Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вампирски целувки (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Club, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

SFB-форматиране
maskara (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
ki6i

Превод от английски: ki6i и zara

История

  1. — Добавяне

Глава 3. Имението

Още веднъж се оказах чакаща на автобусна спирка. Този път бях излязла от апартамента на Леля Либи на ръмящия дъжд и чаках да пристигне автобус номер седем. Стори ми се, че цяла вечност крача напред-назад в трепетното очакване автобуса да се появи по улицата на леля ми.

Трябваше да призная, че не бях особено развълнувана от възможността да се кача на автобус, при положение, че току-що бях прекарала няколко часово пътуване с друг, но пък беше за предпочитане пред това да взема назаем колелото на Леля Либи и да го карам в дъжда през целия град. Беше наложително да пристигна в имението преди залез иначе Александър можеше да е излязъл и моята среща-изненада щеше да се отложи.

Най-накрая видях да се задава зад ъгъла един безкрайно тромаво движещ се автобус и почти извиках „ура“ когато забелязах, че на електронната му табела в жълто светеше цифрата седем. Пуснах парите си в урната, за да платя пътуването си и бързо се вкопчих в студената алуминиева тръба. Въпреки че автобуса беше полупразен и много от местата бяха свободни, предпочетох да стоя права за остатъка от пътуването си. Предишният път бях изпуснала спирката на Ленокс Хил, така че сега нямаше да позволя, на който или каквото и да е да ми препречи гледката и така само допълнително да ме забави за Александър. Сърцето ми биеше все по-бързо с всяко спиране или ускоряване на автобуса. Мислех, че ще се придвижим бързо, тъй като нямаше много пътници в автобуса, но чакащите да се качат на следващата спирка на седмицата бяха два пъти повече. След като ми се стори, че пропилях почти цялата лятна ваканция в чакане, забелязах че вече сме наближили Ленокс Хил Роуд. Спомних си, че за да сигнализирам на шофьора за желанието ми да сляза, трябваше да дръпна бялата жица, която се виеше покрай прозорците. Дръпнах силно няколко пъти въженцето сякаш сигнализирах SOS.

— Чух ви! — изкрещя шофьора.

Дъждът беше спрял. Забързах нагоре по Ленокс Хил Роуд, като тичах през локви и прескачах лигави, но готини дъждовни червей.

Окъпани от дъжда имоти се редяха по улицата. Чистите зелени поляни бяха напоени и няколко клона и листа бяха разпилени по асфалтовите алеи.

И тогава на края на глухата уличка, ясно като пред буря, се виждаше чудовищната сграда на имението. Страховитото имение изглеждаше по-буренясало и занемарено от последния път, когато го бях посетила.

Пара просмукана във въздуха, създаваше призрачна мъгла около разкошната къща. Мъх и бръшлян обвиваха къщата като в гигантска паяжина. Каменните гаргойли надвиснали върху артистично изработените врати от ковано желязо сякаш ми се смееха докато се приближавах. Забита в изсъхналата и буренясала ливадата стоеше табела на „Happy Homes“. Набързо отминах изпочупеното басейнче за птици и се заизкачвах по полусрутената каменна пътечка. Сърцето ми заби лудо, когато най-после добрах до познатата куполовидната дървена входна врата.

Чукчето с формата на дракон, което беше останало в ръката ми при първата ми визита не беше сменено. Може би все още лежеше в дивите храсталаци, където го бях захвърлила.

Почуках на вратата.

Зачаках. И чаках.

Джеймсън не отвори. Заблъсках отново с ръка по вратата. Все още никакъв отговор. Нито една от скъсаните завеси не помръдна.

Завъртях ръждясалата дръжка и се опитах да бутна вратата към дървеното антре, но се оказа заключена.

Затичах се по влажната трева до входа на прислугата в задната част на къщата. Прелетях по няколкото напукани циментови стъпала и се взрях в сводестата дървена задна врата. Нямаше звънец, на който да позвъня или чукче, с което да почукам. Затова заблъсках с ръка по вратата. Когато никой не отвори, се огледах за друга врата.

Започвах да се тревожа, че все пак не Александър и Джеймсън са наели това място. Нямаше никакви знаци подсказващи присъствието на гаджето ми и иконома му. Надникнах в прозореца на мазето, което ми се стори в същото необитаемо състояние.

Забелязах дървото, на което преди се бях покатерила, за да надзърна в стаята на Александър. Може би щях пак да мога да се уверя, че той е вътре, ако изкачването на мокрото от дъжда дърво бе по силите ми.

