Василий Аксьонов
Поколение на зимата (7)

Седма глава
„На носа очилата му светят!“

През ноември 1927 година Таунсенд Рестън отново напусна седалището си в Париж, за да извърши пътешествие в „Червеният Изток“. Поводът този път, за разлика от първия преди две години, беше повече от ясен — отразяване на грандиозните празненства, организирани в Москва във връзка с десетгодишнината на Октомврийската революция.

Десетилетие на немислима власт, пред която дори буйствата на черноризците и речите на Мусолини изглеждаха като пиеска от комедия дел арте! Властта беше непоклатима и по всяка вероятност изобщо не мислеше да се променя, тоест да губи своята немислимост, да върви в посоката, предсказана от тогавашния събеседник на Рестън, мистър Юстрелоу, теоретик на движението „Смяна на жалоните“.

За разлика от онзи професор емигрант Рестън не изпитвате никакъв свещен трепет пред „историческата мисия на Русия“, ако изобщо някога бе предполагал, че подобна мисия действително съществува и че цивилизованият свят трябва да се съобразява с нея. Той просто виждаше пълната абсурдност и най-наглата безцеремонност на установилата се в разрушената империя власт и нито за минута не се съмняваше, че те ще смачкат този техен неп в минутата, в която решат, че повече не им трябва.

Първата серия „руски“ статии на Рестън, която той беше изградил под формата на дискусия с някакъв руски „посъветчил“ се историк, имаше успех. След това Рестън вече не сваляше поглед от Изтока. Знаеше за вътрешнопартийната борба и изобщо не вярваше нито на едните, нито на другите. Разбира се, Устрялов би се хванал за факта, че генералната линия надделява над опозицията с нейните ултрареволюционни лозунги. Ето ви го, би казал той, и доказателството за укрепване на идеята за нормална държавност. Сталин е прагматик, трябва му здрава държава, а не световен пожар, нужни са му неп, здрави финанси, сигурно снабдяване, доволен сит народ. „Bullshit“^[1] — мърмореше Рестън в отговор на въображаемата теза, комунизмът в тази страна зловещо заздравява позициите си с всяка изминала година и го укрепва генералната му линия, а не опозицията на бърборковците. Опозицията — при целия й революционен демонизъм — все още е остатък от либерализма. Истинският комунизъм ще започне от Сталин.

На 7 ноември сутринта излезе от „Национал“ и се насочи пеш към Червения площад, за който благодарение на ВОКС^[2] му беше издаден пропуск. Съпровождаше го преводачката Галина от Дружеството, млада русокоса особа с маниери на лошо тренирана състезателна кобила. Непрекъснато се мяташе на различни страни и се озърташе едновременно във всички посоки.

„Защо все пак не преспя с нея? — мислеше си Рестън. — Удоволствието явно няма да бъде с високо качество, затова пък ще мога да се похваля пред Хам в «Ла клозери де Лила», че съм спал с чекистка.“

Сложи ръката си съвсем малко под талията й. Тялото й незабавно се измъкна изпод нея като лед изпод ботуш по време на ледоход. Големите й боти преминаха в нервен галоп.

— Преведете ми, моля, всичките тези лозунги — помоли Рестън.

Целият Манежен площад беше изпълнен с групи на участниците в парада. Те или стояха в положение „свободно“, или маршируваха на място, или започваха да се изнасят по посока на Кремъл. Сивият ден беше подпален от веещите се навсякъде едноцветни, тоест червени знамена. От стените на Историческия музей, Гранд хотела и сградата на бившата Дума гледаха портрети на Ленин, Сталин, Бухарин и другите членове на Политбюро. „По принцип на тези портрети е едно и също лице“ — помисли си Рестън. Единствено очертанията на растителността се променят от вожд към вожд.

Галина с тържествен тон превеждаше призивите от огромното платнище на Историческия музей:

— „Развейте се, червени знамена! Пролетарии от целия свят! Труженици от цялата Земя! Гответе се, организирайте победата на световната революция!“

„Я виж ти — изхъмка Рестън, — къде са ви принципните различия, господин Устрялов?“

Преминаващите части на Червената армия демонстрираха новост — яйцеподобни стоманени шлемове. Премина в марш женски санитарен отряд със сини забрадки. Маршируваше на място полк на Осоавиахим. Наблизо махаше ръце със свити юмруци полкът „Червени фронтоваци на Германия“, като част от тях, независимо от московския пронизващо студен въздух, бяха с баварски къси панталони. Яки бели бедра. „Фронтоваците“ предизвикваха умилението на московската публика. Пийнал субект с пролетарска фуражка с плачлив глас викаше към германците: „Да ви бяха дали картечници, братлета! Тогава щяхте да му дадете да разбере на Хинденбург!“

„Зиг хайл!“ — ревяха добре охранилите се в Москва немци.

От високоговорителите по целия площад се разнесе речта на Николай Бухарин от трибуната на Мавзолея. Парадът започна. Рестън и преводачката ускориха крачки.

— Пролетарии! — с театрален глас призоваваше Бухарин. — Трудещи се селяни! Бойци от Червената армия и флота! Пет години с винтовки в ръце се сражавахме срещу несметните сили на врага! Разбихме ги на пух и прах! Пречупихме гръбнака на помешчика! Унищожихме капиталистическите банди! Пет години се сражавахме с разрухата и нищетата, частния капитал и паразитите! Вдигнахме страната от бездната, бързо вървим напред! Изтласкваме капитала, обкръжаваме кулака! Кои сме ние? Масите! Милионите! Работниците, селяните, тружениците! Да живее Великата октомврийска революция!

„И след такива речи хората тук все още се надяват на нещо“ — помисли Рестън.

„Защо ли не ми подари тази писалка? — мислеше преводачката, гледайки как гостът — «необикновен, дори опасен», бяха я предупредили, — без да забавя ход, реди стенографски завъртулки в бележника си със своя «монблан» със златно перо. — Щях да се побъркам от радост, ако имах такава писалка!“

— Галина, истина ли е, че опозицията се готви за прояви днес? — попита Рестън. — Казват, че щяло да има нещо като паралелна манифестация, не сте ли чули?

