Василий Аксьонов
Поколение на зимата (4)

Четвърта глава
Генералната линия

Сутринта северното циганско лято премина в силен студен дъжд, лишен от какъвто и да било поетичен контекст. Кирил Градов с късо палтенце и работническо кепе, криейки книги в пазвата си, бързо вървеше по улицата на предградието към трамвайното колело. На половината път го настигна лека кола. До шофьора седеше големият му брат Никита в пълна униформа на командир на дивизия. Колата спря. Никита отвори вратата и покани Кирил:

— Слушай, отивам в Народния комисариат. Качвай се, ще те закарам!

Без да забавя крачка, той махна с ръка:

— Не, благодаря! Ще взема трамвая!

Никита направи знак на шофьора и колата бавно пое до вървящия. Червеният командир гледаше с усмивка наежилия се партиен работник.

— Престани да се правиш на луд, Кирка! Ще станеш вир-вода!

— Нищо, нищо — измърмори Кирил и неочаквано се разсърди: — Вървете, вървете, ваше превъзходителство! Не сме свикнали с генералски автомобили!

Никита също малко се ядоса:

— Ама че са горди днешните марксисти! Сега и ти имаш ранг на градоначалник, шега ли е, втори секретар на Краснопресненския районен комитет!

Без да отговори, Кирил рязко сви зад ъгъла. Шофьорът погледна командира: направо или надясно? Никита посочи — давайте след него! Колата зави след Кирил и случайно мина през голяма локва, като обля вървящия с мътна вода. Никита не го домързя да се покаже наполовина и да стъпи с десния си крак на стъпалото.

— Чуй ме, Кирка, отдавна искам да ти го кажа. Защо си си отвъдил този псевдопролетарски стил? Откъде си изровил това подобие на палто? Вкъщи висят, без да се ползват, най-малко три хубави палта, а ти ходиш като просяк! Панталонът ти е толкова протъркан на задника, че можеш да се огледаш в него! На кого и какво искаш да докажеш?

— Решително нищо и на никого! — кресна в отговор брат му. — Оставете ме всички на мира! Получавам партийния максимум от сто двадесет и три рубли на месец и трябва да се обличам и да се храня в съответствие с това. В партията все още се е запазил здравият смисъл! Няма да тръгнем след тези, които внедряват в РККА духа на офицерите от стария режим.

Яко засегнат, Никита предизвикателно се разсмя. Дори беше забравил за присъствието на шофьора с триъгълници на петлиците.

— Ха-ха, мислиш, че любимите ти вождове са аскети като теб ли?

Кирил насочи към него гневния си показалец:

— Повтаряш дребнобуржоазните клюки, комдив!

В този момент в края на улицата се появи трамвай с реклама на известния лефовец Александър Родченко: „Не тъжахме, вкусно хапвахме макарони и фидета!“ Без да погледне повече брат си, Кирил презглава се втурна към колелото. Никита сърдито хлопна вратата на колата. Минавайки край спирката, гледаше как гражданите се блъскат в мотрисата, стремейки се да заемат седящите места. Трябваше да признае, че вече беше забравил как се прави това.

В сухо време независимо от блъсканицата в трамвая непрекъснато шумоляха вестници, като хората се изхитряваха да ги прелистват над главите или между краката си. Днес намокрените вестници не шумоляха и не бързаха да се разгръщат, но гражданите все едно ги четяха. Прогресивните чужденци постоянно отбелязваха, че СССР има най-четящата публика. Неотдавна Кирил бе дискутирал въпроса за печата с помощника на баща си Сава Китайгородски. Всъщност не беше точно така — какво можеше да се дискутира с типичен буржоазен либерал?, — а проверяваше върху Сава правилността на партийните постановки.

Естествено, мосю Китайгородски не беше доволен. Колко струваха всички компромиси на непа, щом печатът е останал в ръцете на управляващата партия и щом нито един дореволюционен вестник не е възстановен?

