Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (18)

18.

Фиамета се надигна и седна. Ломотещият несвързано беззъб лозимонец се гърчеше в ръцете на двама от войниците, които не бяха видели случилото се в ямата за отливане. Третият войник тъкмо бе успял да скъса веригата на пленника с няколко удара с меча си. Освободеният се отплати за усилията му, като го събори на земята в стремежа си да се добере колкото може по-бързо до изхода. Гръмотевица изтътна в среднощното небе и разтресе къщата.

Ръцете на Ури, едната стиснала извития меч, другата — огнената глава на Медуза, се показаха над ръба на ямата. Червени бронзови мускули заиграха, докато се надигаше. Великолепен гол герой от сказанията. Дори и в светлика от горящата галерия той грееше със своя собствена тъмночервена светлина, с изключение на очите, които светеха жълто-бели. „Сигурно магията го държи цял при тази температура“ — замаяно си помисли Фиамета. Очертанията му бяха по-изчистени, по-съвършени дори от восъчното копие на тялото му, което беше направил баща й. Тур скочи с лекота в ямата, за да си прибере чука, който явно му вдъхваше точно толкова увереност, колкото смущаваше зяпащите го отдалеч врагове.

Нажеженият бронзов Ури погледна надолу към студения Ури от плът, после вдигна очи към Тур. Двамата братя се погледнаха и дори в лишеното от израз жежко-жълто сияние на метала Фиамета прочете съжаление, тъга и нещо като обич, примесени с решителност и гняв.

Тур, чиито сини очи искряха от влагата, събрала се в тях, вдигна чука си в тържествен поздрав.

— Води ни, капитан Окс. В името на Бог, Брюинвалд и дук Сандрино.

— Следвай ме, момче — отвърна Ури с ленива усмивка, — и ти обещавам представление, за което да разказваш на племенничките и племенниците ми. И гледай да не се бавиш много с направата им. — Бронзовият му глас ектеше като ниските тонове на орган, дълбок, силен и с обертонове, способни да вдигнат мъртвите от гробовете им, и в същото време пак си оставаше гласът на Ури. Жълтите му очи откриха Фиамета, която тъкмо се изправяше. — Не разполагам с много време. Давай да ги почваме.

— Води. Ние ще те следваме — каза задъхано Фиамета. Къщата й гореше. И какво от това? Тя й обърна гръб.

Ури сведе поглед към четиримата лозимонци, които си бяха възвърнали някак куража. Стояха близо един до друг, предвидливо застанали с гръб към коридора, който водеше към входната врата. Ури сви здраво пръсти около дръжката на меча си и бавно тръгна към тях. Пръстта почерняваше и пушеше под тежките му стъпки.

Беззъбият лейтенант стисна меча, призова остатъците от храбростта си и се спусна към приближаващия се гигант. Мечът му отскочи от голия хълбок на Ури и едва не му извади ръката от рамото. Ури вдигна главата на Медуза и я стовари върху черепа на убиеца си. Лозимонецът падна, разтресе се конвулсивно, краката му изритаха няколко пъти, после застина безжизнен. Оцелелите заотстъпваха, като приклякаха и се прикриваха един друг в някакво подобие на боен ред, поне докато не стигнаха до разбитата входна врата. Сетне подобието на дисциплина се изпари моментално и те хукнаха по улицата. Фиамета понечи да вдигне меча на мъртвия, просто за всеки случай. Яркочервеното оръжие на Ури беше впечатляващо, но тя не беше сигурна дали бронзът — при това омекотен от висока температура бронз — може да се справи с оръжия от закалена стомана. После си даде сметка, че Ури не може да си смени меча. Той беше вложен, едно с ръката му.

Тур прегърна Фиамета през раменете и двамата последваха Ури на улицата. Фиамета спря, сащисана от тълпата, която се беше стекла там. Десетки хора се блъскаха неспокойно пред къщата — мъже, момчета, дори няколко жени, кои с връхни дрехи, кои наполовина облечени, кои по нощни ризи. Фиамета позна лицата на неколцина съседи.

Лоренцети, нотариусът, който живееше до тях, изтича към нея. Лозимонците бяха оплячкосали и неговата къща. Главата му още беше превързана вследствие на неразумната му съпротива.

— Фиамета! Какво става? Какво си направила?

— Къщата ми гори — безизразно каза тя. С уплашени викове хората се дръпнаха встрани от Ури, макар и не много далеч. Пулеха се и викаха, настояваха за обяснение. — Създадохме бронзов герой, воин, който да се изправи срещу лозимонците вместо нас и да освободи Монтефолия. Тръгнали сме да убием Феранте. Моля, отдръпнете се.