Тя пое в едър тръс. Съвсем правилно я бяха предупредили! Опасен е!

— Как можете да говорите такива неща на този ден, господин Рестън?! Общонароден празник е, господин Рестън! Нима не симпатизирате на страната ни?

— Не, не симпатизирам — измърмори той.

 

В десет сутринта на Кремълската стена запламтя огнената цифра „X“. От вратите на Спаската кула на бял кон излезе народният комисар по военните и морските дела Ворошилов. Явно беше добър ездач, седеше свободно на седлото, личеше, че се наслаждава на днешната си мисия: хиляди очи са вторачени в него, „първия червен офицер“! След приключването на церемонията по приемането на рапортите край Мавзолея започна да преминава кавалерията: конници с островърхи „будьоновски“ шлемове държаха пики с разноцветни знаменца.

„Странна униформа — редеше Рестън в бележника си. — Армия на хаоса. Гог и Магог.“

 

Сякаш за да засили това впечатление на „опасния гост“, през площада в галоп премина националният полк на Кавказ. Развяваха се черни пелерини и сини качулки.

На трибуните за чуждестранни гости, където преобладаваха разноплеменни комунистически делегации, цареше възторг. Рестън се огледа — пламтящи очи и вдигнати в пролетарски поздрав юмруци.

Някои, май групата на испанците, запяха „Интернационалът“. В същия момент на различни езици загърмя цялата трибуна. Някой, вземайки го за свой, сложи ръка на рамото на Рестън. „Мерзавци“ — мислеше си журналистът, но се усмихваше, показвайки всичките си тридесет и два американски зъба.

Зад трибуната на Мавзолея, в стаята за почивка, беше сервирана голяма маса с алкохол, мезета и огромен самовар. Вождовете непрекъснато циркулираха — мяркаха се Молотов, Калинин, Томски, Енукидзе, Клара Цеткин, Галахър, Вайан-Кутюрие… През отворената врата се дочуваха музиката и грохотът на парада.

Сталин и Бухарин пиеха чай в ъгъла. Чашата леко потракваше в подставката в непролетарската лапичка на Николай Иванович. Йосиф Висарионович беше олицетворение на стабилността, хапка по хапка ядеше сандвич с хайвер. Както всички грузинци, умееше да яде. Бухарин, който бе типичен наследник на бездарната позитивистка интелигенция, отпиваше без апетит и шепнеше:

— Йосиф, има точни сведения, че опозицията ще организира демонстрации, най-малкото в Москва и Ленинград.

Сталин се усмихваше, тоест леко мръдваше устни под мустаците си:

— Не се вълнувай, Николай. Работническата класа няма да допусне безчинствата на шепа негодници.

— Менжински в течение ли е? — нервно питаше Бухарин.

Сталин изхъмка:

— Не се вълнувай, драги.

Междувременно характерът на шума зад вратата се беше променил. Отмереното тракане на маршируващи крака затихваше. Няколко оркестъра свиреха без синхрон. Многохилядно търкане на подметки. Хаотично многогласие. Викове на любов към правителството. Започваше манифестацията на трудещите се от столицата.

Рестън се опитваше да разбере от преводачката що за карикатурни фигури се носят над колоните. Тя най-напред въздишаше, притваряше очи: ами това е такова, ами най-общо, политическа сатира, но после захапа устната си и дори с известна злоба — ето ви за гадното любопитство — изтърси:

— Водачите на британския империализъм Макдоналд и Чембърлейн!

Аха, ясно, Рестън и сам бе започнал да се досеща. Носеше се огромна шперплатова фигура на световен работник с огромен чук. Пред него озъбени зловещи муцуни на империалисти с цилиндри и пури. Яки момчета се смеят и опъват въже. Работникът вдига чука и го стоварва върху цилиндрите. След справедливото наказание чукът пак се издига, а цилиндрите се изправят. „Смешно е, че не може да нанесе окончателния съкрушителен удар, защото цялото шоу ще се провали“ — злорадстваше в бележника си Рестън.

Неочаквано се появи безкрайна колона китайци. Над нея на кокили крачеха империалистически чучела. След това сатиричният мотив се изнесе. Колоните на московските предприятия с плакати и подвижни радостни диаграми рапортуваха за постиженията си. Тук и там минаваха портрети на Сталин, Калинин, Риков. Представители от колоните викаха в големи рупори от поцинкована ламарина:

— Да живее Сталин!

— Да живее общосъюзният ръководител!

— Да живее нашето родно съветско правителство!

Работници от завода „Илич“ бяха разгърнали широк транспарант: „За ленинизъм, срещу троцкизма!“

 

Главната улица на Москва „Тверская“ с нейните хотели, ресторанти и магазини беше задръстена от бавно движещи се към Червения площад колони манифестиращи. Времето беше благоприятно за изливане на чувствата, както и за наливане с ободрителни напитки. Бодър дух създаваха и оркестрите, вървенето спореше.

Над манифестиращите, на балкона на хотел „Париж“, стояха шест фигури от ръководния състав. Те приветстваха колоните, крещяха в рупорите лозунги с революционен характер, хвърляха празнични листовки. Преминаващите под балкона „михелсоновци“ отвръщаха с гръмко „ура“ и ръкопляскания.

— На кого ръкопляскате, другари?! — викаше до прегракване Кирил Градов. — Та това е опозицията! Троцкисти! Разколници!

Той стоеше върху платформата на камион със свалени капаци. Заедно с него крещяха във всички посоки няколко други агитатори от Краснопресненския районен комитет на ВКП(б).

