Включено в книгите:
Година
(Обществено достояние)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (август 2009 г.)

Издание:

Петко Ю. Тодоров. Идилии

Издателство „Захарий Стоянов“, 2003


Там де балкански вършини — прехванати за рамена, се вдават в далнината, посред мрътвините се вдигат високи Слънчови кули. Два тъмни бора пред порти се възправят; като венец се вие жив плет-повет около двори, по тях ни спрепнати стъпки на невяста прошумоляват някога, ни ще се чуе тежката приказка на стар стопанин. От сутрин до вечер в кулите е глухо и един потокът реди край широкия трем, обраснал и премрежен с бръшлян. Сама в трема е приседнала Слънчова майка, склонила глава в размисли за нехайник син.

Кому той грее, кой ще го види през есенните мъгли да му се порадва! Орляци черни гарвани ли, извити като над мърша над задрямали села — чобана ли, свит в козен ямурлук пред прага на мандрата и унесен в проточения блей на овцете, — или настръхналия по могили вълк, който плаче за мъгливо време? Обложници са нависнали, като пещерен свод, над ниви и поля, всичко се е прибрало, и само вихри ту се сдавят с ошмулените шубарлаци по синори, ту пак писнат, погнат се пряко дол и бърдо, като че дирят кому да си изкарат…

Нека пищят, нека вият! Той пролет в душата си носи. Един волен замах — и вкаменялата твърдина на земята ще се разгърне пак за нов живот.

Три вечера готова трапеза го чака. Майка му дрямка не хвана. И де я не занесоха черни мисли! Мисли, орляк жерави, зареяни из мъглите — едни насам, други нататък, разпилеят се в далнини и току се обадят тук, отвърнат татък, завият пак вкупом, поели незнаен път… През ум не й минаваше, че Слънча мома загорка ще спре на път над Загоре, да забрави са време и да залезе дори.

Загорка беше тя. Макар при мащеха расла, от нея с грозно име Грозданка наречена и от къщи навън непущана да излезе — като се стъкнеше да тръгне из село, затъмняше всички моми край себе. Кога Слънчо я зарна от висини, дето грееше, там остана. Забрави, че го майка чака дома, забрави що оброк пред бога бе сторил — да стои над всичко.

— Оброк, тежка орис — един да грее над този свят, всичко да милва и да пробужда, него да не огрее никой, да не го погали по чело!

Помрачня му пред очи. И кога се прибра тази вечер, от порти още с тез думи майка посрещна:

— Додея ми вече, майко! Радост и живот за всичко — с чер пояс ли ме пови, само аз радост да не позная!…

— Теб друго е отредено, синко. Тъй ми на мене магьосница предрече — додаде тихо майката. — Самичък на себе да се радваш, над всичко високо възйет. Долна земя грижи притискат, ти над тях трябало ада стоиш, мало и голямо да те познава…

— Поврага магии и магьосници! Що ми е радост в самота! Един път аз не сетих себе си, все над чуждо щастие грея… В Загорье… мома видях… от всичко на света по-мила!

Отмина майка си той и вече място не може да си найде из прустове и чардаци. Цели нощи слухти самичък, мъчи се сякаш да се сбере. Как изстина от сърце всичко, по друго тегли сега. И навред, и във всичко се възправя образа на Грозданка пред него — и той се смирява, отпуща се и забравя. Тъй, в залис и с блянове в душата, не сеща той как преваля нощ. Зора зори, скача; облаци-мъгли — промъкна се, надзърна… и като се стъписа срещу Грозданкини двори, там се забрави.

Не е ден есенен — а сякаш настана ден година. И цяло село не може да се нарадва Слънчу. Проведриха се небесата, сам-там по припеци се усмихнаха побилите вече есенни минзухари, ето и клюмналите по мочури върби ще изресят. Ден, два и сякаш пролет отново пак цъфна! Раззелениха се паши, вакли овци разтърсиха по тях руна. По ризка боси деца се погнаха кръз село и гръмнаха навред пак песни и игри.

