Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Московска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поколение зимы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Разпознаване и корекция
didikot (2009)
Сканиране
Г. (2009)

Издание:

Василий Аксьонов. Поколение на зимата

Издателство „НСМ Медиа“, София, 2008

Художник: Николай Цачев

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Скитските шлемове

Можете ли да си представите — транспортно задръстване в Москва на осмата година от революцията! Цялата улица „Николска“, която се точи от Лубянка до Червения площад, през сърцето на Китай-город[1], беше заприщена с трамваи, каруци и автомобили. Край „Славянски базар“ разтоварваха от талиги съдове с жива риба. Под арката на улица „Третяковска“ се чуваха цвилене на коне, клаксони на камиони и псувни на каруцари. Милицията се суетеше, като че ли все още не напълно уверена в реалността на определено градската си, а не политическа, тоест напълно нормална роля. Всичко наоколо изглеждаше като любителски спектакъл, злобата също бе престорена. Най-главното беше, че всички играеха с желание. Тапата на „Николска“ всъщност бе радостно явление, като чаша топло мляко след силна треска: животът се връщаше, мержелееше се процъфтяване.

— Можете ли да си представите, че само преди четири години тук цареше глад и мор, мотаеха се слепи просяци и имаше безнадеждни опашки за прораснали картофи, а по „Николска“ минаваха само чекистки „маруси“ — говореше професор Устрялов. — Ето ви, мистър Рестън, теорията за „смяна на жалоните“[2] на практика.

Двамата господа горе-долу на еднаква възраст (35–40 години) седяха на задната седалка на пакард, попаднал в задръстването на улица „Николска“. И двамата бяха облечени по европейски, с качествени дрехи от добри магазини, но по някакви незначителни, макар и напълно доловими признаци в единия от тях не беше трудно да се разпознае руснак, а в другия — истински чужденец, нещо повече, американец.

Парижкият кореспондент на чикагския „Трибюн“ Таунсенд Рестън по време на първото си пътуване в Червена Русия се бореше с пристъпите на раздразнение. Всъщност дори не можеха да бъдат наречени пристъпи: раздразнението не го напускаше и за минута, просто понякога приличаше на постоянно напомнящ за себе си зъб, а в други моменти — на симптоми на хранително отравяне.

Може би всичко бе започнало точно от храната, когато в деня на пристигането му съветските му, така да се каже, колеги — непоносимият Колцов и гуляйджията Бухарин — го бяха гощавали със своите деликатеси. Този хайвер… чак в Париж се бяха побъркали по него, смятаха го за мощен афродизиак… а той не е нищо повече от рибешки яйца, дами и господа! Праисторическа риба, покрита с хрущялни израстъци… но главното все пак бе усещането за някаква постоянна театралност, за приповдигнатост, предизвикваща леко гадене, за самохвалство… и едновременно за неувереност, надничане в очите, неизречен въпрос. Явно вече бяха прекроили бъдещата Европа, но Америка ги вадеше от равновесие. Тук Рестън също нещо го вадеше от равновесие. Преди мислеше, че познава пружините на революциите. Репортажите му от Мексико навремето бяха смятани за висша журналистика. Бе интервюирал членове на революционни хунти в много страни от Латинска Америка. Дявол да го вземе, сега виждаше, че в сравнение с тези „създатели на историята“ „горилите“ му бяха по-близки, както и ябълковият пай в сравнение с проклетите „рибешки яйца“. Нима болшевиките сериозно мислеха, че преобразяват света? Всичко щеше да е по-просто, ако ставаше дума само за завладяване и задържане на властта, за смяна на управляващия елит, но…

Докато се готвеше за пътуването, Рестън бе прочел преводи на речи и статии на съветските вождове. В края на август РКП(б) беше разтърсена от трагична история, свързана с Америка. Возейки се на лодка по някакво езеро в щата Мейн, двама видни болшевики се бяха удавили — председателят на „Амторг“ Исай Хургин и Ефраим Склянски, най-близкият помощник на Троцки през годините на Гражданската война. На погребението в Москва всесилният „вожд на световния пролетариат“ изстискваше от себе си думи на някакво странно, едва ли не метафизично недоумение: „… нашият другар Ефраим Маркович Склянски… преминал през великите бури на Октомврийската революция… загина в някакво нищожно езеро…“

Виж ти какво презрение към езерото, недоумение пред „неисторическата“ смърт; не, те наистина се мислят за нещо подобно на боговете от Валхала или най-малкото на титаните от митологията. Дявол да го вземе, едва ли някой в Америка щеше да разбере, че са завладени от тяхната „класова борба“ повече, отколкото от аурата на властта. Революцията май не е нищо друго освен връх на декаданса…

Окиченият с черни палта и войнишки шинели трамвай мръдна и се премести с десетина метра напред. Шофьорът на пакарда от Народния комисариат на външните работи с пъшкане въртеше волана, за да се престрои след обществения транспорт. Рестън смучеше угасналата си лула и се оглеждаше наляво и надясно. Сред тълпата понякога се мяркаха изключително красиви жени с почти парижки вид. Пред входа на импозантната сграда на аптеката стояха двама млади червени офицери. Стройни и румени, препасани с ремъци, те разговаряха и не обръщаха внимание на никого. Униформата им се отличаваше със същата декадентска дивотия, както и цялата тази революция, цялата тази власт: странни островърхи шапки с червена звезда на челото, дълги шинели с червени ленти през гърдите, без пагони, но със загадъчни геометрични фигурки на ръкавите и яките — армия на хаоса…

— Извинете, професоре, позволете да ви задам един, както казваме в Америка, провокационен въпрос. След осем години на тази власт какво смятате за главно постижение на революцията?