„Михелсоновци“ отначало и тях награждаваха с аплодисменти, но скоро започнаха да съобразяват, че другарите крещят нещо не съвсем празнично. Вгледаха се по-внимателно в „Париж“ — дойде време за класово взиране. И наистина нещо не бе както трябва: на прозорците на хотела — портрети на Троцки и Зиновиев, от балкона, ако човек се вслушаше, се дочуваше нелепото „Долу сталинския бюрократизъм!“… а ето че се носи и листовка, гепи я, Петро, прочети я! То да се прочете добре, ама, другари, има и карикатура срещу нашата пария. Вижте: „ВКП(б) зад решетките“.

„Загазихме, братлета!“ — разхили се някой. Друг яростно закрещя, като разтърсваше юмрук: „Метнаха ни кучите им синове, развалиха ни празника!“ От пресечката нахлу група млади и червенобузести и започна канонада срещу балкона: „Бий гадовете!“

Пред входа на хотела стоеше доста плътна, не по-малко от двеста души тълпа от опозиционери, преобладаваха хора с вид на студенти и интелигенти, имаше обаче и немалко работници. Клатушкаха се няколко разколнически лозунга: „Да живее опозицията!“, „Да живеят водачите на световния пролетариат другарите Троцки и Зиновиев!“. Все нови и нови групи младежи изскачаха от страничните улички, разсичаха колоните, изтласкваха митингуващите, измъкваха ту един, ту друг, силно го праскаха по врата или в корема и го хвърляха на паважа. По ораторите на балкона летяха все повече гнили ябълки и галоши. Опозиционерите, виждайки, че започва голяма бъркотия, се опитваха да се хванат за ръце и викаха хорово: „Долу Сталин! Долу сталинизмът!“ — защитаваха се неумело и слабо, сякаш се бяха събрали толстоисти, а не също толкова яростни комунисти.

Един след друг пристигаха милиционерски фургони. Организираните патриоти ставаха все повече, към тях се присъединяваха и манифестиращи от минаващите колони и скоро изтласкването на опозицията се превърна в масов побой над нея. Опозиционерите захвърляха плакатите си и се опитваха да се измъкнат от тълпата, да се скрият във входовете. Милицията ги поемаше тутакси и без да се церемони, ги набутваше във фургоните.

От камиона на районния комитет Кирил гледаше картината около себе си, потръпвайки. Литературните асоциации, с които естествено бе богат домът на Градови, услужливо го подтикваха да съпостави случващото се с нещо от „позорното минало“, някакво повторение, deja vu^[3]: нападение на яките момчета от Охотни ряд срещу митинг на социалдемократи.

До него потриваше ръце радостно възбуденият другар Самоха. Борейки се с отвращението, Кирил хвана чекиста за едно от копчетата му.

— Какво става, Самоха? Да не би да сте отвързали Марина Рошча?

Едрият и строен мъжага Самоха дори не обърна глава към младежа:

— Нищо, нищо — повтаряше той. — Това ще им е за урок! Не бъди интелигентско мекотело, Градов! Историята не обича да се шегува!

„Може и да е прав — помисли си Кирил. — Май наистина е прав, време е веднъж завинаги, както ни е учил Ленин, да захвърлим белите ръкавици. Че с какво съм по-добър от този Самоха? Нали аз гледах весело как на Преображенски мост висяха двама ей такива с хулигански каскетчета?“

Изведнъж видя наблизо как двама, точно двама и точно „такива“ с каскетчета с отрязани до дъно козирки, влачат жена с портрета на Троцки в ръце. Единият й смъкна забрадката, другият я хвана за косата. Извън себе си, Кирил скочи от камиона и се хвърли на помощ.

Троцки с пречупена пръчка рязко излетя от ръцете на жената, за последен път за стотна част от секундата косо се задържа над шумящата тълпа — а съвсем доскоро бяха припявали под звуците на хармониката: „Виж на стената на Троцки е портретът, на носа очилата му светят, за буржоазията те нехаят!“ — и рухна в калта под краката й. Грапава подметка незабавно се разходи по легендарното лице. Младежите захвърлиха жената и се заловиха с Кирил. Хванаха го за гърдите и го притиснаха до стената. Мутрите им сияеха от щастие: ех, животът е разходка!

Кирил се съпротивяваше, с което още повече ги развеселяваше. Единият му притискаше шията, навеждайки главата му към земята, а другият му извиваше ръката зад гърба.

— Пуснете ме! — отчаяно се развика Кирил. — Аз не… не съм троцкист! Аз съм за… генералната линия на партията!

— Ти си за генералната, а ние сме за войнишката!

Рицарят на революцията Самоха се приближи бавно към боричкащата се троица с кожените си доспехи — явно не бързаше, за да може и на това нищожество Градов нещо все пак да му е от полза, — показа на насилниците червената си книжка от ОГПУ и освободи марксиста.

 

В това време в друг район на столицата, на ъгъла на „Мохова“ и „Воздвиженка“, откъдето се виждаше тумбестата кула Кутафя на Кремъл, събитията се развиваха по малко по-друг начин. Тук опозицията беше успяла да се организира по-добре. Митингът бе по-многолюден и спокоен. Никой не посягаше на разколническите плакати и лозунги. Фасадата на Четвърти дом на Съветите бе украсена с портрет на Троцки. Недалеч от него на един отворен прозорец от време на време се появяваше и оригиналът, размахваше връзка листовки и пламенно, в най-добрия стил на Южния фронт от хиляда деветстотин и двадесета година, ги хвърляше сред тълпата:

— Въпросът е прост, другари: или Революция, или Термидор!

Отговаряха му оглушителни ръкопляскания и приветствия. Троцки заставаше в историческа поза, отдръпваше се от прозореца и гълташе аспирин. Главата му се цепеше. „Трябваше да действаме преди три години — за кой ли път се кореше. — Трябваше да се обръщаме към картечарите, а не към студентите.“

В периферията на митинга, в посока към Червения площад, бавно минаваха колоните на основната манифестация. Хората гледаха към митинга, като изобщо не изразяваха отношението си към лозунгите. При появата на Троцки на прозореца всички, разбира се, ахкаха. Вождът се мръщеше. Ахкаха от любопитство, а не от солидарност. Навярно не по-малко, а може би и повече щяха да ахкат, ако се появеше Шаляпин.