Точно това желаеха — не само неповски дюкяни, но и разпасан печат. Значи курсът ни в тази насока е правилен. Никакви отстъпки. Печатът — тук Троцки бе прав — е най-острото оръжие на партията!

Кирил стоеше в ъгъла на друсащата мотриса, притиснат от три страни от мокри, навъсени пътници. Те имаха същия пролетарски вид като неговия. Пред очите му се мяркаха вестникарските заглавия. Партийният печат беше богат на събития. И много добре, че се даваха в партийна интерпретация: не хвърляха самотния човек на лъвовете, т.е. на фактите, а го учеха да ги използва, да ги оценява от класови позиции.

Разстрел за разхищение; кулаците, църковните служители и бившите царски чиновници са лишени от избирателни права; увеличава се износът на дървен материал; за покупка ни жилищна площ — изселване; „Ръмжи, Китай!“; футбол: сборният отбор на производителите на захар и съветските търговци бие „Пролетарска ковачница“; централно летище „Троцки“, нови самолети „Народен комисар по военните и морските дела“, „Л. Б. Красин“, „Нете“, полет с балон, аеронавт — слушателят от Академията на въздушния флот другарят Фьодоров… Много, много факти, животът в червената република кипи; още — остър отпор на Пилсудски; ето ви и реклама — бои, къна, одеколон „Тройной“… за употреба от народонаселението…

Кирил се обърна към прозореца и измъкна своето четиво — дебела книга. Правеше се, че не забелязва как две негови постоянни спътнички, момичета на двайсетина години, съвсем не противни на вид секретарки машинописки, го попоглеждат и хихикат.

— Все пак е много хубавичък, не намираш ли? — каза едната.

— Много е сериозен — отвърна другата. — Какво ли чете? — Безцеремонно надникна под лакътя на Кирил. — Я виж ти, „Учебник по хинди“!

Кирил мълчеше, стискаше зъби, думите на хинди му се мяркаха без всякакъв смисъл, сякаш само добавяха още в общия абсурд около неговата толкова целенасочена личност: споровете с Нинка и Никитка, мокрите, гнусни дрехи, идиотизмът на вестниците, вълнението и плахостта от близостта на двете девойки.

Трамваят наближаваше Песчани, където имаше прехвърляне. Пътниците се готвеха за още една атака.

 

Причината, поради която този път извикаха командира на дивизия Градов в Москва, от негова гледна точка бе малко измислена. Новият народен комисар по военните и морските дела Климент Ефремович Ворошилов изнасяше голям доклад за съвременната военна стратегия. Чудесно, на добър час, но защо трябваше да се откъсват толкова много командири по места от неотложната им практическа дейност, по-специално от установяването на взаимодействие между кавалерията и танкетките при настъпателни действия в гористо-степна равнина. А и в личен аспект това пътуване беше съвсем не навреме — Вероника бе в последния месец. Никита се надяваше, че този път ще остане в Минск под наблюдението на познатите и опитни лекари от окръжната болница, още повече че познаваха всичките й капризи, но тя дори не искаше и да чуе: „Да изпусна пътуване до родната Москва, до кипящата столица, да се измъкна поне за седмица от този мухлясал Минск — и през ум да не ти минава!“

Провинциалното вегетиране, безсмисленото погубване на „най-добрите“ години бяха едва ли не главните теми на домашните им разговори. В най-добрите дни той се шегуваше с жена си, наричайки я „четвъртата Чехова сестра“ с вечния им зов на жерав: „В Москва, в Москва!“. В най-лошите, когато тя изпадаше в пълен мрак, Никита понякога просто изскачаше от къщи и отиваше без всякаква работа в щаба, където седеше в тъмния кабинет и разпръскваше собствения си кронщадски мрак.

Ето че сега седеше в голямата конферентна зала на народния комисар, гледаше лъщящата физиономия на докладчика, а мислеше единствено за жена си — че не дай, Боже, онова щеше да започне някъде на Петровски линии или в Лубянския пасаж, където тя, разбира се, беше тръгнала да инспектира модните магазинчета.