За да потвърди сериозността на въпроса си, Рестън извади своя „монблан“ и се приготви да записва отговора в полетата на „бедекера“[3] си. Професор Устрялов сангвинично се разсмя.

— Скъпи ми Рестън, не мислете, че ви се надсмивам, но главното постижение на революцията е, че Централният комитет стана по-възрастен с осем години.

Откровено казано, дори и днешният му спътник с неговия грапав английски, съчетан със самоуверени модулации на гласа (откъде у русите се беше взел този маниер за априорно превъзходство над хората от Запада?), дразнеше Таунсенд Рестън. Повече от двусмислена фигура! Бивш министър в сибирското правителство на белите, емигрант, останал да живее в Харбин, лидер на движението „Смяна на жалоните“, той беше чест гост в червена Москва. Последната му книга „Под знака на революцията“ предизвика коментари в Европа, а тук нито една политическа статия не минаваше, без да се спомене името му.

Зиновиев наричаше Устрялов класов враг, много по-опасен, защото на думи приемаше Ленин, говореше за полезна „трансформация на центъра“, за „натискане на спирачките“, за „нормализиране“ на болшевишката власт, за надежда, свързана с буржоазията на непа[4] и със „здравия селянин“.

Зиновиев иронизираше Устрялов в типично болшевишки маниер — „гладна кокошка просо сънува“, „господин Устрялов ще види кулакизация, когато си види ушите без огледало“… Бухарин го наричаше „поклонник на цезаризма“. Любопитно — за какво и за кого намекваше?

В разговора си с Устрялов Рестън се стараеше да се прави на балама, на повърхностен американски вестникар.

— Всичко си идва по местата — продължаваше Устрялов, — ангелът на революцията тихо отлита от страната.

Рестън разбираше, че той цитира собствената си книга.

— Революционният плам вече отмина… Не марксизмът, а електротехниката ще победи… Огледайте се, сър, вижте поразителните промени. Довчера настояваха за незабавен комунизъм, а сега процъфтява частната собственост. Довчера искаха световна революция, а днес желаят единствено концесионни договори със западната буржоазия. Довчера цареше войнстващ атеизъм, а днес има „компромис с църквата“; довчера се ширеше необуздан интернационализъм, а днес — „съобразяване с патриотичните настроения“; довчера се прокламираше безпрекословен антимилитаризъм и антиимпериализъм, даваше се свобода на всички народи в Русия, днес — „Червената армия, гордост на революцията“, всъщност е обединител на руските земи. Страната придобива изконната си историческа мисия като Евразия…

С разтоварването на талигите при „Славянски базар“ движението по „Николска“ се възстановяваше, макар и със скоростта на костенурка. Наоколо преминаваха живи сцени и доста оптимистична тълпа. Лекият октомврийският студ ободряваше уличните търговци.

Жена, която продаваше пирожки и кулебяки[5], с розовите си бузи напомняше картина на Кустодиев[6]. Весел инвалид с дървен крак разпъваше меха на хармоника. До него търгуваха с някакви дяволчета в стъклени буркани. Американецът пътешественик нямаше представа, че това чудо се нарича „американски подводен жител“.

— Охо, отворили са Ситинската книжарница! — възкликна Устрялов, обръщайки се към американеца на руски език като към свой, но съобразил, че наименованието нищо не му говори, с усмивка докосна коляното му. — В областта на литературата и изкуството сега цари голям разцвет, сър. Работят кооперативни и частни издателства. Дори вестниците, макар и да останаха в ръцете на болшевиките, много по-малко използват гръмка пропаганда и повече поднасят пряка информация. С други думи, болестта е отминала. Русия стремително оздравява!

На противопожарна стена, която тук, както и в Германия, се наричаше брандмауер, беше закачен афиш за филм — човек с цилиндър, напомнящ Дъглас Феърбанкс, и накъдрена блондинка, която напълно можеше да се окаже Мери Пикфорд. Пак там имаше някакви жалки рисунки в кубически стил и големи букви на кирилица. Ако Рестън би могъл да чете на руски, щеше да разбере, че до афиша на холивудското произведение беше залепен призив на Санитарната просвета: „Въшката и социализмът са несъвместими!“.