В една от колоните се движеше голяма група младежи. При внимателно вглеждане в нея би могло да се предположи, че по-скоро принадлежи към опозицията, отколкото към манифестацията на послушното мнозинство. Впрочем тя се движеше мирно и дори някак апатично, стараейки се да не обръща внимание на разпалените призиви от Четвърти дом на Съветите. Семьон Стройло носеше плакат „Слава на Октомври!“, Нина Градова — портрет на „общосъюзния ръководител“, похотливия, с козя брадичка Калинин, а ръководителят на нелегалния кръжок Албов без свян се бе въоръжил с физиономията на самия омразен Коба^[4]. Необходимо им беше на всяка цена да достигнат благополучно Червения площад.

Колоните пак спряха и групата на Албов, най-малко сто млади троцкисти, се озова точно срещу Четвърти дом на Съветите. По неволя гледаха отдалеч своите, портрета на любимия вожд и отворения прозорец, на който току-що се бе мярнал оригиналът. Албов тревожно се озърташе към треперещите от възбуда съратници: само да не се издадат!

Нина Градова се огледа на всички страни и пошепна в ухото на Семьон:

— Гарантирам, че тук е пълно с агенти на Сталин! Виж, Сьомка, чакалите сноват!

— Факт. Че къде другаде да са? — подчертано басово рече Семьон и с лявата си ръка я прегърна през раменете като че ли предавайки й своето класово, сигурно в правотата си спокойствие. Едва успяваше да запазва широтата и отмереността на движенията си, тоест главния си маскарад. Всичко у него вътрешно трепереше и зовеше към пълната противоположност — да се върти, да се оглежда, да си крие погледа. Скоро всичко щеше да се изясни. Почти със сигурност тя най-после щеше да разбере кой беше той, тогава ще видим: обичаш ли ме или не ме обичаш, професорска дъще? Тогава ще проверим искреността на чувствата ти, кое ти е по-скъпо: говняният ти троцкизъм или любимият мъж. Та той можеше да я преведе с горда походка в новия живот!

Иззад плакатите като иззад декори на Мейерхолд изникна красивото лице на Олечка Лазейкина и прозвуча горещият й шепот:

— Той е! Вижте, Лев Давидович!

Наистина на прозореца отново се появи Троцки. Застина за миг с вдигната ръка и започна да запраща надолу призиви:

— Ние сме за незабавна индустриализация! Ние сме за партийна демокрация! Другари, пламъкът на революцията всеки момент ще обхване Европа и Индия! Китай вече ръмжи! Бюрократите са окови на краката на световната революция!

Митингът под прозорците пак избухна във викове и ръкопляскания, във въздуха полетяха шапки. Трудещите се от колоните продължаваха да наблюдават като спектакъл всичко случващо се. Започна бавно придвижване към Кремъл. Албов шепнеше на своите:

— Спокойно! Преминаваме кротко. Целта ни е Червеният площад.

Внезапно всички на „Воздвиженка“ замряха. От покрива на Четвърти дом на Съветите се спускаше кука. От капандурата два чифта ръце дърпаха дебело въже, като се стараеха да докарат куката под портрета на Троцки. Опозицията възмутено изрева. В колоните някой възторжено изпищя:

— Вижте, искат да смъкнат портрета!

Троцки още известно време продължи с призивите, явно неразбирайки какво става, след което отново застина в историческа поза. Отвори се съседният прозорец и на него с дълга четка за миене на под се появи близкият му съратник Муралов. Показал се наполовина от прозореца, местеше нагоре-надолу четката по стената, опитвайки се да хване зловредния уред на ГПУ.

— Ура! — викаха вече възторжено сред маршируващите на място колони.

Борбата между четката и куката беше завладяла всички. Троцки се отдръпна от прозореца и каза на приближените си:

— Ние загубихме. Масите са инертни.

Междувременно нещата се развиваха точно обратното — под натиска на четката куката позорно отстъпи. Масите с ентусиазъм аплодираха. Липсата на чувство за хумор бе попречило на вожда на перманентната революция да използва единствената си възможност.

 

Манифестацията продължи през целия ден. В приемната в задната част на Мавзолея прислугата за десети път зареждаше масата. Понякога се отваряше вратата към трибуната и тогава се виждаха набитите фигури на вождовете, които неуморно поздравяваха манифестиращите. Долитаха шумът на преминаващите колони, ревът на оркестрите, възгласите на обич.

Във вътрешността на Мавзолея охраната бе поета от кавказката стража на самия Сталин. Двама джигити, въоръжени с револвери и кинжали, стояха до вратата на подземния тунел, водещ извън кремълската ограда. Изведнъж единият от тях дочу нещо подозрително. Отвори вратата и видя в тунела трима стремително приближаващи се командири от РККА.

— Кой ви е пуснал?! — извиси глас до фалцет охранителят. — Стой! Ще стрелям!

Притичаха още двама кавказци с ръце върху дръжките на кинжалите си. Командирите стигнаха до тях, напираха, размахваха пропуски. Единият огласяше наоколо с басовия си глас:

— Какво, по дяволите, правите?! Изпраща ни началникът на академията Роберт Петрович Ейдеман за охрана на правителството! Ето пропуските! Командир на полк Охотников, командири на батальони Гелер и Петенко! Отстранете се от пътя ни!

Охранителят взе пропуските и започна да ги оглежда. Командирите бяха странно напрегнати, погледите им опипваха залата — бюфет като че ли търсеха някого сред влизащите и излизащите вождове. Охранителят осетинец вдигна погледа си на рис към баса Охотников, от напрежение се повдигна на пръсти, наподобявайки гонче, преди да се втурне.

— Неправилен печат на ваш пропуски! Защо?

Той продължаваше да се колебае дали да предположи най-лошото, но инстинктът му подсказваше: трябва да се действа незабавно, в следващата секунда, иначе щеше да бъде късно.

