Елън Шрайбер
Танц с вампир (4)

Глава 4
Библиотека от ада

Библиотеката на Дулсвил бе една голяма самотна двуетажна тухлена сграда от края деветнадесети век, украсена с бели колони в колониален стил.

Най-хубавите ми спомени от нея бяха по време на Хелоуин. Библиотекарите даваха всичко от себе си да я направят страшна и забавна. Украсяваха лавиците с паяжини, залепяха пластмасови паяци по компютрите и слагаха „страховитите“ автори като Едгар Алън По, Мери Шели и Стивън Кинг на показ. На вратата бях посрещана от вещица, а върколак проверяваше взетите книги.

За жалост, днес не беше Хелоуин и щях да проверявам нещо повече от литература. С Александър промъкнахме бързо през автоматичните врати и покрай кутията за „Стари книги“, покрай таблото информиращо за предстоящите събития, количката с наредени наскоро върнати книги и кръговото бюро „Информация“.

Погледнахме зад всяка лавица, за да видим дали Валентин не се крие зад нея. Библиотеката беше празна — нямаше нито редовните, нито случайни посетители — като изключим няколкото члена на Клуба по математика, които убиваха времето си, сърфирайки из Интернет. Други няколко, като нас, се мотаеха в секцията с книги за тийнейджъри. Валентин не беше наоколо, както и Били.

Една млада жена с кариран пуловер и дънки разпределяше книгите.

— Мога ли да ви помогна? — попита ни тя.

— Можете ли да ми кажете къде е партито на Клуба по математика? — попитах.

Тя посочи към стълбището и стоящият в близост до него асансьор.

— На долния етаж, зад отдела за детска литература, в залата за конференции.

Докато с Александър се спускахме по захабеното стълбище, усетих странната миризма на стари книги, примесена с опияняващия мирис на пица със сирене.

На долния етаж видяхме един фонтан направен от камъни и вода, която се спускаше надолу обливайки цялата стена. На дъното му плуваха няколко големи златни рибки и разпръснати златни и сребърни монети като потънало съкровище. Една жена бе седнала до него с детето си, докато то невинно се опитваше да улови малките жълти плувци.

— Майка ми ме водеше тук, когато бях малка. Даваше ми пени, за да го хвърля във фонтана — споделих с Александър, докато подминавахме една кръгла маса пригодена за дечица, с натрупани върху нея книжки с картинки. — Желанието ми винаги беше едно и също. Да стана вампир — взрях се в очите му. — Може би сега най-сетне ще се сбъдне.

Вместо да ми отговори, Александър ме поведе към залата за конференции.

Минахме покрай лавиците за книжки с картинки, масите с компютри на тях и плакати на „The Cat in the Hat“, „Любопитният Джордж“ и „Слончето Бабар“. Обикновено тихата библиотека сега бе изпълнена със смеха и бърборенето на деца.

Най-сетне се добрахме до вратите на конферентната зала. Една дълга, продълговата маса бе натрупана с пица, пуканки, чипс, както и цялото количество сода, което би понесъл пикочният мехур на един почти-тийнейджър.

Един мъж на средна възраст, който приличаше повече на футболен треньор, отколкото на библиотекар, облечен с пуловер и дънки, бе застанал на мястото за презентации, и тъкмо спускаше телевизионен екран върху черната дъска.

Двадесетината деца си изкарваха страхотно: едни се разхождаха по избледнелия от времето кафяв килим, други се бяха изтегнали на плюшени кресла, трети се забавляваха с MP3 или Гейм плейъри, а пети мляскаха снаксове.

Още от прага бързо обиколих стаята с поглед, в търсене момче с бяла коса. Въздъхнах с облекчение, когато не видях Валентин. Но тогава забелязах нещо, на което никога не вярвах, че мога да стана свидетел — досадният ми брат, забавляваше цяла група ученици насядали около него на пода, които го зяпаха така все едно е някаква идиотска версия на Крис Рок^[1].

Бях потресена. Винаги бях наричала Били „Момчето-идиот“, и то с основание, но сега той искреше по начин, който не бях виждала досега. Тогава осъзнах, че мършавото ми малко братче, с което цял живот се бях заяждала, имаше нещо, с което аз никога нямаше да мога да се похваля — клуб от съмишленици, хора, с които да е свързан и които го гледаха така все едно е крал.