Огледах задния двор, за да видя дали мерцедеса на Джеймсън не е някъде тук. На напукания асфалт на пътя нямаше никакви коли. Видях една бетонна пейка и една красиво изработена градинска арка от ковано желязо отрупана с пълзящи лозя. Ниска каменна стена във формата на кръг с едно херувимче в средата, някога представлявала езерце сега бе пълна само с дъждовна вода. Забелязах разпадащ се едноместен гараж, който за моя изненада си стоеше непокътнат, въпреки че изглеждаше, че ще се срути дори и от едно леко побутване с лакът. Поех право към него. Сърцето ми биеше все по-лудо, докато тичах натам. Видях, че на вратата има катинар, при това чисто нов.

Въпреки че бях добра в промъкването на разни места, в разбиването на ключалки никак не ме биваше. Нуждаех се от помощта на приятелчето идиот на момчето Били, факира с джунджурийките — Хенри, но той очевидно беше на много километри от тук. Порутеният гараж беше по-здрав, отколкото изглеждаше. Използвайки цялата си сила не успях да помръдна нито една от олющените от боя дървени дъски.

Огледах гаража от всички страни. Никъде нямаше прозорец. На едно място обаче на няколко педи от земята забелязах една малка цепнатина между две от дъските. Светлината на залязващото слънце осветяваше малкото пространство. Макар че присвих очи, за да виждам по-добре единственото, което различих бе един бял чаршаф, постлан върху нещо, което приличаше на старо колело или косачка. Но точно до него нещо блещукаше на светлината. При по-подробно вглеждане видях, емблемата на Мерцедес на капака на колата.

Втурнах се обратно имението. Поставих един захвърлен сандък под прозореца на кухнята и стъпих върху него. В опитите си да надникна вътре се надигнах на пръсти. Прозорецът беше мръсен, така че беше почти невъзможно да видя нещо вътре. Затропах настоятелно по стъклото на прозореца, докато се взирах през една дупка с големината на монета от 50 цента.

Внезапно едно изцъклено око се взря право в мен.

Стресната, изпищях и се строполих от сандъка право на задните си части в мократа трева.

Чух звука от отключване на ключалки и отваряне на врата.

Замръзнах на място. Ами ако бях сгрешила, че съм видяла емблемата на Мерцедес, която бях така сигурна, че е от колата на Джеймсън? Бях толкова развълнувана като я видях, че дори не обмислих добре откритието си. Паркираната кола можеше да е от друга марка или модел, можеше дори да е бяла. След момент можеше да бъда обвинена за в навлизане в чужда собственост, хвърлена в затвора за малолетни престъпници на Хипстървил или най-малкото принудително върната в Дулсвил.

Прехапах черната си устна и задържах дъха си.

И тогава на вратата се показа Джеймсън.

Икономът на Александър се напрягаше, за да ме види през мрежестата врата.

— Джеймсън, аз съм, Рейвън.

— Госпожице Рейвън? — възкликна той объркано и отвори вратата. — Не може да сте вие. Какво правите тук? В задният двор?

Скочих на крака, изтупах късата си пола и изтичах по неравните стъпала към Зловещия човек. Бледото чело на Джеймсън се набръчка.

— Госпожице Рейвън, изненадан съм да ви видя тук. Но мога да добавя, че изненадата е приятна — каза той с вяла усмивка.

— На гости съм, на леля ми Либи — казах, успокоена да видя отново мършавия иконом. — Исках да кажа на Александър, но нямаше никакъв начин, по който да го уведомя. Наистина сериозно мисля, че е крайно време ти и Александър да си вземете мобилни телефони.

— Моля, влезте. Скоро ще се стъмни.

Уханието на сладки картофи изпълваше цялата декорирана в селски стил кухня. Джеймсън приготвяше вечерята или, в с случая с Александър, закуската.

— Ще останете ли? — попита ме той с обичайния си отчетлив румънски акцент.

— С удоволствие, ако не ви затруднявам.

— За вас винаги има свободно място на масата.

Сърцето ми се разтопи от любезността на Джеймсън. Умирах да притисна мършавия човек за информация за това какво точно правеха в Хипстървил и защо бяха наели имението, но това трябваше да почака, защото имаше нещо по-важно, което в момента си почиваше някъде из имението.

— Може ли да видя Александър? — попитах аз нетърпеливо.

Със свръх големите кафяви ръкавици за топло, Джеймсън отвори вратата на старинната фурна и извади една тавичка със сладки картофи покрити с алуминиево фолио. Зад него гледката през зацапаното от мърсотия стъкло на прозореца ми се стори като маслена хотелска картина — залязващо слънце едвам надничащо през перестите облаци.