Тримата останали лозимонци бяха спрели и отново се бяха подредили в боен ред оттатък тълпата. Един от съседите на Фиамета — Бембо, свещарят — вдигна факла над главата си, после се появиха още факли, откъде — Фиамета нямаше представа, пламъците ставаха все повече и повече и накрая цялата улица засия.

Лоренцети примижа и заекна:

— Т-т-ова не е ли Ури Окс, швейцарецът на Сандрино? Играл съм на зарове с него. Дължеше ми половин дукат, когато умря… Хей! Ури!

Ури вдигна меча си за поздрав, доволен, че са го познали.

Лоренцети отстъпи крачка назад, ококори се, после разпери ръце и се поклони.

— Е, моята благословия я имате. Хей! Направете път, вие там! — Размаханите му ръце разделиха тълпата. Лозимонците внезапно се оказаха обградени от две вражески редици. После настана странна тишина. Миг по-късно излетя паве, метнато от разгневен младеж, и издрънча в металния нагръдник на един от лозимонците. Войникът залитна. Ури тръгна по улицата между хората. Фиамета и Тур, хванали се за ръце като деца, вървяха малко след него. Откъм монтефолианците се надигна рев, който напомни на Фиамета за рева на нагорещената пещ. Лозимонците се обърнаха и побягнаха, този път без да спират или да поглеждат назад.

Викове заехтяха из улиците. Кепенци се отваряха с трясък по горните етажи и глави в нощни шапки накацаха по прозорците. Викове на любопитство и страх заваляха като дъжд. Фиамета погледна през рамо. Хората ги бяха последвали, отначало по един и по двама, после в поток, после в река. Врати се отваряха широко и прииждаха още хора. Появиха се ножове и ками, дори няколко меча, както и други оръжия, още по-импровизирани — брадви и чукове, тояги, мотики, кирки и дори един ръждясал сърп. Дебела жена се присъедини към тълпата, въоръжена с огромен тиган. Още факли изникнаха високо над главите на хората. Фиамета нямаше представа какво си въобразяват че следват онези най-отзад — нещо средно между парад и нападение, хора въодушевени, грозни, решителни и объркани.

И нищо общо с безшумното, тайно среднощно промъкване по улиците на Монтефолия, което беше планирала. Ури и без това едва ли можеше да мине незабелязан, както грееше яркочервен в мрака. Ако някога Инквизицията я изправеше на съд за тазнощните й дела, щеше да разполага с хиляди очевидци.

Светкавица разпука небето. Първите няколко тлъсти, студени дъждовни капки пернаха вдигнатото нагоре лице на Фиамета. Възвираха мигновено по тялото на Ури и се провлачваха след него в миниатюрни следи от прозирна пара. Стъпалата му съскаха по навлажняващия се, лъщящ калдъръм. „Много си студен — насочи мисълта си към дъжда Фиамета. — Спри, върни се, рано ти е!“ Препъна се. Тур я стисна и я задържа на крака.

Стигнаха до подножието на хълма и тръгнаха нагоре към замъка. Нямаше надежда, абсолютно никаква надежда, да се промъкнат през портите и да изненадат Феранте. Лозимонски войници вече тичаха по стените и палеха факли. Чуваше се ръждивият писък на спускащата се вертикална решетка. После огромните, тежки дъбови врати се затвориха с трясък, чиято сила не отстъпваше на гръмотевичния екот, цепещ небето над черното езеро.

— Не — извика в паника Фиамета. — Какво ще правим сега? Феранте няма просто да ни чака там, докато, докато…

Ури й се усмихна през рамо.

— Спокойно. — Той спря на десетина крачки от портата на замъка. Стоманена стрела свирна отгоре, заби се в рамото му и остана там. Той се отърси, бръсна я с ръка като досадно насекомо и огледа портата. — Фиамета, затопли ме.

— Piro — викна Фиамета, подреждайки с мъка заклинанието сред хаоса, настанил се в главата й. Но познатата й до болка последователност успя някак да я успокои. — Piro. Piro.

Ури вдигна ръката, в която държеше меча.

— Засега е достатъчно. — Приближи се до дъбовите врати и ги докосна. Дървото почерня и избухна в пламъци. Ури провря ръце през отворилата се пролука и започна да кърти с лакти и ритници дървото, сякаш беше изгнила прахан. Пламтящи отломки захвърчаха на всички страни. Фиамета и Тур наведоха глави, после клекнаха.

Стъпките на Ури прокънтяха в тъмния проход между двете охранителни кули. Няколко крачки по-нататък напредъкът му бе спрян от вертикалната решетка. От дупката горе един загубил ума и дума лозимонски войник изля съд с врящо масло върху главата му.