Едвам ада мине пладня, сред село се изправи гайдаря и пискливата му ручилка викна всички да се сбират. Накрехнали калпаци, забързаха ергени, сам-там викат се през плетищата моми — с тях мало и голямо се помъкна към моравата. Там, дето пролетес вързваха люлките, върза-щат ги и сега: всяко младо да люшне изгората си, по коя жад е жадувало цяло лято… Ей откъсва от момите своята изгора делия, тя се тегли, свени; свени се за щерка и майка й татък сред купчинката жени, зяпнали всички да гледат младите. Мома момку воля не прекърша: сяда тя на люлката; а потегля той въже и от все сила се люшва момата: над всички отгоре, всеки да види коя сърце му е избрало… Едвам, уморен, момъкът отпусна въжето, едвам момата него да залюшне, вече до люлката се трупат за ред и други. Пак потегля напет момък въжето, след него пък изгората му разкърши снага да го залюшне и цялата морава кипва от смехове и задевки.

Един по друг всички се изреждат, само Грозданка стъписана гледа сама отстрана. — Кой би се наел тази горделива мома да люлей? Тя ни на усмивка отвръща, ни на задявка. Като седне подире на люлката той, да му обърне гръб пред всички… Те не знаеха как чезнеше в притома сега момино сърце. Ником свела очи, тя оглеждаше момците отдалеч, да си найде момък, който и без дума би я познал. Нямаше такъв — самичък на себе да се радва; нямаше момък душманин и брат да не познава. И тя вдигна очи, сякаш поплак към небето да стори. А Слънчо, изправен таме над Балкана, вече спусна лучи — златни люлки.

Трепна Грозданка. Сама на очи не може да хване, но незнайна ръка сякаш потегля към него. Когато люлката се полюшна и тя изви глас да запя, всичко притаи дъх по моравата. Нечути до днес думи на жадена младост… Робиня ще му бъде, с песни ще го приспива, ще го разбужда с песни… Само той да бъде неин, тя да му служи, ада му се радва… И както златна люлка се люшкаше, както Грозданка кършеше глас, люшна се и литна пряко тилилейски усои и никой не видя де изчезна. Мярнаха се шити поли над възлази, татък нагоре и песента й глъхна в далнината.

А както сърцето на застарял делия нявга закрее по лудини и ветрогонства, сякаш втора младост с поседяла глава ще младува, па току изведнъж сети омекнала десница и отпадне — тъй долини и полугари, що некин се бяха усмихнали и запели в без време огрялата пролет, клюмнаха попарени от сланата. Разкаля се земята. Балкани задрямаха посърнали в далнини, закътаха се из хралупи планински селата и ето подранила зимата се закиска над всичко и ситно засея със ситото си бели снежинки. Сегиз-тогиз надзърне из облаци блед Слънчо, погледне зазъзнали дървеса, угрижени селски хижи и сред сама бяла пладня завие пак да се прибере. Никой не може да го проумей. Едни казват, присмива се, дето вяра са му хванали на пролет да излязат; други пък — срами се лице да покаже преда света — булка е отвел без родни, без закон…

… Жени по вратници и кръстовища — нямат що да правят — все приказки разправят. По тях от порта на порта тръгнала Грозданкината мащеха.

„То се знае — Слънце е, над село и закона стои, — не ще вдигне сватба, сватове и кумци да дири; ама пък и не щеше да я грабне тъй, да не бях аз мащеха…“

На мащенски одумки се спогледват и подсмиват невести, а стара съседка като че се не досега де бият приказките й, тръгва с нея да я раздумва. Била майка, била мащеха, мома за хубост като е отгледала, какво повече. Само Слънце за жена я взе, като перо над нея ще трепери, на златни люлки цял живот ще я люлей.