— Ами партията, армията, тайната полиция? — зададе въпрос на Устрялов (произнасяше го „Юстрелоу“). — Мислите ли, че и те преминават през подобна трансформация?

С подвижност, присъща на меките славянски черти, професорът смени екзалтираното си изражение със сериозна, дори отчасти дълбока замисленост.

— Засегнахте най-важната тема, Рестън. Знаете ли, довчера наричах болшевиките „железни чудовища с чугунени сърца и машинни души“… Хм, тази металургия не е толкова неуместна, ако си спомним някои партийни псевдоними — Молотов, Сталин…

— Сталин май е един от… — прекъсна го журналистът.

— Генерален секретар на Политбюро — обясни Устрялов. — Вождовете като че ли много не му вярват, но този грузинец изглежда представлява крепнещите умерени сили. — Продължи: — Само такива чудовища със страшните си рефлектори на кондензирана енергия успяха да съкрушат руската твърд, в която преди революцията се бе натрупал толкова порок. Но сега… Виждате ли, тук показва силата си еросът на властта, който е силно развит при тези хора. Машинните теории се изместват от човешката плът.

— Интересно — промърмори Рестън, непрекъснато редейки с „монблана“ в полетата на „бедекера“. Устрялов се усмихна — интересно ти е, я!

— Струва ми се, че този процес преминава във всички сфери — и в партията, и особено в армията. Май обърнахте внимание на двамата млади командири пред аптеката. Каква стойка, какво телосложение! Това не са ти раздърпаните чапаевци, а истински професионални военни, офицери, макар и в странна униформа според западните възгледи. Между другото, за униформата. Прието е да се смята, че едва ли не е измислена от самия Будьони, но е подготвена още през шестнадесета година по скици на художника Виктор Михайлович Васнецов, така че в случая виждаме пряко предаване на традицията… Скитски мотиви, братко, памет за предците!

Устрялов неочаквано прекъсна на удивителния знак и погледна американеца учудено. Какво ли все пише, като че ли разбира всичко, което му казвам? Кой ли от тях би могъл да вникне в неразборията на тази земя, в размесилия се за петнадесет века народ? Всеки път се налага да прекъсваш на екзалтирана нота. Колко пъти си си казвал — придържай се към британските правила. Understatement — ето крайъгълния камък на устойчивостта им. Той се изкашля:

— Що се отнася до ОГПУ[7], или както вие го наричате, тайната полиция… Как мислите, дали преди четири години един емигрант историк щеше да се разхожда из Москва с чужд журналист в кола на Народния комисариат на външните работи?

— Значи не се страхувате? — попита Рестън с прямотата на куотърбек, който изпраща топката през половината поле в зоната на съперника.

В това време колата премина по цялата „Николска“ и спря там, където по-рано я бяха помолили да спре, пред претрупаната фасада на Горния пазар. Там професор Устрялов и американецът Таунсенд Рестън, представляващ влиятелния вестник „Чикаго Трибюн“, слязоха и поеха пеш към Червения площад. Напрягайки слуха си, шофьорът още известно време чуваше високия глас на „сменящия жалоните“: „Разбира се, осъзнавам, че положението ми е крайно двусмислено — в емиграционните кръгове мнозина ме смятат едва ли не за чекист, а в Москва Бухарин тези дни обяви…“

Следващите му думи потънаха в шума на улисаната столица.

Двете фигури с английски палта тъкмо се изгубиха от погледа му, когато към пакарда се приближи субект с калпак от агнешка кожа, с мустачки, наричани преди революцията „тайни агенти“ и запазили се без никаква промяна.

— Е, механико, какво кроеше буржоазията?

Шофьорът уморено потърка с длан очи и едва след това го погледна, и то така, че шпионинът моментално се сниши, съобразявайки, че това изобщо не е шофьор.

— Нали не мислите, любезни, че ще ви превеждам от английски?

Неочаквано над Горния пазар и над задръстените улици на стария Китай-город полетяха „бели мухички“ — първият, засега още лек и възбуждащ есенен сняг на 1925 година.

 

През това време младите командири, чиято външност беше насочила джентълмените от пролога, които очевидно повече няма и да се появят в пространството на романа, към толкова сериозни размисли, все още продължаваха разговора си пред аптеката на Ферейн.

Командирът на бригада Никита Градов и командирът на полк Вадим Вуйнович бяха връстници и към началото на повествованието бяха на по двадесет и пет, оставили зад гърба си несметен брой диви битки от Гражданската война, тоест според тогавашните мерки бяха напълно зрели мъже.

Градов служеше в щаба на командващия Западния военен окръг командир на армия Тухачевски, а Вуйнович заемаше длъжността „офицер за особено важни поръчения към Революционния военен съвет“, тоест бе един от главните адютанти на народния комисар по военните и морските дела Фрунзе. Приятелите не се бяха виждали няколко месеца. Служебният дълг бе запокитил кореняка московчанин Градов в Минск, докато уралецът Вуйнович след назначаването му в Революционния военен съвет се беше превърнал в истински столичен жител. Тази превратност на съдбата го забавляваше и му даваше повод за насмешки над Никита. Разхождайки се с приятеля си из Москва, някак мимоходом започваше разговор за театрални премиери, след което сякаш се сепваше: „Ами да, в Минск още не сте и чували за това, ех, провинция…“ — и все в този дух, с други думи, съвсем добродушно и дори с обичлива закачка.