Изглежда Ворошилов просто се наслаждаваше на ролята си на главнокомандващ, военен философ и стратег. Пълен, цъфтящ, с малки, акуратно подстригани мустачки, дори в идеалната си, явно шита по поръчка униформа изглеждаше като преуспяващ търговец от Кузнецкия мост. При внимателно наблюдение на лицето му с будни очички можеше да се уловят проблясъци на изключителна глупост. От време на време като че ли напомняйки кой е все пак, Климент Ефремович замръзваше за миг, фиксирайки монументалността.

След лекцията в коридора на Никита му подвикнаха трима бойни командири. Позна единия веднага — Охотников! Прегърнаха се, а той хвърли поглед към петлиците му:

— Охо, вече си командир на дивизия!

— Не очаквах да те видя, Яков — каза Никита. — Отдавна ли пристигна от Закавказието?

— Сега съм на курсове в академията. Трупам мъдрост — засмя се Охотников. — Запознай се с моите колеги — Аркадий Гелер и Володя Петенко.

По начина на ръкостискане Никита с удоволствие усети кадрови здрави бойци.

— Много ми е приятно. Извинете, Аркадий, не ви ли се струва, че вече сме се виждали?

— Разбира се — отвърна Гелер. — На Полския фронт, през октомври двадесета. Бронираният влак „Бурята на Октомври“.

— Точно така! — възкликна Никита.

В този момент от конферентната зала излезе Ворошилов, съпроводен от висшите чинове. Подмишница носеше папка с току-що прочетения доклад. Кръглата му физиономия се въртеше, очевидно очаквайки възторжени погледи от страна на пушещите в коридора командири. Охотников доста небрежно кимна към народния комисар:

— Как ти се струва докладът на новия командващ?

Никита дипломатично вдигна рамене.

— Дали пък не е новият Карл Клаузевиц? — насмешливо процеди Гелер.

— Го-о-лям теоретик! — изхили се Петенко.

Никита се засмя:

— Виждам, приятели, че Москва ви действа със своето заговорничество.

Охотников го хвана подръка и го погледна в лицето:

— Че какво? Опозицията наистина е прекалено гласовита, но за много неща е права. Армията познава по-добре от останалите хватката на бюрократите.

Когато по-късно си спомни този кратък разговор, Никита стигна до извода, че му е разкрил няколко важни теми, които разбунваха столицата. Тук „бюрократи“ наричаха сталинистите, тоест мнозинството в съществуващото Политбюро. Слушателите от Военната академия „М. В. Фрунзе“ бяха близки до висшите военни кръгове. Думите на Охотников, Гелер и Петенко явно показваха, че сред тези кръгове назрява раздразнение срещу налагания в РККА „бюрократичен“ стил на ръководство. Ако още не се бяха превърнали в съюзници на опозицията, във всеки случай й симпатизираха дори само защото тя се обявяваше срещу онези, които след двете блестящи личности Троцки и Фрунзе бяха издигнали на най-високия военен пост бездарния Ворошилов. А пък симпатиите на армията винаги бяха достатъчно сериозно нещо.

Всъщност Никита съжаляваше, че разговорът бе прекъснат на най-интересното място. Видя минаващия по коридора командир на полк Вуйнович. Дори улови погледа му, но той незабавно го отмести, без да прояви ни най-малко желание да спре.

— Вадиме! — викна му Никита.

Вуйнович не се обърна, стигна до края на коридора и сви зад ъгъла.

— Вадиме, дявол да те вземе!

Никита заряза „академиците“ и затича по коридора, сви зад ъгъла и спря. Бяха сами в празното крило на сградата. По паркета ясно се чуваха отдалечаващите се стъпки на Вуйнович.

„Колко е глупаво — мислеше си Никита — да се разделиш с най-добрия си приятел заради някаква двусмислена ситуация, в която беше попаднал баща му. Дори и да е замесен в онова тъмно дело, какво общо имам аз? А пък той не е и замесен, а просто, просто… Ех, че е глупаво!“

— Вадим, глупаво е! Нека поговорим!