Ури започна да се смее със звук като от огромен бронзов тромпет. Завъртя се под огнения поток, сякаш бе освежаващ душ, като човек под водопад, който се наслаждава на силните струи по голата си кожа. Обзети от кой знае какво мисловно безумие, лозимонците изляха още два съда с врящо масло, преди на някой от офицерите им да му светне, че с това никак не си помагат. Пламъците весело танцуваха по лъскавото тяло на Ури. Той тръгна наперено към решетката.

Провря ръката си с меча през един от квадратите от ковано желязо, уви я около една от пречките и дръпна силно. Желязото се счупи с пукот. После още едно и още едно, докато не се отвори достатъчно голяма пролука, за да мине през нея в цял ръст и с изпъчени гърди. Фиамета хукна след него през загасващите пламъци. Тур тичаше на крачка след нея. Спря, колкото да разшири отвора в решетката с няколко умело насочени удара с чука за удобство на идващите след тях. А след тях наистина напираха хора, напук на стрелите, които ошашавените хора на Феранте успяваха да изстрелят от стените над тях. Втурваха се наляво и надясно, на групички от по няколко души, разпръсваха се из замъка, за да накажат мъчителите на Монтефолия. Тълпата отзад задръсти портата, после си проби път.

Фиамета клекна на калдъръма, останала без дъх и ококорила очи. Ури излезе във вътрешния двор и го освети като човешка факла. Довян от поредния порив на вятъра дъжд се изпари в лека мъглица над главата и раменете му.

— Уберто Феранте! — ревна той. Камъните откликнаха уплашено с трескав ек. — Уберто Феранте! Излез!

Неколцина лозимонски войници изхвърчаха от вратата на замъка и се втурнаха надолу по мраморното стълбище. Войнственият им ентусиазъм излиня и те замръзнаха, когато видяха какво ги е предизвикало. Спогледаха се ужасено.

Феранте излезе на площадката пред вратите и огледа двора. Носеше лъскава плетена ризница, сребристозлатна в танцуващата огнена светлина, и познатите на Тур черни панталони и ботуши. Нямаше нито шапка, нито шлем и няколко дъждовни капки лъщяха в тъмната му коса като диаманти. За миг остана неподвижен, сетне изтегли меча си с бавно, съзнателно изстъргване, което сякаш продължи вечно и от което Фиамета я заболяха зъбите. После обърна глава и извика през рамо:

— Николо! — Вирна брадичка, хвърли кратък поглед към северната кула при портата и вдигна меч в поздрав към някого, когото Фиамета не можеше да види, сякаш казваше: „Посвещавам тази смърт на теб!“. Сетне, нащрек, с готов за битка меч, бавно тръгна надолу по стълбите.

Стражите му, като хвърляха неспокойни погледи назад, се разтеглиха в защитно ветрило пред него. Формацията им издържа няколко мига, докато Ури не вдигна ръце и не тръгна към тях. Тогава се разбягаха до един. Феранте ги гледаше как го изоставят. Не беше изненадан, само лека иронична усмивка потрепваше на устните му. Но все пак отвори уста и извика:

— Николо! — И още веднъж, по-силно: — Николо! При мен, веднага!

Дали Феранте не усещаше, че противникът го превъзхожда? Поне на Фиамета й се струваше, че е така. Но ето че той продължаваше да стои на последното, посребрено от дъжда стъпало и не отстъпваше.

— Той е зъл — прошепна Тур. — Но…

Фиамета също го беше почувствала.

— Смел. Или черпи сили от напрежението на момента. — Нищо чудно, че хората го следваха. Понякога Фиамета се бе чудила защо казват, че ангелите проливали толкова много сълзи над грешниците. „Те не плачат заради злото. Плачат заради доброто, задушено от него.“

— Значи си ти — започна Феранте и облиза устни. — Некадърният гвардейски капитан на Сандрино се въздига от вълните като Венера. Мислех, че сме те убили.

— Значи си ти — каза Ури, опитвайки се да не пада по-долу в иронията. — Моят некадърен убиец. Искаш ли да опиташ още веднъж? — И вдигна червения си меч като покана. Феранте, помисли си Фиамета, се справяше по-добре с иронията. Идваше му отвътре. Но гневът на Ури гореше видимо, в надигащи се вълни от жар, и каквото не достигаше на думите му като острота, се компенсираше от сила.

Феранте килна глава на една страна, усмихна се криво и слезе от последното стъпало на двора.