Впрочем младите хора с будьоновки не говореха много за театри: разговорът им постоянно се насочваше към по-сериозни теми, защото бяха сериозни млади хора с чинове, каквито не можеха да достигнат в старата армия, преди да прескочат четиридесетте.

Никита бе пристигнал в Москва заедно с главнокомандващия си, за да участва в съвещание за провеждане на военната реформа. Предвиждаше се то да е в Кремъл, в обстановка на секретност, понеже в него трябваше да участва едва ли не пълният състав на Политбюро на РКП(б). Всички бяха обсебени от секретността. „Партията по навик продължава да работи в нелегалност“ — повтаряха в Москва шегата на главния болшевишки шегобиец Карл Радек. Нещата малко се усложняваха, защото началникът на командира на полк Вуйнович — председателят на Революционния военен съвет и народен комисар по военните и морските дела Михаил Василиевич Фрунзе, повече от две седмици лежеше в болница с обострена язва на дванадесетопръстника. Централният комитет, грижейки се братски за здравето на любимеца на всички трудещи се, легендарния командир на армия, съкрушил Колчак и Врангел, предлагаше съвещанието да се проведе в негово отсъствие и докладът да се възложи на първия заместник-председател на Революционния военен съвет Уншлихт, но Фрунзе категорично настояваше да участва, защото заболяването му не било сериозно. Това беше и основната тема на разговора между двамата млади командири до аптеката на Ферейн, където изчакваха Вероника, съпругата на командира на бригада Градов.

— Народният комисар направо побеснява, щом му напомнят за тази проклета язва — каза Вуйнович, широкоплещест човек от южнославянски тип, с буйни черни вежди и мустаци и с красиви изразителни очи. Израсъл в заводско градче в Урал, преминава с ескадрона си до южния бряг на Крим и там, сред скалите, пенестите вълни, кипарисите и лозята, му става ясно къде всъщност е истинската му родина.

От романтични подбуди би трябвало да опишем Никита Градов като противоположност на неговия приятел, тоест да го отнесем към северните ширини, към известна руска готика, ако подобна изобщо някога е съществувала в природата, и щяхме с радост да го направим, за да прибавим към скитско — македонския колорит и варяжка струя. Заради справедливостта обаче преодоляваме тази съблазън — и Никита поне наполовина се отнасяше към средиземноморската „люлка на човечеството“: майка му — Мери Вахтанговна, беше от грузинския род Гудиашвили. Впрочем във външността му нямаше нищо грузинско, ако не се смятат червеникавата коса и малко по-големият нос, което можеше да се свърже и със славяните, и с варягите, а защо не и с ирландците.

— Вадя, ами лекарите какво казват? — попита Никита.

Вуйнович се усмихна:

— Дори по-малко, отколкото членовете на Политбюро. Последната консултация в Солдатьоновската болница стигна до заключението, че може да се лекува с лекарства и диета, но вождовете настояват за операция. Познаваш Михаил Василиевич — той ще се изправи срещу картечници и окото му няма да мигне, но от хирургическия нож съвсем се омърлушва.

Никита отметна пеша на дългия си шинел и извади от джоба на яркосиния си панталон златен часовник във формата на луковица — награда от командването след приключването на мартенската кронщадска операция през 1921 година. Вероника вече четиридесет минути се губеше из дебрите на аптеката.

— Знаеш ли — каза той, като все още гледаше тежката великолепна вещ върху дланта си, — понякога ми се струва, че не на всички вождове им харесват прекалено енергичните командири на армии.

Вуйнович дръпна от дългата цигара с мундщук „Северна Палмира“ и я хвърли настрани.

— Особено ревностен е Сталин — рязко заговори той. — Партията не можела да си позволи командирът на армия Фрунзе да боледува. Може Илич да не е бил прав, а, Никита? Може би този „готвач“ не се кани да готви „прекалено пикантни блюда“? Или пък обратното — кани се, затова е настроен толкова свирепо срещу диетата и е за ножа?!

Градов сложи ръка върху рамото на своя развълнуван приятел — „спокойно, спокойно“ — и многозначително се огледа…

В този момент от аптеката най-после изскочи Вероника, красавица с искрящи сини очи и с палто от кожа на тюлен. Пошегува се твърде не на място:

— Другари командири, какво е това изражение? Да не би да се готви военен преврат?

Вуйнович пое от ръцете й доста тежката чанта — какво ли толкова тежко е купила в аптеката? — и поеха по улица „Театрална“, надолу покрай паметника на първия печатар Иван Фьодоров към „Метропол“.

