Лоис Макмастър Бюджолд
Подаръци за зимния празник (4)

* * *

Нощната смяна на Роик завърши още преди съмване на следващата сутрин. Командирът на графската охрана го повика по ръчния комуникатор и му заповяда да се яви в преддверието в спортно облекло за бягане: един от гостите на м’лорд беше изявил желание да излезе на улицата, за да се поразтъпче.

Той излезе в преддверието, обличайки в движение горнището си, и откри там Таура. Тя енергично загряваше пред потресения поглед на Пим. Оказа се, че модистката на лейди Алис не е успяла да направи спортни облекла, така че великанката беше облечена в просто и далеч не ново спортно трико, но не ослепително розово, а в неутрално сив цвят. Тъканта плътно обгръщаше огромните форми и плътните мускули, които създаваха усещането за натегната мощна пружина. Малко неочаквано изглеждаше пуснатата на гърба й коса.

— А, оръженосец Роик! Добро утро — поздрави тя, започвайки да се усмихва — и веднага прикри с длан устата си.

— Недейте… — Не успял веднага да подбере подходящите думи, Роик помаха с ръка. — Няма нужда да правите това заради мен. На мен усмивката ви ми харесва.

В този момент той разбра, че това не беше вежлива лъжа. Сега, когато започнах да свиквам с нея.

Острите й зъби пробляснаха.

— Надявам се, че не са ви изритали от леглото. Майлс каза, че хората му използват за бягане тротоара около замъка, защото дължината му е около километър. Мисля, че няма да сбъркам пътя.

Роик улови твърде красноречивия поглед на Пим. Бяха го извикали не защото галактическата гостенка на м’лорд можеше да се загуби в града; той беше необходим, за да разрешава всички конфликти, които могат да възникнат от факта, че при вида й потресените шофьори на Ворбар Султана ще блъснат колите си в тротоара или един в друг.

— Няма проблеми — моментално заяви Роик. — В такова време обикновено превръщаме балната зала в нещо като спортен център, но сега я подготвят за тържествения прием. Така че този месец съм тренирал много малко. Ще ми е приятно за разнообразие да побягам с някой, който не е толкова по-стар… хм… по-нисък от мен.

Той крадешком погледна към Пим.

Хладната усмивка на старшия оръженосец, изпращащ отбора през отворените врати, обещаваше скорошна мъст.

— Забавлявайте се, деца.

Леденият вятър моментално издуха от Роик нощната му умора. Той преведе Таура покрай дежурния охранител на входа и веднага зави, за да тръгнат покрай високата сива стена. След няколко крачки Таура ускори хода си и побягна с леки подскоци. Още след няколко минути Роик съжали за нападките си към възрастния Пим: дългите крака на Таура просто гълтаха разстоянията. С края на окото си Роик следеше сутрешния трафик, който за щастие не беше особено оживен в този ранен час. Всичките си останали сили той съсредоточи на усилията да не опозори дома Воркосиган, рухвайки без дъх на земята. Очите на Таура блестяха от радостна възбуда, предизвикана от бягането: изглеждаше така, като че ли душата запълва цялото й тяло, а тялото се възвисява, за да й осигури повече място.

След пет-шест обиколки тя дори не се беше задъхала, но най-накрая забави ход — може би се беше съжалила над своя придружител.

— Да се разходим из градината, докато се поохладим — прохриптя Роик.

Градината на госпожа Ворсоасон, заемаща една трета от квартала, беше сватбения й подарък към м’лорд. Стени и земни насипи го скриваха от чужди погледи откъм улицата. Те се промъкнаха покрай загражденията — градината беше временно затворена за външни лица и щеше да отвори отново след сватбата.

— О, господи! — ахна Таура, когато завиха по пътечката, криволичеща межди снежните хълмове.

Те видяха поточе: черната вълниста вода бягаше между перестия лед по бреговете, поточето изящно се извиваше от единия ъгъл на градината до срещуположния. Розовозлатистата утринна светлина се отразяваше в сини сенки от заледените дървета и храсти.

— Боже, колко е красиво! Не съм и предполагала, че зимната градина може да е толкова приятна. А какво правят тези хора?