Като перо не, с ръце по-меки от перо я галеше Слънчо. И не на златни люлки, а в обшити от сърма и злато прегръдки лелееше той ненагледна си изгора и не можеше денем и нощем да й се нагледа и намилува. Дни на тиха домашна радост бяха те. Слънчо забравил себе си и света, широки блянове сбрал край топлото си огнище, не искаше вече нийде очи от него да отведе. Грозданка радеше засмяна наоколо му — тя с всичко из къщи се свикна, само пред свекърва още не можеше да се отпусне. Кога останеха със Слънча двама, тя беше по-волна и от бащини си. И той е като всички и макар в света слънце да грее, мало и голямо да го знае и да му се радва, като склони глава на нейни скути, тя хване да си играе със свилените му къдрици, струва й се — ето това злато, което милва вредом, за което жаднеят всички, е в нейните ръце, е на нейна воля… И поглеждаше го тя и пак заравяше тънки пръсти в къдриците му, а той, морен от милуване, затваря клепки — да прави са него каквото ще.

Но още майчино сърце само не беше повярвало на радостта си, не беше се опомнила Грозданка от галене и милувки и взе да се сбъдва над Слънча прокоба, що в тъмна вечер еднъж прокоби пред майка му незнайна магьосница. „Когато толкози широк свят е негов, в черупка той няма да се свива. Любовта му, цял свят що грее, защо в черупка да я крие. Скоро волна душа за воля се повдига!“

Никой не вдига шум, никой не броди по Слънчови двори, пък всичко е разнебитено и преобърнато наопаки сякаш. Слънчо сам се е изгубил: цял ден се лута като замаян и нощта набляга вече — майка му, Грозданка спят — той мира няма още. Изскочи в трема, опря рамо отпред о стълпа и се ослуша наокол. Глъхнали са върхове и мрътвини и само потокът, подйел таме от извора бяг, ръмоли край трема надолу. Как се премятат и спреварят пенливи струи! Една извие, премине; друга се погва по нея — и няма край, ни спир… В Слънчови двори и окол зима не идва и не смиряват ледни окови потокът — тъй е и в сърцето му, което не смирява къщна грижа и не обвързват връзки световни…

Без да събуди млада невяста, майци без да се обади, измъкна се в зори той и се поде на възбог цял румен, кравен. — Никой на първата му усмивка не отвърна — в снежната пустиня всичко бе глъхнало. Но ето просипа се от граните на дървесата скрежта, прошумоляха като коприна ледените зърна над снежната покривка и пак стихна и този шум. Като че и вейки, и лехи да бяха вече забравили Слънча. Той впери още по-жаден поглед, блеснаха сам-там лъскавите върхари на зарзалите и черешите — и сякаш дозел някакви таинствени трепети в земните недра, — той с един замах раздра мъгливите небесни завеси, размести по припеци снегът — и ниви и поля, гори и върхове блеснаха всички под него.

Стара приказка разправя: когато сред тма и мрътвило божия промисъл озарил мощен блян, твореца хванал от все сили гърди, сякаш с ръце искал да откъсне вдъхновението си и да го въплъти във вселената. Замахнал той, а светлите му мечти озарили гъстия мрак, с топлия си дъх съгрели земната мрътвина — и реки, и потоци продънили твърдината, погнати в несвестен бяг. Над тях, сякаш заслушани в поривния им ромон, издигнали се рудни брегове; разгърнали се надлъж и нашир поля; като морски вълни нагоре към пригори се подйели баири; а подобно замашна дълга, възмогнал се Балкана величествен и горд, чак до поднебни висини… Дълго още стария майстор не можал да отведе поглед от творението си, но уморен спля пред Слънча:

— Ти радей над света — с лучите си простори разшири, озари дълбините. И всичко да заживей с тебе и да се изпълнява в моята воля…

Изпълнител на божия воля, се изправи днес пак Слънчо на небото. Вихрите бяха разчистили снега, по равнините размели ланшни листи и ето отвред потръгнаха орачи и заобтягаха бразди, здрава основа за губера, който Слънчо ще тъче. Топла влага още излеком задимява над ровките бразди, а той отиде да ръси припеците с кокичета и минзухар и да срехавя със зеленина хълмистите върхове. Недовършил още ресните на своята тъкан, разгърна основа в полето далеч и я задипли яснозелена; докато се свят усети, той обтегна тучен губер от Балкана и чак до бяла Дунава отскочи да поръбва краищата му.

