?

Грант се ококори.

— Искат да кажеш, че той не те интересува?

Джо поклати глава и в този му жест не се съдържаше никакво предизвикателство към общоприетото поведение. Просто констатира факт.

— А какво ще кажеш за парите?

Джо посочи с ръка обкръжаващите ги хълмове и широката речна долина.

— Притежавам всичко това — каза. — Пари не ми трябват.

— А за славата?

Джо не се изплю, но изражението на лицето му бе като на човек, който се е изплюл.

— Не те ли интересува благодарността на човешкия род?

— Тя не трае дълго — каза подигравателно Джо.

Личеше си, че въпросите са му забавни.

— Виж какво, Джо — започна Грант и в гласа му, колкото и да се стараеше да не допусне това, се прокрадна молба. — От теб се очаква да направиш нещо важно. Важно за бъдните поколения. За човешкия род. За съдбата на…

— Защо трябва да правя нещо за някого, който още не се е родил? — попита Джо. — Защо трябва да мисля за времето след края на собствения ми живот? Когато умра, цялата световна слава и всички знамена и фанфари няма да означават нищо за мен. Така и няма да разбера дали животът ми е бил велик или незначителен.

— Мисля си за расата — каза Грант.

Джо гръмко се засмя.

— Оцеляване на расата, напредък на расата. Виждам, че биеш натам. Защо се вълнуваш от това? Защо би трябвало и аз да се вълнувам от него?

Смехът му поутихна и Джо продължи, като шеговито-назидателно размаха пръст.

— Оцеляването на расата е мит, с който всички вие сте свикнали да живеете. Глупав мит, породен от вашата социална структура. Расата умира всеки ден. Когато човек умре, за него умира и расата. Що се отнася до него, расата престава да съществува.

— На теб всичко това ти е безразлично.

— Нали точно това се опитвам да ти обясня?

Погледна раницата и на лицето му проблесна усмивка.

— Може би, ако успееш да събудиш моя интерес…

Грант отвори раницата, извади чантата и с неохота измъкна от нея тънка папка. Погледна заглавието й. „Бележки по неформулираните докрай философски…“

Подаде я на Джо, който започна бързо да я чете. Грант седна наблизо, без да откъсва поглед от него. Усети как мозъкът му започна да чувствува жестокото бреме на пълния провал.

В дома на Уебстър бе мечтал за откриването на разум, незасегнат от ограниченията на общоприетата логика. Разум, нескован от четири хилядолетия объркана човешка мисъл. Бе вярвал, че именно с помощта на такъв разум можеше да се постигне успех.

Този разум сега бе пред него, но нещо очевидно му липсваше. Нещо, за което дотогава не бяха помислили нито Грант, нито хората от Женева. Липсваше му част от човешката същност. Част, която до този момент всички бяха смятали за даденост.

През всички тези хилядолетия човешката раса се бе запазила именно благодарение на обществения натиск. Той я бе съхранил по същия начин, по който гладът бе осигурил привързаността на мравките към определен модел на социално поведение.

Всяко човешко същество изпитва психологическа и едва ли не физиологическа потребност от одобрението на неговите събратя. Култът към другарството те кара да търсиш одобрението на твоите мисли и действия. Именно този стремеж представлява силата, удържаща хората от отклоняване към противообществени модели на поведение. Силата, осигуряваща обществената безопасност и човешката солидарност, съвместния труд на човешкото семейство.

За да получат това одобрение хората бяха готови да загинат, да се жертвуват, дори да водят непоносим за тях живот. Без него всеки отделен индивид ставаше единак, животно, прокудено от стадото.

Разбира се, този стремеж бе станал причина за ужасни неща. За възникването на психологията на тълпата, за расови преследвания, за масови престъпления в името на патриотизма или религията. Същевременно обаче представлявате и спойката, превърнала човешката раса в едно цяло. Факторът, направил възможно самото появяване на човешкото общество.

Джо бе лишен от този стремеж. На Джо хич не му пукаше. Никак не го бе еня какво мислят другите за него и дали одобряват постъпките му.

 

 

Грант усети как слънцето огрява гърба му. Чу шепота на вятъра в дърветата. Из гъсталака се разнесе птича песен.

Такава ли бе насоката на мутацията? Щеше ли да бъде отслабен първичният инстинкт, превръщащ отделния индивид в представител на расата?

Дали човекът, седящ срещу него и четящ завета на Джуейн, благодарение на мутацията си бе открил живот, пълноценен и без потребността от одобрението на околните? Дали след всички тези години не бе достигнал степен на цивилизационно развитие, при която отделният човек става напълно независим и може да презре обществото като изкуствено и измислено творение?

Джо повдигна поглед.

— Това е много интересно — каза. — Защо авторът не е завършил труда си?

— Защото умрял — отвърна Грант.

Джо изцъка с език.

— На едно място е сгрешил. Ей тук — посочи с пръст. — Ей тук е допуснал грешка, която после е нарушила правилния ход на мислите му.

Грант започна да заеква.

— Но… Не би трябвало да има грешка. Той е умрял и толкоз. Умрял е, преди да завърши труда си.