Петенко изтръгна пропуските от ръцете му.

— Не виждаш ли и без печат кои сме? Не виждаш ли ордените ни, дивако?!

Охранителят наду свирката си. Бюфетът се изпълни с охранители и хора от секретариата. Прогърмя глас: „Предайте оръжието си!“ Вратата се отвори, откъм трибуната влязоха Сталин, Риков и Енукидзе. Един от тях учудено възкликна: „Какво става тук, другари?!“

Когато видяха Сталин, Охотников, Гелер и Петенко се хвърлиха с главите напред. Кавказците увиснаха на тях. Всичко изглеждаше много глупаво: обърнати маси, строшени бутилки и чинии, паднал в един ъгъл и изпускащ пара самовар, изплашени вождове, блъскаща се около възмутено крещящите командири кавказка охрана; над всичко цареше силната до прилошаване миризма на разлял се коняк.

Всичко продължи няколко секунди и през това време Сталин разбра: ставаше нещо много лошо, може би същото, което понякога сънуваше с всички подробности и което не го оставяше да спи нощем. А това се случваше посред бял ден със свещеното тяло на революцията. Трябваше незабавно да бяга. Нямаше право да се подлага на риск.

В следващата секунда Охотников успя да отхвърли двама охранители. Подскочи към Сталин и с всичка сила го удари с юмрук по главата. Ботушите на вожда се плъзнаха в различни посоки сред конячната локва, той падна в ъгъла, в ума му се мярна: „Край на революцията!“, и загуби съзнание. Осетинецът успя отзад да прободе рамото на Охотников с кинжала си. Пръсна кръв.

— Хванете ги живи! — викаше колкото му глас държи Енукидзе.

Сталин лежеше в ъгъла в нелепа поза, наоколо бяха разхвърляни изпопадалите от масата ястия. Охотников притискаше раната с дясната си ръка, гърбът му отляво целият беше в кръв, сега държеше револвера в лявата си ръка. В суматохата изобщо не можеше да се прицели в Сталин. Нещо не позволяваше на червения герой главорез да стреля по тези, които нямаха нищо общо.

След още няколко секунди командирите с пистолети в ръце успяха да се напъхат в тунела и да побягнат. Зад Кремълската стена ги чакаха два мотоциклета.

— Избягаха мерзавците! Йосиф, как си? — съчувствено се наведе Риков.

Сталин седеше намръщен, сякаш случайно беше глътнал оцет. Разкопча се, за да оправи събралия се на корема му шинел.

— Далеч няма да стигнат — измърмори той.

 

Междувременно манифестацията продължаваше. „Ние сме червена кавалерия и за нас разказвачи чудни приказки разказват“ — пееха момичета със забрадки. Колоната, сред която се беше замаскирала групата на Албов, влизаше на Червения площад, демонстрирайки всичко, което се полагаше: огромен ковчег на „руския капитализъм“, хидрата на контрареволюцията с глава на Чембърлейн, макет на бъдещия „Днепрогес“. След фасадата на Горния пазар колоната се разделяше на две покрай паметника на Минин и Пожарски. Точно на това място Албов изтича от редицата, замахна широко и хвърли на паважа портрета на Сталин. Мустакатата физиономия се плъзна по мократа настилка към веригата от червеноармейци, построени пред Мавзолея.

— Време е, другари! — закрещя Албов към своите. Троцкистите хвърляха официалните плакати и издигнаха над главите си скрития до този момент транспарант „Долу термидорците!“. Огромно платнище със същият лозунг се спускаше от прозорците на Горния пазар право пред правителствените трибуни и почетните гости: „Долу термидорците!“.

„Долу! Долу!“ — скандираха младежите. Нина ту размахваше ръце, ту се впиваше в рамото на Семьон. „Долу! Долу!“ — студени вълни на възторг я заливаха и възпламеняваха. В такава минута човек можеше да тича срещу картечници, да загине, да се изпари! „Долу!“

Властите незабавно започнаха да вземат мерки. Рота пехотинци тичаше през площада, сваляйки винтовките и махайки щиковете. Заповедта беше да се бие с прикладите, без да се жали никой. В тила на колоната се вряза кавалерийски ескадрон. Честните трудещи се разделяха, сочейки на конниците: „Не сме ние, братлета, ей там са, чифутите им с чифути!“ Размахваха юмруци след тях, изразяваха гняв: „Бий гадовете!“ Но задачата на конницата не беше да бие, а да изтласка групата от площада в задната част на Горния пазар. Надувайки свирки и създавайки дива паника, от всички страни притичваха милиционери: „Дръжте предателите!“

Хванали се за ръце, хората от групата на Албов защитаваха транспаранта си, докато яките коне и стоварваните върху лицата им приклади не го натикаха под тъмната арка на един вход. „Свършихме си работата! Разпръсвайте се!“ — дочу се отнякъде гласът на ръководителя.

Но, уви, вече нямаше къде да се разпръснат. След няколко минути групата се оказа в тясната уличка „Ветошний“, отделена от Червения площад с масивната сграда на пазара. Тук започна истинският побой. Милицията и червеноармейците работеха с палки, приклади и саби в ножниците им. Мяркаха се окървавени, обезобразени лица. „Фашисти! Убийци!“ — неистово крещяха троцкистите. Събаряха ги и ги влачеха към затворническите фургони. Някои все още се опитваха да избягат, да се смесят с тълпата зяпачи. Разпознаваха ги, измъкваха ги и ги биеха. Настана същинска лудница.

Двама червеноармейци, смеейки се високо, влачеха Нина Градова. Единият я беше хванал отзад, а другият късаше копчетата на палтото й.

— Ей сега, кучко, ще те оправим! Коля, замъкни я зад буретата! Там ще я оправим!

Раздирайки гърлото си от викове „Семьон! Семьон!“, тя се опитваше да се освободи от убийствено вонящите типове. Налетя вълна от виещи хора и конници, разкъсаха кордона и изтласкаха Нина към вратата на някакво магазинче за бои. Вратата се открехна и мазна муцуна се показа от тъмнината.