Без да се обърне, Вуйнович отвори вратата към стълбището и изчезна.

 

Секретарките, деловодителите и охраната на Московския градски комитет на ВКП(б), меко казано, без излишен възторг гледаха нахлуването на работническите партийни маси с кожени якета, къси палта, каскети и червени забрадки. В учреждението отдавна всичко бе доведено до прилично равнище — паркетът беше лъснат, килимените пътеки — разстлани и закрепени към мраморните стълби с медни пръчки, бюфетчийки с бели престилки разнасяха по кабинетите чай и пресни сандвичи, разговорите се водеха приглушено, пепелниците незабавно се чистеха, бюстовете на великия Ленин се бършеха най-старателно, може би дори по-добре от предшествалите ги мраморни нимфи на Търговското дружество. И изведнъж се появява пролетариатът, гръмко си подвикват, тропат, секнат се, от подметките им падат кални парчета, разнася се миризма на немити тела и махорка — като че ли военният комунизъм се беше върнал.

Конферентната зала на третия етаж бе претъпкана с работници от градския комитет и районните комитети, с партийния актив на най-големите предприятия. Кирил Градов във вечните си износени дрехи, с вълнено сакенце и басмена рубашка, на външен вид беше много по-близко до хората от предградията, отколкото до богаташите от центъра и беше извънредно доволен от това. Впрочем по-възрастните му другари високо ценяха теоретичната му подкованост, а към дребните му псевдодемократични чудачества се отнасяха снизходително: младият човек имаше достатъчно време, за да овладее неписаните правила на партийния етикет. Говорещият в момента секретар на Московския комитет представляваше идеалният тип на израстващ партиец от средата на двадесетте години: военна куртка със сталински фасон, брадичка като на Риков, всезнаещата насмешлива усмивчица на Бухарин.

— Другари — говореше той, — опозицията предприема отчаяни усилия да общува с работниците, като заобикаля ръководството на партията. Група техни лидери отишли в партийната организация на завод „Авиаприбор“ и се опитали да провалят партийните решения. Други организирали събрание на актива на Рязанската железопътна линия и работниците са били принудени да приемат председателството на съмнителни другари като Ткачов и Сопронов! Говорил е членът на Политбюро Троцки. Пред актива в Народния комисариат на финансите е говорил Рейнголд.

Опозицията е разпратила свои гастрольори и в заводите „Богатир“, „Каучук“, „Морзе“ и „Икар“. С прискърбие трябва да отбележим, че Госплан^[1] и Институтът за червена професура са се превърнали в истински предни постове на опозицията, техни хора правят постоянни посещения и агитират работниците от Трамвайния парк и завод „Илич“.

Същото се случва в Ленинград, но сега това не е наша грижа. Главната задача на комунистите в Москва е да пресекат всички контакти на лидерите на опозицията с работниците. Откровено казано, най-доброто решение би било да се включат органите на ГПУ, но не можем да си го позволим — ще се надигне страшен вой. Днес трябва да разпратим групи от нашия актив във всички предприятия, където според сигурни сведения…

Секретарят на Московския комитет се подсмихна. „Красноречива усмивка — помисли си Кирил, — чекистка, всесилна, нагла и мрачна.“ Изведнъж усети, че го ненавижда, но веднага пропъди това предателско „либерално“ чувство. Защо да го вижда като гаден човек, изобщо отделна личност? Той е представител на партията и нашата задача е една — да не допуснем разкол!

— … Според сигурни сведения — продължи секретарят — тази вечер ще бъдат предприети нови опити за проваляне на партийни решения. Другарю Самоха, незабавно пристъпете към разпределяне на другарите по групи.

Като завърши изказването си, секретарят на Московския комитет слезе сред масите, отговори на няколко въпроса, пращайки повечето питащи при другаря Самоха, и с явно облекчение се насочи към вътрешните покои. Там, зад вратата, се мярна диван, предразполагащ към почивка.

