Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (8)

Глава 8. Готичка по сърце

След като ми подари целувка за лека нощ пред апартамента на Леля Либи, Александър ми сподели, че има вече планувана работа с Джеймсън, затова довечера няма да може да се видим. Бях разочарована, но тъй като не бях дала никакво предупреждение на Александър, че ще идвам в Хипстървил, се опитах да се държа като зряла. Макар че ми бе безкрайно неприятно, че с приятеля ми щяхме да прекараме една нощ разделени, честно да си призная до сега не бях прекарала много време с Леля Либи. Затова тази вечер щяхме да се отдадем на заслужено време за сплотяване на семейството.

На следващия ден както обикновено станах късно. За мое щастие и Леля Либи не беше от ранобудните. Докато се опитвах да стана, претъркулвайки се извън уютните предели на юргана, намерих леля, натъкмена в дълга до коленете роба наподобяваща кимоно, да пие билков чай и да слуша НОР^[1].

— Минава два следобед — отбелязах след кратка справка с часовника на печката. Бях направо шокирана от времето, което бях проспала и още по-изненадана, че намирам леля неприготвена за работа.

— Е, вчерашният ден беше особено дълъг. Затова реших днес и аз да се отдам на мързел.

Леля Либи ми наля чашка кафе и ми приготви вегетариански сандвич.

— Тази вечер ще те заведа на перфектното място — каза, докато поставяше чиния пред мен.

— Няма ли и днес да отидеш на гореща среща с Дейвън? — заядох се.

— Не, тя ще е утре вечер. И ти идваш с мен.

— Не и в този живот!

— Съжалявам, но той иска да заведе и двете ни на Летния Фестивал на Изкуствата.

— Е, имаш двадесет и четири часа да ме убедиш, че това е добра идея — казах в интервала между две хапки. — Та, какво ще правим тази вечер?

— В града има клуб, който има тийн вечер от девет до единайсет.

Завъртях очи. Представих си някакво диско парти в стил Chuck E. Cheese^[2].

— Казва се Клуб Ковчег — възкликна леля.

— Моля?

— Това е името, което е написано над входа. Разбира се, няма да има нищо общо с ковчези, но мисля, че обстановката е доста готическа и че ти доста ще се забавляваш.

— Ще се радвам да отида!

— Аз съм малко възрастна, за да се появявам там, но пък, защо не?

Ето за това Леля Либи бе толкова специална — не й пукаше какво ще си кажат хората. Още откакто бях малка, се разхождаше навсякъде със свой собствен барабан, понякога африкански, друг път не.

— Имаме няколко часа, за да намерим нещо подходящо, което да облека — заяви леля. — Нямам нищо по-тъмно от жълто.

Каквото и да правеше Леля Либи — било то да удря толкова силно по барабана, че да й излязат мазоли или да репетира толкова много, че да загуби гласа си — тя винаги влагаше 110 процента от себе си. Дори размотаването с шестнадесетгодишната си племенница не бе изключение от това правило.

— Къде отиваме? — попитах, докато се качвахме в колата й. — „Готини Готици“?

Леля Либи се засмя шумно.

— Трябва да намерим нещо, в което да мога да се побера, нали?

След няколко минути спряхме на един паркинг постлан с чакъл и се изкачихме нагоре по стъпалата към празното бивше начално училище, което днес бе убежището на Любителската Формация.

Заедно с ключа за колата, пощенската кутия, този от стълбището на блока и този от входната врата, леля ми имаше и такъв за сградата на Любителската Формация. Отне й минута, за да разбере кой точно ключ отваря входната врата, но в крайна сметка го намери.

Закрачихме бавно по главния коридор като минахме покрай плакати на Любителската Формация, за постановки на „Уестсайдска история“, „Звукът на музиката“ и „Саут Пасифик“^[3], празен директорски кабинет на и стол.

После минахме покрай една двойна обществена чешма, пред която все още си седеше малко преносимо дървено стъпало, и спряхме пред стая с отбелязана на вратата цифрата 3. Това, което преди е било класната стая на десетгодишни деца, сега бе маркирано с надпис: „Гардеробна“.