— Вмъквай се, госпожице, спасявай се!

Тя ужасена се отдръпна, пак закрещя: „Семьон! Семьон!“ — и изведнъж го видя.

Сред цялото това мрачно побоище инструкторът от Осоавиахим беше светъл, дори лъчист. Пушейки, стоеше на високата входна площадка на Горния пазар и сочеше на хората от ГПУ кого от тълпата да прибират. Невярвайки на очите си, Нина се запромъква по стената към площадката. „Семьон!“ — викна още веднъж, този път той я чу, усмихна се, протегна ръка и през воплите до нея достигна: „Играта приключи, Нина Борисовна! Качвай се тук!“ Тя видя как един чекист в този момент побутна Семьон и въпросително показа някого във вълнуващата се тълпа: „Този ли?“ — и как Семьон бързо закима: „Този, този“.

— Доносник! — истерично закрещя Нина. — Семьон, ти си доносник!

Тълпата още веднъж я завъртя и я отнесе настрана. Тя се огледа и успя да забележи, че Семьон сочи и нея на чекистите: приберете и тази. В следващия момент някакъв конник перна главата й с дървената част на парадната си пика. Нина изгуби съзнание и се свлече под краката на тълпата.

 

Сражението приключи. Милицията натикваше пребитите троцкисти във фургоните. Мутресто и с голям задник ченге мъкнеше безчувствената Нина към улица „Николска“. Най-неочаквано на ъгъла улична паплач, просяци и продавачки на закуски заобиколиха блюстителя на реда.

— Виж, виж, народе, убили са момичето, изверги! Бандити, мошеници, кръвопийци, да пречукат такава красива ученичка!

Ченгето объркано се озърташе:

— Какво, какво?! Жива е! Арестувана е, и тя е троцкистка!

Някаква продавачка метна твърда пирожка по него, полетя непродадена стока, жени и просяци се развикаха:

— Ти си троцкист! Безсрамна муцуна! Не те ли е страх от Бога! Ще те съдят!

Ченгето плю, пусна Нина и се измъкна от тълпата декласирани елементи. Жените я вдигнаха, видяха, че наистина е жива, избърсаха с кърпа отеклото й наранено лице и за да я прикрият от милицията, я поведоха навътре по „Николска“, където стояха в готовност няколко коли на „Бърза помощ“. От една от тях изскочи рус доктор с дълги ръце и крака, ахна, олюля се и едва не се гътна и той.

— Нина! — крещеше той. — Нина!

Всичко си дойде на мястото: битката в Китай-город и Сава Китайгородски с пребитата принцеса на ръце.

 

В колата Сава сложи Нина на носилка, направи й инжекция с морфин, избърса лицето й с марля, почисти с йод порязванията и охлузванията, бинтова лошо ударената й китка. По пътя към Шереметиевската болница Нина ту потъваше, ту идваше на себе си, тихичко стенеше, макар и да не усещаше болка заради морфина, искаше й се Сава да приближи лицето си до нейното.

Наистина какво лице! Толкова фино и чисто: ни мустаци, ни брадавици, просто чисто човешко лице, такива лица никога не съм виждала в живота си!

Не разбираше какво става с нея и къде я карат, но чувстваше уют, покой и себе си като обект на грижи, като малка глезла.

— Сава, Сава, ти ли си, не си отивай, моля те…

Сава, който почти не беше на себе си от щастие и нежност, се бе настанил до нея на пода на друсащата кола, държеше ръката й и бърбореше:

— Ниночка, потърпете още малко, всичко ще се оправи…

Изведнъж тя си спомни гнусните морди на червеноармейците, стоварващите се върху лицето й приклади, диво извика и се повдигна на лакът.

— А-а-а, какво направиха с нас! Гадовете от Охотни ряд! Фашисти! Сава, Сава, революцията е унищожена!

„Да върви по дяволите вашата проклета тиранка революцията — мислеше си Сава. — Единственото добро, което стори, е, че те доведе при мен!“

— Успокойте се, Ниночка — молеше я той. — Нали сте жива, не е ли така? Младостта ви, поезията ви са живи!

Тя пак легна на носилката, а наркотичната усмивка отново плъзна лицето й.

— Какво лице имаш, Сава — шепнеше тя. — Сравни двете лица — твоето и моето. Моето е муцуна, а твоето е с голяма буква. Можеш ли с твоето лице да целунеш моята муцуна? Целуни ме там, където не е наранено!

Той внимателно потърси ненаранено място на лицето й, малко над брадичката, и го докосна с устни.

 

На трибуните за чуждестранни гости до Мавзолея цареше явно объркване. Мнозина бяха забелязали, че сред правителството става нещо странно, Сталин и Риков бяха изчезнали някъде, а Бухарин непрекъснато се озърташе страхливо. След известно време Сталин зае мястото си в средата, но явно не бе на себе си, лицето му бе потъмняло. Сетне в другия край на площада се създаде някакво завихряне, натам препусна отряд кавалерия. На фасадата на стабилната сграда срещу трибуната накриво увисна лозунг, около него явно се водеше борба — някакви се опитваха да го смъкнат, други не позволяваха.

Рестън се ядосваше, преводачката му се бе изхитрила да изчезне някъде в най-отговорната минута, а може би и нарочно се бе скрила, за да не преведе злостния лозунг. Той се опитваше да разбере нещо от непреодолимата за него кирилица и неочаквано, колкото и странно да беше, успя. Съобрази, че втората дума произлиза от френското „Le termidor“ и че това има отношение към троцкисткото предизвикателство към управляващото крило в партията. Значи опозицията действително демонстрираше, а той стърчи на глупашката трибуна сред сборище червени тъпанари и губи исторически минути.

Тръгна нагоре по пътеката, като се опитваше да открие някого от колегите си, „журналисти от империалистическия печат“. Наоколо с известна меланхоличност звучаха „Бандера роса“ и „Ди Фане хох!“, ентусиазмът беше изместен от пронизващо студената и двусмислена ситуация. Най-неочаквано лице в лице се сблъска с познат господин с хубаво туидово пардесю.