— Знаеш, че Александър предпочита да спи през деня — напомни ми той.

— Естествено… аз само си помислих…

— Е, голяма изненада е, че пристигнахте — каза той като учтиво се опитваше да ме забавлява. — Сигурен съм, Александър много ще се зарадва, че сте тук.

— И аз така се надявам! Колко дълго планирате с Александър да останете тук? — попитах.

Джеймсън спря, след това сякаш се разсея.

— Дали сложих масата? — почуди се той.

— Съжалявам, че се натрапих по този начин — извиних се. — Мога ли да ти помогна с подреждането й?

— Това няма да е необходимо, госпожице Рейвън. Защо не седнете да си починете в кабинета. Александър скоро ще слезе.

— Може ли да разгледам набързо наоколо?

— Разбира се, но останете на първия етаж. Днес нямах време да почистя другите стаи — каза той.

Ако първия етаж изглеждаше така след почистването на Джеймсън, можех да си представя как изглеждаше втория. Купчини прах се бяха насъбрали във всеки ъгъл и паяжини висяха от античния кристален полилей. Имотът бе твърде огромен, за да може един зловещ човек да почисти всичко. Имението бе най-малко десет пъти по-студено от вилата им в Дулсвил и далеч по-празно. Дървената подова настилка беше неравна и издута от влагата. Поскитах се из коридора: портретите по стените липсваха, а тапетите бяха избеляли и изпъстрени с петна. Всички стени и стаи бяха голи, включително и тези, които очевидно преди са служели за гостна и библиотека. Единственото изключение беше трапезарията в нея бе разположена продълговата каменна маса, с антични черни, кадифени столове по един за всеки край.

Джеймсън ме бе предупредил да се огранича само до първия етаж сякаш беше добрата вещица Глинда, която казва на Дороти да ходи само по пътя със жълтите павета. От подножието на грандиозното стълбище в края на първия ред стъпала можех да видя единствено един прозорец със завеси в кралско синьо. Почудих се какво имаше след следващите два реда стъпала, които се намираха извън полезрението ми над мен. Осъзнавайки, че ще имам само секунда преди Джеймсън да започне да подрежда масата, се промъкнах по някогашното величествено стълбище. Точно както Дороти и аз не последвах указания ми път.

Тръпки затанцуваха надолу по гръбнака ми, докато се промъквах през тесния и самотен коридор. Отварях врата след врата, за да открия празни спални и дрешници, а стъпките ми отекваха в пустите пространства. Докато стаите на вилата в Дулсвил бяха пълни с мебели, книги и антични спомени, стаите в тази къща бяха лишени от каквито и да било спомени. Единствената стая, която показваше някакви признаци на живот се намираше в дъното на коридора. Съдържанието й беше: едно единично легло и един скрин изработен от кедрово дърво. Предположих, че това бе стаята на Джеймсън.

Когато лекичко затворих вратата на спалнята на Зловещия човек, забелязах нещо да се вее над мен на тавана в коридора. Късо, дебело парче от бяло въже висеше от една правоъгълна врата на тавана. Беше извън обсега на ръката ми, но с един добър отскок може би щях да успея да го стигна. Знаех, че трябва да се върна обратно долу, но това противоречеше на природата ми.

Първият път когато скочих не успях дори да докосна въжето. При вторият ми опит пръстите ми го докоснаха. Най-накрая, на третия път, го сграбчих. С цяла сила бързо дръпнах въжето и го хванах за по-сигурно с цялата длан на ръката си. Вратата, скърцайки, бавно се спусна към мен и едно стълбище се разгъна точно като пожарните стълби в задните улички на Ню Йорк. Изненадващо, дървените стъпала изглеждаха в относително добро състояние. Може би предишните обитатели не са се нуждаели от тъмен таван-скривалище.

Тихо се заизкачвах по стъпалата, любопитна да разбера какво има горе. Светлина от втория етаж грееше като малък прожектор и осветяваше част от тавана. Миризма на мухъл изпълваше помещението с размерите на класна стая. Таванската, както и другите стаи на долния етаж, бе празна. Статива на Александър, принадлежностите му за рисуване и матрака не се виждаха никъде. Тънък лъч светлина проникваше през един кръгъл прозорец в другия край на скосяващите се стени на тавана. Отидох на пръсти до там и забелязах един небоядисан, обикновен, стар, дъбов гардероб под прозореца. Опитах да отворя вратичките му, само за да открия, че са заключени. Може би шперцът за всичко се криеше някъде тук, до истински кости[1]. Огледах се наоколо опитвайки се да нагодя зрението си към тъмнината. Тогава видях нещо скрито в сенките — черен параван. Промъкнах се в ъгъла на тавана и надзърнах зад високата към метър и осемдесет сантиметра дървена преграда.