Група работници разтоварваха няколко товарни платформи, затрупани с планини от сандъци с всякакъв размер. На всеки имаше надпис „Внимание, чуплив товар“. Други двама работници обикаляха с шлангове в ръце, пръскайки с вода храстите, отбелязани с жълти флагчета, за да направят повече блестящи висулки. Силуетите на бараярските растения изглеждаха светещи и необичайни в този си посребрен вид.

— Подреждат ледени скулптури. М’лорд поръча ледени цветя и скулптури на всякакви същества и неща, за да запълни градината с тях, понеже почти всички истински растения са под снега. А живи цветя могат да се сложат едва преди самата церемония, късно сутринта.

— Боже господи, той организира сватба на открито в такова време? Това какво е — някакъв бараярски обичай ли?

— Хм, не. Не съвсем. Доколкото знам, м’лорд отначало се надяваше на есенна сватба, но госпожа Ворсоасон още не беше готова. Но той вече беше решил, че сватбата ще е в градината. Идеята е гостите да се съберат в замъка Воркосиган, после да излязат тук, за да присъстват при произнасянето на клетвите, а накрая да се приберат в балната зала, където ще има тържествен прием, храна, танци и всичко останало.

И замръзнали, и първа помощ за пострадалите от преохлаждане…

— Но мисля че ако слънчевото време се задържи, всичко ще бъде наред.

Роик реши да премълчи за всички идеи на прислугата относно възможните катастрофи, заложени в този сценарий. Все едно, обслужващия персонал на замъка Воркосиган се беше обединил в решимостта си да направи така, че ексцентричният план на м’лорд да се осъществи.

Очите на Таура ярко пробляснаха на сутрешните лъчи на слънцето, промъкнало се между високите градски сгради.

— Нямам търпение да премеря роклята, която лейди Алис ми приготви за церемонията. Облеклата на бараярските дами са толкова интересни! Но сложни. Изглежда, в известен смисъл това е нещо като униформа, само че не знам каква да се чувствам в нея — новобранец или вражески агент. Е, мисля, че във всеки случай истинските дами няма да ме осъдят на разстрел. Налага се да уча толкова правила! Но сигурно на вас това ви изглежда много просто. Та вие сте израснали с това.

— Не съм израснал с това. — Неопределеното махване с ръка на Роик обхващаше внушителните каменни стени на замъка Воркосиган, издигащи се над обледенените дървета на вътрешната градина. — Баща ми е прост работник-строител в Хасадар. Това е столицата на Окръг Воркосиган, тя се намира на няколкостотин километра оттук, в подножието на Дендарийските планини. Там сега строят много. Той искаше да ме уреди за чирак на строежите, но ми се отвори възможност да стана уличен страж и аз се възползвах от нея. Честно казано, това беше доста импулсивно решение. Бях на осемнайсет и твърде малко разбирах от живота. После се наложи да науча много.

— А какво охранява уличната стража? Улиците?

— Включително и улиците. Всъщност — целия град. Правиш всичко, което трябва да се прави. Регулираш движението, докато не се е превърнало в една огромна тапа за улиците — или след като вече се е случило. Решаваш проблемите на онези, които са недоволни от нещо, опитваш се да им попречиш да убият роднините си или разчистваш бъркотията след това, ако не си успял. Намираш откраднато имущество, ако ти провърви. Много време прекарах в нощни патрули. Когато обикаляш града пеша, виждаш страшно много неща, при това отблизо. Научих се как да се справям с парализатор, с шокова палка, с огромни пияни грубияни. И след няколко години започна да ми се струва, че се справям добре.

— А как се оказахте тук?

— А… Имаше един малък инцидент… — Той смутено сви рамене. — Някакъв психар окончателно превъртял и се опита да открие стрелба от автоматична иглена пушка на главния площад в час пик. Аз, хм… го разоръжих.

Веждите й удивено се вдигнаха.

— С парализатор ли?

— Уви, не. Тогава не бях на дежурство. Наложи се да правя всичко с голи ръце.

— Малко е трудничко да се приближиш достатъчно за ръкопашен бой до човек, който стреля с иглена пушка.

— Ъхъ. Това беше проблемът.

Устните й се отвориха в усмивка. Или поне белите й зъби изведнъж станаха по-дълги.