Винаги, когато Вуйнович срещаше жената на своя приятел, правеше усилие да се освободи от заливащите го еротични импулси… Щом тя се появеше, всичко се превръщаше в преструвка. Истински отношения с тази жена би могъл да има единствено в леглото или дори… Изтръпнал от срам и тъга, осъзнаваше, че е готов да направи с Вероника същото, което бе сторил веднъж с една госпожичка в ешелон на белите, тоест да я обърне гърбом, да я бутне напред, да я превие на две и да отметне всичките й дрехи. Нещо повече, точно тази конфигурация се появяваше пред очите му винаги когато виждаше Вероника.

Просташки импулси, ругаеше се той, гнусно наследство от Гражданската война, позор за образован командир от редовната армия на червената държава. Никита ми е приятел и Вероника ми е приятел, а аз… съм техен чудесен приятел лицемер.

При „Метропол“ се разделиха. В тази сграда, точно под мозайката на Врубел „Княгиня Лебед“, Вуйнович държеше ергенска стая. Градови забързаха към трамвая, предстоеше им да пътуват с три прекачвания до Серебряни Бор.

Докато се клатушкаха по „Тверска“ в претъпкания вагон с отвратителни миризми и погледи, Никита мълчеше.

— Ама какво ти е пак? — прошепна Вероника.

— Кокетничиш с Вадим — промърмори командирът на бригада. — Усещам го. Може и да не го разбираш, но кокетничиш.

Вероника се разсмя. Някой я погледна с удоволствие. Смееща се красавица в трамвая. Връщане към нормалния живот. Сурова жена негодуващо сви устни.

— Глупчо — нежно прошепна Вероника.

От прозрачните, обагрени в зелено и розово небеса падаше рядък бял пух, лекото застудяване сякаш обещаваше на гимназистите радости на пързалката. Подминаха вехтошарския битпазар на Хорошево и полупразният трамвай се втурна към края на маршрута си, към колелото на Серебряни Бор. Вековните борове на парка, покритото с първата корица на студа езеро Бездонка, оградите и вилите, в които бяха започнали да палят лампите и печките — неочаквана идилия след хаотичната и отчасти безсмислена Москва.

От колелото трябваше да извървят около половин верста[8] до къщата на неговите родители.

— Какво толкова тежи в чантата ти? — попита Никита.

— Купих ти бром за цял месец — бодро отвърна Вероника и погледна мъжа си под око.

Както винаги, страданието правеше луничавото му лице смешно. Той гледаше под краката си.

— По дяволите твоят бром — измърмори той.

— Престани, Никита! — разсърди се тя. — Две седмици след командировката не спиш. Този Кронщад напълно те съсипа!

Октомврийската командировка в морската крепост изглеждаше като обичайно делово пътуване на висш командир — със специален вагон до Ленинград, а оттам с пристанищен катер до пристана в Уст Рогатка. На пристанището, на брега и в града царяха пълен ред и ритмична морска организираност на всички служби. С отсечена крачка — на баня и обратно, преминаваха взводове с черни бушлати[9]. Някои хорово пееха „Лизавета“. На линейните кораби тренираха начините за сигнализация. Над залива като пеликани сновяха модерните отскоро хидроплани. За всички времето се отмерваше от ясния звук на стъклените корабни камбани[10]. Чисто морски, сякаш английски свят, но във всеки случай много далеч от руската действителност.

Нищо и никой не напомняше за събитията отпреди четири години. Само веднъж, качвайки се във форт „Тотлебен“, чу зад гърба си спокоен глас:

— Виждам, другарю комбриг, че добре познавате пътя.

Той рязко се обърна и срещна погледа на старши артилериста. „Вие… вие тук ли бяхте? Тогава? Възможно ли е?“ По-късно Никита се измъчваше, осъзнал, че зад това недоумение се четеше нещо друго: „Защо не сте разстрелян?“

— Бях в отпуск — простичко, без никакви емоции каза артилеристът.

— Аз пък щурмувах форта ви! Затова знам пътя! — предизвикателно повиши глас Никита, макар да разбираше, че избухването му не е адресирано правилно и че след като артилеристът не е разстрелян, значи му е гласувано доверие, иначе непременно би споделил съдбата на отговорните пред народа и революцията за яростната експлозия на антиболшевизъм през март 1921 година.

Очевидно все пак фразата не бе съвсем на погрешен адрес, съдейки по това, че артилеристът отмести поглед и мълчаливо го прикани с ръка нагоре по стълбата — моля, ощастливете ни!

През целия ден Никита проверяваше как са поставени новите обуховски оръдия във фортовете „Тотлебен“ и „Петър I“, заедно с представители на завода и на командването на Балтийския флот вникваше в документацията и устните обяснения на артилеристите и едва привечер, като се позова на умора, остана сам и тръгна пеш към града.

Като че ли вече си даваше сметка, че го тегли натам, към площад „Якорни“, в центъра на тогавашните събития.

