Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (11)

11.

Фиамета потърка натежалите си клепачи и протегна високо ръце в пореден опит да надвие налегналата я дрямка. Вечерята от разредено вино и хляб не беше чак такъв пир, че да предизвика сънлива апатия, но предната нощ почти не беше спала — въртеше се върху шумолящата слама и се притесняваше за Тур, да не говорим за скърцането на леглата, кашлянето и движенията на другите жени в пренаселеното спално помещение, които я стряскаха час по час. А за бълхите хич не искаше и да се сеща. Тя почеса една червена пъпка на лакътя си.

Работилницата на абат Монреале беше топла, варосаните стени на стаята още задържаха горещината на деня, а светлината на самотната свещ до нея беше златна и уютна. Тя размърда хълбоци върху твърдото дъно на бурето, което й служеше за стол, опря лакти на масата и отново отпусна брадичка върху обърнатите си нагоре длани. На подноса пред нея трите останали барабанчета — устите-близнаци на ушетата, които носеше Тур — все така упорито мълчаха. Дали работеха още? Да, след като целия ден се бе упражнявала как да поддържа заклинанието им, това се бе превърнало в почти автоматичен процес, нещо като да си тананикаш разсеяно. Не предаваха нищо, защото нямаше какво да предават.

Чу как в съседната стая абат Монреале спря, колкото да се изкашля и да направи поредната обиколка, после продължи да диктува на брат Амброзио. Писмо до епископа на Савоя, в което описваше отчаяното им положение и молеше за помощ, магическа, ако не военна. Безсмислено писмо. Как смяташе Монреале да го изпрати? Изминалият ден беше изпълнен със зловещо спокойствие, лишено дори от обичайната спорадична размяна на псувни и стрели между обсаждащите и обсадените. Нито пратеници, нито нови бегълци бяха минали при портите днес. Никой. Сякаш хватката на Феранте се стягаше задушаващо около тях.

Фиамета впери поглед в малките кръгчета, сякаш с волята си можеше да ги накара да проговорят. Три се бяха задействали днес, две следобед и едно по здрач, когато тя беше отишла да вечеря. Посветени в тайната братя ги бяха отнесли после в килиите си, където седяха с перо и хартия, готови да запишат важните им разкрития. Не й се вярваше братята да са заспали. Но поне по здрач Тур все още беше жив и, на свобода.

Преглътна поредната прозявка — ако Монреале надникнеше в стаята и я видеше, че дреме, щеше моментално да я изпрати в леглото, което означаваше да пропусне следващата вест от Тур. Защо този едър глупак не се беше сетил поне да каже как е, докато бе задействал ушетата? Изскърца със зъби при следващата прозявка. Белите пергаментови кръгчета се размазаха пред очите й.

После, без никакво предупреждение, едното… припламна, май това беше най-подходящата дума, макар ефектът да не се виждаше с просто око. Фиамета си пое дълбоко дъх и изпъна гръб в очакване. Гласът на Тур, шепнещ на безобразния си латински, долетя до напрегнатия й слух откъм барабанчето. „Кажи ми нещо, Тур!“ — но последва единствено стържещ звук като от буркан, поместен върху етажерка. Стъпки прокънтяха по каменен под, после настъпи тишина. Фиамета отчаяно се опита да си изгради някакъв образ, изхождайки от оскъдните звуци. Каменен под, силно ехо — стая с каменни стени? Скални стени — тъмницата на дука? Вярна интуиция или самозалъгване? Ръката й посегна към каишката около врата й, извади пръстена с лъвската маска от топлото му скришно местенце между гърдите й и се сви около него. Какво ли виждаше Тур? „Говори, швейцарски тъпак такъв!“

Но дълбокото жужене, внезапно изригнало от барабанчето, не беше гласът на Тур. Не можа да различи думите. Последва тенорен смях, после приглушено дрънчене, забързани стъпки, потракване и изщракване. В главата й иззвънтяха думи, които не минаха през ушите — „Скрий се, момче!“ Тя се вцепени. „Папа?“ Звук от отваряща се врата, после непознат, висок глас: „Не ви ли мирише на горещ восък, милорд?“

„Милорд?“ Къде беше Тур? Беше ли успял да избяга? Сърцето й се заблъска като полудяло.