Едва успях да различа една нощна масичка и калаен свещник с наполовина стопена бяла свещ. Зад масичката стоеше статив с покрита картина, а под нея пръснати принадлежности за рисуване. След това на нощното шкафче забелязах нещо познато. Беше картината, на която Александър ме бе нарисувал и която той държеше на нощното шкафче в къщата в Дулсвил. И там до малката масичка се намираше единичен черен ковчег.

Аз стоях до спящото си гадже вампир. Притиснах ухо до студения капак на ковчега. Едва успях да доловя нещо което наподобяваше дишане. Сърцето ми забързваше с всяко негово вдишване.

Знаех, че слънцето залязва, защото светлината, която нахлуваше през таванския прозорец бавно се отдръпваше. Отне й само няколко минути да се свие до размера на нощното шкафче. Най-накрая изтъня до размера на молив, а след това просто изчезна.

Малък сноб светлина се появи от отворената врата на пода на тавана. Мина секунда, докато очите ми свикнат с промяната.

Точно тогава чух някой да се движи в ковчега.

Отстъпих назад и токът на ботуша ми се закачи на един малък пирон стърчащ от долния край на преградата. За няколко мига паравана и аз се олюлявахме напред и назад. Бях на прага да предизвикам голяма суматоха. Възвърнах равновесието си, успях да изправя преградата и да се скрия зад нея. Надзърнах през една малка пукнатина между дъските, които бяха широки колкото линийка, а сърцето ми заблъска по-силно и отпреди.

Капакът на ковчега започна съвсем бавно да се отваря към мен, което ми попречи да надзърна вътре, докато капака не се отвори на деветдесет градуса. Не видях пръсти или ръка, или каквото и да е да отваря капака нито пък можех да видя каквото и да е — или който и да е — зад него. Надникнах зад преградата.

И точно тогава един сънен Александър се взря право в мен.

Стресната нададох вик.

Той застина. Шоколадовите му очи станаха кърваво червени.

— Рейвън!

Опитах се да се успокоя и да възвърна самообладанието си.

— Не исках да изплаша нито теб, нито самата мен — извиних се аз.

— Какво правиш тук? — попита ме напълно шокиран.

— Дойдох да те видя…

Александър излезе от ковчега бос, облечен в черна тениска и черни боксерки и се спря до нощното шкафче. Не изтича до мен и не ме грабна в ръцете си. Това не беше реакцията, която очаквах.

— Мислех, че ще се радваш да ме видиш — казах. Костваше ми нечовешки усилия да се въздържа не го прегърна.

— Така е, просто… — Александър стоеше неловко. Той оправи косата си с едната ръка и изпъна дрехите си с другата.

— Не се ли радваш, че съм тук? — попитах. — Не можех да чакам дори ден повече.

— Аз току-що се събудих — каза той смутено, като търкаше едното си око с опакото на ръката си. — Бих предпочел да ми дадеш едно дори и съвсем кратко предупреждение преди това. — След това неприветливото му изражение се смекчи. Той изглеждаше секси, дългата му коса беше разрошена, а дрехите все още му стояха накриво. Дори на тъмно Александър грееше в стаята. Топла усмивка обхвана съненото му лице.

— Толкова ми липсваше, не можех да дишам без теб — казах и се затичах към него.

— И ти на мен — отвърна ми той с поглед отправен надолу към мен. Той отметна косата от лицето ми, придърпа ме към себе си и ме обви плътно с ръце. Аз го прегърнах през врата, а лакираните ми черни пръсти се заровиха в копринено черната му коса. Той се наведе към мен и ме целуна така страстно, точно както го бях сънувала нощ след нощ откакто замина от Дулсвил. Александър захапа шията ми с устни, както вълк би направил с шията на лебед. Острите ръбчета на зъбите му се плъзнаха по кожата ми след това той внезапно се дръпна назад.

— Госпожице Рейвън? Госпожице Рейвън? — ме викаше Джеймсън отдолу.

Александър ме пусна да стъпя на земята. Червения цвят на очите му се върна до естествения им кафяв цвят. Той изглеждаше разтърсен, но аз държах ръката му в знак на насърчение. Знаех, че съм в безопасност в прегръдката му.

— Тя е тук горе с мен, Джеймсън — отговори му Александър.