— Мисля… че ти си по частта на моя секретар. Но ще направя всичко по силите си да те забавлявам, докато той пристигне. — И викна раздразнено: — Николо!

— Какво ли го задържа толкова? Мислех, че ще тича насам като ужилен — прошепна Тур.

— Мисля, че знам — прошепна в отговор Фиамета със свито сърце. Но все още не можеше да хукне из замъка да търси баща си. Трябваше да остане с Ури и да продължава да го нагрява.

Феранте нападна.

Първата схватка беше кратка. Нападът на Феранте преодоля защитата на Ури, но ударът само издрънча безсилно в бронзовата му плът. Феранте отскочи, изтръпналите му пръсти стиснаха здраво меча и последните следи от ирония по лицето му се стопиха. Нападна отново, опитвайки се да прониже жълтите очи на Ури, после се отдръпна, стиснал зъби и съскащ от болка, защото насочената с убийствена сила към черепа му глава на Медуза го бръсна по бузата, която моментално се покри с ивица белезникави мехури.

— Не може да победи, би трябвало да бяга. Защо не бяга? — трескаво прошепна Фиамета. Искаше Феранте да избяга. Да се прояви като страхливец, да, като напълно заслужаващ презрението й нещастник. Но вместо това той отново се хвърли към Ури, мечовете им се сблъскаха…

— Приема го като изпитание за себе си — внезапно каза Тур. — Иска да бъде най-добрият. Иска да знае, че е най-добрият. И иска всички останали също да го знаят.

— Той е луд!

— А Ури защо се бави? Защо просто не го сграбчи и не го смачка?

Замисълът на Ури най-после стана ясен — той подлъга Феранте, който се спъна и падна назад върху мраморните стъпала. Мечът на Ури се стрелна напред и го прикова там, върхът му бе притиснат към същото място върху плетената ризница, където се бе намирала и смъртоносната рана на самия Ури. Бронзовото лице се скова от гняв и той се облегна на меча с цялата нечовешка тежест на металната си снага.

— Николо! — изкрещя Феранте. Най-сетне в гласа му се бе промъкнал чисто човешки ужас.

„Свършено е с него“ — помисли си Фиамета. „Свършено е.“ Но не се зарадва.

Ризницата се скъса и мечът прониза гърдите на Феранте, изгаряйки плътта и закалявайки острието с едно-единствено движение. Ури стоеше приведен, приковал Феранте под себе си, и дълго не помръдна.

Вители изхвърча от вратата на замъка и се дръпна миг преди да се е блъснал в мраморния парапет. Черната му, обсипана със символи роба се развяваше след него. После той размаха триумфално десния си юмрук. На показалеца му грееше златен пръстен с маска с образа на брадат мъж.

— Милорд, успях!

Фиамета извика безмълвно, юмруците й се стиснаха безпомощно. „Закъсняхме…“

Феранте погледна Вители и изрече накъсано:

— З… абави се… Н… иколо. Н… арочно ли?

— Не! Господи! — изкрещя ужасено Вители, като го видя прикован на стълбите. Но закъсня с един удар на сърцето и думите му не убедиха никого.

— Не ме… лъжи, Николо. Мразя хората, които лъжат. Видях те как се криеш зад вратата. Чакаше. Видях бялото на очите ти. Проклети да са очите ти, Николо… — Устата му се отвори широко и лицето му се изкриви в предсмъртна агония, когато Ури стъпи с единия си крак върху гърдите му и изтегли меча си.

За миг Ури се поколеба, вдигнал подозрителен поглед към магьосника. Лицето му бе застинало до такава степен, че наистина приличаше на бездушен метал. После, с два скока, под които мраморът се напука, Ури изкачи стъпалата, делящи Вители от вратата. Вители се преметна с една ръка през парапета и скочи на двора. Коленете му се подгънаха и той изпъшка, но после се изправи и отскочи назад, за да си осигури свободно пространство, а ръцете му заприглаждаха кадифената роба.

— Спипах те, нещастно подобие! — изврещя той към Ури. — Студът ще те смрази на място и птици ще гнездят в ушите ти! — Той замърмори нещо, направи няколко жеста и Ури, който слизаше решително към него, забави крачка. Червеното му сияние избледня и вместо него залъщя бронз — по носа, ушите, пръстите на краката. Ури измъчено вдигна меча си.

— Piro, piro, piropiropiro! — изкрещя Фиамета. Ури се отърси, целият нажежен до червено, и отново тръгна напред; движеше се като котка по калдъръма, заобикаляйки Вители в търсене на удобна позиция за нападение. Фиамета се строполи на четири крака.