Другарят Самоха, сух чекистки оперативен работник с традиционна кожена куртка, която явно доизносваше от по-добри времена, делово разпределяше командировките по заводите. Подаде на Кирил документ с печат ВЦСПС^[2] (узаконен фалшификат в случай на опозиционни провокации, че Московският комитет и ГПУ са организирали противодействието) и безцеремонно каза:

— Градов, с твоята група ще отидеш на общото събрание на маневристите, машинистите и електротехниците от Рязанската жп линия. Към вас там ще се присъединят наши другари от Управлението. Положението е напрегнато. Могат да се появят висши опозиционни водачи. Сред работниците има брожение, а на всички е известно, че Лев Давидович действа хипнотично върху тълпата. Длъжни сте да провалите резолюциите им! С всички средства! Дръжте постоянен контакт с ГПУ! Колкото може повече лични разговори с работниците! Запомняйте колебаещите се. Ясно ли е?

Кирил си помисли: „Ето че започва и моята война — обходни маневри, лъжливи действия, димни завеси.“ — Ясно е, другарю Самоха!

След разпределянето на командировките активът беше поканен на обяд в столовата на градския комитет. Делегатите тръгнаха с удоволствие: предвиждаха се разни изискани ястия като сьомга, задушена патица, желирано прасенце. Кирил обаче остана верен на себе си. Другарите могат да се смеят над уравниловката, но аз с моето заможно буржоазно минало трябва да спазвам принципите си.

Излезе от Московския комитет и на „Солянка“ влезе в евтина закусвалня. Супа от зеле с месо, макарони по флотски и кисел му струваха по-малко от рубла, по-точно 87 копейки. Седнал в ъгъла с яденето си, гледаше хранещите се в сводестото помещение на закусвалнята и московчаните зад прозореца, чийто живот сякаш се въртеше около трамваите: скачат в трамвая, изскачат от трамвая, гледат часовниците си в очакване на своите „Анушки“ и „Букашки“^[3], разбягват се от спирките, за да се прехвърлят на други трамваи. В Москва през последните години, кой знае защо, бе настъпило невъобразимо бързане, всички тичаха, скачаха, изскачаха, подвикваха си „Доскоро!“, „Всичко най“. И никой не се досещаше, че днес щяха да се случат събития, които може би ще определят бъдещето на страната за този конкретен период от реконструкцията й.

В ранната вечер на същия ден Вероника Градова, младата жена на командира на дивизия, седеше в градинката на ъгъла на улиците „Кузнецка“ и „Петровка“. Цял ден беше ходила по магазинчетата, оглеждаше, искаше да мери, но, уви, нищо освен шапки не й ставаше. В края на краищата дори си купи нещо, което отдавна съкровено бе желала да има — контрабандно полско жакетче. Наскоро прочете сатиричното стихче на Маяковски в „Известия“: „Зная аз — за полските жакетчета на «Петровка» има женска банда. Тях при нас ги карат контрабанда“ — и се бе запалила в своя Минск непременно, ама непременно да попадне на „Петровка“ и да се сдобие с полско жакетче. Нали нямаше вечно да се мъкне с този корем, скоро щеше да пристегне с жакетчето тънката си талия, да се присъедини към тази „женска банда“ на „Петровка“. Сатирикът, без да го желае, вместо отрицателен образ беше създал някакъв клан на посветени, дръзки московчанки с „полски жакетчета“. Но засега ще продължава да бъде жалка.

Изведнъж й стана ясно, че повече от всичко я наранява липсата на мъжки погледи или пълното им равнодушие. Преди, като видеше красавицата, погледът на всеки мъж изразяваше слисване и нямаше ни един, буквално нито един, който да не погледне след нея. Сега никой не я гледаше, всичко е изгубено, бременността е преждевременна старост.

Нервно си поглеждаше часовника — Никита закъсняваше, а Борис Четвърти ритна няколко пъти с краче. Защо всички бяха толкова сигурни, че ще бъде момче? Градовска патриархалност. Ще взема да родя момиченце, а после ще зарежа моя солдафон и ще замина за Париж, при чичо ми. Ще отгледам французойка, звезда на екрана, нова Грета Гарбо… ще замина с нея още по-далеч, в Холивуд… Така някога моето лице — нейното лице — ще се върне в тази отвратителна Москва като плаката на Мери Пикфорд на колоната за афиши.