— От фенера ти е, Николо. — Отегченият басов глас беше на Феранте.

Чу странно приглушено тупване, сякаш поставят нещо тежко върху дървена маса.

— Не мисля — отвърна гласът на… Николо? — Тези свещи са топли. — После: — Ох! — И тропот на пантофи, сякаш човекът се беше дръпнал внезапно.

— Ти ли направи това, Николо? — заинтригувано попита Феранте.

— Не!

Феранте се изсмя.

— Бенефорте с неговите жалки номерца. — В гласа му се прокрадна подигравка, а въображението на Фиамета добави и един ироничен дворцов поклон. — Благодаря ти, последователю мой, задето ми освети пътя.

Мляскащ звук — някой смучеше изгорените си пръсти?

— Още не ни е последовател — изръмжа Николо.

— Абат Монреале — прошепна трескаво Фиамета после си напомни, че звукът се движи през малките двойки ухо-уста само еднопосочно… можеше ли това да се промени?… — Отче Монреале! — извика тя. — Елате бързо! Чувам самия лорд Феранте!

Монреале влетя през вратата, последван, след стърженето и трясъка на прекатурен и отново изправен стол, от брат Амброзио, който все още стискаше намастиленото си перо. Двамата наведоха глави над подноса с барабанчетата.

— Сигурна ли си? — попита Монреале.

— Помня гласа му от банкета. Гласът на другия мъж обаче не ми е познат. Феранте го нарича Николо. Мисля, че са в някаква стая под замъка.

— Амброзио, поеми. — Монреале кимна към барабанчето.

„Мога да поддържам заклинанието не по-зле от него, отче!“ Фиамета потисна възмущението си, прехапа език и предаде заклинанието на Амброзио.

Гласът на Феранте попита:

— При това положение не знам доколко още можем да го подсилваме преди да поема контрола.

Николо отговори сърдито:

— Той трябва да се храни. А самото хранене го приближава до нас. Всичко е под контрол. Признавам, че ми се ще да бяхме намерили проклетите му записки върху оковниците. Най-сигурно бихме го уловили чрез собствената му магия. Но не може да е знаел много повече от мен. Скоро ще ни падне в ръчичките.

— Скоро не ми е достатъчно. Вече започва да ми писва от среднощните му разходки — тросна му се Феранте.

— Великите дела изискват известни жертви, милорд. Закачете трите торби на куките. И внимавайте с кожената.

— Естествено.

Последва шумолене — двамата мъже нареждаха нещо — сигурно мистериозните неща, които бяха донесли. Очите на абат Монреале се присвиха съсредоточено — явно и той като Фиамета се опитваше да отгадае действията по предизвиканите от тях звуци.

— Кажи още нещо, проклет да си — измърмори той.

— Ех, да имахме един гълъб сега — жално проточи Амброзио.

— Гълъбите не летят в тъмното. А и няма за кога да пускаме прилеп, пък и никой прилеп няма да чуе или види повече от това. Шшш! — Монреале му махна да пази тишина, защото барабанчето заговори отново.

— Е — рече гласът на Феранте. — Да призовем ли Бенефорте сега и да го принудим да ни разкрие тайната на солницата?

— Сигурен съм, че разбирам тайната на солта, милорд. Опитите ни с животните и затворника бяха повече от задоволителни. Дори само способността й да открива отрова я прави безценна за трапезата ви, но това, че може и да пречиства… направо гениално!

— Дотук добре. Но не разбирам тайната на пипера. А не съм склонен да доверявам живота си на нещо, което крие тайни от мен. Солта е бяла, а пиперът — черен. По законите на логиката, солта олицетворява бялата магия, а пиперът — черната, не смяташ ли?

— Клевета! — изсъска Фиамета. — Глупак! Нима мисли, че папа би… — Ръката на Монреале се стегна върху рамото й и тя преглътна гнева си.

— Възможно е — съгласи се Николо. — Макар че, ако е така, не знам как Бенефорте я е прекарал през проверките на онзи педант Монреале.

— Монреале е трябвало да стане инквизитор. Носът му е достатъчно дълъг за тази цел.