— В онзи момент всичко ми се струваше съвсем логично, макар че после изобщо не можех да си спомня за какво, по дяволите, съм си мислел. Както и да е, той уби само пет души, а не петдесет и пет. Неизвестно защо всички решиха че това е нещо изключително, макар че съм уверен, че това е нищо в сравнение с онова, с което се е налагало да се сблъсквате там.

Вдигнатият й поглед сигурно беше отправен към далечните звезди, макар че небето вече беше станало бледосиньо.

— Ей, ръстът ми може да е голям, но не съм иглобронирана. Ненавиждам онзи вой, с който режещите ленти се разгъват и прелитат край тебе, макар и с ума си да разбирам, че чувам само онези, които са ме пропуснали.

— Аха — прочувствено се съгласи Роик. — Накратко, вдигна се идиотски шум и някой ме препоръча лично на старшия оръженосец на м’лорд, Пим. И ето ме тук. — Той обгърна с поглед блестящата вълшебна градина. — Мисля, че в хасадарските улички бях по̀ на място.

— Не. Майлс винаги е предпочитал да има крупни поддържащи сили. Страхува се от малките неприятности. Макар че с големите неприятности все пак се налага да се оправя сам.

След кратка пауза той попита:

— А как беше да си телохранителка, ъ-ъ… на м’лорд?

— Много ми е странно, когато чувам да го наричат така. За мен той винаги си остава малкия адмирал. Ами, най-често просто се надвесвах над хората. И ако трябваше, се усмихвах.

— Но усмивката ви всъщност е много мила! — запротестира той, успявайки да не добави на глас: „… когато свикнеш с нея“.

Изглежда имаше шанс да се научи на тактичност!

— О, не тази. Другата усмивка.

Тя я демонстрира, издавайки брадичката си напред. Роик беше принуден да признае, че тази усмивка беше по-широка. И… ъ-ъ… по-остра. Те точно минаваха покрай един от работниците. Той извика, стреснато отстъпи назад и припадна. Таура реагира мълниеносно: протегна ръка зад Роик и хвана тежката ледена скулптура, изобразяваща лисица в натурални размери, не позволявайки й да падне върху покритата с плочи пътека и да се разлети на парчета. Роик помогна на уплашено заекващия работник да стане и изтупа снега от куртката му. Таура му върна леденото украшение и похвали високата художественост на изделието.

Роик едва не се задави от сдържан смях. Когато работника остана зад гърба им, а те се отправиха обратно към замъка, той каза:

— Разбрах какво имате предвид. А случвало ли се е да не свърши работа?

— Понякога. Следващия вариант беше да вдигна досадника за реверите. Понеже ръцете ми винаги са по-дълги от техните, те махаха като побъркани, но не успяваха да ме ударят. Това страшно ги вбесяваше.

— А след това?

Тя се ухили:

— За предпочитане — парализатор.

— Ха! Аха.

Без да забележат, те непринудено тръгнаха един до друг.

„Професионален разговор“ — помисли си Роик.

— А колко килограма вдигате?

— С адреналин или без?

— Ами, да кажем, без.

— Двеста и петдесет килограма, при удобен захват и от удобна позиция.

Той с уважение подсвирна.

— Ако някога решите да спрете да наемничите, знам една пожарна бригада, в която с радост ще ви приемат. Брат ми работи като пожарникар вкъщи, в Хасадар. Макар че, ако се замислиш, препоръката на милорд ще е доста по-полезна от моята.

— Точно такава мисъл никога не ми беше хрумвала. — Устата й се присви, а веждите й насмешливо се извиха. — Но — не. Мисля, че — ползвайки вашия израз — ще „наемнича“ засега… до края на живота си. Харесва ми да попадам на нови планети. Харесва ми да опознавам вашата. Никога не съм си представяла, че ще имам тази възможност.

— А колко планети вече сте видели?

— Изглежда вече съм им изгубила бройката. Преди знаех точно. Няколко десетки. А колко сте видяли вие?

— Само тази — призна си той. — Но редом с м’лорд и тази става все по-голяма, та чак главата ми се замайва. Става все по-сложна. Това не ви ли звучи странно?

Тя отметна глава и се разсмя.

