Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (6)

6.

Вълнението, обхванало странноприемницата, се подкладе допълнително от две семейства бегълци от Монтефолия, които пристигнаха точно когато едрият рус швейцарец и местните селяни внасяха ранения Кати. Хаосът не утихна, докато не се върна съпругата на гостилничаря, извикана от един задъхан съсед. Фиамета се отдръпна неуверено, когато жената, отнесла се така мило с нея, нахлу в общото помещение. Но госпожа Кати, макар и да се намръщи страховито, не обвини никого за случилото се. Вместо това подбра Фиамета да й помага, като й нареди да се погрижи за смяната на чаршафите, да донесе вода и легени за новодошлите клиенти, докато тя се погрижи за съпруга си. На няколко пъти излиза от спалнята си, за да нагледа мързеливите конярчета и да организира слугите на монтефолианските бегълци, които имаха задачата да сервират вечеря от хляб, сирене, пушена наденица, вино и бира за гостите. Фиамета не си взе и хапка от пушените меса.

По молба на госпожа Кати Пико вкара мулетата, товара и синовете си зад зида на странноприемницата, после залостиха здраво портата за през нощта. Монтефолианците се разтревожиха сериозно, като разбраха, че мародерстващите войници, от които бяха избягали, са стигнали толкова далеч на север, и заговориха как щели да тръгнат на път още сутринта. Междувременно, ако се брояха бащите, братята, слугите, конярите на Кати, тримата Пико и швейцарецът, зад зидовете имаше общо четиринадесет въоръжени мъже. Само голям конен патрул би представлявал сериозна заплаха. „Но Феранте вече получи онова, което искаше — помисли си Фиамета с безчувствена увереност. — Няма да се върнат.“ Поне докато Феранте не поемеше по пътя като завоевател, начело на войска, която никой селски хан не би могъл да спре.

Фиамета продължи да се движи като кукла с навита пружина. По-добре бе да работи, отколкото да мисли и чувства. Но колкото и да протакаше, възложената й работа все пак свърши. Приказките и вълнението утихнаха, хората гасяха свещите и се качваха по стаите. Жената на Кати излезе от семейната спалня, награбила окървавената риза на мъжа си и използваните превръзки, и повика Фиамета да извадят вода от кладенеца, в която да ги накисне. Двете оставиха ведрото до задната врата под светлината на лампата.

— Как е майстор Кати? — попита Фиамета.

— Ако раната не загнои — въздъхна госпожа Кати, — навярно ще оживее. Дебелото му шкембе е попречило на кинжала да го прободе много дълбоко. Ако си поиска храна, не му давай. — Жената натика смачканите на топка риза и превръзки във ведрото, разкърши уморено гръб и отри ръце в престилката си.

— Съжалявам, че ви донесох такива неприятности.

— Ако онова стиснато старо магаре те беше пуснало да идеш при свещеника в Бергоа на втората сутрин, както го умолявах да направи дори заради едното милосърдие, неприятностите щяха да ни подминат — остро рече ханджийката. Погледна нагоре към хана, който се издуваше в мрака, и стисна устни. — Ако наистина го е било страх от духа на мъртвия магьосник, трябваше да го погребе подобаващо, а не да го слага в пушилнята ми. А сега хубавата ми пушилия е прокълната. Хич няма да се учудя, ако всичкото ми месо се развали и го полазят червеи.

— Баща ми никога не оставяше обидите ненаказани — неохотно призна Фиамета. — Но мисля… страхувам се… че в момента духът му си има много по-големи неприятности. — Ръцете й стиснаха диплите на роклята.

— О? — Госпожа Кати я изгледа проницателно. — Е… върви да си лягаш, момиче. Но утре искам да си тръгнеш.

— Може ли да си взема коня? — покорно попита Фиамета.

— Взимай си и коня, и всичко. Всъщност не искам да оставяш тук и една карфичка от нещата си. — Жената поклати глава. Фиамета я последва през прага.

Една веранда на втория етаж, която гледаше към задния двор на хана и обикновено се използваше за простиране на прането, сега беше превърната в спалня за слугините на двете монтефолиански семейства. Фиамета си беше постлала досами парапета. Сега внимателно мина между хъркащите уморени жени, съблече роклята си и я остави върху одеялото, после смъкна и ленената си долна риза, набрала се леко над змийското коланче, което беше носила под кадифето, скрито от алчното око на гостилничаря. Накрая въпреки нощния хлад се подпря на парапета и огледа двора.