Джо старателно сгъна листовете и ги прибра в джоба си.

— Все едно — каза. — Така или иначе, по всяка вероятност е щял да сгреши.

— В такъв случай, ти би могъл да го завъртиш? Би бил способен…

Грант разбра, че няма смисъл да продължава. Бе прочел отговора на Джо в очите му.

— Нима наистина вярваш, че бих споделил това с вас, с жалките човешки същества? — думите на Джо бяха ясни и премерени.

Грант, проумял поражението си, присви рамене.

— Предполагам, че не. Трябваше да съобразя в самото начало, че човек като теб…

— Това мога да го използувам и за себе си — каза Джо. Бавно се изправи и небрежно ритна мравуняка. Кракът му направи бразда в него. Няколко димящи комина се срутиха върху движещите се каручки.

Грант изкрещя и скочи. Обзе го сляпа ярост, която накара ръката му да измъкне пистолета.

— Стой! — каза Джо.

Ръката на Грант застина. Пистолетът все още бе насочен към земята.

— Не се вълнувай, малко човече — каза Джо. — Знам, че ти се иска да ме убиеш, но не мога да ти позволя това. За твое сведение, имам други планове. Пък и ти не би ме убил заради това, за което си мислиш.

— Има ли значение причината? — отвърна троснато Грант. — Нали ще умреш? Нали няма да останеш на свобода, овладял философията на Джуейн?

— Обаче ти не би ме убил заради това — каза му Джо с почти любезен глас. — Би ме убил, защото те е яд, че разрових мравуняка.

— Така бе в началото, но не и сега — каза Грант.

— Даже не се и опитвай да го направиш. Още преди да натиснеш спусъка ще станеш на кайма.

Грант се поколеба.

— Ако мислиш, че блъфирам, предизвикай ме.

Дълго време двамата стояха безмълвни един срещу друг. Пистолетът продължаваше да е насочен към земята.

— Защо не ни помогнеш? — попита Грант. — Човек като теб ни е нужен. Ти си човекът, който обясни на Том Уебстър как да построи космически двигател. А пък що се отнася до мравките…

Джо направи няколко бързи крачки напред и Грант вдигна пистолета. Видя как пред лицето му се появи юмрук. Огромен, подобен на чук юмрук, движещ се с такава скорост, че изсвистя.

Юмрук, който се оказа по-бърз от неговия пръст върху спусъка.

 

 

Нещо грапаво и топло дращеше лицето на Грант и той повдигна ръка и се опита да го отстрани. То обаче продължи да ближе лицето му. Отвори очи и видя как Натаниел подскочи пред него.

— Нищо ти няма — каза Натаниел — Така се бях уплашил…

— Натаниел! — възкликна Грант. — Какво правиш тук?

— Избягах — каза Натаниел. — Искам да дойда с теб.

Грант поклати глава.

— Не можеш да дойдеш с мен. Ще пътувам надалеч и имам много работа.

Изправи се на ръце и колене и заопипва земята. Ръката му докосна студен метал. Взе пистолета и го прибра в кобура.

— Той избяга, а не биваше да му позволявам да прави това — каза. — Дадох му нещо, което принадлежи на цялото човечество и не мога да му позволя да го използува.

— Мога да го проследя — каза Натаниел. — Мога да проследявам не само катерици.

— Очакват те по-важни занимания от проследяването — каза Грант на кучето. — Виждаш ли, днес открих нещо. Успях да зърна за миг насока на развитие, която би могла да се поеме от цялото човечество. Може би не днес и не утре и дори и след хиляда години. Нищо чудно човечеството никога да не тръгне по този път, но все пак съществува възможност, която не можем да пренебрегнем. Джо може би е напреднал по него доста повече от нас, но нищо чудно и ние да вървим в същата посока по-бързо, отколкото си мислим. Нищо чудно всичките да свършим като Джо. И ако се случи именно това, ако това се окаже краят, вас, кучетата, ще ви чака голяма работа.

Натаниел бе втренчил поглед в него. Муцунката му се бе набръчкала от неразбиране.

— Не те разбирам — рече жаловито. — Използваш думи, чийто смисъл не разбирам.

— Ето що, Натаниел. Хората може би не винаги ще бъдат това, което представляват днес. Възможно е да се променят. Ако това стане, щафетата ще трябва да поемете вие. Вие сте тези, които в такъв случай ще поемете мечтата и ще я придвижите по-нататък. Ще трябва да действувате така, сякаш сте хора.

— Ние, кучетата, ще се справим с тази работа — тържествено обеща Натаниел.

— Това е нещо, което може би ще се случи едва след хиляди години — каза Грант. — Ще имате достатъчно време, за да се подготвите за мисията си. Редно е обаче това да го знаете още сега. Ще трябва да предадете това на другите. Не трябва да го забравяте.

— Разбрах те — каза Натаниел. — Ние, кучетата, ще го разкажем на нашите кученца, а те после ще го разкажат на своите кученца.

— Точно това имах пред вид — каза Грант. След това се наведе и почеса Натаниел по ухото. Кучето, навирило опашка, проследи с поглед как човекът се заизкачва по хълма.