Черната дъска и чекмеджетата за папки все още си бяха по местата, но катедрата на учителя и чиновете на учениците липсваха, вероятно или продадени на търг, или изпратени в новото начално училище. Дузини кутии с надписи „Брожки“, „Шапки“ и „Шалчета“ бяха разпръснати по пода на класната стая, а редове със закачалки от наредени прашни костюми запълваха местата, където преди време е имало чинове.

Стаята бе изпълнена със смесения аромат от дрехи втора ръка и стари учебници.

С Леля Либи застъпвахме през кутиите по пода, проправяйки си път през старите дрехи с единствената цел да намерим нещо на леля, което да е поне малко готическо.

— Направо е страхотно — казах, докато се ровех из закачалките с дрехи. — Не познавам друг, който би направил това за мен.

— Да не се шегуваш? Обожавам подобни неща — леля направо сияеше, когато се пренесе на закачалките с ролки. — Това е една от причините да обичам актьорството. Винаги нося нещо различно от обичайния ми стил на обличане. Иначе съм зациклила в един стил на обличане от десетилетия.

— Не мога да си те представя по друг начин. Начинът, по който се обличаш показва, коя си всъщност. Има нещо повече от обикновени огърлици и гривни. А и ти не го правиш, за да приличаш на някого или да се впишеш в някаква компания.

— Отказах се от опитите да се впиша някъде още преди години — каза тя през смях.

— Това е причината мама да не разбира защо нося черно червило и дрехи. Не си слагам и татуировките само за да я видя откачила. Слагам ги, защото така ми харесва, защото това съм аз.

Леля Либи се спря за миг.

— И моята майка никога не е разбирала вътрешния ми стил — призна тя. — Права си за причината — каза замислено. — Тук не става въпрос за дизайнери и марки, а за себеизразяване и начин на мислене.

Усмихнах се както вътрешно, така и външно. С Леля Либи се обличахме различно като деня и нощта, но споделяхме едни и същи причини поради, които го правехме.

— Отне ми години, за да разбера напълно коя съм — каза тя. — Но мисля, че винаги вътрешно съм го знаела, още когато бях на твоите години. Просто имаше твърде много хора около мен, които искаха да съм като тях и ме тормозеха само, защото не бях. Баща ти порасна и с течение на времето се сля със средата около него. Но аз запазих завинаги хипи огърлиците си, албумите на Пинк Флойд и левите си убеждения. И в край на краищата намерих и хора, които ме харесват такава, каквато съм.

— Точно за това е толкова готино и важно, че ще промениш имиджа си само, за да прекараш една вечер в града заедно с мен.

— Е, предполагам, че днес ще си приличаме повече от когато и да било — каза леля ми с усмивка.

— Намерих черен корсет — казах, изваждайки един костюм от окачалката с дрехи.

— Бях с него на постановката на „Сън в лятна нощ“, когато играех Елена — оплака се леля. — Не можех да дишам седмица след нея.

— А какво ще кажеш за това? — попита тя, демонстрирайки една вещерска шапка вероятно използвана за хитовата постановка на „Магьосникът от Оз“.

— Мисля, че е малко прекалено — казах.

Леля Либи една пуританска черна рокля с висока яка.

— Носихме такива на постановката „Лов на вещици“. Ако я поскъся с няколко сантиметра… ще стане направо прекрасна.

— Мисля, че ще е страхотна — похвалих я.

Картонени кутии с надписи: „За Мъже“, „За жени“ и „За деца“ бяха складирани до стената под прозореца.

Махнах най-горната кутия от купчината с надпис „За жени“, отворих я и се разрових в нея. Имаше всичко от каубойски ботуши до обувки за степ, от гумени ботуши до елегантни обувки на токчета.

— Тук има няколко Mary Janes^[4]. Заедно с чифт стегнати панталони и тази рокля от „Лов на вещици“, ще изглеждаш като…

— Пораснала Уензди Адамс — каза леля вяло.

— Не, перфектно! — обявих изпълнена с ентусиазъм.