Луната, изтъняваща и мътна, се бе изкачила на четвърт от пътя си през нощното небе. Мулетата на Пико стояха завързани в редица покрай стената отсреща, в краката им беше натрупан фураж, който да поддържа доброто им настроение. Откъм пушилнята още се процеждаше дим, като слой лека мъгла под мътния светлик на луната, Пико, синовете му и швейцарецът се бяха настанили близо до мулетата, в малък бастион, оформен от наредените в кръг издути самари. Фиамета виждаше подстриганата като паница коса на русия младеж, която улавяше слабите лунни лъчи, докато той се въртеше неспокойно в постелята си. Сви пръсти около левия си палец и потърка празното място, където доскоро беше стоял пръстенът. „Какво направих? Дали пръстенът го е довел при мен? Наистина ли нему е предречено да бъде истинската ми любов? Той знае ли го?“

Тур не беше мъжът, когото си беше представяла, докато бе изливала пръстена и бе вплитала в него заклинанието за истинска любов през онзи първи ден на пролетта. Всъщност тя не би могла да каже какъв точно образ бе приел неясният й копнеж да бъде обичана. Потърси в сърцето си плам, помитаща страст или любопитство поне. Нищо. Не че й беше неприятен. Просто беше там, някак си стряскащо солиден и истински. Дружелюбен, със сигурност, като голямо глезено куче, на което никога не са слагали каишка и което те бута с нос да го погалиш.

Винаги си беше представяла, че срещне ли любимия мъж, моментално ще отвърне на чувствата му. Но беше очаквала да е някой… по-дребен. По-възрастен. По-изтънчен. По-добре облечен, най-малкото. И по-богат.

„Той наистина не мирише чак толкова лошо, като за мулетар.“

Обзе я конфузното желание да изтръгне пръстена си от ръката му и да го фрасне в плота на най-близката маса, сякаш това би отстранило някакъв скрит дефект в заклинанието й. Но дори и сега можеше да го усети, въпреки разстоянието — същото онова тихо, почти недоловимо жужене на магията. Заклинанието не беше излъчило и вълничка дори, когато швейцарецът бе нахлузил пръстена, а се бе увило около пръста му и бе замъркало като самодоволна сита котка, която си е напълнила тумбака с риба и сметана. Добре направеното заклинание рядко биваше забележимо дори за вътрешното око на опитен маг. Само ако магията е изработена нескопосано или по-късно е разстроена от външна сила, можеше да се долови с обикновените сетива — като дрънчаща дисхармония, която пилее сила. Първите опити на Тесео дрънчаха толкова гръмовно, че да те заболят ушите, и излъчваха видими с просто око искри. Но хората дори и не подозираха за съществуването на заклинанията, създадени от майстор Бенефорте, защото те се сливаха с вътъка на природата, а не се бореха срещу него.

„Разбираш ли, ако запазиш един труп непогребан и нетленен, новооткъснатата душа може да бъде впрегната към волята на господар…“

Нов оковен пръстен ли търсеше Феранте? Един умрял от насилствена смърт майстор магьосник сигурно би бил източник на огромна сила. Ироничната симетрия навярно се харесваше много на лозимонския владетел — да принуди духа на човека, унищожил пръстена му, да заеме мястото на унищоженото. А ако Феранте бе претърсил къщата им, само Бог знаеше какво друго е привлякло жадното му за сила око.

Тя пресметна времето наум. Една нощ и един ден, докато лозимонците се върнат с ранения си другар в замъка и връчат вълшебната солница на господаря си. Още един ден, докато ангажираният с обсадата Феранте съобрази, че хората му са оставили едно много по-ценно съкровище да гние в полето. Още един ден да се върнат и да открият, че търсеното е изчезнало, и още един, докато разпитат наоколо за подозрителен труп…

Разтри пулсиращите си слепоочия. Страховете й за баща й би трябвало да свършат със смъртта му. Предполагаше се, че мъртвите са отвъд болката, изцелени и приютени до гърдите на Иисус и светците. През онази първа нощ, едновременно със скръбта, я бе обзела и една лекота на духа, сякаш някакъв неподозиран товар бе свален от плещите й. Сякаш светът й изведнъж се беше разширил, разкривайки над нея огромно празно пространство, в което беше свободна да израсте. Животът й неочаквано бе станал само неин, с правото сама да избира и да взима решения. Сърцето й бе запулсирало с потисната радост, докато гърлото й се стягаше от ридания. Да, онази радост със сигурност беше била голям грях. Би трябвало да чувства единствено скръб и страх от света след загубата на своя баща и закрилник. Само скръб. А не негодувание.

Сега проблемите на майстор Бенефорте отново се бяха настанили в живота й като огромно ято гарвани и я дърпаха надолу. „Не е честно. Ти си мъртъв. Би трябвало да съм свободна.“ Сега над главата й беше надвиснала не смърт, а вечно проклятие, заплашваше я черна магия, с която не знаеше как да се справи.