Неприятно ми е да го призная, но усетих лек полъх от гордост и още един, но по-малък, на завист. Хилавият ми малък брат имаше късмета да принадлежи към дадена група — нещо, което аз никога не бях имала. Съществуваха: Клуб по шахмат, Клуб по френски, но никога Готически Клуб. Представих си една стая, пълна с тийнейджъри досущ като Александър и мен, които четат „Дракула“ от Брам Стокър и гледат „Кралицата на прокълнатите“.

Изведнъж смехът секна и всички се вторачиха в нас, сякаш ние бяхме задръстените.

Момчето Били се обърна.

— Какво правите тук? — попита ни, приближавайки се към мен и Александър. — Нещо не е наред ли?

— Да си виждал бледото дете с черен лак, на което обеща да покажеш къщичката на дървото?

— Не. Казах му, че ще се срещам с Клуба по математика довечера, така че се уговорихме да се видим у Хенри, утре след залез-слънце. Каза, че вечеря късно — обясни Били. — Помислих си, че ще иска да се срещнем тук, но не съм го виждал. Защо?

— Няма значение. Мама и татко ни чакат в Клуба по крикет. Искаме да дойдеш и ти.

— Клуба по крикет? — каза ентусиазирано. — Но аз вече ядох.

— Няма значение, винаги можеш да си поръчаш десерт.

— Но започват „Междузвездни войни“. А и обещах, че ще се прибирам с Хенри.

Момчето Били бе на възрастта, когато предпочиташе компанията на приятелите си, пред тази на семейството си. Почувствах се почти виновно за това, че карам брат си да се присъедини към нас, когато си изкарваше така хубаво на партито, но нямах избор. Валентин може би дебнеше в Гората на Изсъхналите Дървета или някъде другаде в Дулсвил, в търсене на кой знае какво.

— Ще вземем и Хенри с нас — решително казах.

Тогава компютърният магьосник намина при нас.

— Здрасти, хора. Дойдохте сте да гледате филма, ли?

— Не, дошли сме да заведем теб и брат ми на вечеря. Трябва да побързаме, мама и татко ни чакат.

Библиотекарят също дойде. Широката му усмивка не можеше да замаскира притеснението му от това, че брат ми говореше с подобна мрачна непозната.

— Това е сестра ми — и приятелят й — представи ни момчето Били с горделив тон.

— Тъкмо щяхме да започваме филма — започна библиотекарят. — Добре дошли сте да останете.

— Този път двамата с Хенри ще трябва да пропуснем — отвърна момчето Били. — Ще трябва да се отбием в Клуба по крикет.

 

 

Бяхме отново в ресторанта, а Александър държеше ръката си на коляното ми между хапките от „кървавата“ си пържола. Семейство Мичъл продължаваше да ни хвърля погледи, докато момчето Били и Хенри превзеха разговора, говорейки за компютърни алгоритми и за странното момче, което бяха срещнали преди няколко дни в библиотеката.

— Може би не е трябвало да каниш момче, което не познаваш — каза майка ми притеснено.

— Това казах и аз.

— Преместил ли се е в твоето училище? — продължи да го разпитва тя.

— Не, мисля, че е на гости — отговори момчето Били.

— На кого? — попита майка ми. — Познаваш ли семейството му?

Момчето Били се обърна към Хенри, който сви рамене.

— Не съм сигурна, че одобрявам да се виждаш с момче, за което никой не знае нищо.

Истината беше, че Александър и аз знаехме — но не можехме да кажем.

— Е, ще разберем повече за него, когато се срещнем утре — заключи момчето Били.

Баща ми бързо смени темата на наближаващия проект по английски на Били.

— Темата е „Факти срещу Фолклор“. Трябваше да избираме между цял куп митове и легенди за русалки, върколаци и тролове. Хенри и аз си избрахме вампири. Помислих си, че ако включим и Рейвън, лесно ще изкараме шестици — каза брат ми през смях.

— Били, бъди учтив — скара му се мама.

Никой не знаеше кой всъщност е истинският вампир на масата.