Нещо не й беше добре, сложи ръка върху корема си под широкото палто, дишането й пресекваше. Не дай, Боже, да започне точно тук. Зад колоната за афиши с имената на Пикфорд, Феърбанкс и Джеки Куган, както и на гимнастиците Ларионова-Диаболо, спря файтон и от него изскочи военен. Не можа веднага да съобрази, че е Никита.

— Най-после! — извика тя, когато той се приближи, наперен с нашивките и ширитите на униформата.

Никита я целуна с усмивка.

— При вашето положение, госпожо, трябва да сте в леглото, а не да определяте срещи на господа офицерите!

Вероника тутакси занервничи, начумери се и едва не се разплака.

— Нима не разбираш, че не мога без Москва? Че за мен само да мина по „Столешников“ е истинско щастие! Ама не, от дъжд на вятър да идвам в Москва и да седя в този ваш Серебряни Бор, да отглеждам наследника на Градови! Това е издевателство!

Никита я зацелува по бузите, по подпухналия й нос.

— Спокойно, мила, спокойно. Скоро всичко ще е минало!

Вероника се извърташе:

— Страхуваш се единствено за твоята рожба, а за мен не ти пука!

— Ама, Никочка, детенце!

Тя си избърса лицето и попита малко по-спокойно:

— Какво става в този ваш глупав Народен комисариат? Преместиха ли те най-после в Москва?

— Напротив, назначиха ме за заместник началник-щаб на Запада.

— Значи пак този вонящ Минск — унило проточи Вероника. — Поне Варшава да беше наша.

Никита трепна. Лекомислената му жена направо беше забила игла в сърцевината на тайните стратегически съвещания.

— Какви ги приказваш, Ника! Варшава ли?

— Че какво? Такава-онакава, но е столица, Европа. — Вече беше разбрала, че е засегнала нещо строго забранено, и с предишната наслада хитруваше и се правеше на глупаче: — Така де! Трябва най-сетне да превземем Варшава, да поживеем малко там, после да си тръгнем. Предложи го в Народния комисариат.

Никита се смееше с глас:

— Коте, коте, престани да говориш глупости! Виж каква изненада имам за теб — билети за Мейерхолд!

Вероника беше поразена.

— Билети за Мейерхолд ли?! Че и за „Мандат“? Никита, надминал си себе си! — Отдавна не я бе виждал така сияеща. — Кога е? Днес ли? — Внезапно я обви тъмен облак. — Няма да успея да се облека!

Никита пак зацелува бузите и носа й.

— Е, Викочка, е, Никочка, защо ти е да обличаш нещо специално? И така си добре облечена за… — В този миг съобрази, че едва не изтърси нещо нетактично, и се поправи: — За революционен театър в края на краищата. Ще успеем и да вечеряме в „Национал“ и ще видиш, че всички ще ахнат от роклята ти с белоруски мотиви.

Вероника замърмори неочаквано добродушно:

— Просто искаше да кажеш, че за корема ми и така е добре. Знаеш ли, Никита, от всичките гнусни мъже ти не си най-лошият. Господи, колко съм мечтала да попадна на Мейерхолд!

 

Общото събрание на партийните ядки в Рязанската железопътна линия се проведе в огромното депо за ремонт на локомотиви. То бе толкова огромно, че за стотиците хора бе достатъчен един ъгъл, в който беше издигната временна естрада и на кабела на мостови кран бе окачен портрет на безсмъртния Илич. Зад гърбовете на присъстващите се извисяваха притихнали локомотиви, което придаваше на събитието източно мистичен оттенък като че ли бойни слонове препречваха изходите на някакъв площад във Вавилон.