— Я, професор Устрялов! Ама че късмет! Познахте ли ме?

Устрялов поспря, но явно без голямо желание. Разбира се, че веднага го бе познал, но се правеше, че си спомня, само секунда, да, да… бърз поглед през рамо назад, ах, да…

— А-а, това сте вие… извинете… ах, да, Рестън… От Чикаго, струва ми се?

За да престане да се прави на глупак, Рестън свойски го хвана подръка.

— Какво става тук, Устрялов? Казват, че се провеждала някаква друга манифестация?

— Не знам повече от вас. — Устрялов се опита да се освободи.

— Можете ли да ми дадете кратко интервю? Пет минути край Мавзолея две години по-късно. Не е лошо, нали? — продължи да го притиска Рестън.

Устрялов освободи ръката си, погледът му непрекъснато шареше като че ли много-много не забелязваше американеца, с когото беше водил толкова съдържателен разговор преди две години.

— Извинете, сега за това не може и дума да става… Още веднъж ме извинете, бързам…

Той затича по дървените стъпала надолу и дори си погледна часовника: виждате ли, бързам. Рестън като истински „чакал на перото“ все пак викна след него „а provocative question“^[5]:

— Значи вашата теория се руши, Устрялов?

Професорът се спъна, претича още няколко крачки, сетне все пак се обърна и викна, като предизвика учудване сред делегацията на холандската комунистическа партия:

— Ни най-малко! Руската държавност продължава да укрепва!

Рестън уморено пъхна в джоба си писалката и бележника. Появи се Галина с две глупави балончета, на които се мъдреше цифрата „X“. В този момент на крайно раздразнение на Рестън тези две „X“ му се сториха зловеща заплаха — „хикс-хикс“: повече нямам път насам, стига ми, има много други теми, ще отида в Испания, там поне няма да завися от преводачи.

— Къде е изходът? — попита той Галина. — Изморих се.

— Другарю Рестън! — обидено възкликна девицата.

— Какъв, по дяволите, другар съм ви — измърмори той.

Троцкисткият лозунг отдавна беше изчезнал от фасадата на ГУМ^[6]. Нескончаемото шествие продължаваше да се излива на Червения площад. Рестън гледаше изплуващите един след друг иззад Историческия музей портрети на Сталин. Извади бележника си и записа в него две думи: „Увертюрата приключи“. След това малко се развесели — заглавието му харесваше.

Антракт III. Печатът

За покупка на жилищна площ на изселване от Москва подлежат: трудовите елементи за един месец, нетрудовите елементи — за една седмица.

 

„Религиозните“ подлежат на преминаване през специална комисия за отклоняване от военна служба.

 

В Театъра на Вс. Мейерхолд — „Ръмжи, Китай!“, пиеса от С. Третяков.

 

В цирка на Ник-Дяволо — „Лупинг с велосипед“.

 

В киното са звездите на екрана: Глория Свенсон, Джеки Куган, Ксения Десни, Чарли Чаплин.

 

От избирателни права са лишени: кулаците, църковните служители, бившите царски чиновници, подозрителните лица със свободни професии.

 

Обирджии са проникнали в магазина на Михайлов и Лейн („Покровка“ № 20).

 

Семашко разкри причината за нарастващото хулиганство: нашата младеж е расла по времето на самодържавието.

 

Изчезна Николай Сергеевич Лоренц, на 29 години.

 

Кротко си отиде протойереят професор по богословие Н. И. Боголюбски.

 

От отпуск се върна членът на колегията на Народния комисариат на външните работи др. Ротщейн.

 

Световноизвестната паста „Хлородонт“! Къна за коса! Одеколон „Тройной“! Легла!

 

Снабдителен отдел на дивизия. Търгове. Зеле и картофи на пудове^[7].

 

Разобличени и обезвредени са 49 латвийски шпиони.

 

„Межрабпом — Русия“. Филм собствено производство „Майка“ (темата е заимствана от Горки). В главните роли В. Барановска, Н. Баталов. Режисьор Пудовкин, оператор А. Головия.

 

Ново поражение на Сун Чуанфан.

 

Побой над фейлетонист в Одеса.

 

„Сухата Америка“, карикатура: от книгата със закони се лее струя домашна водка.

 

Гвоздеи. Тапи. Триони. Бельо.

 

Тезиси на др. А. И. Риков за XIV партийна конференция „За стопанското положение в страната и задачите на партията“.

 

Петдесетгодишнина от смъртта на Михаил Бакунин. Залата на Московския държавен университет е препълнена. Оратори: ректорът на университета А. Я. Вишински, народният комисар на просветата А. В. Луначарски… „Ние не се отричаме от своите предшественици!“

 

Академик П. П. Лазарев: „Гениалните изследвания на Лобачевски доказаха съществуването на нови видове пространства, различни по свойствата си от тези, в които живеем…“

 

Поема от Л. Овалов „Стоманеният пропагандист“. Посвещава се на Алексей Иванович Риков.

 

Михаил Колцов. Изкуството или партията? Много въпроси възникват в Москва за учещия в работнически факултет с излъскан отзад панталон. Ето неговия актив: 23 рубли стипендия, кюфтета с каша от елда, вяра в световната революция, гореща вода в общежитието, три фунта сланина от пастрока му, случайни билети за нещо си.

Ето и пасива му: учебно натоварване, партийно натоварване, профсъюзно натоварване, авиахимовско натоварване, измъчващи ослепителни витрини, неплатени членски вносове, измръзване на краката през съглашенските ботуши.

 

Др. Н. Поморски за Ню Йорк: „… За наше учудване вътрешността на Статуята на свободата се оказа куха… В центъра на Ню Йорк се усеща изключителна бензинова воня… Ню Йорк с неговите най-високи небостъргачи (до 58 етажа!) предизвиква в душата ти огромна злоба… Работническата революция трябва да ликвидира този уродлив град…“

 

„Съюзът на работниците и науката, слели се ведно, ще смачка в железните си обятия всички препятствия по пътя към прогреса!“ Ласал.