Въпреки напрегнатите разпити, които провеждаше семейството ми, на Александър изглежда му беше забавно. Усетих пристъп на тъга за любимия ми, принуден да напусне Румъния и семейството си. Замислих се дали аз щях да съм способна да напусна семейството си и Беки, да се преместя в друга държава и да заживея в самотно старо имение само с иконом за компания. И макар Зловещият човек, Джеймсън, да бе скъп и доверен приятел на Александър и семейство Стерлинг, той бе с векове по-стар. Сигурна бях, че странната двойка едва ли имаше общи теми от сорта на музика, момичета или филми.

Александър не се бе оплакал нито веднъж. Въпреки това, изпитвах облекчение, че се бях промъкнала в Имението и бях открила готическата си половинка. Като го гледах така сияещ тук, в Клуба по крикет, знаех, че и той изпитва същото облекчение.

Сега, когато всички бяхме заедно, бях сигурна, че семейството ми е в безопасност. Това, което не знаех обаче, бе колко дълго ще продължи тя.

 

 

След като оставихме Хенри, всички се прибрахме вкъщи, с натежали кореми от пържени картофи с винегрет и шоколадов сладолед.

— Оценявам, че ме поканихте на вечеря — каза Александър на родителите ми.

— Трябва да го повторим някога — каза тате, разтрисайки ръката на Александър.

Изпратих гаджето ми до колата на Джеймсън.

— Утре по залез трябва да сме при къщичката на дървото — каза ми той, подпрян на Мерцедеса.

Александър докосна бузата ми с опакото на бледата си длан, и после хвана брадичката ми. Наведе се да ми подари една дълга целувка за лека нощ.

Гледах го как изчезва надолу по улицата, на път за таванската си стаичка. Щеше да прекара нощта, слушайки музика и рисувайки, докато не стане време отново да легне в ковчега си.

Отворих вратата на стаята си и как видях котето ми Кошмар да съска, качено на лавичата ми с книги. Бях взела в ръцете си и нежно милвах нослето й, когато чух писък. Идваше от стаята на момчето Били.

Оставих Кошмар на леглото си и хукнах по коридора, когато момчето Били излетя от стаята си и се блъсна в мен.

За малко да ми изкара въздуха.

— Махни се от мен, глупако! — изкрещях. — Какво ти става?

Момчето Били не проговори, вместо това посочи към стаята си. Вратата бе останала открехната. Изскърца, когато леко я бутнах, за да се отвори.

По начина, по който пищеше, очаквах да видя труп.

Но всичко изглеждаше точно на мястото си — дрешника, килера, леглото му всичко си бе подредено.

— Какво ти става? Пищеше като момиче!

Той поклати глава и продължи да сочи към бюрото с компютъра си.

— Ей там.

Допълзях до там и огледах.

— Да, това и мен би ме изплашило — казах, като му показах учебника по алгебра. — Все пак си само пети клас.

— Не, отвън…

Надникнах към задния двор. Можех да видя люлката и татко, който прибираше градинския маркуч. Отстъпих назад. Тогава, с крайчеца на окото си, видях нещо да се движи. Висящ надолу с главата от горния перваз на прозореца, имаше един жив прилеп. Две кръгли светещи очи ме пронизаха. Не можех да помръдна.

Точно тогава се появи майка ми.

— Бях в мазето и чух някой да крещи.

Обърнах се и видях момчето Били да клати глава енергично зад гърба на майка ми.

Погледнах пак към прозореца, но прилепът вече го нямаше.

— Какво става? — почуди се мама на глас.

— Нищо — казах. — Просто Били вече се страхува и от сянката си.

— Беше прилеп! — запротестира той. — Имаше зелени очи!

— Прилепите нямат зелени очи! — възрази мама.

— Този обаче имаше и зяпаше право в мен — настоя брат ми.

— Сигурно е заради цялата тази сода, която погълна, — започнах — комбинирана с шоколадовата мелба, която изяде в Клуба по крикет. Размътили са мозъка ти.

— Нека да се успокоим — нареди майка ми. — И двамата трябва да поспите малко преди училище.

Тя отиде до прозореца и надникна навън. После сви рамене и дръпна пердето. Изключи лампата на бюрото.

— Ето, всички сенки изчезнаха.