— Да, това е нашият Майлс. Адмирал Куин винаги е казвала, че е готова да тръгне с него и в ада, само и само да може да види какво ще стане после.

— Почакайте… Значи адмирал Куин, за който през цялото време чувам от вас, всъщност е жена-адмирал?

— Когато се запознах с нея, тя беше жена-командир. Познавам само един човек, който беше по-добър тактик от нея. Ако тръгнеш след Ели Куин, можеш да си сигурен: нещата могат да тръгнат зле, но няма да тръгнат глупаво. Тя не направи кариерата си в леглото, това могат да твърдят само глупаците. — Тя мимолетно се усмихна. — Това беше просто привилегия. И някой би казал, че за него, но аз бих казала — за нея.

Докато Роик успее да осмисли чутото, очите му се събраха.

— Искате да кажете, че м’лорд е спал и с нея с…

Той с малко закъснение се прекъсна на „също“ и почервеня. Изглежда, че секретната работа на м’лорд беше още по-… объркана, отколкото му изглеждаше.

Тя наклони глава настрани, разглеждайки го с весело присвити очи.

— Това е любимият ми оттенък на розовото, Роик. Вие наистина сте просто момче, нали? Нашият живот е много неустойчив. Всичко може да тръгне на зле — бързо, неочаквано и във всеки момент. Хората свикват да вземат всичко, което могат и когато могат. Макар и за кратко. На всички ни е отпуснат кратък срок, на всеки различно. — Тя въздъхна. — Пътищата им се разделиха, когато той получи онези ужасни наранявания, заради които го изхвърлиха от службата по безопасност. Той не можеше да се върне обратно при флотата, а тя не пожела да се пресели тук. И за тези пропуснати шансове Ели Куин няма кого да вини, освен самата себе си. Макар че съм готова да призная, че на някои по рождение са им отпуснати повече шансове, отколкото на други. Затова казвам — улавяйте тези, които достигнете, дръжте ги здраво и не се оглеждайте назад.

— Може би нещо ви гони?

— Прекрасно зная, какво ме гони. — Усмивката й проблясна отново, но този път тя се получи странно крива. — Накратко… може Куин да е по-красива от мен, но затова пък винаги съм била по-висока.

Тук Таура кимна доволно, а после го погледна и добави:

— Мога да се обзаложа, че на Майлс му харесва вашия ръст. Той има мания на тази тема. И аз познавам офицери от всичките три пола, които се занимават с набиране на доброволци: на тях също биха им омекнали коленете при вида на вашите рамене.

Той изобщо не знаеше как трябва да реагира на това. Оставаше само да се надява, че тя се наслаждава на розовия цвят на бузите му.

— М’лорд ме мисли за глупак — мрачно каза той.

Тя удивено вдигна вежди.

— Не може да бъде.

— О, да. И представа си нямате как се издъних.

— Бях свидетелка как той прощава издънки, заради които стомаха му беше размазан по пода. В буквалния смисъл. Едва ли можете да се сравнявате с това. Колко бяха загиналите?

Е, ако погледнеш на случилото се от тази гледна точка…

— Николко — призна си той. — Просто ми се искаше да потъна вдън земя.

Тя съчувствено се усмихна.

— А, ето как сте се издънили! Хайде, разказвайте.

Той се поколеба.

— Имали ли сте сънища, в които се оказвате гол на главния площад на града, пред учителите ви, или нещо от този род?

— Обикновено сънувам по-екзотични кошмари, но — да.

— Е… Честно казано, точно това ми се случи наяве… Миналото лято братът на м’лорд, Марк, доведе вкъщи онзи проклет ескобарски биолог, доктор Боргос. Не знам къде го е намерил, но го настани в приземието на замъка Воркосиган. Направиха някакво акционерно предприятие. Биологът правеше бръмбари. А бръмбарите правеха масло. Тонове масло. Хлъзгаво бяло нещо, дори може да се яде. После се оказа, че биологът е нарушил мярка за неотклонение на Ескобар и е избягал. Там са искали да го съдят за мошеничество. И ето, съдебните пристави, които бяха изпратени да го арестуват, пристигнаха и успяха да принудят охраната да ги пусне в замъка Воркосиган. Естествено, избраха такъв момент, когато в къщата нямаше почти никой. Лорд Марк и сестрите Куделка, които също участваха в това буболечешко предприятие, се сбиха с приставите, за да не им позволят да отведат Боргос. Прислугата ме събуди, за да се оправя с това. Те бяха паникьосани — дори не ми дадоха да си обуя униформените панталони. А пък аз току-що бях заспал след нощна смяна. Почти бях успял да изхвърля всичкото това безобразие навън, когато входната врата се отвори и влезе м’лорд с госпожа Ворсоасон и цялата й рода̀. Току-що се бяха сгодили и искаха да направят добро впечатление на всички. Впечатлението се получи незабравимо, уверявам ви. Бях само по шорти, ботуши и около пет килограма буболечешко масло — и се опитвах да се справя с онези крещящи с цяло гърло лепкави психари.

Таура издаде някакъв приглушен звук. Тя затисна устата си с ръка, но това не помогна: иззад ръката й продължаваше да се чува тих вой. Очите й искряха.

— Мога да се закълна, че всичко това нямаше да е толкова ужасно, ако бях обул шортите наопаки, но бях сложил парализатора правилно. Още чувам как Пим казва… — Тук той имитира най-сухия тон на старшия оръженосец: — „Оръжието трябва да се носи отдясно, оръженосец.“

Тук тя не издържа и се разсмя с цяло гърло, оглеждайки го от главата до петите — с леко смущаващо одобрение.

— Доста внушителна словесна картина, Роик.

Той неволно се усмихна.

— Сигурно. Не зная дали м’лорд ми е простил, но че Пим не е — това е сигурно. — Той въздъхна. — Ако случайно забележите някъде тези дяволски бръмбари-повръщачи, мачкайте ги безжалостно. Противни биотрансформирани мутанти, трябва да ги унищожават, за да не се размножават.

Смехът й рязко секна.

Роик мислено повтори последната си фраза и достигна до неприятен извод: с помощта на думите можеш да направиш далеч по-отвратителни неща, отколкото с помощта на съмнителни хранителни продукти или дори с иглена пушка.

Той не смееше да я погледне в лицето, но все пак се застави да обърне поглед надясно.

Лицето й беше съвсем неподвижно, съвсем бяло и съвсем безизразно. И съвсем ужасяващо.

„Имах предвид онези проклети бръмбари, а не вас!“ Той едва успя да стисне устни, за да не позволи на тези думи да се изплъзнат от тях. Само щяха да влошат положението му. Той не можеше да измисли начин да се извини така, че да не обърка още повече нещата.

— А! Да — проговори тя най-накрая. — Майлс ме предупреждаваше, че бараярците имат доста гадно отношение към манипулацията с гените. Просто забравих.

А аз ви го припомних.

— Ние постепенно се поправяме — осмели се да каже той.

— Надявам се, че наистина е така. — Тя въздъхна дълбоко. — Да се връщаме. Започнах да замръзвам.

Роик се беше вкочанил целия.

— Хм. Да.

Те се върнаха в къщата в пълно мълчание.

* * *

Роик проспа целия ден, опитвайки се да настрои организма си за скучните нощни дежурства, които през този Зимен празник щяха да са негово задължение, като най-младши от телохранителите. Той много съжаляваше, че заради тях няма да може да види как милорд ще придружи своите галактически гости и част от бъдещите си роднини на екскурзия из Ворбар Султана. Беше му страшно любопитно да види как тези толкова различни групи ще се възприемат един другиго. Роднините на госпожа Ворсоасон, Ворвейн, бяха истински провинциални вор. Някога Роик ги смяташе за типичните представители на класата, преди да постъпи на служба в замъка Воркосиган и да се запознае с каймака на бараярската аристокрация.

М’лорд… е, м’лорд не се побираше в рамки, каквито и рамки да използваш. И макар че четирите братя на Екатерин се зарадваха на това, как рязко се повиши социалния им статус, те явно считаха м’лорд за доста плашеща придобивка. Роик съжаляваше, че няма да види как ще реагират на Таура.

Той започна да се унася, а през това време обърканите му мисли обрисуваха картина, в която той по някакъв начин прикриваше Таура с тялото си от някакво неопределено оскърбление. Може би тогава тя ще разбере, че неговата идиотска грешка не означаваше нищо особено…

Той се събуди по залез и се отправи към огромната кухня на замъка Воркосиган, разположена на първия етаж. Обикновено гениалната готвачка на м’лорд, мама Кости, оставяше в хладилника разни вкусни изненади за обслужващия персонал и винаги се радваше на възможността да посплетничи, но тази вечер сандвичите бяха малко, а личното внимание изобщо отсъстваше. Целия замък беше зает с последните приготовления за утрешното велико събитие и мама Кости, викаща по тичащите насам-натам помощник-готвачи, ясно му даде да разбере, че в момента всеки посетител с ранг под графския (или може би дори императорски) само ще пречи. Роик хапна набързо и избяга.

Пак добре, че в кухнята не трябваше да приготвят и тържествена вечеря. М’лорд, графа с графинята и всички гости бяха в императорския дворец на бал в чест на Зимния празник, последван от нощна клада. Това бяха главните елементи на празника в чест на зимното равноденствие и приближаването на пролетта. Когато всички гости напуснаха замъка Воркосиган, Роик остана сам в огромната сграда — ако не броим донасящият се от кухнята шум и суетенето на прислугата, заета с довършване на аранжировката и празничното почистване на парадните апартаменти, голямата столова и рядко използваната бална зала.

Той много се удиви, когато около час преди полунощ външната охрана го повика за да въведе кода, отварящ парадната врата. Още повече се удиви, когато отпред спря малка кола с правителствени опознавателни символи, а от нея излязоха Майлс и сержант Таура. Колата потегли, а пътниците й влязоха във вестибюла, излъчвайки студен въздух от палтата си, които връчиха на Роик.

М’лорд беше облечен в най-сложната кафяво-сребриста униформа на дом Воркосиган, която всеки наследник на графската титла трябваше да носи на посещение при императора. Униформата се допълваше от добре скроени, високи до коленете ботуши. Таура носеше прилепнало бродирано болеро в керемиден цвят с почти затворена якичка — само около шията се виждаше малко бяла дантела. Широката пола стигаше до глезените й, обгърнати от меки ботуши, също в керемиден цвят. Изящна плетеница от кремави орхидеи с червено-кафяви пръски беше вплетена в завитата й на сложен възел коса. На Роик изведнъж му се прииска да види как тя влиза в залата, където е императорския бал в чест на Зимния празник, и да чуе какво казват при срещата си с нея императора и императрицата.

— Не, добре съм — казваше Таура, обръщайки се към м’лорд. — Видях двореца и бала. Всичко беше много хубаво. Но ми стига толкова. Просто станах много рано и, честно казано, още не съм свикнала с часовата разлика. Иди и виж годеницата си. Тя по-добре ли е?

— И аз бих искал да знам.

М’лорд се качи три стъпала нагоре и се облегна на парапета, за да се окаже лице в лице с Таура, която обезпокоено го наблюдаваше.

— Тя още миналата седмица се колебаеше дали си струва да идва на императорската вечеря, макар на мен да ми се струваше, че не би било лошо да се поразсее малко. Когато разговарях с нея тази вечер, тя твърдеше че вече е добре. А леля й Елен казва, че напълно е рухнала, скрила се е в стаята си и плаче. Това просто не й е присъщо. Смятах я за толкова издържлива! О, Боже мой, Таура! Изглежда, че провалих всичко с тази сватба. Само давах зор и сега всичко се пука по шевовете. Не мога да си представя колко силен трябва да е стресът, за да й прилошее физически.

— По дяволите, Майлс, успокой се. Чуй. Струва ми се, казваше, че първият й брак е бил ужасен, нали?

— Ужасен, макар и без синини и натъртвания. Такъв, който капка по капка изсмуква душата. Видях го едва в самия му край, но в онзи момент всичко беше доста гадно.

— Думите могат да нараняват по-зле и от нож. И раните никога не зарастват.

Тя не погледна към Роик. Роик също не погледна към нея.

— Да — съгласи се м’лорд, който не гледаше към никого. — По дяволите! Да отида, или да не отида? Казват, че да видиш булката преди сватбата е лоша поличба. Или беше само за роклята? Не помня.

Таура се намръщи.

— И ти още я укоряваш за това, че има предсватбена треска! Майлс, чуй ме. Нали знаеш как новобранците нервничат преди първата си битка?

— О, да.

— Точно така. А помниш ли как нервничат, когато чакат втората си голяма битка?

Настъпи дълго мълчание, след което м’лорд проговори:

— О!

Пак пауза.

— Не се сетих за това. Струваше ми се, че всичко е заради мен.

— Това е, защото си егоист. Видях тази жена само за един час, но даже на мен ми беше ясно, че ти си слънцето в нейните очи. Поне за пет минути допусни възможността, че причината може да е в него. В покойния Ворсоасон, какъвто и да е бил.

— О, той беше значителен фактор, това е сигурно. Неведнъж съм го проклинал за раните, които е оставил в душата й.

— Дори ми се струва, че няма нужда да говориш. Просто бъди там. И не бъди като него.

М’лорд побарабани с пръсти по парапета.

— Да. Може би. Боже! Моля се на Бога всичко да е точно така. По дяволите. — Той плъзна поглед по Роик, игнорирайки го като мебел от замъка Воркосиган, като закачалка за палто. Като манекен. — Роик, намери ми някаква кола. Чакай ме тук след пет минути. Искам да ме откараш в дома на чичото и лелята на Екатерин. Но първо ще отскоча до горе и ще сваля тези доспехи.

Той прокара пръст по сложния орнамент, обшит по ръкава на сакото си, после се обърна и се заизкачва по стълбите, влачейки тежко крака.

Това изглеждаше доста тревожно.

— Какво става всъщност? — осмели се да попита Роик.

— Позвъни му лелята на Екатерин. Доколкото разбрах, Екатерин живее у тях…

— С лорд ревизор и госпожа професор Вортиц^[1]. Да. Оттам й е много удобно да ходи до университета.

— Както и да е, изглежда, че има някакъв ужасен нервен срив или нещо от този род. — Тя се намръщи. — Или нещо от този род. Майлс не може да реши дали да иде и да поседи при нея, или не. На мен ми се струва, че трябва.

Това звучеше много зле. По-лошо, това звучеше толкова зле, колкото изобщо беше възможно.

— Роик… — Таура смръщи чело. — Случайно да знаете… Ще намеря ли по това време във Ворбар Султана някаква работеща търговска фармацевтична лаборатория?

— Фармацевтична лаборатория? — объркано повтори Роик. — Какво, и на вас ли ви е лошо? Мога да ви повикам личния доктор на Воркосиган или някой от медицинските техници, които се грижат за здравето на графа и графинята.

Може би й трябва някой галактически специалист? Няма значение — той не се съмняваше, че името Воркосиган ще й осигури всички необходими услуги. Дори и в Нощта на Кладите.

— Не, не, чувствам се добре. Просто се чудя.

— Днес почти всичко е затворено. Празник е. Всички ходят на гости, на клади и фойерверки. И утре ще е така. Утре е първият ден на новата година — по бараярския календар.

Тя се усмихна за кратко.

— Съвсем логично. Нов живот за всички, обзалагам се, че му е харесала тази символика.

— Мисля че болничните лаборатории ще работят през цялата нощ. В Хасадар през Нощта на Кладите ни се налагаше да доставяме в болниците най-разнообразни клиенти.

— Болниците — ама разбира се! Трябваше веднага да се сетя за тях.

— А защо ви е лаборатория? — попита той.

Тя се поколеба.

— Не съм сигурна, че ми е нужна. Просто поредица от мисли, които ми хрумнаха, когато тази леля позвъни на Майлс. Но наистина не съм сигурна, че ми харесва към какъв извод води тази поредица…

Тя се обърна и се заизкачва по стълбите, прескачайки без затруднение по едно стъпало. Роик се намръщи и се отправи да търси кола сред онези, които останаха в подземния гараж на замъка. Понеже почти целия транспорт беше ангажиран с превоза на домочадието и гостите, изглежда нямаше да се мине без импровизации.

Но Таура разговаряше с него — и то почти нормално. Може би… може би втория шанс все пак съществува. Ако човек има смелостта да се възползва от него…