— Обаче не му стиска. Прекалено е благодушен.

— Или поне така внушава на хората — кисело рече Феранте.

— Познавам този глас — промърмори Монреале до ухото на Фиамета. — Николо. Николо чий?

Амброзио му се притече на помощ:

— Феранте има секретар на име Николо Вители, отче. Казват, че бил като сянка на Феранте. Чух, че работел за него от около четири години. Хората на Феранте се страхуват от него — мислех, че е заради коварството му, но сега ми се струва, че има и нещо повече.

Монреале поклати глава.

— Не за това се… Но предполагам, че точно този Вители може да се окаже причината Феранте, когото никой не свързваше с магията през наемническия му период, да е затънал до ушите в нея понастоящем.

— Пиперът не навреди по никакъв начин на животните — долетя гласът на Феранте откъм барабанчето.

— Естествено — промърмори Фиамета. — Те са безсловесни създания.

— А заклинанието, гравирано на дъното на солницата, подейства без грешка на солта — продължи Феранте. — Второто би трябвало да подейства на пипера. Мисля, че трябва да го изпробваме отново — върху обект, чиито способности да опише слабите въздействия надвишават тези на любимото кученце на лейди Джулия.

— Ние? — повтори подозрително Вители.

— Аз ще изрека заклинанието — каза Феранте, — а ти ще сложиш пипера на езика си. Но гледай да не го глътнеш.

— Разбирам. — Една лишена от ентусиазъм мълчалива пауза бе последвана от: — Щом казвате. Хайде да свършваме с това. Чакат ни по-неотложни задачи.

Сега на Фиамета й беше по-лесно да свърже дрънченето и трополенето с образа на Феранте, който примижава към дъното на бащината й солница на слабата светлина на свещите, после я нагласява върху абаносовата й основа и слага щипка пипер в миниатюрния гръцки храм под дланта на златната богиня. С припрян шепот тя обясни шумовете на Монреале и секретаря му. Така че никой не се изненада, когато малко по-късно гласът на Феранте изрецитира латинската молитва на пипереното заклинание.

— Опитай сега — нареди Феранте.

След миг Вители докладва със странната завалена интонация на човек, който се опитва да не глътне щипката пипер върху езика си:

— Нишо не шушуам, миуод.

— Не може да не прави нищо. Пипер. Езици. Да чувстваш прилив на красноречие? Желание за ругатни?

— Не.

— Хм. Да чувстваш, че си в състояние да влияеш на решенията на други хора? Кажи ми някаква лъжа и ме убеди, че е истина. Какъв цвят е косата ми?

— Шерна, миуод.

— Кажи, че е червена.

— Шерв… шерна. — Последното беше изплюто с такава сила, че едва не отнесе пипера.

— Но кажи, че е червена.

— Не моха. Шерна!

Кратко мълчание.

— Боже Господи! — прошепна Феранте. — Възможно ли е пиперът да те принуждава да казваш само истината?

— Бая време ти трябваше да се сетиш — промърмори Фиамета.

— Изглежда истината не е нещо, което му идва лесно наум — отбеляза Амброзио.

— Не, не го плюй още — нареди твърдо Феранте. — Трябва да се уверя. Какво… на колко години си?

— На рийсе и ве, миуод.

— Къде си роден?

— Милано.

— Твоето… ъъ, твоето име е?

— Шакопо Шренгер.

— Какво? — Неверието в гласа на Феранте се сля с това на Монреале, който удари с юмруци по масата и извика:

— Какво? Джакопо Спренгер? Не е възможно!

Неистови плюещи звуци долетяха откъм пергаментовото дискче, последвани от приглушени шумове като от човек, който трескаво бърше устата си с кърпа.

— Заклинанието наистина ли те принуждава да кажеш истината? — настоя гласът на Феранте.

— Така изглежда, милорд — каза Вители/Спренгер с ясно доловим нацупен тон. След кратка пауза, запълнена с кой знае какви гневни погледи от страна на Феранте, секретарят неохотно продължи: — Приех името Вители… когато бях още млад. След… един малък проблем с властите в Болоня.

— Е… това може да се каже и за половината от негодниците във войската ми. Но мислех, че нямаш тайни от мен, любимецо мой. — Тонът на Феранте звучеше опрощаващо, но с опасен подмолен намек за стомана.