От приморския булевард видя външния пристан и сивите силуети на два гиганта, май бяха онези същите; колкото и да се стараеш, от паметта на оръдията и комините никога не ще изтриеш яростта на линейните кораби.

От септемврийската вечер, от щедрата вода наоколо, от браздящите рейда малки корабчета и от намигащите сигнали на гигантите лъхаше на свежест и изключителна чистота.

В онези дни цялото това пространство беше бяло, застинало сякаш навеки и зловещо. Линейните кораби стояха борд до борд до стената, заледени до най-горните надстройки, със слегнал се опушен сняг по палубите. Никита неочаквано забеляза, че дори той, разузнавачът, изпитва враждебно чувство към замръзналата Маркизова локва, както военните моряци наричаха Финския залив. По леда към крепостта се нижеха безкрайни редици в бели халати.

Четири и половина години след събитията, както стоеше пред паметника на Петър Велики и гледаше бурното пълноводие, комбригът от РККА[11] Градов се улови, че мисли и нещо друго: ако метежът бе започнал месец по-късно, нямаше да се справят с него. Освободени от ледения капан, линейните кораби щяха да се приближат до Ораниенбаум и да го обстрелват, като осуетят всички опити за концентриране на правителствените сили. Към „Петропавловск“ и „Севастопол“ сигурно щяха да се присъединят и два други гиганта, които през март все още бяха в устието на Нева — „Гангут“ и „Полтава“, а след тях и други кораби от Балтика. Трудно би могло да се гарантира дори за легендарния „Аврора“, нали и целият Кронщад седмица преди метежа се смяташе за опора и гордост на революцията.

Непобедимостта на въстаналия Балтийски флот почти със сигурност би подпалила фитила и би предизвикала серия взривове в цялата страна. Тамбовска област и без това вече бе пламнала. Неслучайно Ленин смяташе, че Кронщад е по-опасен от Деникин, Колчак и Врангел, взети заедно. Чистата вода щеше да предизвика гибелта на болшевишката република.

Спаси ни ледът. Исторически детерминираните събития и неуправляемите физически процеси в природата са в странна, би могло да се каже — във възмутителна зависимост. Ледът се оказа главният ни съюзник и при щурма на Крим, и при усмиряването на Кронщад. Дали не би трябвало да се издигне паметник на леда? Каква глупост — законите на класовата борба, базиращи се на леда, на забавеното движение на някакви жалки молекули!

Но не тези парадокси измъчваха командира на бригада Градов. В определени или неопределени моменти от живота си той неочаквано започваше да се вижда като предател и едва ли не потисник на свободата. Изглеждаше, че героичната мисия е възложена на страстен двадесетгодишен революционер, който дори за минута не би пожалил живота си за Червената република, пък и я бе изпълнил геройски, но все пак…

Вървеше бавно покрай жълтата с бели колони сграда на Морското събрание, козирувайки при разминаване с военни моряци и дори усмихвайки се в отговор на женските погледи — Кронщад винаги се бе славил с жените на моряците, и си спомняше как в мартенската виелица, в мрака, оставил на леда белия си халат, ушит от два чаршафа, се качи на пристана, пребяга през булеварда и тръгна покрай тази сграда, той, фалшивият моряк за чудо и приказ, дори на гърдите му бе татуирано: „Брониран влак «Червен партизанин»“.

Дузината свръхсекретни разузнавачи бяха подбрани сред най-преданите от самия командващ армия Тухачевски. В момента на решителния щурм със самостоятелни действия трябваше да изваждат от строя оръдията и да отварят вратите на фортовете. Скъп беше всеки час, над залива започваха да духат влажните западни ветрове.

В онази нощ безпрепятствено стигна до конспиративната квартира, а сутринта… точно сутринта започнаха мъките му.

Събуди се от звуците на оркестър. По обляната от слънце улица към площад „Якорни“ маршируваше колона моряци — весели муцуни. Над тях в невероятно яркото след бурята синьо небе се издигаше набързо спретнат транспарант, отчетливо предлагащ съкрушителния лозунг:

„ДОЛУ КОМИСАРОДЪРЖАВИЕТО!“

Знаците на въстанието бяха навсякъде. Първото, което Никита забеляза, когато излезе навън с торбичка с два маузера, четири гранати и фалшив мандат от Севастополския флотски комитет вътре, бяха разлепените по стената листовки на „Известия на Кронщадския съвет“ с призиви на революционния комитет, информация за отблъснати атаки и за раздаване на продоволствие, както и с присмехулни стихчета по адрес на вождовете.

„Смелите момчета“ от стихчетата на отряди, поединично и на тълпи продължаваха да се стичат на площад „Якорни“, образувайки в подножието на Морската църква и около паметника на адмирал Макаров огромна тълпа от черни барети и сини яки. Тук-там сред балтийските униформи се открояваха войнишки шинели и овчи полушубки. Сновяха момченца, понякога се мяркаха и възбудени женски лица. Всичко това се наричаше „Кронщадски отряд“.