Вители й хвърли бърз поглед, който казваше: „По-късно. И ще ти се иска никога да не си се раждала“ — но после се видя принуден да насочи цялото си внимание към Ури. Заотстъпва и потърка новия си пръстен. Приглушеното му мърморене набра сила, после се извиси във вик:

— Освобождавам те! Лети, отвързан и на воля!

Бронзовият Ури се закова на място. Вители, присвил тържествуващо очи, пристъпи да огледа вкаменения герой.

— Не! — изпъшка Тур. — Това беше заклинанието на баща ти, Фиамета! Онова, което ти каза, че използвал, за да освободи духа на бебето от първия сребърен пръстен на Феранте. Провалихме се! Господ да ни е на помощ — и на нас, и на Ури! — Той стисна здраво чука, впил поглед във Вители, и напълни дробовете си с въздух, готов да удари при несъществуващи изгледи за успех. Издулият се от самодоволство некромант се хилеше на безмълвната статуя.

— Чакай! — изсъска Фиамета, изправи се някак на крака и стисна ръката на Тур. — Нещо не е наред, не е наред, чакай!…

Бронзовият Ури също се ухили и шепотът му отекна сред стените на замъка:

— Не можеш да ме освободиш. Аз не съм окован.

И мечът му изсвистя и отсече главата на Вители, но не преди думите му да бъдат чути и разбрани, така че последното изражение върху черновеждото лице, докато главата се въртеше във въздуха, бе на най-дълбоко озадачение.

Главата падна на земята, търкулна се и спря.

Настана тишина, после плисна дъжд. Фиамета се огледа. Стотина души наблюдаваха сцената, свили се покрай стените около двора. Три неясни бели петна от лицата на три жени се притискаха към тесните прозорци на северната кула. Повечето свидетели бяха монтефолиански граждани, както и неколцина замаяни пленени лозимонци. Далечни викове, писъци и трясък долитаха от разни места в замъка, докато последните оцелели от хората на Феранте биваха изтласквани от тълпата. Кръвта на Вители по калдъръма вдигаше пара в студения въздух. Ури беше отстъпил назад под дъжда и от тялото му също се вдигаше пара. Червеното му сияние потъмняваше и металическият блясък на бронза вече се прокрадваше тук-там. Студ и нещо като самотно предчувствие угасиха триумфа в очите му. Скоро трябваше да напусне временното си метално тяло. „За да отиде къде?“

И къде беше папа? Тя се сети за новия златен пръстен на ръката на мъртвия Вители и тръгна към него. Трябваше да го вземе. Може би абат Монреале щеше да знае какво да прави с него. Сигурно беше възможно баща й да се освободи от пръстена и пръстенът да се освободи от волята на Вители, защото как можеше един мъртвец да е окован към друг?

Феранте също пълзеше към обезглавеното тяло на Вители, потресено осъзна Фиамета. Не беше мъртъв! Горещото острие, изглежда, бе обгорило кръвоносните съдове, така че въпреки натрошените си ребра Феранте не губеше кръв толкова бързо, колкото бе кървил Ури при същата рана. Лицето му бе пръстена маска на решимост и болка.

Тя хукна към пръстена. Тур я последва с чука, макар на Фиамета да не й се вярваше, че Феранте все още представлява физическа заплаха за когото и да било. И все пак имаше някакво извратено величие в непрекършената му воля, която влачеше безполезното му тяло по мокрия калдъръм.

Но когато посегна към дясната ръка на Вители, някакъв студен мощен порив я блъсна назад. Феранте също се сгърчи, вдигнал ръка да се защити от невидимия удар. Изглежда, усилието бе скъсало нещо в тялото му, защото той изохка, после тъмните му очи застинаха, за да не се затворят никога повече. Фиамета клекна и зяпна. Не вярваше на очите си.

Някаква форма се сбираше над трупа на Вители, сякаш нощта се превръщаше в нещо осезаемо. Тъмен мъжки силует, чернота, по-дълбока от всяка сянка в осветения от факли двор. Вътре в черния човек сякаш се провиждаха други малки, наполовина погълнати духове, дузини, деформирани и агонизиращи.

— О, не! — задавено възкликна Тур. — Създадохме още един дух! Никога ли няма да се свърши?

— Не — прошепна Фиамета. — По-лошо е. Много по-лошо. Създали сме демон. — Къде беше папа? Вътре в тъмния човек? Един от онези поддухове беше съвсем пресен и го мъчеше огромна болка.

Лицето на тъмния човек се разбуди, изостряйки се в ясно различими и познати черти. Черните очи на Вители се отвориха и засветиха със свое собствено червено сияние. Изглеждаше не по-малко изненадан от Фиамета. Обърна ръце с дланите нагоре и ги заоглежда смаяно. Ярка светлина обгърна един от черните пръсти. Вители отметна глава и се изсмя, осъзнал новото си битие и сила.

— Получи се! Жив съм! И вече съм безсмъртен! — После буквално подрипна от радост и заметна поли в ироничен поклон към Ури, който стоеше замръзващ и зашеметен. — Приеми дълбоката ми благодарност!

Ето че го беше направила, нещастно си помисли Фиамета. Абат Монреале, в една от многобройните си проповеди на тази тема, беше описал греха като допускането на наистина сериозна грешка, която води след себе си непоправими последствия. Сега тя се взираше в собствената си огромна грешка и мислеше: „Осмият смъртен грях наистина е глупостта“. И невежеството. Нямаше никаква представа как да се пребори с един демон, абсолютно никаква. Но беше дълбоко убедена, че ако Вители избяга, последствията ще бъдат ужасяващи.

— Какво си направил с татко ми? — с треперещ глас извика тя на демона Вители.

Съществото впи червените си очи в нея.

— Сега волята му ми принадлежи — прошепна Вители с глас, студен като лед. — Ти закъсня. — После се усмихна гробовно. — Той също закъсня. — Лицето му се вдигна към портата.

Конски копита изтрополиха върху мокрия калдъръм. Сърцето на Фиамета подскочи и й се прииска да закрещи от триумф и облекчение. Беше абат Монреале — идваше да ги спаси, яхнал бял кон.

— Фиамета! Тур! — извика той.

Радостният вик се стопи в гърлото й, докато попиваше с очи съмнителните подробности. Първо на първо — конят. Тя познаваше този кон. Дори и кавалерийското седло, което Монреале бе взел отнякъде, не успяваше да прикрие хлътналия му гръб. Дъхът свистеше и свиреше в дробовете му, ноздрите се издуваха червени върху посивялата муцуна, изражението му беше жално, а краката му трепереха. Абат Монреале със сигурност беше чудотворец, обичан от Бога, щом беше успял, незнайно как, да накара добичето да тича по нанагорнище.

Монреале беше облечен със сивото си монашеско расо, под което стърчаха голите му крака, а сандалите му се бяха наполовина изхлузили в резултат от бъхтенето по хълбоците на стария кон. В двете си ръце някак успяваше да държи жезъла си, юздите и две шишета. Косата му стърчеше също както и рошавите му вежди, а на челото си имаше голяма червено-синя цицина.

— Фиамета! — извика отново той и спря, когато видя живата картина във вътрешния двор.

— Канех се да кажа — продължи той със странен, спокоен, небрежен тон: — „Фиамета, каквото и да правиш, не убивай Вители.“

Сивите му очи се вкопчиха в безмълвен двубой с червените зъркели на демона. Фиамета с благодарност усети как се изплъзва от опасното внимание на Вители. Цялата фигура на Монреале изглеждаше нелепа, с изключение на очите.

Без да откъсва поглед от Вители, Монреале преметна десния си крак над приведения врат на коня и с лекота скочи на земята. Пъхна шишетата в джобовете на расото си, вдигна жезъла пред себе си и прокара замислено ръка по дължината му. Тръгна напред, после спря рязко, сякаш усетил същия студен удар, който беше отблъснал Фиамета.

— Джакопо Спренгер. Макар душата ти да е отделена от тялото, ти все още съществуваш частично в света на волята. Докато волята ти е свободна, ти все още можеш да се покаеш, да изповядаш греховете си и да прославиш вярата. Кълна ти се, Бог е по-велик от всяко зло, което си в състояние да обладаеш. Спри. Спри сега и промени лицето си! — Гласът на Монреале бе изтерзан и искрен.

Беше яздил през нощта не за да убие Вители, а за да го спаси, осъзна Фиамета. Осъзна и каква страховита опасност се крие в това. Вители можеше да се опита да измами Монреале, да го предизвика достатъчно, за да приспи бдителността на абата. Въпреки всичките му съмнения, собствената му съвест щеше да застави Монреале да направи един последен опит да спаси душата на Вители…

Но гордостта, която силата вдъхваше на Вители, на свой ред го изпълваше с презрение към преструвките. Той се прекръсти подигравателно, дори обидно. Следващият жест доведе до нещо по-осезаемо и когато завихрилите се бясно цветове се прочистиха от очите на Фиамета и ревът се стопи в ушите й, абат Монреале беше паднал на колене и то не за да отправи молитва към Бога. Въпреки това той размаха жезъла и атакува на свой ред — Вители сякаш се вгъна сам в себе си, но само за миг.

Ури вече не можеше да помогне. Охлаждаше се до студен бронз пред очите на Фиамета, а в нейния дух не беше останал достатъчно огън, за да го стопли отново. Не можеше дори да се задържи права и падна на колене, после на четири крака и накрая легна на мокрия калдъръм. Всеки минаващ край нея лозимонец можеше да й пререже гърлото, а тя щеше само да го гледа тъпо като овца на заколение. Тур клекна притеснено край нея и я хвана за раменете.

Оковният пръстен. Златото лъщеше на ръката на трупа, няма и на пет стъпки от нея. Нищо чудно, че оковната магия беше толкова рядка. Толкова трудна и толкова крехка! Ако само знаеше бащиното си заклинание за освобождение… тя извика в ума си спомена за онзи момент, вдигнатата ръка на Феранте, припукването и яркия блясък на сребърния пръстен, миризмата на горяща плът…

Но тя знаеше много за пръстените. Беше вложила малка частичка от себе си в златото на своя пръстен с лъвската маска. И тя се бе задържала там от… беше се задържала там от… „Структура“ — промърмори замаяно тя. Заклинанието беше потънало в стопения метал като кристално зрънце в разредената стипца, която използваха бояджиите, и от него структурата се бе разклонила като скреж по прозорец през зимата, заплетена и красива… Обратното трябва да е… обратното трябва да е…

Търколи се по лице върху камъните малко по-далеч от мъртвата ръка с пръстена. Не й беше останала достатъчно сила да съживи Ури. Но все пак нещо й беше останало. Златото беше по-мек метал от бронза, а в този пръстен имаше съвсем малко повече от един напръстник. Беше достатъчно. Щеше да стигне…

— Piro — изскимтя тя. — Piro.

Златната маска улегна, увисна, металът закапа, а плътта под него се загря, зацвърча, запуши и почерня обгорена. Силната миризма на горящо месо опърли ноздрите й.

Вители изкрещя, когато халката от светлина около призрачния му пръст изчезна. Завъртя се, ярост изригваше от червените му очи, и впи поглед във Фиамета. Тя му се ухили самодоволно, сгушена в ръцете на Тур, неспособна да направи и най-малкото движение.

Той сякаш се изпълни с въздух, все повече и повече, извисявайки се нагоре във вретено от черен дим, който се вмъкна пъргаво в отворената уста на бронзовата Медуза, вдигната високо в замръзналата лява ръка на Ури. Малките змии по черепа станаха вишневочервени и започнаха трескаво да се вият. Клепачите се отвориха в тънки, нажежени до бяло резки. Лицето бавно се изкриви, призрачните очи се отвориха широко и откриха Фиамета.

„Ще ме изгори на пепел, както си лежа тук.“

— Тур, махни се! Бягай! — Опита се да се освободи от прегръдката му, но тя само се сви още по-силно около раменете й.

И после между нея и ужасната глава се появи дъждовният човек. Целият беше направен от гъсти, застинали, диамантени капчици дъжд, които искряха като миниатюрни дъги на светлината на факлите. Грееше толкова ярко и силно, колкото тъмен беше призрачният Вители. И беше шеметно красив. Носеше лъскава туника с богати дипли, голяма кръгла шапка като дъждовен брокат, брадата му беше мъгла, а очите — бистра вода.

— Папа! — прошепна щастливо Фиамета.

Той й прати една въздушна целувка — или беше просто дъждовна капка, паднала хладна върху кожата й? Тя потърка учудено бузата си и усети, че трепери.

Лъч от нажежен до бяло огън изплющя в двойна линия откъм очите на Медуза. Дъждовните капки по пътя му се превърнаха в пара, малки облачета от врящ въздух, но дъждовният човек остана ненаранен, беше само мъничко по-бял от допълнителната мъгла.

— Излез оттам — каза властно майстор Бенефорте. — Това е мое. — Клекна, събрал шепи, и бавно като катран, черната форма потече, извлечена от устата на Медуза. Дъждовният човек я побра. Фиамета я виждаше вътре в него, ритаща като черна кукла и пищяща безмълвно.

Майстор Бенефорте се обърна към абат Монреале:

— Бързо, Монреале! Изпрати ни сега, заедно, докато го удържам! Защото няма да е за дълго!

Монреале — изглеждаше зашеметен — се изправи, като се подпря на жезъла си.

— Къде… къде е тялото ти, Просперо?

— Швейцарчето знае.

— Тур — викна абат Монреале. — Тръгвай веднага… вземи тези мъже с теб. — Двама задъхани монаси бяха дотърчали малко след абата. — Донесете тленните останки на майстор Бенефорте. Побързай!

Тур кимна, стисна чука си и хукна през двора, като махна на монасите да го последват.

Монреале много внимателно се приближи до главата на Вители, вдигна я и я положи до врата на трупа му. Коленичи и извърши ритуалите, поръси вода от едно от шишетата и сведе глава в молитва. Куклата в тялото на дъждовния човек потръпна конвулсивно, после застина.

Когато Монреале се надигна, майстор Бенефорте отбеляза:

— Проповедта ти за волята отпреди малко ми хареса. Но пък твоите проповеди винаги са ми допадали, Монреале. Понякога ме правеха добър за цял половин ден след като ги бях изслушал.

— Ще ми се да ги беше слушал по-често — усмихна се абатът.

— Ти ни предупреждаваше неведнъж, че смъртта идва внезапно за неподготвените. А аз определено не бях подготвен да ме навести по този половинчат начин. — Той пристъпи по-близо до Монреале, потрепвайки като езерна вода на слънце, за да се отдалечи от онемелите в страхопочитание зяпачи, които лека-полека се примъкваха към тях. Сниши глас до шепот не по-силен от дъжд, трополящ по затворени кепенци. — Благослови ме, отче, защото съгреших…

Монреале кимна и заговори тихо. И говори, докато Тур не се появи с импровизирана носилка, върху която лежеше неподвижно тяло, увито в тънко платно. Монреале благослови дъждовното създание, после се обърна да повтори ритуалите върху не съвсем напуснатото тяло.

Фиамета допълзя до дъждовния човек и попита треперливо:

— Добре ли сме го отлели, папа? Твоя велик Персей?

— Ужасен риск, като за двама начинаещи… — започна той недоволно, после килна глава и се усмихна. — Достатъчно добре.

Само „достатъчно добре“? Е… това си беше папа.

— Омъжи се за швейцарчето, ако искаш, той е честен млад човек, който няма да предаде доверието ти — добави той. — По-добро няма да намериш за никакви пари. Като говорим за пари, Руберта ще получи сто дуката, това е посочено в завещанието ми, а то е при нотариуса Лоренцети. Довиждане и бъди добро… — Силуетът му се разлюля, когато тъмната кукла вътре се раздвижи трескаво. — И, Фиамета, ако не можеш да бъдеш добро момиче, поне бъди по-внимателна!

После се обърна към Монреале:

— Отче, въздействието на проповедта ти отслабва. Прати ни. Докато все още мога да искам да го удържа.

— Върви с Бога, приятелю — прошепна Монреале и направи последния знак на благословията.

Дъждът заплющя. А после вече нямаше нищо.

Тур умолително вдигна ръце към Монреале.

— Отче! Ще кажете ли една благословия и за Ури? Моя брат?

Монреале примигна и сякаш дойде на себе си.

— Разбира се, момко. — Обърна се тромаво и едва не се спъна. Тур го прихвана за лакътя. Двамата заедно огледаха статуята. Беше се втвърдила в първоначалната форма на отливката, но една малка одухотворена искра се помайваше още в очите й. Какви ли усещания му даваше металното тяло? Останалата все още горещина, която му вдъхваше живот, не му позволяваше да прегърне брат си или да целуне Фиамета за сбогом.

Фиамета, застанала на колене, се помоли за сила и още веднъж измърмори: „Piro!“. Този път само бронзовите устни разцъфнаха в тъмночервено.

— Отче, благослови ме, защото съм съгрешил — прошепна като най-нежните звуци на флейта кухият глас. — Макар не и наполовина толкова, колкото би ми се искало.

Устата на Монреале потрепна леко нагоре, но той само измърмори:

— Не пропилявай времето си с шеги, защото е малко.

— Всичките ми малки времена бяха пропилени, отче — въздъхна заглъхващият глас.

Монреале сведе глава в знак, че е разбрал.

— Това е честна и пълна изповед. Не се отчайвай, защото отчаянието е грях. Надявай се, момко.

— Има ли надежда да си почина? Толкова съм уморен…

— Ще почиваш в съвършен покой. — Когато плавните движения на ръцете на абата затихнаха, пред тях стоеше само една бездушна отливка.

Не точно както беше замислен, осъзна Фиамета, вдигнала очи към него. Приветливото гръцко лице не се беше върнало. Вместо него в метала бяха впечатани изразителните, напрегнати, несъвършени черти на Ури. В извивката на устата му се долавяше дори намек за хумор, напълно чужд на класическия оригинал.

И, забеляза потръпвайки тя, лицето на Медуза също се бе променило. Черновеждият Вители бе получил безсмъртието, за което толкова беше жадувал. Донякъде.