Момчето Били ме приклещи в ъгъла до вратата, докато майка ми слизаше надолу по стълбите.

— Знам, че и ти го видя — каза той. — Това, че не каза на мама, не означава, че ще успееш да го хванеш. Това нещо няма да стане новия ти домашен любимец.

— Не се безпокой. Няма да мога да си позволя да го храня — казах аз искрено и го избутах от пътя си.

 

 

Същата нощ спах по-неспокойно от обикновено. Не беше само заради дрямката в ковчега на Александър, която бе объркала режима ми, просто бях въодушевена. Аз, Рейвън Мадисън, бях прекарала деня, сгушена в ковчег, с гаджето си вампир. Исках да го изкрещя, колкото ми държат дробовете! Отидох до прозореца и се взрях в непрогледния мрак. Не исках да съм сама.

Бих дала всичко, за да прекарам вечността с Александър в таванската му стаичка, в уютния ни ковчег. Но това си имаше цена. Трябваше да кажа „сбогом“ на всичко, което познавах и обичах — родителите ми, най-добрата ми приятелка Беки, дори и на момчето Били.

И освен това щях да заменя смъртните си отмъстители с безсмъртни. Почудих се дали като вампир, щях да съм по-близка със семейство Максуел. В подземния свят, като изключим Александър, вероятно щях да се окажа дори по-самотна отколкото сега в Дулсвил.

Излегнах се в леглото си, а Кошмар се сви в краката ми, докато аз правех бегли скици на Валентин в дневника си Оливия Ауткаст. Приличаше на анимационен герой, със стърчаща бяла коса, татуировки и пиърсинги.

Над него, нарисувах един прилеп със зелени очи. Замислих се къде би могъл да спи един единадесет годишен вампир през деня — може би в гробището на Дулсвил? Или в някое таванска стая на някоя стара църква? А може би се криеше в купчините листа в Оукли Уудс. Почудих се и какво може да прави през нощта сам в града — да шпионира разни смъртни, да търси свободни къщички на дърветата или да набелязва бъдещата си плячка? Но после се замислих колко самотен трябва да е Валентин без родителите си, изолиран от приятелите и закрилниците си. Дали не е избягал от къщи? Защо не бе с Джагър и Луна?

После нарисувах и Джагър — синьо-зелените му хипнотични очи, татуировката му на череп, бялата му коса с кървавочервени краища. Над него, направих скица на прилеп с пронизващи синьо-зелени очи. Почудих се какво ли наистина искаше Джагър от живота. Беше ли се върнал в Румъния, за да хапе вратовете на тийнейджъри, излезли по клубовете през нощта? Дали наистина искаше да стане футболна звезда, както Луна ми бе доверила, по същия начин, по който жадуваше за кръв?

Нарисувах образа на Луна. Готическата принцеса-фея, с дълга бяла коса и кукленско сини очи, пременена в тясна черна рокля и розови гумени гривни, с колие, плътно около врата й, и розови кубинки. Над нея нарисувах прилеп с морскосини очи. Тя бе сродната ми душа. Представих си я в Румъния, в някой подземен клуб, мигащите светлини проблясвайки срещу нея като малки духчета, докато тя танцува през цялата нощ, правейки се на разсеяна за красивите купонджии около нея, чакайки за идеалния момент да спре и да впие зъби в избрания от нея.

Тя бе свързана с брат си Джагър, но някой ден щеше да се обвърже с друг вампир за вечността.

Луна наистина ме бе приела за вампир. Правеше комплименти за стила ми, вместо да се отвращава от него като всички останали.

Но връзката ни бе изградена главно върху лъжи. Аз я бях убедила, че принадлежа към Подземния свят, а те ме бе заблудила, че желае Тревър, докато всъщност искаше Александър през цялото време.

Предполагам, че в самозаблуждението си, бяхме една за друга.

Сигурна бях, че Александър можеше да нарисува вампирите така, все едно гледаш снимка, но и аз бях способна да уловя душата им. Образите ме гледаха сякаш бяха живи. Затворих дневника си, оставяйки разделителя на семейство Максуел и насочих мислите си към утрешния ден, когато двамата с Александър най-сетне щяхме да имаме възможност да сложим край на нашествието им в Дулсвил.