— Всички хора крият по нещо — измрънка притеснено Вители. После гласът му прозвуча приветливо: — Бихте ли искали сам да опитате пипера, милорд?

— Не — каза Феранте. Иронията в гласа му беше в пълна хармония с тази в гласа на секретаря му. — Въпреки всичко, мисля, че ти вярвам. Или, най-малкото, вярвам на Бенефорте. Боже! Какво съкровище! Можеш ли да си представиш колко ценно ще бъде това при разпитите на затворници? Или при хора, които се опитват да скрият златото или стоките си?

— Господи! — простена абат Монреале със съвсем различен тон. — Съществува ли такава магия, такова намерение, колкото и да е бяло, което хората да не могат да опетнят? Щом дори истината не е свещена… — Той оголи зъби в болезнена гримаса.

— Кой е Джакопо Спренгер? — прошепна брат Амброзио, явно и той като Фиамета неспособен да надмогне тайното убеждение, че щом те могат да чуват Феранте, значи и Феранте може да ги чуе.

— Възможно ли е?… Онзи човек на кулата — но толкова да е отслабнал! Ще ви кажа по-късно. Шшш. — Монреале сведе отново ухо към барабанчето, опитвайки се и той като Фиамета да отгатне какво значат шумолящите звуци. Този път измърморваната от време на време дума или заповед, както и случайните стържещи звуци, изглежда, говореха на абат Монреале повече, отколкото на Фиамета, и той скоро зашепна предположенията си за улеснение на момичето и Амброзио:

— Мисля, че чертаят тайна диаграма на пода. Линии, които да привлекат мистичните сили на планетите или на техните метали… свещени имена, които да принудят или привлекат силите на техните духове. Особена смесица от висши и нисши магии, бих казал.

— Дали ще се опитат да оковат духа на папа към онзи отвратителен пръстен с бебешката маска? — жално попита Фиамета.

— Не… няма да е тази вечер, така мисля. Не чувам нищо, което да прилича на изграждането на пещ, а ти? Разбираш ли, пръстенът трябва да е новоотлят от стопен метал в момента на влагането. Металът трябва да е течен, за да поеме вътрешната форма на духа.

Фиамета си спомни как беше направила своя пръстен с лъвската маска и кимна.

— Пък и без това не могат да отлеят наново онзи пръстен с бебешката маска за баща ти — продължи Монреале. — Среброто е за женски дух. За Просперо Бенефорте ще е най-добре да използват злато. В случай, че знаят какво правят. Което, за съжаление, изглежда, е така. Ако Вители наистина е Спренгер, това едва ли е чудно… Той беше един от най-добрите ученици на… — Монреале млъкна, защото гласовете се чуха отново.

— Черната котка за магьосника, черният петел за войника — каза Вители. — Подайте ми торбата с котката, милорд, над линиите, след като вляза в квадрата и го затворя. — Гласът му премина в поредния напев на латински, много по-правилен от този на Тур и дори на Феранте.

— Прави заклинание на острието — промърмори Монреале.

— Какво ще прави с него? — попита напрегнато Фиамета.

— Жертвоприношение с котката. Животът й… колебая се дали да го нарека нейната душа, но духът й, във всеки случай… ще бъде даден на духа на твоя баща, за да го… подсили. Като храна.

— Още ли е жива? — попита неуверено гласът на Вители.

Отговори му слабо и жално мяучене, пълно със страдание и болка.

— Кажи-речи — уточни Феранте.

Фиамета и Амброзио се спогледаха ужасено.

— Бедното коте — рече Амброзио.

— Какво точно ще й правят? — попита Фиамета.

— Достатъчно, за да обрече душите на двама мъже. Шш — нетърпеливо каза Монреале.

Мяученето на котката се извиси в смразяващ кръвта писък, заглушавайки латинските песнопения на Вители, после внезапно замлъкна.

— Папа със сигурност ще откаже подобно нечисто приношение — каза Фиамета. — Няма да го… изяде, нали? Бедното котенце!