— Помислих, че се е загубила. Вечерята е сервирана.

— Тъкмо бях започнал с предястието — прошепна ми той с намигване.

— Десерта ще е още по-вкусен — отвърнах му аз и го целунах бързо по бузата.

 

 

Чувствах се толкова дребна колкото мъничка кукла Поли в къщата-мечта на Барби, докато седях сама на дългата колкото лимузина маса в грандиозната и застинала, с висок цели километри таван, трапезария. Черна дантелена покривка беше застлана върху масата, а един единствен свещник блещукаше в центъра й. На чудовищната маса бяха подредени чинии от китайски порцелан на марката Уеджууд, истински сребърни прибори и кристални чаши — ежедневие за моето гадже вампир. Семейство Мадисън хапваха така изискано само веднъж годишно и то когато баба ми извадеше китайския порцеланов сервиз и приготвяше коледна вечеря; иначе хапвахме стриктно от сервизи на Pfaltzgraff.

Кубинките ми драскаха дървения под, докато неспокойно ги люлеех напред-назад под масата, нетърпелива да дочакам Александър да се появи. Надявах се поне някой призрак да прелети покрай мен, за да ми прави компания, но такъв не се появи. След миг усетих познато присъствие зад мен последвано от докосването на две ръце по раменете ми.

Почувствах устни да се притискат към шията ми. Стана ми толкова горещо, че помислих, че бих могла да разтопя ледените кубчета в кристалната ми чаша. Усетих краищата на косата на Александър с цвят на нощ все още влажни от бързия душ при допира им до голото ми рамо. Той ухаеше силно на сладката миризма на парфюм „Дракар“ на Guy Laroche и на шампоан Ирландска пролет.

— Не трябваше да ти се натрапвам по този начин — извиних се, докато той стоеше до мен. — Ти си много по добър спортсмен от мен — добавих. — Не съм сигурна каква щеше да е моята реакция, ако аз те заварех да ме гледаш докато спя.

— Аз знам точно как щеше да реагираш — Александър направи чудовищна физиономия подобна на Годзила и двамата се ухилихме знаейки, че е прав.

Александър придвижи стола и приборите си до мен. Джеймсън влезе в стаята бутайки скърцаща метална количка на колелца, върху която имаше един покрит поднос от истинско сребро. Вдигна капака и разкри две цвъртящи, окървавени пържоли.

— Позволих си да приготвя вашата средно опечена — каза ми Джеймсън докато ми сервираше. — Предположих, че няма да ви харесва да е толкова сурова, колкото тази на Александър.

Погледнах към чинията на Александър. Едва запечена на скарата пържола почти плуваща в басейн от кръв.

— Перфектна е — му казах аз с пресилена усмивка.

— Не е ли приятна изненада, че Рейвън дойде? — попита Джеймсън докато слагаше вдигащия пара и приготвен в масло, горещ грах.

— Най-перфектният начин да се събудиш — каза Александър с весели пламъчета в очите.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Мисля, че това е всичко засега — обяви Александър.

Придърпах стола си още по-близко до този на Александър. Не можех да повярвам, че гаджето ми, което бе далеч за толкова много дни, сега седеше до мен. Болката, която чувствах през последния месец и нещо се бе изпарила.

Александър изглеждаше съвсем прегладнял, докато късаше кървавата си пържола. Всеки път, когато бях с Александър ми трябваше да си напомням, че излизам с истински вампир. Че той току-що се бе събудил докато аз, от друга страна, бях будна от повече от дванадесет часа. След като се събудеше гаджето ми копнееше за кръв по начина, по който аз копнеех за карамелено лате.

Имаше толкова много неща, които исках да питам Александър, че не знаех откъде да започна. Докато продължавахме да режем от пържолите си аз полюбопитствах за нещата, които бях пропуснала по времето на раздялата ни.

— Тук ли е Валентин? Какво правеше през цялото време? Кога планираш да се върнеш вкъщи? — избълвах за секунда.

— По-бавно — ми каза той потупвайки ръката ми.

— Разкажи ми за Валентин. Той добре ли е?

— Да, Валентин е добре. Върна се при семейството си.

Зачаках да чуя още, но Александър само ми смигна и отхапа от един сладък картоф.

— И това е всичко? — запитах го аз.

Докато с Беки бихме започнали преразказа на някоя сочна случка с описание на „мястото на събитието“, последвано от описание на дрехите и диалога и щяхме да завършим с „дочутите слухове“ и пристрастни коментари, то Александър просто доставяше едносричен отговор. Как се предполагаше да чуя една подробна история поднесена по този начин?