Свиреха няколко оркестъра. Те заглушаваха постоянно възобновяващата се канонада откъм залива. Що се отнася до болшевишките аероплани, в общата врява, барутните и медните гърмежи двигателите им изобщо не се чуваха и те изглеждаха като някакъв панаирен атракцион, макар че понякога от тях политаха смъртоносни пакети и листовки със заплахите на „червения фелдмаршал“ Троцки.

Настроението беше празнично. Никита не вярваше на очите си. Вместо зловещи ожесточени заговорници, водени от изпълзели от нелегалност белогвардейци, виждаше нещо като народно веселие, много хиляди хора, завладени от вдъхновение.

Странно място. Византийската грамада на църквата и паметник на човек с обикновено палто. „Амурски вълни“[12] и взривове. Машини играчки в небето, заобиколени от белите облачета на шрапнелния огън. Фаталистична игра или — спомни си за отец Йоан! — ново миропомазване, изповед на бунта?

От трибуната долитаха виковете на оратори:

— … Другари, обърнахме се по радиото към целия свят!

— … Болшевиките лъжат за френското злато!

— … Съвети без изверги!

Едва ли не всяка фраза се заглушаваше от гръмогласно „ура“.

— … Думата има председателят на революционния комитет другарят Петриченко!

От черните шинели на трибуната се изкачи гръд с опъната върху нея моряшка фланелка. Не се боеше от настинка. С маузер няма как да го достигнеш оттук. Може би някой от нашите, от единадесетте, вече се целеше?

— Другари, поставям на гласуване втора резолюция за линейните кораби! Ултиматумът на Троцки да се отхвърли! Да се сражаваме до победа!

Потресеният Никита гледаше ревящите в един глас наоколо. Победа! Победа! В един момент се усети, заразмахва баретата си и закрещя: „Победа!“. Някой го удари по гърба. Врял и кипял мустакат военен моряк с удоволствие надникна в младото му лице:

— Вдигаме ли Русия, братле?!

„Ура!“ — още по-силно закрещя Никита и изведнъж изстина, усетил, че го прави искрено, че е засмукан от водовъртежа на масовия ентусиазъм, че точно тук съвсем неочаквано е намерил онова, което смътно бе търсил през всичките години от щурма на „Метропол“ през 1917 година, когато като седемнадесетгодишно момче се бе присъединил към отряда на Фрунзе — порив и приобщаване към порива.

Ама че предатели, мерзавци, поставихте под заплаха самата Революция заради флотското си високомерие, разглезеност и анархизъм, цялата тази махновщина. Какви пориви и сантименталност можеше да чувства към тази сбирщина?!

Вратата на църквата се отвори, отпред излезе свещеник с кръст в ръка, започнаха да изнасят ковчези със загинали при потушаването на вчерашния щурм. Оркестрите засвириха „Марсилезата“. Моряците смъкнаха баретите си. Разузнавачът Градов стори същото. Момент на всеобща скръб, студени тръпки по кожата, треперене на всички мускули — очевидно това беше пределът на тази вакханалия, четири години злодейства в името на борбата със злодейството… Та това край теб е Новгородското вече[13], свободната Рус, а ти ще ги удариш в гръб!

… След като всичко приключи, Никита, един от тримата оцелели от дузината в специалния отряд, бе награден със златен часовник на швейцарската фирма „Лонжин“. После го настаниха в болница. Няколко дена се мяташе, бълнувайки в безсъзнание, само в отделни мигове изплуваше и виждаше заледените клончета и синигерите зад прозореца на Ораниенбаумския дворец.

Никой никога не му беше споменавал нито за характера, нито за подробностите на тази треска. Той просто оздравя и се върна в строя. И военните, и партийните кръгове предпочитаха да не засягат кронщадската тема, макар и да се носеха смътни слухове, че от нея и самият Ленин изпаднал в истинска истерия. Вождът виел и се смеел гръмогласно: „Разстрелвали са работници, другари! Работници и селяни!“

Никой, разбира се, не споменаваше сред „кръговете“ и че именно Кронщад бе извел страната от петнистия тиф на военния комунизъм и я бе насочил към непа — да се постопли. Ако не се беше случило това страшно премеждие, вождовете не биха се отказали „сериозно и задълго“ от своите теории.

Вероника, дъщеря на известен московски адвокат, вече трета година беше жена на Никита и знаеше немалко за тайната рана на мъжа си, макар да разбираше, че не знае всичко. През двете седмици след командировката му тя бе започнала сериозно да се опасява за състоянието на нервите му. Той почти не спеше, нощем ходеше насам-натам, пушеше непрекъснато, а когато изпадаше в някакво подобие на сън, бърбореше нещо неразбираемо, от което понякога изплуваха като призраци фрази, викове и редове от кронщадското печатно свободомислие.