Монреале поклати глава. Лицето му бе твърдо като гранит. Тайнствената сцена се повтори, но този път осветеното с тъмна магия острие на Вители прекрати крясъците и плясъка на петел. Едно познато име привлече вниманието им сред латинското каканижене на Вители.

— Ури Окс? — повтори ужасена Фиамета. — О, не! Това… това означава ли, че капитан Окс е мъртъв?

— Да — мрачно отвърна Монреале. — Иначе няма как да му бъде вложено това заклинание. Това би обяснило защо не беше нито сред ранените, нито сред мъртвите, които ни върнаха… Изглежда, Феранте е решил да се подсигури с допълнителен пръстен.

— Бедният Тур… — прошепна Фиамета. Къде всъщност беше той? Едва ли бе имал време да избяга в краткия промеждутък между задействането на ушето и появата на Феранте и Вители. И все пак трябва да беше избягал, иначе досега щяха да са го открили.

— Не… — сам се поправи Монреале. — Капитан Окс трябва да е бил избран пръв, от самия Феранте, още в деня, когато е загинал. Момчето нямаше роднини в града, които да потърсят тялото му. Баща ти, а не Ури са включили по-късно в плановете си, Фиамета.

— Готово — с явно доволство рече Вители. После се чуха пляскащи звуци, сякаш изтупваше робата си от тебешир, а и от нещо по-лошо.

— Още колко време ще загубим заради твоя педантизъм? — раздразнено попита Феранте. — Искам си пръстените. Държавните дела няма да чакат фокусническите ти номера.

— Духът на Бенефорте е твърде опасен за това, което сме намислили, милорд. Враждебен е, а и знае прекалено много. Една малка грешка и… — Вители неохотно млъкна, после продължи: — Мисля, че можем да вложим войника още утре вечер. Това е единственият разумен ред на нещата, защото така ще го използваме, за да подчиним по-лесно магьосника. Вие донесете новия бронз за пръстена. Аз ще се погрижа за дървата. Така ще имате поне един пръстен, ъъ, подръка.

— И без това бих предпочел швейцареца — отбеляза малко по-бодро Феранте. — Той не е такава хитра лисица като флорентинеца. И като войник, несъмнено е свикнал да се подчинява.

— Може тогава аз да задържа пръстена с мага — предложи Вители с небрежен тон, който не успя да прикрие докрай алчното потрепване на гласа му. — Пръстените са два и ние сме двама — ще ви е трудно да контролирате и двата.

Феранте отвърна студено:

— Не, не мисля така.

Тишината, която последва, беше толкова тежка, та чак лепнеше, докато Вители не я наруши рязко:

— Хайде да свършваме. Бихте ли свалили торбата с усойницата, милорд?

Последвалите шумове бяха трудни за разгадаване, докато Вители не каза:

— Съвсем сигурен ли сте, че този път сте притиснали главата, милорд?

— Да — тросна му се нетърпеливо Феранте. — Отвори торбата и бръкни. Или предпочиташ аз да го направя?

— Ами… добре, щом казвате, милорд. Аз ще донеса примката.

— А… ха! Хванах я. Точно зад главата. Виждаш ли как ти се усмихва, Николо? Ха-ха.

— … не толкова близко, ако обичате, милорд. Да не хабим отровата й върху мен. Елате. Почти свършихме, а аз съм капнал от умора.

Феранте изръмжа неохотно в знак на съгласие. Потракващ шум като от преместени чамови дъски, последван от действия, които Фиамета не би могла да отгатне с цената на нищо, плюс поредната порция латински на Вители, изпъстрена с еврейски, или поне на нея така й се стори. Можеше и да е най-обикновено нечленоразделно мрънкане.

— Какво правят сега? — попита тя Монреале.

— Смятам, че е някакво заклинание, основано върху принципа на противоположността. — Монреале се заслуша напрегнато. — Не съм го срещал досега… Предполагам, че принуждават усойницата да, ъъ… съжалявам, Фиамета… да ухапе единия или и двата трупа. Изглежда, това е част от заклинанието за консервиране.

Още тракане, а после внезапно вик: „Внимавайте! Мята се…“ „Не я пускайте…“ Бърз тропот на крака. „Хванете я!“ „Ти я хвани!“ „Отиде под масата!“

Кратка тишина.