— Тук ли е Валентин или в Румъния? — продължих да любопитствам.

— В Румъния предполагам.

— А видя ли Джагър?

— Да. — Александър се върна към рязането на пържолата си.

— Така ли? Какво ти каза той? Заплашваше ли те? Къде го срещна? На гробището в Хипстървил?

— Отидох до апартамента му в Клуб Ковчег. Трябва да призная, че и той беше изненадан — започна Александър. — Когато вдигна вратата, ме видя да стоя сам пред него — Валентин бе застанал до асансьора. Първоначално Джагър беше готов за схватка — сви юмруци, оголи зъби, но тогава видя Валентин и вълна на облекчение премина през него. Никога не го бях виждал такъв. Джагър беше толкова радостен да види, че Валентин е в безопасност, че забрави цялото ожесточение.

— Уау, ти наистина си герой — възторжено му казах аз.

— Беше очевидно, че Джагър изпитва смесени чувства, че точно аз бях този, който му върна Валентин. От толкова дълго време търсеше отмъщение от мен за несъстоялата се церемония с Луна, че не знаеше как да реагира. За първи път откакто се помня Джагър и аз не бяхме съперници.

— Иска ми се да бях там да го видя с очите си — му казах аз.

Той посегна да хване ръката ми.

— След като прегърна брат си, — продължи Александър. — Джагър ми протегна ръка. Точно тогава разбрах, че сключихме примирие — между него и мен и между семействата ни. Благополучното връщане на Валентин бе много по-важно от изпълнението на каквато и да е церемония.

— Мислиш ли, че сега вие двамата ще бъдете приятели?

Александър поклати главата си.

— За съжаление не. Ние сме абсолютни противоположности и нямаме много общо помежду си. Но сега нещата между нас се успокоиха и вероятно е по-добре за двама ни да не се виждаме за известно време, за да задържим нещата в това положение.

Александър отпи глътка от чашата си.

— Наистина се радвам, че си тук — ми каза тихо той.

— Аз също!

Впихме погледи един в друг. За момент ми се стори, че сме единствените хора на света. Милиарди хора пазаруваха, шофираха, живееха, но единственият човек, който усещах беше това великолепно момче, което се взираше в мен.

Александър се наведе към мен и нежно ме целуна. Бях толкова изгубена в целувката му, че не забелязах, че ръкава ми се беше натопил във вечерята ми.

— Чакай, позволи на мен — каза ми той, топвайки салфетката си в чашата си с вода и забърсвайки петното от масло.

— Да те е срам да ме заведеш някъде — пошегувах се аз. — И така, кога ще се върнеш в Дулсвил? — подметнах. — Утре? Идната седмица?

— Има само още едно нещо, за което трябва да се погрижа. Не мисля, че ще ми отнеме много време. Обещавам. Повярвай ми, доста е самотно да си далеч от хората, за които те е грижа най-много. — Александър нежно ми се усмихна. Почувствах внезапна тъга заради него. В Румъния той имаше семейство. В Дулсвил имаше само мен и Джеймсън, но тук в Хипстървил той и Джеймсън бяха сами.

— Как е семейството ти? — попита ме той учтиво.

— Липсваш адски на момчето Били. Ти си неговия герой.

— Когато се върна в Дулсвил, ще трябва да го заведем на някое научно изложение или на прожекцията на оригинала на „Междузвездни Войни“.

Засмях се.

— Виждаш ли? Ето затова си толкова специален. Мислиш по-скоро какво на него му се прави, отколкото да правим нещо, което на мен ми се прави — като да го завлечем на някое рейв парти.

Александър се усмихна.

— А Беки? — продължи той. — Все още ли се среща с Мат?

— Мисля, че сега докато си говорим, тя си избира сватбена рокля. Сигурна съм, че отброява дните до завършването, за да може да избяга с него.

Александър се засмя.

— Ами ти? И ти ли си като Беки? — Изражението в погледа му беше толкова преднамерено, че почти проби дупка в душата ми.

Поне веднъж аз бях безмълвна. Бях по-замаяно, влюбено и превзето по момичешки момиче, отколкото Беки е била някога. Не можех да му призная, че съм толкова омекнала, че: „Бих татуирала името ти на сърцето си само мама и тате да ми позволят“. Трябваше да изглеждам поне малко опитна.

През това време Александър чакаше за отговора ми.

— Чу ли, че в града са се появили окръжности в посевите? — го попитах аз.

Александър остави вилицата си.

— Къде го чу това?

— Във всички новини е. Мислиш ли, че може да са извънземни?