И пролетта се зададе да мине по губера. Повела със себе радости и цветя, с венец теменужки на глава, младата хубавица бърза от юг. За нея зашепнаха глогините низ подолье, дървеса наметнаха за посрещи бисерните си накити; из рътлини, по могили изнича кукуряка и подрумчета наизлязоха да видят кога ще се покаже. Пръпнаха и заръсиха с чуруликания птички — пред тая, която вече преваля Балкана, спретна и весела.

Да гледат пролетта наизлязоха и децата из къщи навън. — Сетнята, останала без ограда накрай село хижа, сетните колиби, които като запуснати птичи гнезда пустяха цяла зима, се подновиха и оживяха днес. А над села, над баири, като стар побащим, Балкана разкършил рамена, по широки му скути се плакнат тучни зимнини, сякаш младежки подеми му душа вълнуват и сред общата радост най-радостен е той.

Не излязват от задимената си килия да се порадват на пролетта едните стари знахари и гледачи. Цял живот с подпрени ръце на запъхнатите им в пояс дивити и с навъсени чела, гадаят те на бобови зърна световните съдби и сегиз-тогиз погледват навън — през тесния прозорец на килията си. — Орис! Когато първи път Слънчо се усмихна сред димът на дългите им лули, всички извърнаха очи към неканения гост, дошел в такъва час — когато всичко мре от глад — с пролетни милувки да ги залъгва и увещава. И като че ни го знаят, ни го познават, обърнаха му те всички гръб и само техните сбръчкани чела не разведриха Слънчови лучи.

И майка му, и невяста Грозданка не облъхна пролетната радост. — От тъмни зори Слънчо като изскочи, по късна вечеря ще се прибере. Замислен, мълчалив, не му се продумва. Едвам склопи очи, докато да видят — рано пред зори пак изскочил. Всуе остаха всички майчини надежди през дългите безсънни нощи, когато клюмнала над люлката му, тя бленуваше честити дни, стоплени от синовните му грижи. Не по нея той грижа ще бере, а пък тя по него: голяма грижа, колкото по-голям расте той — че всеки ще го слави, всичко ще чака от него радост и живот, но няма да смислят никои оногова, който себе си е забравил за тях!…

От мисли и грижи като сянка е станала майка му — все въздиша, замислена, и не й се нищо похваща из къщи да помогне на невястата. Наобядваха се днес, излезе пак в трема — Грозданка вече отива цветята да полива, а тя ни от място помръдва, ни да я спре, да я повика при себе дума за разтуха да й каже. — Какво да казва… Грозданка сложи менци до извора долу, сегна да гребне вода и извърна скритом очи нагоре — все тъй мълчалива седеше на мястото си Слънчова майка — вкаменена в своята скръб. И трепна тя, вдигна менци и бързо се втурна надолу, зад кулите, като че се бои да не съзре свекърва й, да не издаде мъката, що й притискаше сърцето.

Зад кулите беше разсяла Грозданка свойте цветя: катаден, кога Слънчо излязва, да има с китка да го изпрати. С цвете и изпращане тепърва мислеше тя от младини да си отземе, че мома не беше ги познала Слънчо я грабна и късно оная вечер я доведе тук — и досега сама тя още не знае къде е… И като че изведнъж опомнена от някакъв сън, невястата остави пълни менци сред лехите, озърна се, отстъпи до дувара и — людско всичко й се видя наокол, людска е тя самата тук, у Слънчови… Ден по ден — зима мина и пролет ще мине вече, тя още нищо не е познала… Не е познала… Нито пък под сърце й досега майчина надежда трепна… Да не би пък за туй — поклати помрачняло лице тя — мълчаливо я отминува Слънчо и немари свекърва?… Но преглътна сълзите си, озърна се, сякаш още се боеше някой да я не види, и се изправи сред лехите да ги реди и полива.