— Вие сте с ботуши, милорд — многозначително рече Вители.

— Те едва ли ще предпазят ръцете ми, когато ги пъхна под масата в тъмното, ако за това намекваш — студено каза Феранте. — Ти бръкни да я вземеш. Или й направи заклинание да излезе. Нали си маг.

— Вече нямам сили да правя заклинания. — Слабият глас на Вители потвърждаваше думите му.

Феранте изсумтя, но не възрази. След малко каза:

— Сутринта ела и почисти тук. Хем ще виждаш по-добре, хем ще си събрал сили. Тогава можеш да я хванеш. Стига да не е избягала под прага. Хайде, слизай вече.

— Да… милорд — уморено рече Вители.

Внимателно тупване — Вители, скочил от масата? — бе последвано от още шумолене и тропот, стъпки, затваряща се врата и стърженето на ключ в желязна ключалка. После настана пълна тишина. Когато откъм прозореца на абатската работилница пропя славей, Фиамета подскочи. Пламъчето на свещта затрептя.

Амброзио се зае да запали нови свещи. Допълнителната светлина сякаш върна всички в настоящето. Монреале потри набразденото си от дълбоки бръчки лице. Фиамета разкърши схванатите си от напрежението мускули. Барабанчето не проговори повече — явно Тур беше избягал по някакъв начин от стаята преди Феранте и личният му магьосник да влязат. Фиамета можеше само да се радва, че не е станал свидетел на отвратителното насилие над тялото и духа на брат си.

— Папа не прие ужасното приношение на Феранте… нали, отче Монреале?

Монреале й отправи кратка, насилена усмивка.

— Двамата некроманти решиха, че усилията им са се увенчали с успех. Но може и да грешат. Самоизмамата е често срещан недостатък сред онези, които се занимават с черните изкуства.

Фиамета прецени, че слабата утеха в думите му е родена от желанието му да я успокои и едновременно с това да бъде честен. А Монреале си беше Монреале и честността бе взела връх. В известен смисъл Фиамета беше доволна.

Амброзио издърпа един дървен стол за абата и високо столче за себе си и се отпусна тежко; челото му бе набръчкано озадачено.

— Кой е Джакопо Спренгер, отче? Освен че е Николо Вители, придворният на лозимонския лорд?

Монреале се облегна уморено назад с вид на дълбоко разстроен човек.

— За момент си помислих, че е истински демон. Докато не се сетих за едно по-правдоподобно обяснение. Преди десетина години орденът ме прати да уча висше духовно магьосничество в Болонския университет, под ръководството на кардинал Кардини. Така щях да придобия нужната квалификация, за да издавам разрешителни на майстори магьосници като твоя баща, Фиамета. По онова време в моя колеж имаше един блестящ студент от Милано на име Джакопо Спренгер. Произходът му беше скромен, но бе успял да получи бакалавърски степени по седем свободни изкуства и скоро щяха да го издигнат в най-младия доктор по теология и магия за всички времена. Твърде млад, ако питат мен. Блестящ, но не и… мъдър. Това се случва понякога. — Монреале въздъхна. — Обучаваше се за инквизитор. Това също бе твърде тежък товар за възрастта му, макар да се боя, че интелектуалната му гордост беше толкова голяма, че последен би го признал. Задълбочи се в изучаване на черното вещерство, уж за да е в помощ на Инквизицията като специалист подушвач и за да изкоренява злото от вещици, покварени от общуване с демони. Работеше върху трактат, които възнамеряваше да посвети на папата и който бе нарекъл „Чук за вещици“. Темата го вълнуваше силно. Твърде силно, както разбрахме впоследствие, и както се оказа — прекалено късно. Беше се поддал на изкушенията на обекта, който проучваше, както се случва понякога с магьосниците. Започнал да прави експерименти в сферата на демонологията и скоро загубил контрол. Кой ще пази пазителите? — Монреале се втренчи в пламъка на свещите и потри изтръпналото си от изтощение лице. — Боя се, че имах немалко участие в разкриването на неговите, ъъ, нощни занимания. Изключиха го и без много шум го дадоха под съд, така че да не навредят на реномето на университета. Аз свидетелствах срещу него. Но преди да бъде издадена присъдата, той се самоуби в килията си. Изпил някаква отровна тинктура, която му внесли тайно — или поне на мен така ми казаха. Сега си мисля, че трябва да се изнесли тялото му, докато е било още живо, макар и с всички смъртни признаци, подправени с помощта на медицински и магически средства. Кардинал Кардини, моя милост и един доктор от правния колеж съставихме комисия и се нагърбихме със задачата да прегледаме записките му. Отначало кардинал Кардини смяташе просто да занесем книгите му в библиотеката, докато ни остане време да ги прегледаме обстойно. Спренгер беше жаден за знания и имаше феноменална памет — сбирката му от заклинания, поверия и слухове можеше да изпълни десет тома. Но му липсваше здрав усет. Езикът му беше изящен, дори завладяващ, но като учен беше слаб, лековерието му нямаше граници, а разбирането му за правната страна на нещата… докторът от правния колеж направо вдигна ръце. Спренгер съвсем сериозно препоръчваше обвинените в черна магия вещици да бъдат заставяни чрез мъчения да назоват съучастниците си! Знам с какви изтезания си служи Светата инквизиция, познавам и хората, които ги прилагат — можете ли да си представите пороя от хвърлени наслуки обвинения, които биха завалели, всяко предизвикващо нови арести и нови обвинения… ами че за нула време би пламнала цяла околия! План, който би довел до масова истерия. Мисля, че всичко това бе въплъщение на Спренгер — дневния Спренгер, — водещ отчаяна битка срещу своето нощно аз. Препоръчах книгата и всичките му записки да бъдат изгорени.