Той се поколеба.

— Предполагам, че е възможно…

— Ами, с Леля Либи имахме голям спор по въпроса. Познай каква е моята теория.

— Неуместна шега?

— Мисля, че са вампири, които сигнализират за местоположението на други вампири.

Очите на Александър се разшириха и той се задави с водата, която пиеше.

— Добре ли си?

Кимна ми с глава и покри устата си със салфетката.

— В това, което казвам има смисъл — продължих аз разсъжденията си. — Кой друг е буден през нощта, когато повечето смъртни спят? И кой може да види окръжностите по-добре от прилепите, докато лети в небето? — попитах аз.

Александър ме погледна с празен поглед.

Но това не ме обезсърчи.

— Единственото, което не мога да разбера е какво означават окръжностите в посевите. — Облегнах се внимателно на Александър. — Дали предупреждават другите вампири да стоят настрани или ги канят?

Александър бързо отклони поглед.

Джеймсън влетя в стаята носейки поднос с десерти и сложи край на разследването ми.

— Точно навреме — каза му Александър. — Тъкмо приключихме.

Джеймсън ни поднесе две абсолютно възхитителни крем-брюлета.

— Сякаш вечерям в петзвезден ресторант! — направих му комплимент аз.

Бледата кожа на Джеймсън се обагри в розово, докато избутваше чиниите от вечерята ни.

— Има толкова много за правене докато сме тук — развълнувано казах аз загребвайки от десерта ми. — Трябва да се срещнеш с Леля Либи. А и „Готини Готици“. И разбира се Клуб Ковчег!

Александър строго ме погледна.

— Само не Клуб Ковчег.

— Не се тревожи, мога да вляза. Имам фалшива лична карта.

— Не това имах предвид. Този клуб не е място, което момиче като теб би трябвало да посещава.

— Момиче като мен ли? — засмях се невярващо. — Това е готически клуб. Създаден е за мен! Откакто го посетих за последно си мечтая да отидем там заедно. Какво би могло да се случи?

— На едно момиче в бар ли? — така ми зададе въпроса, като че имах две глави. — Не гледаш ли новини?

— Знам — казах му като завъртях очи тъй като ми прозвуча сякаш ме мъмреха родителите ми. — Не е най-безопасното място… но…

— Последния път там срещна Джагър. Спомняш ли си?

Александър имаше право. Не можех да се похваля с най-добрите резултати от решенията си. Любопитството ми бе завело най-големия враг на гаджето ми право при него, поставяйки него и семейството ми в голяма опасност.

— Да — признах най-накрая. Разочарована застъргах изгорялата захарна глазура, образувала коричка по вътрешната страна на купичката.

Александър постави призрачно бялата си ръка върху моята.

— Ще отидем, но заедно.

— Можем ли да отидем тази вечер? — го попитах аз вирвайки глава закачливо.

— Какво ще кажеш за утре. Аз не очаквах гости, забрави ли?

— О, да, разбира се. — Спомних си как нахлух при него. След това вдигнах вежда скептично и го предизвиках. — Нямаш някоя гореща среща, нали?

— Да. Всъщност имам.

— Така ли?

— Да и тя почти приключва. — Александър хвърли поглед на античния мраморен часовник поставен върху полицата на неизползваната камина. Часовникът едва тиктакаше, а голямата му стрелка бе счупена. Не исках вечерта да свършва, но знаех, че е неизбежно. Той избърса устните си с ленената салфетка и след това хвана ръката ми.

— Толкова се радвам, че дойде — каза ми с обожание. — Винаги успяваш да ме изненадаш.

— Ти също ме изненадваш… — След като си поех дълбоко дъх го попитах. — Защо вие двамата все още стоите тук?

Точно тогава Джеймсън се върна да събере съдовете.

За момента Александър се откачи от въдицата.

— Позволете на мен, госпожице Рейвън — каза ми Джеймсън. Александър и икономът му подредиха съдовете на най-горното рафтче на количката.

— Джеймсън ще те закара до апартамента на леля ти.

Погледнах към счупения часовник мъчейки се да разбера точния час.

— Джеймсън може да ме остави където е урока на леля ми по барабани. По-близо е. Мисля, че може да сте срещали леля ми Либи. Тя работи в Happy Homes.

— Онази красива дама е твоята леля? Трябваше да се досетя. Тя е толкова чаровна… точно като племенницата си — ми каза Джеймсън.

— Чакам с нетърпение да се срещна с нея — каза Александър. И добави шепнешком: — Въпреки, че ще трябва да измислиш някакво извинение да не се видим на дневна светлина.