 

 

Сега бе време за Напълно Мечтания Грим на Рейвън Мадисън. Най-голямото ми доближаване до моден и козметичен консултант се изразяваше в нанасяне на розова пудра по лицето на Беки, когато тя се приготвяше за среща с Мат.

Ако можеше да имам свое собствено шоу по телевизията, то щеше да се състои в това да променям стила и гардероба на участниците в него като изхвърля всичко с пастелни цветове, флорални мотиви и блестящи камъчета и го заменя с кървавочервени тонове, ярки краски и мрачно черно.

Днес всичко беше доста по-различно от това, което правех, докато консултирах Беки. От върха на кестенявата й коса до върха на лимонено зелените й обувки с токчета, аз трябваше да преобразя изцяло леля от дете на природата в господарка на нощта.

Докато едната й ръка бе потопена в лавандулова вода, аз лакирах другата с прилепово черно.

— Е, разкажи ми всичко за срещата! — предразположих я като професионален козметик.

Леля Либи се кикотеше сякаш сме най-добри приятелки, докато ми описваше с подробности за вечерята си с Дейвън.

— Той е различен от всеки друг мъж, когото съм срещала. Много е търпелив и едновременно с това емоционален. Слуша всяка моя дума.

— Имаш ли негова снимка?

— Имали сме само една среща. Освен това той не обича да му се правят снимки.

„Любопитно“ — помислих си. Докато маникюра на Леля Либи съхнеше, аз преобразявах свежото й, сияещо и видяно от слънце лице с лека бледо бяла пудра. Сложих й обилно количество очна линия, за да подчертая и уголемя ефекта от смъртно черните сенки, които нанесох на клепачите й. Повторих два пъти спиралата й и завърших грима с два тона от вампирски червен молив и червило за устни.

Издокарах я с дантелено колие около врата украсено с бучиниш^[5], обици с формата на розички и масивни черни гривни. После и помогнах да закопчае наскоро подкъсената си рокля от „Лов на вещици“.

Бързо извадих клубните си дрехи от куфара и започнах да се приготвям като ми се стори, че това ми отне повече време дори от пътуването с автобуса до Хипстървил.

— Мисля, че ще се стопя тук отвън — извика тя, докато чукаше на вратата на стаята си. — Побързай малко де, искам да видиш и аз как изглеждам.

Фиксирах прическата си със спрей и отворих вратата.

— Уоу! Я виж ти! — възкликна тя.

Завъртях се пред нея като модел, нагиздена в черна мини рокля от прилепнал корсет в лилаво и черно и нащърбена пола, тъмни като нощ мрежести чорапи и черни кожени чудовищни ботуши с катарами на Demonia. Чувствах се уверено в кожата и дрехите си. Веднъж щом бях минала за вампир в Тъмницата и за възрастна в Клуб Ковчег на това място бях просто себе си. Беше ободряващо да знам, че ще мога пак да се върна там и да бъда себе си — още повече, че сега щях да съм с леля Либи.

Само, че тя явно не бе на същото мнение:

— До теб аз ще изглеждам по-скоро като твоя баба!

— Я стига! Изглеждаме като сестри.

— Докато ми правиш такива комплименти, ще се мотая с теб навсякъде, където поискаш. Къде ще ходим после — на гробището?

— Вече готова ли си да се видиш как изглеждаш? — попитах.

— Може би след час…

— Барабани моля… — започнах и я поведох към голямото огледало в спалнята.

Когато леля видя отражението си в него не се позна. След това ахна сякаш току-що бе видяла призрак.

— Красива си, не мислиш ли? — засиях.

— Е… определено от различно от това, с което съм свикнала.

— Направих те да изглеждаш точно като мен — казах с възхита.

Последва гробна тишина. После сякаш си помисли, че наранява чувствата ми и каза:

— Никой не може да изглежда като теб Рейвън. Ти си уникална и красива.

— Мога да смекча малко тоновете, ако искаш.

— Да не си посмяла — тя грабна малко ръчно огледалце и се опита да придаде обем на косата си. — Този цвят е достатъчно блед. — Сви червените си вампирски устни като болнава версия на Мерилин Монро. — Пък и черното е най-добрият приятел на момичетата.