„… от Завгородин — двудневна дажба хляб и пачка махорка; от Иванов, огняр на «Севастопол» — шинел; от сътрудничката на Революционния комитет Цимерман цигари, от Путилин, от пристанищната химическа лаборатория — чифт ботуши…“

„… Пълно доверие на командира на батареята другаря Грибанов!…“

„… Куполов, мамка му да…, лекаря Куполов не сте ли виждали, братлета?“

„… Отрядът изпадна в размисъл, трябва литература за обмен с курсантите…“

„… Вдигай се, народе селски!

Идва новата заря —

ще свалим оковите на Троцки,

ще свалим и Ленина царя…“

„… Към всички трудещи се в Русия, към всички трудещи се в Русия…“

Веднъж събра смелост и го попита дали не си струва да напусне армията и да кандидатства в университета, в медицинския факултет, по стъпките на баща си, нали беше само на двадесет и пет, на тридесет години щеше да е истински лекар… Колкото и да е странно, не я бе навикал, а само замислено поклати глава — късно е, Ника, късно е… Май изобщо нямаше предвид възрастта.

 

Най-после стигнаха до вратата на вилата, на която като в старите времена, само че без еровете, се мъдреше медна табелка с гравиран надпис „Доктор Б. Н. Градов“. Зад вратата тухлена пътечка, описваща латинско „S“ между боровете, стигаше до площадката пред старателно тапицирана с мушама врата на голяма двуетажна къща с мансарда, тераса и пристройка.

Престъпвайки прага на тази къща, всеки би си помислил, че тя е остров на здравия смисъл, порядъчността, същинска опора на светлите сили на руската интелигенция. Смятаха Борис Никитич Градов, професор в Първи медицински институт и старши консултант в Солдатьонковската болница, за един от най-добрите хирурзи в Москва. Историята беше принудена да се съобразява с такива специалисти, дори творци. Партията знаеше: независимо че вождовете й бяха сравнително млади, здравето на мнозина от тях беше подкопано от нелегалната дейност, арестите, заточенията и раняванията и затова към медицинските светила винаги бе изразявано особено уважение. Дори в годините на военния комунизъм, повечето вили на Серебряни Бор разглобени за отопление, в къщата на Градов огнището винаги, и прозорците светеха. А сега, когато при непа нещата процъфтяваха, всичко сякаш се беше върнало в обичайното си русло, или както казваше приятелят на семейството Леонид Валентинович Пулков — към „предпещерния“ исторически период. Например вътре постоянно звучеше роял. Домакинята, Мери Вахтанговна, някога завършила консерваторията в класа по пиано („уви, моите главни концерти се оказаха Никитка, Кирилка и Нинка“), не пропускаше възможността да се потопи в музиката. Професорът се шегуваше: „Мери прогонва с Шопен горските духове.“

По килимите се разхождаше огромният и доброжелателен Питагор, немска овчарка. От библиотеката обикновено долитаха мъжки гласове — безкрайният „спор на славяните“. Бавачката, изиграла немалка роля в трите „главни концерта“ на Мери Вахтанговна, ходеше из стаите с купчини чисто бельо или пък плащаше в антрето за доставените в къщата мляко и сметана.

Никита окачи на еленовите рога шубата на Вероника и шинела си, който май тежеше пет пъти повече от палтото от тюлен. Постара се тихо, за да не попречи на Шопен, да мине след жена си към мансардата, но майка му го чу и викна с изключително младия си глас:

— Никитушка, Никушка, имайте предвид — пълен сбор за вечеря!

В мансардата, от чийто прозорец се виждаха Москва река и куполите в Хорошево и в Сокол, започна да съблича жена си. Целуваше я по раменете, нежността и сладостното привличане като че ли изтласкваха мрака на Кронщад. Чудесно беше, че жените пак можеха да си купуват копринено бельо. Какво пък, може би Вуйнович беше прав, че със смазването на „братлетата“ руската държавност започна да се възражда.

Бележки

[1] Исторически район на Москва, включващ Червения площад и кварталите на изток от Кремъл. — Бел.пр.

[2] „Смена вех“ — обществено-политическо течение на руската буржоазна интелигенция през 20-те години на XX век. — Бел.пр.

[3] Бедекер (англ.) — пътеводител. — Бел.пр.

[4] НЕП — нова икономическа политика, провъзгласена от Ленин. — Бел.пр.

[5] Кулебяка — пита с плънка от месо, риба и др. — Бел.пр.

[6] „Жена на търговец, която пие чай“, рисувана през 1923 г. — Бел.пр.

[7] ОГПУ — Обединено държавно политическо управление към Съвета на народните комисари. — Бел.пр.

[8] Верста — стара руска мярка за дължина, около 1,06 км. — Бел.пр.

[9] Бушлат — матроска горна дреха от груб ленен плат. — Бел.пр.

[10] На корабите времето се отмервало с пясъчни часовници по половин час. — Бел.пр.

[11] РККА — Работническо-селска червена армия. — Бел.пр.

[12] Много популярен валс от началото на XX век. — Бел.пр.

[13] Вече — народно събрание у славянските народи за решаване на обществени въпроси. — Бел.пр.