— Извинение? Аз съм я писала тази книга! Имам готово извинение за всякакви случаи.

Точно като викториански джентълмен само, че без цилиндъра, белите ръкавици и английския акцент, Александър ме изпрати до вратата и надолу по каменната пътека, докато Джеймсън докара колата отпред.

— Ще те видя ли утре? — попитах аз гаджето си като се сгуших в прегръдката му.

— Разбира се.

— Вече ми липсваш.

— И ти на мен.

Александър се наведе към мен и ми даде една дълга и страстна целувка за лека нощ. После кавалерски ми отвори задната врата на мерцедеса и ми помогна да се кача. Докато ние се отдалечавахме, Александър стоеше на алеята, а огромното имение се извисяваше зад него като някакво средновековно чудовище.

 

 

Джеймсън беше достатъчно любезен да ме закара до Хипстървилския Фолклорен Музикален Център, но краткият петкилометров маршрут от къщата до хипарското училище по музика ми се стори, че отне повече време от пътуването ми от Дулсвил до Хипстървил. Ако бях бутала колата собственоръчно щяхме да стигнем по-бързо.

Сега когато Джеймсън и аз имахме време да поговорим, реших да се възползвам максимално. Опитах да изстискам информация от Зловещия човек относно Валентин и Джагър, но той също толкова уклончив колкото и Александър.

— Много мило от твоя страна и на Александър да съберете Валентин със семейството му — започнах разговора, когато подминахме бензиностанцията на Джералд.

— Така беше правилно да постъпим — каза той мило.

— Ти видя ли Джагър?

Чаках за отговора му цялата на тръни.

— Не, не го видях. Оставих тази част на Александър.

Е, до тук бяхме с тази тема.

— Обзалагам се, че липсваш на Руби — му казах аз имайки предвид бившата си шефка, която сега излизаше с Джеймсън.

Изпъкналите очи на Джеймсън засияха в огледалото за обратно виждане, а бледото му лице се зачерви при споменаването на името й.

— Тя дали е идвала при вас на посещение? — полюбопитствах аз.

— О, не. Надяваме се да се върнем скоро в Дулсвил.

— Наистина ли, тогава защо наехте къщата тук? Можехте просто да отседнете в хотел.

— Не отсядам някъде, където вече има иконом — пошегува се Джеймсън.

Чувствах се така сякаш играех тенис с баща ми. С цяла сила запращах високо топката над мрежата само, за да ми бъде върната с такава скорост, че да нямам шанс дори да замахна. След разочарованието, винаги ми трябваше известно време, за да се съвзема. Сега бе време за следващия сервиз.

— Липсва ли ти Румъния? — го попитах аз.

— О, да, толкова е красиво там, но също така съм и доста щастлив тук в Америка. Тук срещнах някои хора, на които много държа, госпожице Рейвън.

Знаех, че той учтиво намекваше за Руби и мен.

Но аз исках да чуя още. Относно плановете му, както и тези на Александър?

— Мислиш ли, че ще се ожениш за Руби?

— Ъъъ…

— И ако стане, ще живеете ли в къщата в Дулсвил? Или тук в имението?

— Не планирам да…

— Е, ако планираше.

— Предполагам… ще зависи от… Защо са всичките тези въпроси, госпожице Рейвън?

Сега си подавахме плавно топката и за мен бе време да сложа край на мача. Поколебах се за миг и след това попитах:

— Просто се чудех каква работа имате тук с Александър?

Джеймсън спря колата до тротоара пред Фолклорния Музикален Център. Бях замахнала твърде силно запращайки топката над оградата. Мачът свърши и Джеймсън беше очевидния победител.

Дъждът беше утихнал, а уличните лампи и стълбове бяха мокри. Джеймсън слезе от мерцедеса и учтиво ми отвори вратата сякаш бях някаква вип старлетка пристигаща на филмова премиера. Единственото, което липсваше бяха папараците. Помахах му за довиждане и се отправих към музикалния център, когато забелязах нещо да проблясва в края на блока — светещия неонов червен надпис на Клуб Ковчег. Докато Джеймсън се отдалечаваше надолу по улицата, аз заковах на място. Звуците на думкащи барабани се носеха от музикалния център.

Сякаш мигащите неонови ковчези ме притегляха към себе си както лешояда мършата.

Никой нямаше да разбере, ако само надникнех вътре за едно безалкохолно шампанско „Екзекуция“… или може би две.

Бележки

[1] skeleton key — е шперц, а после е използвано словосъчетанието real skeletons (игра на думи) — Б.пр.