„Какво мога да направя? Не съм обучена. Самият ти не пожела да ме обучиш. Ти си виновен, че не знам дори откъде да започна. Аз съм само едно недорасло момиче.“

Утре щеше да се присъедини към слугите на монтефолианците и ще избяга с тях на север. А големият глупав швейцарец да върви където иска, стига да не е в нейната посока. Ако ще да се хвърли в най-близката канавка, хич не я беше грижа. Въобще не искаше да го вижда повече. Нито Монтефолия. Нито къщата си. Нито собствената си малка стая, топла и уютна…

Фиамета се уви в одеялото си и зарови лице в тънката възглавница. Неспокойните й мисли най-накрая потънаха в блатото на съня.

 

 

Събуди се от неспокоен сън — сънувала бе как се лута из някакъв странен, подобен на лабиринт вариант на дома им в Монтефолия. Къщата беше пуста и полуразрушена, прогнилите дъски на галерията поддаваха коварно под стъпките й, кепенците висяха, наполовина изтръгнати, а мазилката по стените се лющеше. Беше се опитала да запали огън, но напразно, а въоръжени кредитори думкаха по вратата и настояваха на висок глас да им бъдат върнати парите, които майстор Бенефорте беше скрил някъде и Фиамета не можеше да ги намери, макар да търсеше трескаво от стая в стая…

Възглавницата й беше влажна и студена, а одеялото мокро от утринната роса. Тесният сърп на луната беше в зенита си и хвърляше лепкавия си слаб светлик върху вътрешния двор. Все още пропита от неспокойствието на съня, тя се претърколи и надзърна през отворите на парапета. По зида на странноприемницата не се движеха заплашителни човешки сенки, а широкото нощно небе поглъщаше звуците. Само страховете й лишаваха сцената от присъщия й покой; дори от редицата спящи мулета се излъчваше успокоителна животинска топлина. И все пак нещо не беше наред. Тя се взира цяла минута в мрака, преди да разбере какво е.

Последният просмукващ се дим откъм пушилнята се кълбеше надолу, а не нагоре, и се сбираше в локва като забулено от мъгла езерце в средата на двора. Сгъстяваше се. Свиваше се. Безформена, търсеща субстанция… Сърцето й се заблъска в гърдите. Тя затаи дъх, повдигна се на колене, без да я е грижа за студа, и притисна лице към парапета.

Сребристосивият дим прие човешка форма — крака във впит клин, надиплена туника, голяма шапка, приличаща на тюрбан, единият й край провиснал закачливо на рамото. Шапката се килна назад, сякаш да погледне към Фиамета на верандата. Полупрозрачна брада от дим се къдреше под периферията й. Лунните лъчи уловиха слабо сияние, като сребристия край на висок облак, струящо откъм призрачните очи.

— Папа? — прошепна Фиамета. Думата заседна в гърлото й и тя преглътна с мъка.

Фигурата й махна с явно усилие, тънки струйки дим се откъснаха от ръката й при движението. Възелът в стомаха на момичето се стопи в някаква странна радост. „Радвам се да те видя…“ Не трябваше ли духовете да вдъхват ужас със страховитите си превъплъщения? Но майстор Бенефорте изглеждаше толкова… като себе си. Нетърпелив и раздразнителен, както винаги. Почти можеше да чуе гласа му — как я гълчи и заплашва да я напляска за някое закъснение или непохватност — заплаха, която почти никога не изпълняваше, освен когато беше останал съвсем без пари, а в такива дни тя се бе научила да внимава. Прозрачната фигура й махна пак.

Фиамета се прехвърли през парапета, провисна на ръце от ръба на верандата и скочи на двора. Изтича към привидението, после спря — копнееше да го докосне и в същото време я беше страх. Беше ясно, че баща й с мъка удържа формата на дима. Четеше го по изражението му, онова познато напрегнато съсредоточаване, което променяше лицето му, когато работеше върху по-сложните си заклинания. Сивите му ръце се разпериха да я посрещнат, а устните му оформиха думи.

— Папа, не те чувам!

Той поклати глава и опита отново. Нищо. После посочи на юг.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — тя подскачаше от крак на крак, като живо огледало на безсилието му.

„Дете идиотче“ — оформи с устни той. Това тя успя да разчете, защото й беше познато до болка. Но онова, което последва, беше прекалено бързо и сложно. Ръцете й се стиснаха в юмруци като неговите.

По-малкият син на Пико седна, разбуден от гласа й, потърка очи и се ококори, вперил поглед в димния човек. Изписка ужасено, хвърли се към постелката на баща си, мушна се под одеялото му и Пико се събуди с недоволно сумтене. В следващия миг зяпна и дръпна одеялото над сина си, чак до собствената си брадичка. Тур също се надигна, а после се изправи, без да сваля очи от сцената пред себе си. Тик, по-голямото момче на Пико, хъркаше.

Тур си пое дълбоко дъх и предпазливо тръгна към Фиамета. Застана до нея — беше по-блед дори от обичайното — и запремества поглед от нейното лице към другото, лунно-сиво и полупрозрачно.

— Това баща ви ли е, госпожице Бенефорте? Какво казва?

Изгубилата търпение мъглива фигура започна да се топи под напора на нощния вятър. Разсипващите се ръце се протегнаха към Фиамета, тя също протегна ръце напред. После димът внезапно се сви в малка бяла сфера и миг по-късно сферата избухна в една-единствена дума: „Монреале!“

Думата и димът бяха отнесени от поредния повей на вятъра.

— Монреале? — повтори глуповато Тур. — Какво искаше да каже?

— Монреале! — Фиамета тропна ядосано с крак. — Монреале, разбира се! Той ще знае какво трябва да се направи. Ако някой знае как мога да спася папа, това е той. Само дето… ако онези приказливи слугини казват истината, той е от другата страна на обсадения манастирски зид.

Швейцарецът кимна сериозно, сякаш не схващаше, че това не е просто интересен факт, а непреодолима пречка.

— Зид, обграден от войскарите на Феранте — подчерта Фиамета.

— Войскарите на Феранте започват да ми опротивяват — спокойно отбеляза той.

— Сигурно много ще се разтревожат от тази новина — тросна му се Фиамета. — Без съмнение ще си плюят на петите и ще ни пуснат да влезем необезпокоявани.

Той се усмихна смутено и разпери ръце.

— Все ще измислим нещо. Първо трябва да идем там. Или поне аз трябва да ида. Не мислите ли, че за вас ще е по-добре, ако утре тръгнете на север с другите монтефолианци?

— Мен няма да ме хвърлиш в първата канавка! — извика вбесена тя. Тур отстъпи крачка и разпери ръце още по-широко. — Това си е моя работа. Мога… мога да ти позволя да дойдеш с мен, и това е всичко.

— Благодаря ви — сериозно каза той.

Устните на Фиамета се извиха подозрително.

— Да не си посмял да ми се подиграваш!

Той отвори уста, затвори я, после отново прибягна до същата глуповато дружелюбна усмивка, която й беше отправил, докато го заплашваше с нощното гърне. Чак сега Фиамета усети, че трепери цялата и че тънката й ленена риза се вее на нощния ветрец.

Слугините на верандата бяха будни, плачеха и се молеха. Шумно вълнение, подобно на онова, последвало нападението над Кати, се разпространи из целия хан и всички наскачаха от леглата си. Историята за призрака се разпространяваше като пожар, разказвана и преразказвана от онези, които го бяха видели, и от онези, които не бяха, докато накрая госпожа Кати не изпадна в отчаяние.

— Това ще ми съсипе бизнеса!

— Не мисля, че ще се върне — рече Фиамета през стиснати зъби.

— Ще пратя за свещеника и ще го накарам да прекади пушилнята срещу зли духове!

— Какво? Същият свещеник, на когото нямахте пари да платите за погребението на папа?

Двете жени си размениха по една смръщена физиономия. Слугините крякаха истерично и си разказваха небивалици. Тик протестираше високо, задето никой не го бил събудил да види призрака. Фиамета се върна в студената си постеля и захлупи лицето си с възглавницата. Никой не посмя да я доближи.

Безкрайната нощ най-сетне отстъпи пред мъгливо розово-оранжево утро. Главата на Фиамета пулсираше от болка, устата й беше като натъпкана с памук, а очите й дращеха като посипани с пясък. Тя ядно навлече съсипаната си кадифена рокля. Искаше само едно — да се махне от това място. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Поне Тур не я забави с глупави възражения. Вече облечен, той бе навил и овързал постелята си само минута след като се беше измъкнал от нея. Двамата седяха на пейките в общото помещение и преглъщаха с бира закуската от сух хляб. Първата значителна пречка пред бързото им потегляне се оказа белият кон, който трябваше да изведат от пасището. Жената на ханджията, след като ги гледа как търчат след него през мократа от росата трева, поклати глава, изнесе крина с овес за примамка и сама му сложи седлото. После подаде юздите на Тур, който ги връчи на Фиамета.

— Не можеш ли да яздиш? — попита тя бъдещия си кавалер.

Той поклати глава.

— Майка ми гледа само няколко кози. Не можем да си позволим даже крава, какво остава за кон. — После сконфузено добави: — Но мога да водя коня, докато вие го яздите. Като мулетата.

— Ами… добре — рече Фиамета, изпълнена с подозрения. Застана до животното, носът й бе на едно равнище с плешките му. — Заведи го до оградата, за да се кача.

— О, това е лесно — каза Тур, хвана я през кръста и я метна на коня, сякаш беше тригодишно дете! При гневния й поглед добави извинително: — Много по-лека сте от волска кожа, пълна с камъни, мадонна Бенефорте.

Тя подви полите на роклята около краката си, нагласи вързопа на Тур пред себе си, стисна дългата мазна грива, преглътна и кимна:

— Хайде, води.

На белия кон хич не му беше приятно да изостави зеленото пасище, но след като излязоха на пътя, изглежда, се примири със съдбата си и послушно затропа до швейцареца. Госпожа Кати ги гледа, докато не се изгубиха от поглед, сякаш да се увери, че наистина си тръгват, отнасяйки със себе си и лошия късмет. Ранната утринна светлина беше мека и златна, подпалваше помайващите се струйки мъгла по ливадите и хвърляше в краката им острите като ножове сенки на тополите и кипарисите покрай пътя. Влажният, затоплящ се въздух ухаеше на пролетни цветя. Малки каменисти ручейчета пресичаха начесто пътя, който ту се спускаше в сенчести долчинки, ту пак се изкачваше нагоре. Слънцето и топлият гръб на коня постепенно прогониха нощния хлад от костите на Фиамета. Ако не я болеше главата и не беше толкова уморена, ездата щеше да бъде приятна.

Тур крачеше с лекота край коня, като от време на време го потупваше окуражително по врата. Поне на него нощните вълнения, изглежда, не бяха му се отразили. Докато прехвърляха хребета на нисък хълм, той погледна през рамо към Фиамета и каза:

— Баща ви каза „Монреале“. А вие го нарекохте „абата“ — да не същият човек, когото брат ми споменаваше в писмата си като епископ Монреале?

— Да, един и същи човек е. Само дето, за разлика от римските епископи, той наистина изпълнява задълженията, произхождащи и от двата му поста, както казва папа… Както казваше. Бащата на абат Монреале бил благородник от Савоя, който се оженил за дама от Ломбардия. Монреале не бил най-големият им син и тръгнал да си търси щастието като капитан във френската армия по времето, когато французите изтласкали англичаните от Бордо. Брат ти Ури често го молеше да му разказва за това, а и по принцип не беше трудно да го уговориш, макар да се преструва, че сега го е срам от младежките му лудории. Монреале упорито се опитваше да убеди Ури, че ще му е по-добре, ако стане монах и служи на Бога, вместо на дук Сандрино. Това се превърна в нещо като постоянна шега между двамата, само дето не беше съвсем шега. — Фиамета прехапа устни. Сега вече не беше шега, това поне беше сигурно. — Баща ми и абатът бяха нещо като приятели. Отначало, защото бяха двамата най-добри магьосници в Монтефолия, предполагам, а и папа трябваше да бъде в добри отношения с абат Монреале, ако искаше да получи църковното си разрешително от епископ Монреале. Но мисля, че наистина си допадаха. Когато Монреале слизаше в града, за да нагледа делата на епархията, двамата често сядаха във вътрешния ни двор, пиеха вино и си приказваха. А понякога отиваха за риба на езерото. Папа беше по-практично настроен, искаше да усъвършенства материалната магия. Монреале се интересува по-скоро от теорията на магьосничеството — във връзка е духовните си задължения, предполагам. Понякога папа отиваше при него да търси вдъхновение, когато се случеше да зацикли в изработването на някое ново заклинание. Монреале сигурно разбира от оковна магия, или поне ще му се наложи да я изучи, за да й се противопостави.

— Оковна магия?

— Черно некромантство. — Тя описа сребърния пръстен с бебешката маска, който беше носил Феранте, раклата със запазеното в сол бебешко трупче и за връзката между двете, която майстор Бенефорте беше подозирал, потвърдил и прекъснал.

— Боя се, че тези нива на магия са много над разбиранията ми — скромно рече Тур.

— Да, виждам — въздъхна Фиамета. Но за да бъде честна, се принуди да добави: — И над моите също. — Но не и за Монреале. — Нито за майстор Бенефорте — това вече не можеше да се скрие, макар Фиамета да беше почти сигурна, че баща й никога не е казвал на епископа за експеримента си във Флоренция. Ако неясните й догадки бяха верни, в момента духът на баща й висеше над бездна от вечно проклятие, като марионетка в ръцете на Феранте. Душата му я грозеше опасността да бъде откъсната от Бога. — Надявам се абат Монреале да не е толкова зает с обсадата, че да не се погрижи за една бедна изгубена душа.

Тур се намръщи замислено, свел очи към криволичещия път.

— Ако Феранте успее да подчини на волята си духа на баща ви, и ако тази оковна магия е толкова мощна, колкото предполагате, то всички онези хора, които Монреале се опитва да защити, ще бъдат изложени на голяма опасност. Съдбата на баща ви е пряко свързана с неприятностите на абата. Смятам, че ще се погрижи за него. — Решимостта стегна лицето му. — Само трябва да ви заведа там жива и здрава. Точно така.

Фиамета стисна здраво гривата, докато Тур водеше коня през един каменист поток в подножието на хълма. След като опасността премина, тя попита:

— Каква е твоята магия, Тур? Брат ти сигурно е подозирал, че имаш някакъв талант, иначе не би си правил труда да ти търси работа при магьосник.

Тур сви неуверено уста.

— Не съм сигурен. Никога не ме е изпитвал истински майстор. Мога да откривам вода с пръчка. Умея да намирам разни неща, както казва майка. Веднъж намерих едно момиченце — Хелга, дъщерята на мелничаря — беше се загубило в снежна буря. Но пък всички бяхме излезли да го търсим, така че може просто да съм извадил късмет. А и отдавна си мисля… — той се прокашля, сякаш се беше смутил — мисля, че мога да усещам металната руда в скалите. Но така и не посмях да го кажа, защото ако грешах, мъжете щяха да ми се разсърдят жестоко. Разкопаването на метална жила е тежка работа, а ако се окаже фалшива… — Той се поколеба, после добави срамежливо: — Веднъж видях гном, не много отдавна. — Сякаш се канеше да добави още нещо, завъртя несъзнателно пръстена на ръката си, но после само поклати глава. — А вие, мадонна Бенефорте? Вие сигурно сте обучена.

Тя навъси чело. Би трябвало да е обучена, да. Но…

— Много ме бива с огъня — каза най-накрая. — Дори и татко ме кара да му паля огъня. А и латинското ми произношение е добро, както казва — казваше — папа. — Лицето й се отпусна при спомена. — Най-доброто нещо, върху което съм работила досега, беше когато папа ми позволи да му помагам, докато приготвяше заклинание за плодовитост на госпожа Тура, жената на търговеца на коприна. Нямаше деца, макар да беше омъжена от четири години. Разбираш ли, заклинанието изискваше равновесие на мъжки и женски елементи. Направихме го във формата на колан от малки сребърни зайчета. Той ми позволи да проектирам и оформя зайчетата, всичките различни. Наложи се да купя два живи заека за модел. Бели френски зайци. Лоренцо и Чечилия. Родиха си бебета. Обожавах ги — толкова бяха мекички! Малките зайчета ни трябваха за заклинанието. Но после им се родиха още бебета и те постоянно се измъкваха от мястото, което им бях оградила в задната ни градина, и опасоха всичките билки на Руберта, освен това цапаха из цялата къща и папа караше мен да им чистя. Така че когато завършихме заклинанието, папа каза, че трябвало да изядем всички зайци. Трийсет и шест наистина са твърде много, но със седмици не можах да простя на Руберта, тя е нашата готвачка. Заешка яхния, равиоли със заешко, заешка наденица… аз отказах да се храня — добродетелно заяви тя, само че после развали страстния разказ за мъченичеството на домашните си любимци, като добави: — Освен дето помогнах да изядем Лоренцо, защото той винаги ме хапеше.

Намръщи се при вида на ухилената физиономия на Тур и той моментално възвърна сериозния си вид.

— Измъкнах скришом Чечилия, отнесох я извън града и я пуснах.

— И проработи ли? — попита Тур, когато тя замълча.

— Кое? А, заклинанието. Да. Госпожа Тура роди момченце миналия месец. Надявам се и двамата да са добре. — Магазинът на един търговец на коприна би бил привлекателна мишена за апетитите на мародерстващите войници. Но може би госпожа Тура е избягала при роднини.

Той вдигна пръстена с лъвската маска към слънцето и завъртя ръка, търсейки светлината.

— А този пръстен магически ли е?

От думите му я полазиха тръпки, защото бяха почти същите като онези на неговия — мъртъв? — брат.

— Той… трябваше да бъде магически, но не се получи, така че го носех просто като бижу.

Тя го погледна притеснено, но той само отбеляза:

— Много е красив.

През последните дни беше живяла час за час, без да се вглежда в бъдещето. В резултат ето я тук, сама в пустошта, или най-малкото в нечия чужда гора, в компанията на един почти непознат мъж. Само преди седмица би сметнала подобна ситуация за крайно компрометираща. Всички грижливи социални бариери обаче сега й изглеждаха крехки и фалшиви като сценичен декор. Каква ли съдба я чакаше в края на пътя?