Аудиторията в по-голямата си част беше с ватенки — не бяха успели да се преоблекат след смяната, а на главите на повечето имаше каскети и забрадки. Инструктираните днес в градския комитет делегати, смесени с „кожените куртки“, стояха на групи и зорко се оглеждаха. От време на време се появяваха личности с обикновени сака и вратовръзки. На тях се гледаше с подозрение, особено ако тоалетът се допълваше от шапка, а още повече — от очила.

Общо взето, беше влажно и гнусно и независимо от вътрешната разгорещеност, събранието понякога се обливаше в студена пот: цехът не бездействаше, безпартийните работници отваряха гигантската, може да се каже циклопска врата, виеше студеният вятър на късния октомври.

„Защо не се захванах с лингвистика? — неочаквано с тъга си помисли Кирил Градов. — Нали толкова обичам езиците! Щях да си седя в библиотеката. Но кой ще се бори за истинския социализъм, ако цялата интелигенция се пръсне или се крие в лингвистиката и в микробиологията?“

В президиума на събранието, под портрета на Ленин, седяха няколко представители на опозицията и на „генералната линия“. На трибуната ораторстваше Карл Радек — дълбоко чужда на руския пролетариат личност, ако не и подозрителна. Нямаше седмица, в която по Москва да не плъзнат нови негови шеги за ограничеността на съветската бюрокрация. Звучаха оскърбително не само за сталинистите, но до известна степен и за масите, сякаш намеквайки за вечния консерватизъм на руския народ. Радек говореше руски граматически правилно, но с много силен акцент, а главното — с объркваща интонация.

Само от думата „д’уга’и“ работниците маневристи започваха да се споглеждат. Разбира се, като съзнателни членове на партията, като интернационалисти не се произнасяха за националността на оратора, но човек можеше да се обзаложи, че на всеки в ума му се въртеше нещо като: „много чифутстващ чифутин са ни пратили“ или „много евреест е този евреин“, или в краен случай „някак не е наш този другар евреин“.

В това време ораторът продължаваше да развива логически убийствените си тези:

— … Идеята на сегашния Централен комитет за построяване на комунизъм в една отделно взета страна намирисва на мухъла на пошехонската старина. Ей-ей, д’уга’и („ей-ей“ в устата му прозвуча в смисъл на „ой-ой“), тази теза по своята нелепост не може да не напомни съчиненията на писателя сатирик Салтиков-Шчедрин за различните староруски тъпоумни провинциалисти.^[4]

— Другари, сталинският Централен комитет черпи работниците с гъливеровски дози вкиснат патриотизъм, а в това време Съветите губят работническото си ядро, индустриализацията се спъва от частния капитал, буксуваме на международната арена, губим авторитета си сред революционните маси! Другари, вождът на световния пролетариат, другарят Троцки, заедно с други съратници на Илич ви призовава — да вдъхнем нов живот на нашата революция!

Радек слезе разочарован от трибуната — за седмица железничарите сякаш бяха подменени. Отначало се чуваха редки аплодисменти и възгласи: „Правилно“, „Ура!“, „Долу центристите!“, но скоро плясканията и подвикванията потънаха в шъткане, свирене и бесни крясъци: „Долу троцкистите!“, „Смъкнете го от президиума, братлета!“, „Никакви компромиси с опозицията!“, „Запушете им устата!“, „Вън от партията!“. След това нищо не можеше да се различни, всеобща „буря от негодувание“. Той разбра, че тук са успели яко да поработят, че е било грешка така лекомислено да идва в това депо, да говори в такъв дух, с всичките тези „шчедрини“ и „гъливери“, а и изобщо не беше ли грешка да се присъединява в този момент към антисталинското крило, да надига глава толкова активно?

Кирил Градов негодуваше заедно с мнозинството, скачаше от стола си, размахваше юмрук, като викаше нещо не съвсем свързано. Изпълваше го блаженото, вдъхновяващо чувство за единство. Ето го класовото чувство, казваше си той, ето че най-после беше дошло.