Амброзио, самият той учен по своя си скромен начин, примигна. Монреале разпери ръце.

— А ти какво би направил? По-добре да изгорим книгата, отколкото бедните стари вещици, които, съдя по собствения си опит — а и ти по твоя, работил си в селски райони — в девет от десет случая са или каканижещи старици със замъглени умове, или плод на злобата на някой съсед, който се опитва да хвърли другиму вината за смъртта на зле гледаната си крава, или за някое друго съвсем естествено явление като градушка например. А и книгата беше изтъкана от лоша теология, пренебрегваща силата на Христовото име… изключително опасна. Изгорихме всичко, до последната страница. Кардинал Кардини не беше съвсем убеден, че постъпваме правилно, но аз се чувствах като хирург, който успешно е спрял развитието на гангрена, като навреме е ампутирал засегнатия крайник. Но както и да е, самият Спренгер беше, по времето на своята, както ние мислехме, смърт, напълно покварен и волята му бе насочена изцяло към овладяването на демонична сила. Въпреки всичко, в нощта, когато ми казаха, че се е самоубил, аз се почувствах лично отговорен за загубата на една разминала се с Бога душа и сякаш чувах как Дяволът ми се надсмива. — Монреале поклати глава.

— Какво ще правим сега, отче? — попита Фиамета, когато мълчанието се проточи.

Иронична усмивка, изпълнена с болка, изкриви устните на Монреале.

— Бог знае. Аз мога единствено да се моля Той да сподели с мен знанието си.

— Но трябва да направите нещо, да ги спрете! — рече с треперлив глас Фиамета. — Това е черна магия, свещените ви клетви ви задължават да се борите срещу черната магия! Утре се канят да заробят бедния капитан Окс. После и папа. А след това ще пристигнат войските на Феранте и вече няма да имаме никакъв шанс!

— Ако ще… опитваме нещо, трябва да е преди да е пристигнала пехотата от Лозимо — почтително се съгласи Амброзио.

— И без да го казваш, го знам — сгълча го Монреале. После овладя с видимо усилие раздразнението си и изпъна приведените си рамене. — Задачата не е лесна. Трудно е да мобилизираш сила, която да е достатъчно мощна, за да спре Феранте, и в същото време да е неопетнена от черната магия, на която се осланя той. И най-малкото нечисто намерение може да се промъкне незабелязано и да застраши душата.

— Но… всички разчитат на вас. То е като да си войник. Войниците вършат ужасни неща, но ние се нуждаем от тях, за да ни защитават от… от други войници — каза Фиамета.

— Не е нужно да ми казваш какво правят войниците — сухо рече Монреале и Фиамета се изчерви. — Този зловреден довод ми е добре познат. Виждал съм да го използват като оправдание за престъпления, които дори не можеш да си представиш. Но в същото време…

Фиамета присви очи.

— Има нещо. Имате нещо предвид, нещо, което можете да направите, нали? Нещо магическо.

— Трябва да се помоля.

— Доста време прекарвате в молитви. Още ли ще се молите, когато войскарите на Феранте се изправят пред портата на „Свети Джеронимо“ и я сринат? Докато Феранте управлява духове с едно махване на ръката си? — разгорещено попита Фиамета. — Ако само ще се молите, защо още сега не предадете лорд Асканио и всичко да се свърши? Защо не вчера?

— Бихме могли да отложим борбата за по-добри дни — бавно каза брат Амброзио. — Да изчакаме и по-късно да повдигнем обвинение в черна магия срещу Феранте.

— И откъде ще намерим Херкулес, който да арестува злодеите, след като са се окопали като неоспорими господари и владетели на две херцогства? — тихо рече Монреале, загледан в пламъците. — Спренгер трябва да ме помни, точно както го помня аз. Знам, че ме помни, иначе не би се крил толкова грижливо от погледа ми. Не знам дали ще доживея да отправя обвинения срещу когото и да било.

— Тогава?! — викна Фиамета.

Пръстите върху броеницата в скута му застинаха. Той я погледна изпод рошавите си сиви вежди.

— Аз не съм… силен маг, Фиамета. Не колкото баща ти, дори не колкото някои от по-дребните магьосници тук, в Монтефолия… Бог ми е свидетел, че се опитах да стана, навремето. Това е товарът, който нося — да имам знания, по-големи от таланта ми. Онези, които могат, го правят. Тези, които не могат…

Амброзио го прекъсна с кратко възмутено изпуфтяване и размаха протестиращо ръце.

— Не е така, отче!

Едното ъгълче на устата на Монреале се кривна нагоре.

— Добри ми братко. И по какви стандарти ме оценяваш? Да не мислиш, че само монашеското призвание ме държи тук, в Монтефолия? Първокласните таланти отиват в Рим, отиват в Светия колеж. По-неспособните мъже остават погребани в провинцията. На млади години си мечтаех как ставам маршал преди да съм навършил двайсет и пет. Зарязах военните си тежнения, само за да ги заменя с мечтите как ставам кардинал и маг преди да съм навършил трийсет и пет… И Бог най-накрая ме дари със смирение, защото е знаел, че имам нужда от него. Спренгер — в случай, че Вители наистина е той — имаше талант, по-голям от мъдростта му. А сега, след десет години, през които е усъвършенствал тъмните си умения, си е намерил и могъщ покровител, който го защитава, осигурява го и от когото черпи животинска жизненост — защото Феранте притежава изключителна сила на волята, не се заблуждавайте. Прибавете към това и окован дух със силата на майстор Бенефорте и мощта, с която разполагат, би била… — Той замълча.

Амброзио се изкашля.

— Признавам, отче, че от думите ви стомахът ми се връзва на възел.

— Моето призвание е да спасявам души, не живот. — Пръстите на Монреале прехвърляха трескаво зърната на броеницата.

— Душите могат да бъдат спасени и по-късно — настоятелно посочи Фиамета. — Загубите ли живот, губите живот и душа едновременно.

Монреале я стрелна с неразгадаем поглед.

— Някога мислила ли си дали да не се заемеш със сериозно учение, Фиамета? Но не, полът ти го забранява.

Разтърси я внезапно прозрение.

— Вас не ви е страх да не загубите душата си. Страх ви е да не загубите. — Страх го беше самообвинението му във второразредност да не се потвърди окончателно.

Амброзио си пое шумно дъх при тази груба обида, но Монреале само се усмихна по-широко. Очите му се криеха под полуспуснатите клепачи, неразгадаеми.

— Върви да си лягаш, Фиамета — каза той накрая. — Амброзио, ще пратя брат Перото да дежури край това ухо през нощта. Макар да подозирам, че за момента представлението свърши. — Той стана. — Аз ще бъда в параклиса.