Зестрата трябваше да дойде от големия бронзов Персей, който майстор Бенефорте не беше доживял да довърши, нито дук Сандрино да плати. Сега щеше да наследи къщата, макар че вече сигурно бяха останали само голите стени. Или пък кредиторите на баща й можеха да й наложат запор, да спечелят делото и да си поделят парите от продажбата й, оставяйки я напълно разорена… И по-лоши неща се бяха случвали на безпомощни вдовици и сираци в съдебните зали. Свободното бъдеще, пред което беше изправена, можеше да се окаже страховито, останеше ли без пари. Контролът, който една богата млада жена можеше да упражнява върху съдбата си, беше право пропорционален на размера на средствата й. А ако младата жена беше бедна… същото важеше и за нея. Само дето беше различно.

Ако нашествието на Феранте успееше, това би сложило край на надеждите й. Само ако Феранте се провалеше, Фиамета имаше някакъв шанс да си върне част от наследството.

Сведе поглед към Тур, който крачеше до коня. Бяха излезли от изпълнената с жужене на насекоми гора и на слънцето косата му грееше по-ярко от пръстена с лъвската маска. Прободе я чувство на вина, задето се е запритеснявала за някакви си пари, когато още не беше ясно какво е станало с брат му Ури. И наистина ли беше толкова неясно, колкото го беше представила тя в желанието си да смекчи лошата вест? Ударът й се беше сторил смъртоносен. Липсата на сигурност поне ги беше повела в една и съща посока. Ако знаеше, че брат му е мъртъв, каква причина би имал да я придружи? Изобщо не вярваше в свидетелството на пръстена. „Как е възможно ти да си истинската ми любов? Та ти дори не ме познаваш. Сигурно си омаян от някаква магическа илюзия за мен и когато откриеш какво представлявам наистина, ще ме намразиш.“ Очите й плувнаха в сълзи. „Дете идиотче. Престани да цивриш“ — сгълча се мислено тя.

Когато стигнаха до ливадата и горичката, където беше убит, или може би умрял от естествена смърт майстор Бенефорте, наближаваше обед. Конят се зае с тревата, Тур седна, за да даде почивка на краката си, а Фиамета тръгна да обикаля наоколо. Но вече не долавяше присъствието на баща си тук. Ливадата изглеждаше невинна и красива под светлината на слънцето и нищо повече. След малко продължиха пътя си. Докато напредваха под топлите обедни лъчи, Тур й разказа това-онова за собствения си живот. Изглежда, нямаше много за разказване, пък и Тур явно не беше от най-словоохотливите. Взимал уроци при селския свещеник — Фиамета въздъхна с облекчение, когато научи, че може поне да чете и пише. Имал по-малка сестра, която умряла от чума, навярно, ако се съдеше по датите, при същата тежка епидемия, която беше отнесла и майката на Фиамета. Смъртта на баща му в мината сложила край на образованието му и поставила началото на тежката му работа в долината, а брат му Ури отпратила към по-бляскавия живот на наемен войник. Мините й се сториха страшно досадни. Никога не бе предполагала, че толкова много мъжки ръце, толкова много изкачени стъпала и толкова много подхранващи пещите дърва са необходими, за да стигнат малките лъскави кюлчета метал до окончателната си съдба в работилницата на баща й. Тур никога не бил виждал град — всъщност никога досега не бил напускал долината на Брюинвалд. Изглеждаше удивен и изпълнен с благоговение, когато тя му каза, че е живяла в Рим и Венеция. Зяпаше заоблените хълмове и обикновените малки ферми, сякаш бяха някакви чудеса. От чисто практична, житейска гледна точка, той си беше истинско бебе, смутено заключи Фиамета.

От Ури беше излязъл чудесен модел за Персей. Тя оглеждаше Тур и се чудеше за каква ли статуя би могъл да позира. Не можеше да се сети за подходящ гръцки герой. Аякс би бил прекалено войнствен, Одисей — твърде лукав, Херкулес — може би прекалено безинтересен. Хектор е бил улегнал семеен човек, извадил лош късмет с брат си… което би било лоша поличба, като се имаше предвид злощастният край на Хектор. Някой северен герой, тогава — Роланд или някой от рицарите на Артур? Библейска фигура, светец може би? Не, това би било още по-неподходящо. Незнайно как, Тур не се вместваше в геройския калъп. Фиамета въздъхна.