В задните редове на събранието край един от локомотивите за ремонт беше групата от ГПУ начело със Самоха. До тях „класовото чувство“ в този момент явно не бе стигнало, защото никога не беше ги напускало. Те делово оглеждаха аудиторията на железничарите партийци и от време на време си шепнеха. Засега всичко вървеше според замисъла.

От третия ред Кирил Градов закрещя към президиума:

— Искам думата!

Председателстващият вдигна звънчето. И жестът, и звукът изглеждаха смехотворно сред ревящата тълпа в локомотивното депо. Най-после гласът му успя да надвика ревовете:

— Другари, внимание! Изказванията продължават! Според записалите се сега е ред на другаря Преображенски!

Преображенски, един от лидерите на опозицията, решително стана иззад масата на президиума, оправи на гърба си гънките на гимнастьорката от добро сукно и се насочи към трибуната.

— Искам думата по дневния ред! — крещеше в това време Кирил.

Неочаквано върху трибуната скочиха двама юнаци с каскети, които не бяха работници, а по-скоро апаши от Марина Рошча. С криви усмивки и разперени ръце преградиха пътя на опозиционера. Здравенякът Преображенски се опитваше мощно да си пробие път до трибуната, ала юнаците висяха върху него, не го събаряха, но и не му позволяваха да направи нито крачка.

— Що за безобразие?! Негодници! — викаше Преображенски.

В отговор смях като конско цвилене шумно ехтеше из гигантското помещение.

В този момент Кирил скочи на трибуната от другата страна.

— Другари, моля за минута внимание! — с всички сили закрещя той.

Събранието поутихна, въпреки че ту тук, ту там все още се чуваха свирене и шъткане.

— Другари, аз съм млад комунист — продължи Кирил. — Единството на партията за нас е по-важно от въздуха! Предлагам да се осъдят разколническите и високомерно — вождистките действия на другарите Троцки, Зиновиев и Пятаков! Предлагам да се приеме резолюция за прекратяване на дискусията с опозицията!

Бурен подем в залата. Огромното мнозинство крещеше с каскети в юмруците си:

— Правилно! Стига са ръфали партията! Няма да допуснем разцепление! Долу дискусията!

Преображенски най-после се отърва от своите „каскетаджии“, приближи се до трибуната и удари с юмрук.

— Какво става?! Организирана провокация ли?! Настоявам да ми се даде думата!

Кирил, без да гледа стоящия плътно до него човек с бурно повдигащ се гръден кош, с потоци пот, които се стичаха по лицето и шията му, закрещя към залата:

— Предлагам да не се дава думата на другаря Преображенски!

Отговорът беше нов взрив от антиопозиционни страсти. Долу! Долу! Долу!

Преображенски махна с ръка и се запъти към мястото си.

Събранието все пак продължи още най-малко два часа и приключи през нощта. Опозицията беше разбита на пух и прах.

Разотивайки се в тъмнината, спъвайки с в релсите, партийците още продължаваха да си разменят остроти. Преображенски вървеше с група свои хора и мълчеше. Кой знае защо, този нощен преход през железопътната територия му напомни нещо от дореволюционните емигрантски времена. „Изтласкват ни — мислеше си той. — Ставаме чужди: Дано отново не се окажем в емиграция.“ Обърна се и забеляза отдалеч младока, който му бе отнел трибуната. Изостана от другарите си и го изчака.

— Градов, може ли за минутка?

Следите на неподправено вдъхновение все още трептяха върху младото лице, стига да не бяха следи на срам. Кирил поспря.

— Какво има, другарю Преображенски?

Преображенски му предложи цигара и запуши.

— Кажете, нима наистина не разбирате смисъла на случващото се? Не разбирате ли, че опозицията е просто опит да бъде спрян Сталин?

— Сталин се бори за единството на партията и стига за това! — парира го Кирил.

Преображенски внимателно се вглеждаше в лицето му.

— Хирургът Градов баща ли ви е?

— Да, но какво отношение има това към дискусията? — дръпна се Кирил.

Преображенски пусна цигарата и тръгна.

— Довиждане, другарю Градов — подхвърли той, без да се обръща.