А черния облак — тъжна мисъл — който пресрещна рано-рано Слънча и засени лицето му, се разсея и той кротко отпусна поглед към долня земя. Села и поле, сякаш изнемогнали след пролетните песни, бяха се смърлушили и глъхнали под него. Слетели, белите листовце на цветовете засипват земята; след дружни чуруликания, птичките се пръснаха и сега всяка се окуми над гняздото си. Там, де недавна се усмихваше бисерен цвят, сега се налива плодът, закътан из шумака… Замислен, блед, Слънчо се спря и гледа от висини, както запоен в свойта замисъл майстор се спира с млат и длето в ръка пред мрамора, в който вижда как оживява блянът му. В работилницата наокол е глухо, подът се белее засипан с люспи и парчета мрамор, а майстора привел глава пред творението си намръщен и недоволен. Но миг — и мисълта сякаш сама му повдига ръката; млатът се отпуска полека, звеква длетото и из твърдия камък образа отвори широко очи.

Като ударен майстор и Слънчо с първия ранобуден селяк стана отзарана, окъпа лице в Черно море и излеком хвана да отвива влажната мъгла от чукарите на Стара планина. Отдавна лучите му го озариха, а с него и земята с нейния дивен накит. Лучи длета — тук срехавиха лист, като че тъй на шега, разпукнаха таме цвят, а докато го сетят, той вече проведри ширината. Но той няма време по склоновете с цветята да се бави — бързо се възйема във висини и лучите му като разкалена жарава се разгарят широко над полето. Наблегнало под огнения му дъх полека-лека всичко се отпуща и маранята трепва във въздуха — Ето го, изправя се той, застава насред небо като властелин над своята земя, впива лучи в нея и почва. Ни клас да трепне вече нейде, ни нива да прошумоли по падини надолу — над всичко е сам Слънчо и неговата равна, плодна светлина. Сетния глъхнал нейде в мрътвината клас, сугарния злак, който едва сега по мочури вретени — се пълни и навършва. Цвят, ни лист като че не смеят дъх да поемат; пропуква се изпръхнала земята, всичко прегаря по нея и в жегата като че захваща да се разтапя и самичък Слънчо… И стопил се би той в творческа мъка: сам със злато да облее широките нивя, загарката да обагри с кръвта си, да блесне и да се подйеме всичко под него, всеки ръбец, всяка тревица да се изпълни и довърши. Широко разлял лучи над полята, той не знае отдих в творческата си замая — а не сеща и не вижда сам, че блестят вече в злато избуяли ниви, равнини недогледни, плодът, закътан из шумака, висне тежко налян и чака — и всичко се подйема насреща му с въпроса на своето битие и в копнеж ожида от твореца си ответ и разрешение на своята цел. Чак кога преви към заход, той сякаш съвзет се изви, погледна възлази и пригори, като че дири да не е нещо несъгледал и отминал недовършено — чак тогава се спря да огледа творението си Слънчо. — Тиха вечер иде вече и с кротък ромон на тъмните си поли буди полята, примрели в знойния ден. Маранята лениво се вдига и лениво издигат рамена рътлини, а там далеч над тях възйема Балкана рошавата си глава, с която е засенил полята надолу… Слисан, гледа с премрежени от залез очи Слънчо и като че не може да доизгледа просторите, над които е творил воля и сила. И смътно му е, и в умората си не може сам своето дело да проумей. В мъка се сви сърце и още по-остро сети той погледа на творението си, томително впит с ням, но жесток въпрос: „Защо? За чия радост е всичко това?“

… Той работи завета на бога да изпълни и в свойта работа позна мъчителната наслада на живота… Пребледнял, той склони мълком чело и някак неволно възви кръз мрътвините, нататък към своите кули.

Там, облегната на тъмния бор пред порти, с кръстосани на гърди ръце, отдавна го чакаше мълчаливата невяста. — Привел глава, той мина, без да я съгледа, и влезна вкъщи.

През полето полека вървяха куп жени, прибирайки се късно от работа. И далеко по долна земя се носеше тяхната песен, песента, в която се облажаваше Слънчовата невяста и нейната световна чест.

Край
Читателите на „Слънчова женитба“ са прочели и: