Артър Кларк
Среща с Медуза (1)

1. Незабравим ден

„Кралица Елизабет“ бе на три мили над Големия каньон и се движеше с приятната скорост от сто и осемдесет мили в час, когато Хауърд Фалкън забеляза приближаващата се отдясно филмираща платформа. Очакваше я — тази височина не бе позволена за никакво друго летателно устройство — но не се зарадва на компанията й. Не ще и дума, че приветствуваше всички прояви на обществен интерес, обаче му се искаше небесата да бяха колкото се може по-малко натоварени. В края на краищата, бе първият човек в историята, който щеше да управлява кораб, дълъг три четвърти от миля…

Досега изпитателният полет преминаваше прекрасно. Смешно наистина, но единственият проблем се оказа стогодишният самолетоносач „Председателят Мао“, взет под наем от морския музей в Сан Диего, за да се използува за спомагателни операции. Само един от четирите реактора на „Мао“ все още работеше и старият ветеран не можеше да достигне скорост, по-голяма от тридесет възела. За щастие, скоростта на вятъра при морското равнище не доближаваше и половината от тази цифра, така че не бе трудно да се поддържа безветрие върху палубата му. Наистина, имаше и няколко тревожни мига по време на поривите на вятъра, но когато свързващите въжета бяха отпуснати, големият дирижабъл плавно се издигна във въздуха. Вертикално, сякаш се движеше в невидим асансьор. Ако всичко вървеше добре, „Кралица Елизабет четвърта“ нямаше да се срещне с „Председателя Мао“ по-рано от седмица.

Всичко бе под контрол. Показанията на уредите бяха нормални. Капитан Фалкън реши да се качи горе, за да наблюдава скачването. Предаде командуването на втория пилот и тръгна по прозрачния тунел, водещ към сърцето на кораба. Там, както винаги, бе за пореден път силно впечатлен от гледката на най-голямото пространство, затворено от човека.

Десетте сферични газови клетки, всяка с диаметър над сто стъпки, наподобяваха строени в редица гигантски сапунени мехури. Здравата пластмаса, от която бяха направени, бе толкова прозрачна, че през тях се виждаше кораба по цялата му дължина. Можеше да се разгледа подробно дори и повдигащия механизъм, отдалечен от наблюдателния пункт на една трета от миля. Отвсякъде Фалкън бе обграден от носещата структура на кораба, подобна на триизмерен лабиринт. Дългите надлъжни мачти преминаваха от единия до другия край на небесния великан, а петнадесетте му различни по размери ребровидни напречни обръча имаха заслугата за неговия изящен аеродинамичен профил.

При тази ниска скорост звуците не бяха много. Чуваше се само шумоленето на вятъра от допира му с обвивката, и отвреме-навреме металния пукот на елементи от конструкцията, когато се променеше напрежението на отделните й точки. Светлината, излъчвана от редиците лампи далеч над главата на Фалкън, не предизвикваше сенки и оставяше у него усещането, че наблюдава подводна панорама. То се подсилваше от множеството прозрачни контейнери за газ. Фалкън веднъж бе видял ято големи, но безобидни медузи да се движи безсмислено над плитък тропически риф. Пластмасовите мехури, осигуряващи подема на „Кралица Елизабет“, му напомняха за тях, особено когато променяха формата си в резултат на регулирането на налягането. Заедно с това се изменяше и излъчваната от тях отразена светлина.

Тръгна по надлъжната ос на кораба, докато стигна първия асансьор, разположен между газови клетки едно и две. Когато се запъти към наблюдателната палуба, си даде сметка, че е необичайно горещо и записа това на диктофона си. „Кралицата“ получаваше близо четвърт от подемната си сила благодарение на почти неограничените количества остатъчна топлина, произведена от нейния синтезиращ ядрен реактор. При сегашната си малка натовареност само шест от десетте газови клетки бяха напълнени с хелий, останалите съдържаха въздух. При все това, дирижабълът носеше баласт от двеста тона вода. Поддържането на висока температура в клетките обаче създаваше известни проблеми при охлаждането на преходните помещения. Очевидно, тук имаше още какво да се прави.

Когато достигна наблюдателната палуба, обляна от слънчева светлина, преминаваща през плексигласовия покрив, усети полъх от по-хладен въздух. Половин дузина работници и същият брой помощници-свръхшимпанзета бяха заети с довършването на пода на дансинга, докато други монтираха електроинсталацията и закрепваха мебелите. Бе нещо като контролиран хаос и Фалкън почти не повярва, че всичко ще да бъде завършено за първото плаване, насрочено за след четири седмици. Това, слава Богу, не бе негов проблем. Той бе капитан на кораба, а не организатор на пътешествието.

Работниците го приветствуваха с махане на ръка, а шимпанзетата, със зъбати усмивки, когато прекоси хаоса и се озова във вече завършената Небесна зала. Това бе любимото му място. Знаеше, че когато плаванията започнеха, никога нямаше да му се наслаждава сам. Реши сега да се уедини в него поне за пет минути.

Свърза се с мостика, увери се, че всичко е наред, и се отпусна в едно от удобните въртящи се кресла. Под него, като образуваше приятна за окото заобленост, се виждаше сребърната обвивка на кораба. Фалкън се намираше на най-високата му точка и наблюдаваше огромното туловище на най-голямото плавателно средство в света. Когато това му омръзнеше, можеше да се наслаждава на фантастичната гледка, образувана от река Колорадо за половин милиард години.

С изключение на филмиращата камера, която сега се бе отместила и снимаше от ниско, той бе сам в небето. Бе синьо и празно чак до хоризонта. Фалкън знаеше, че във времената на дядо му е било изпълнено със следи от пара и дим. Но и парата, и димът сега ги нямаше. Въздушният боклук бе изчезнал заедно с примитивните технологии, които го създаваха. В днешно време пътуването на големи разстояния се осъществяваше далеч отвъд стратосферата, за да могат неговите образи или звуци да достигнат Земята. Ниските слоеве на атмосферата отново принадлежаха на птиците и на облаците. А сега, и на „Кралица Елизабет четвърта“.

Пионерите от началото на двадесети век са били прави — трябваше да се пътува именно така, в тишина и разкош, като дишаш въздуха около теб, вместо да се изолираш от него, и достатъчно близо до повърхността, за да се наслаждаваш на вечно променящата се красота на земята и морето. Дозвуковите реактивни пътнически самолети от 1980-те години, изпълнени със стотици пътници, наблъскани в редици по десет, въобще не можеха да мечтаят за днешното удобство и комфорт.

Разбира се, „Кралицата“ никога нямаше да бъде евтин транспорт. Дори и да се произведяха други кораби като нея, само малка част от двеста и петдесетте милиона жители на Земята щяха да са в състояние да си позволят лукса на едно такова безмълвно плъзгане по небесата. Едно спокойно и процъфтяващо глобално общество обаче можеше да си позволи такива прищевки, а и се нуждаеше от тях най-малко заради новостта им. На Земята имаше поне милион души с чист доход от над хиляда нови долара годишно, така че „Кралицата“ нямаше да остане без пътници.

Джобният комуникатор на Фалкън изпиука. Обаждаше се вторият пилот.

— Готов ли сте за скачването, капитане? Вече разполагаме с всички необходими данни и хората от телевизията са нетърпеливи.

Фалкън погледна към филмиращата платформа, доближила се на десетина от миля и изравнила скоростта си с неговата.

— Добре — отговори. — Действувай, а аз ще гледам оттук.

Прекоси отново деловия хаос и зае удобна позиция за наблюдение. Усети промените във вибрацията под краката си, но когато достигна другия край на залата, корабът вече бе неподвижен. Отключи вратата и излезе на малката външна площадка на края на палубата. Тук можеха да се съберат не по-малко от 5–6 души. Само нисък парапет ги делеше от големия корпус на кораба и от земята, разположена на хиляди стъпки под него. Мястото осигуряваше прекрасна гледка. Там всеки щеше да бъде в безопасност, дори и когато корабът се движеше бързо, тъй като му правеше завет големият заден мехур на наблюдателния мостик. При все това, не бе предвидено пътниците да имат достъп до него. Имаше опасност да получат главозамайване от височината.

Люковете на предния товарен отсек бяха вече отворени и зееха като гигантски капани. Филмиращата платформа кръжеше в близост до тях и се подготвяше за спускане. В близките години с дирижабъла щяха да бъдат превозени хиляди пътници и тонове товар. „Кралицата“ рядко щеше да слиза до плаващата си база на морското равнище.

Внезапен порив на вятъра го удари в лицето и той силно стисна парапета. Големият каньон се славеше с лошите си вихрушки, макар и Фалкън да не ги очакваше на тази височина. Без да се тревожи, съсредоточи вниманието си върху снижаващата се платаформа, разположена вече само на сто и петдесет стъпки над кораба. Знаеше, че висококвалифицираният оператор, контролиращ летателното устройство с дистанционно управление, бе извършвал тази маневра поне дузина пъти. Бе недопустимо да му причинява някакви затруднения.

Въпреки това, реакциите му бяха някак си забавени. Последната вълна на вятъра бе отнесла платформата към отворения люк. Пилотът би могъл да коригира движението й по-рано. Дали пък нямаше проблем с управлението? Това бе малко вероятно, апаратите разполагаха с многократно осигуряване и множество дублиращи защитни системи. Произшествията с платформи бяха съвсем малко.

Тя обаче отново се понесе наляво. Дали пък пилотът не беше пиян? Колкото и невероятна да изглеждаше тази възможност, Фалкън за миг я допусна. Сетне се присегна към микрофона си.

Още веднъж усети поредния неочакван изблик на вятъра в лицето си. Не му обърна внимание, тъй като бе вперил ужасен поглед в платаформата. Намиращият се някъде далеч от него оператор правеше отчаяни усилия да овладее управлението й чрез уравновесяване на тягата на двигателите. Получаваше се нещо по-лошо. Ъгълът й се изменяше. Достигна двадесет градуса, четиридесет, шестдесет, деветдесет…

— Премини на автоматично управление, глупако! — изкрещя Фалкън в микрофона. — Ръчното не работи!

Платформата се обърна по гръб. Реактивните двигатели вече не я задържаха, и бързо я понесоха надолу. Внезапно те се превърнаха в съюзници на гравитацията, която досега се опитваха да неутрализират.

Фалкън така и не чу удара, макар и да му се стори, че го усети. Вече се бе устремил към асансьора, който щеше да го отведе до мостика. Разтревожените работници го попитаха какво се е случило. Щяха да изминат месеци, преди самият той да узнае отговора.

Тъкмо встъпваше в асансьора и реши да не го ползува. Ами ако откажеше електрозахранването? По-добре да не рискува, макар и да загуби ценно време. Бързо се завъртя по спираловидното стълбище, до люка.

На половината път спря за миг, за да огледа щетите. Проклетата платформа беше минала направо през кораба и бе разрушила две от газовите клетки. Пластмасовите им обвивки вече омекваха. Загубата на подемна сила не го тревожеше — можеше да се изхвърли баласта, стига останалите осем мехура да бяха в изправност. Повече го плашеше възможността от увреждане на носещата конструкция. Вече чуваше как огромната структура стене и протестира срещу ненормалното натоварване. Силата на подема сама по себе си вече не бе достатъчна — ако тя не бе разпределена равномерно, корабът щеше да счупи гръбнака си.

Тъкмо тръгна да слиза отново, когато едно свръхшимпанзе, пищящо от ужас, се спусна по шахтата на асансьора с невероятна бързина. Летеше по външната част на конструкцията. Клетото ужасено животно бе разкъсало фирмената си униформа, може би при подсъзнателен опит да се завърне към свободата на своите прадеди.

Фалкън, който продължаваше да слиза с максимална скорост, с безпокойство наблюдаваше приближаването му. Едно уплашено шимпанзе бе силно и потенциално опасно животно, особено ако страхът надвиеше дресировката му. Когато то го достигна, започна да произнася наниз от несвързани думи. Фалкън успя да различи само една — „шефе“. Дори и изплашено, то се обръщаше към хората за напътствие. Стана му жал за клетото същество, замесено в предизвикана от хората злополука, която не можеше да разбере и за която не носеше отговорност.

Шимпанзето спря срещу него, от другата страна на решетката. Нищо не можеше да му попречи да го достигне, стига да пожелаеше. Лицето му бе само на инчове от неговото и той усети ужаса в погледа му. Никога преди това не бе разглеждал шимпанзе толкова отблизо. Фалкън почувства странната смесица от близост и неудобство, присъща на всички хора, когато гледат назад във времето.

Присъствието му, изглежда, бе успокоило животното. Фалкън посочи с ръка палубата и каза отчетливо, „Върви! Върви!“ За негово облекчение, шимпанзето го разбра. Отвърна му с гримаса, навярно замислена като усмивка, и веднага тръгна обратно по пътя, откъдето бе дошло. Фалкън му бе дал най-добрия възможен съвет. Ако на борда на „Кралицата“ останеше безопасно място, щеше да бъде в тази посока. Служебните му задължения обаче го отведоха в противната.

Почти бе достигнал долния етаж, когато се чу звукът на разкъсван метал, носът на кораба се насочи надолу и енергозахранването спря. Все още обаче имаше видимост, тъй като слънчевите лъчи свободно проникваха през отворения люк и големия процеп, предизвикан от аварията. Преди много години, Фалкън, застанал в голяма катедрала, бе наблюдавал как светлината преминава през украсените с цветни стъклописи прозорци и образува пъстри петна върху древните плочи. Слънчевият лъч, преминаващ през разрушения корпус високо над него, го върна към този спомен. Сега се намираше в метална катедрала, падаща от небето.

Когато достигна мостика, се ужаси, констатирайки колко близо е земята. Само на три хиляди стъпки под него стърчаха красивите и смъртоносни зъбери на каньона, а червените мътни води продължаваха да си пробиват път в миналото. Никъде не се виждаше място, където такъв голям кораб като „Кралицата“ да може да се приземи меко.

Без да каже дума, Фалкън седна в пилотското кресло и пое контрола — доколкото оставаше някакъв контрол. От таблото научи всичко, което му бе необходимо. Думите бяха излишни. Чу как радистът започна да докладва нещо. По това време всички новинарски канали на Земята бяха заети. Журналистите щяха да бъдат много огорчени. Една от най-зрелищните катастрофи в историята нямаше да бъде филмирана. Последните мигове на „Кралицата“ нямаше да изпълнят със страх и ужас милиони хора, за разлика от катастрофиралия век и половина преди това „Хинденбург“.

Повърхността бе вече само на хиляда и седемстотин стъпки и продължаваше да се доближава, макар и бавно. Досега Фалкън не бе използувал пълната тяга, тъй като се бе побоял да не доразруши и без това разбитата конструкция. Обаче вече нямаше избор. Вятърът тикаше кораба към един завой на каньона, където реката, разделяна от висока клинообразна скала, наподобяваше носа на древен, превърнал се вече във вкаменелост кораб. Продължеше ли в тази посока, „Кралицата“ щеше да кацне на това триъгълно плато и най-малко една трета от корпуса й щеше да остане да стърчи в празното пространство и да се разчупи като прогнило дърво.

Някъде далеч от него се чу познатото бучене на страничните турбини, което заглуши шумовете, издавани от късащия се метал и изтичащия газ. Корабът се залюля и започна да се извръща. Скърцането на разцепващите се метални конструкции, стана непрекъснато. Фалкън стрелна с поглед таблото и разбра, че току-що се е разкъсала и клетка номер пет.

Повърхността се намираше вече само на броени ярдове. Дори и сега не бе в състояние да установи дали маньовърът му ще успее. Постави турбините във вертикално положение, за да отслаби в максимална степен силата на удара.

Сблъсъкът сякаш бе безкраен. Не бе силен, а просто продължителен. Фалкън остана с чувството, че цялата вселена се стоварва върху него.

Звукът на късащия се метал се приближи, сякаш някое голямо животно си проправяше път през умиращия кораб.

Таванът се стовари върху пода и затисна Фалкън като в менгеме.