 

„… Духът на Ленин витае над сухите колонки с цифри!“ Л. Троцки.

 

Михаил Колцов: „Не може да става и дума за връщане на търговията ни към омръзналите ни релси на капитализма… държавата не може да допусне анархия на пазарния оборот, «свободна игра на цените»… нищо позорно няма в това съответните органи да призоват този-онзи към ред…“

Антракт IV. Танцът на кучето

Младият княз Андрей, погрешно наречен от сегашните му родители Питагор, в обичайното си великолепно настроение тичаше сред боровете, лаеше по гаргите, гонеше катеричките. Отдалеч видът му беше страшен: широки черни гърди, черна козина по дългия гръб, мощни светлосиви лапи, големи щръкнали уши, муцуна, пълна с дивно блестящо оръжие. Катеричките трябваше до смърт да се страхуват от тази налитаща буря, да бягат надалеч, да се мятат по стволовете на боровете и да летят до най-горните клончета. Те го правеха, но май не се страхуваха. Трябва да се признае, че излитаха не до най-горните, а до най-долните клончета и оттам гледаха княз Андрей. Понякога му се струваше, че просто си играят с него.

„Какво ще правя, ако настигна някоя от тях? — мислеше си понякога той. — Не бива да я хващам със зъби, може да пострада кожичката на невинната твар. Какво да се прави — въздишаше, седнал под някой бор, — бягам твърде бързо, всъщност нищо не ми струва да ги настигна.“

Веднъж дори не му се наложи да ги настига. Стремително носещата се пред него катеричка неочаквано спря и го погледна с очите на онази чухонка^[8], която бе срещнал на полето край Дерпт по времето на първия Ливонски поход^[9]. И както тогава бе спрял коня, така сега седна на задните си лапи. Заля го вълна от любовна жажда, радостна плахост и младо ликуване. Катеричката го гледаше без страх, както онази девойка с ленена рокля гледаше блестящия руски витяз. После животинското начало задейства в нея някаква пружина и тя мигновено се стрелна до недостъпния връх на бора.

Княз Андрей беше сигурен, че това беше същата девойка, както и че той, тригодишната немска овчарка Питагор Градов, някога е минавал през тази земя в образа на руски княз. Ето че сега някъде скачаше по клонките с другарките си, съвкупяваше се със самеца си и понякога го поглеждаше с уж безсмислените си очи. Едва ли й е ясно коя е била тогава и кога се е случило, също както и той между впрочем не съвсем отчетливо осъзнава понятията „княз“, „Русия“, „цар Иван“… Разбира се, княз Андрей не си знаеше името, може би, защото беше прекалено млад. Обичаше, когато по-големите погрешно го наричаха Питагор, а още повече — Питочка, което му се струваше, че изцяло премахва грешката.

Обичаше цялото си семейство: мама Мери, татко Бо и чичо Льо, втората майка Агафя и втория чичо Слабопетуховски (всеки път, когато произнасяха това име, му се искаше със смях да го повтори), по-големите си братя Никита и Кирил, сестра си Вероника, неотдавна донесла вкъщи хубавото кученце Бориска Четвърти, и, разбира се, най-много сестричката Нинка, която за съжаление малко си играеше с него.

Всичко, което му напомняше за миналото, се появяваше пред него само като ярки изблици на щастие: широките хоризонти преди последното настъпление срещу Казан или блестящата маса вода, когато за пръв път неговата конна дружина си проби път до Балтика, моментите на утоляване на глад или жажда, срещите с женски хора и този жест на пускане платното на входа на шатрата, погледът на приятел, още непревърнал се в изверг…

На мястото, където изведнъж изплуваше погледът на приятел, „още непревърнал се…“, княз Андрей тихо ръмжеше, тръскаше уши, за да прогони останалото, и започваше да тича около боровете или мебелите, отново завладян от радостните изблици на сегашното и тогавашното.

Една сутрин Сава, който желаеше да влезе в семейството на княз Андрей, докара Нинка с кола и я свали от нея на ръце, като казваше, че не бива да остава в болницата. Майката закрещя страшно: „Какво се е случило?!“ Занесоха Нина горе в нейната стая. Княз Андрей успя да се промъкне пред всички и да се просне под леглото. Категорично отказа да излезе оттам и дори леко заръмжа, когато втората майка се бе опитала да го хване за нашийника. Тогава бащата каза: „Оставете го“.

Изведнъж пред него се появиха мрак и пожарище, бойно поле след поражение, сенки на мародери, черни парцали на неживот, излитащи като гарги над непоносимата миризма на злодеянието. Усещаше, че тези парцали стават все по-гъсти над любимата сестра, а значи и над него. Оттам, от предишното, започна да се надига ужасното: хоризонтите изчезнаха, светът се сви в клетка, в затвор, в каменни кладенци, оттам измъкваха, но не за спасение, а за най-страшни мъки, и застиналото лице на изверга, на бившия приятел, на цар Иван.

Княз Андрей не знаеше колко време беше минало, а и не си задаваше такъв въпрос. Стараеше се да не скимти, макар че единствено това би му помогнало. Неочаквано ръката на Нина падна от леглото и увисна точно пред носа му. Докосна я с него — беше студена дори за вечно студения му нос. Започна горещо да я ближе с вечно горещия си и дълъг, сякаш поток от вулканична лава език. Изведнъж ръката се вдигна и го хвана едновременно за двете уши. „Питочка, мили“ — прошепна гласът на сестра му.

Парцалите на неживота се разхвърчаха като изплашени от крилат конник. Кучето танцуваше под луната или под слънцето, каквото имаше в наличност в момента. Занданите изведнъж се разтвориха, сякаш издухани от мощна въздушна струя. Младостта зовеше назад. Денят на бягството летеше наоколо към зелените хълмове на Литва.