В ранния следобед долината се разшири и те наближиха северния бряг на езерото и село Цечино. Тур заяви, че е склонен и в състояние да продължи. На Фиамета не й се искаше да спират в селото от страх някой да не я познае, макар че в момента почти нямаше какво да й откраднат, а нямаше и основание да смята, че някой развилнял се войник или който и да било друг би се заинтересувал от нея по някаква друга причина, освен като обект, върху който да излеят присъщата си злоба. Фиамета хвана юздите на коня и го остави да попасе край пътя, а Тур отиде в селото да купи храна. Върна се със сирене, хляб, пресни репички, варени яйца и вино. Беше почти като пикниците в доброто старо време — той току я подканяше да хапне още и тя наистина се почувства по-добре с пълен стомах. Но налегналата ги дрямка изгуби борбата с неотложността и малко след като се нахраниха, те отново поеха на път.

Когато вечерта ги настигна, още бяха на шест или седем мили от „Свети Джеронимо“. Спряха да изядат остатъците от храната и си поделиха последното разредено вино.

— Оттук нататък сигурно ще става все по-опасно — неуверено рече Фиамета. — Феранте със сигурност е поставил стража някъде по пътя до манастира.

— Но нали каза, че хората му са малко и няма как да покрият плътно целия район?

— Отначало водеше само петдесет войници. Може да е повикал още конници от Лозимо, но основната му сила от пешаци не може да е пристигнала толкова скоро. А ще трябва да остави хора и в града.

— В такъв случай, изглежда, нощес ще ни е най-лесно да стигнем до манастира. Щом ние не можем да ги видим, значи и те няма да могат.

— Не знам… Има една малка врата в източната стена на „Свети Джеронимо“ близо до гората. Мисля, че оттам ще ни е най-лесно да влезем. Главната порта ще се охранява по-добре. Може да заобиколим през овчото пасище и лозята.

— Ами водете тогава.

— Да, но не знам кога да излезем от пътя. Колкото по-късно, толкова по-добре, но…

Тур подуши въздуха.

— Мисля, че още не се налага. Не подушвам лагерни огньове.

— О!

Продължиха уморено напред. Езерото се бе превърнало в тъмнеещ залив отвъд дърветата от дясната им страна. Малките ферми отляво бяха тъмни и зловещо безмълвни. Жаби квакаха в обраслите с тръстика брегове на езерото. Захладняващият въздух стана лепкав от влагата. Старият кон се инатеше и на Тур му се налагаше буквално да го тегли напред. Фиамета слезе от гърба му и продължи пеша, а дори нея я боляха краката. Пътуването определено беше по-леко с лодка. От време на време тя подушваше въздуха. Двамата с Тур спряха едновременно.

— Печено овнешко — прошепна Тур. — На юг, срещу вятъра.

— Да, и аз го подуших. — Тя се поколеба. — Онзи каменен зид пред нас е на манастирското пасище. Почти стигнахме. Но как ще промъкнем този глупав кон през гората?

— Оставете го на пасището — предложи Тур. — Там ще му е по-добре. Не мисля, че някой нормален човек би го откраднал, за да го язди. А и войниците едва ли ще го изядат, поне докато не им свършат овцете.

На Тур вероятно му беше също толкова писнало да тегли коня, колкото на коня му беше писнало да го теглят. Но идеята не изглеждаше по-лоша от всяка друга. Фиамета тръгна към една падина, скрита под клоните на големи дъбове. Тур намали високия до кръста зид, като свали безшумно горните два реда камъни. Най-накрая придумаха възмутения кон да прескочи препятствието. Фиамета свали юздата му и я пъхна във вързопа на Тур. Конят се отдалечи бавно, като подозрително душеше опасаната от овцете трева. Без него Фиамета се почувства много по-малко набиваща се в очи.

Като се сниши от вътрешната страна на зида, тя поведе Тур нагоре по хълма — движеха се по края на обширното пасище. Тур надникна над камъните и мълчаливо посочи една долчинка от другата страна. Оранжевият светлик на лагерен огън изпъкваше в мрака над нея, движеха се човешки сенки, а вятърът носеше към тях гласове и дим. Част от хората на Феранте вечеряха с откраднато манастирско овнешко.

Почти безшумно Фиамета и Тур се прехвърлиха през следващия зид, мушнаха се в лозята от другата му страна, стигнаха гората и я заобиколиха от изток, над склона. Внимателните им стъпки през буреняците трещяха в ушите на Фиамета като удари с чук. Накрая дойде моментът, стига преценката й да беше вярна, да се спуснат през дърветата с надеждата да излязат пред страничната вратичка на „Свети Джеронимо“. Тя се взря притеснено в дълбоките сенки. Около манастирската стена трябваше да има повече стражи. След като отхвърли няколко паднали клона, Тур се спря на една дебела тояга, достатъчно здрава, за да не се счупи при първия удар. „Ох, Света Дево. Защо не избягах на север, докато още можех?“ Фиамета хвана Тур за ръка и го поведе през гората.