Елън Шрайбер
Танц с вампир (10)

Глава 10
Парти с преспиване

След мъчителен ден на изпитване, даване на домашни и скучни часове, най-накрая и осмият звънец би. Срещнах се с Беки при шкафчетата ни и след като Мат й даде бърза целувка на път за тренировката си с отбора по футбол, тръгнахме към къщата й за едно ревю преди бала.

Беки живееше в частта, която много от високомерните дулсвилци наричаха „грешната страна на релсите“. Но пък моето мнение винаги е било, че тя живее в имение и то първокласно. Задният двор на Беки беше два пъти по-голям от този на Тревър и беше запълнен със сладки ябълкови дървета, вместо с нещо неизползваемо като джакузи.

Фермата й, построена през 30-те, беше къщата, в която е израснал баща й. В задната й част, точно до двадесетдекаровата овощна градина, се извисяваше грамаден силоз^[1] с извиваща се по него като паяжина величествена гроздова лоза. Точно до него имаше червен обор, пълен с инструменти и плевник, подходящ за разказване на истории с духове.

Тази къща си имаше и свои собствен характер, нещо, което липсваше на много къщи от „правилната страна на релсите“, включително и на моята. Дървената къща бе избледняло жълта с горско зелени прозорци с капаци. Имаше врати с мрежи и веранда откъм главния вход с вече доста поизхабена люлка на нея. Макар че някои от домашните уреди бяха заменени с нови, оригиналните жълти тапети с флорални мотиви от детството на баща й все още си седяха. В кухненския ъгъл се сместваше едно диванче от винил с форма на полукръг вместо общоприетата маса със столове. Черно-бели плочки подредени във формата на шахматна дъска покриваха стените и пода на банята на горния етаж. Вместо месингови или метални от всички врати блестяха стъклени дръжки във формата на топки, а подът от твърдо дърво се разпростираше навсякъде.

Качихме се нагоре по скърцащото дървено стълбище към стаята й. Една от стените беше под наклон, което създаваше чувството, че звездите от плакатите се протягат да те целунат.

Беки дръпна клина, който придържеше вратата на дрешника й затворена. При определено време, вратата се деформираше и не се затваряше, ни осигуряваше, когато бяхме деца часове забавления, в които си представяхме, че стаята й е обитавана от духове. Тя извади закачена и опакована на закачалка дреха, отвари ципа и отвътре се показа прекрасна синя, дълга до пода рокля без презрамки.

— Страхотна е! — възкликнах.

Зарових из кутията за бижута на Беки, докато тя пробваше роклята си.

Най-добрата ми приятелка се превърна в принцеса точно пред очите ми.

— Красива си. Мат направо ще се строполи мъртъв щом те види.

— Мислиш ли?

— Знам — поправих я.

— Дали да си вдигна косата нагоре в кок? — попита тя, засукваше къдриците от врата си.

— Не разбирам много от прически — казах й. — Ако бях аз, щях да си направя сини кичури, за да си отиват с роклята. Но мисля, че вдигната така, изглежда страхотно.

Следващия час приключихме с подбора на бижутата й (обици от изкуствени перли и подходяща огърлица), както и на нюансите на грима (коралов руж, страстно розово червило с подобен гланц, както и индигово сини сенки за очи).

С Беки умирахме от глад, затова по пътя към къщи спряхме в ресторанта „При Хатси“, където се натъпкахме с пържени картофки с кашкавал и Ванилова Кола като не спряхме да говорим за гаджетата си. Откакто аз и най-добрата ми приятелка се бяхме сдобили с такива, нямахме време да бъдем така залепени една за друга, както бяхме преди. И сега можехме да презаредим, като прекараме малко пълноценно време за момичешки работи и клюки. След залез тя ме закара в нас.

Отворих входната врата, за да се озова пред празния първия етаж и звънящия телефон.

— Аз ще се обадя — извиках.

Оставих раницата си върху кухненския плот и вдигнах телефона.

— Ало?

— Рейвън, — каза Александър от другата страна. Името ми излезе от устните му като гладък течен млечен шоколад, поднесен, за да го оближеш от лъжичка. — Как мина денят ти?

— Като всеки друг — ужасен докъм залез — отвърнах.

Единственото, което ме крепеше през деня, бе знанието, че на върха на Хълма Бенсън се намира най-прекрасното момче, което някога съм виждала, моята вампирска половинка, спяща в ковчег в прашната таванска стая на зловещото старо имение.

— Да се срещнем в Имението или ще дойдеш да ме вземеш? — попитах с желание.

Откъм страната на Александър остана тихо.

— Какво има? — попитах.

— Мразя се, че ти причинявам това… — каза той и гласът му внезапно бе станал сериозен, — но ще трябва да ти откажа тази вечер.

— Откажеш? — това ме удари като затварящ се капак на ковчег. — Какво не е наред?

— Джеймсън е взел колата… а аз искам да проверя пещерата и гробището за Валентин.

— Мога да попитам мама да ме остави вместо теб.

— Искам да го направя сам — каза Александър с печален тон.

— Сам?

Не отговори. Знаех, че не иска да ме излага отново в опасност, но това не означаваше, че трябва да ми хареса.

Не само щях да пропусна едно нощно приключение, а щях и да пропусна скъпоценното време с Александър. Достатъчно лошо беше да съм далеч от него през деня, че да мога да понеса да не го виждам и през нощта.

— Ще ти се реванширам, — каза той с по-ведър тон. — Все още не съм ти дал изненадата, която щях да ти дам в пещерата.

В следващите пет минути се опитвах хленчейки, протестирайки и прилагайки изпитани и действащи манипулативни тактики, но нищо не проработи. Когато затворил телефона Александър все още бе твърдо решен.

После опитах да се разбера с мама, но тя не пожела да ми даде колата назаем. Сетих се, че ако взема колелото на Били, което имаше по-дебели гуми, можех да се срещна с Александър на гробището, преди да е тръгнал към пещерата.

Почуках на вратата на брат си.

— Махай се! — чух да казва досадният ми брат.

— Искам да те помоля за една услуга — казах мило.

— Зает съм!

Бавно открехнах вратата. Обикновено светлата стая на брат ми сега бе тъмна, с изключение на единствената лампа на бюрото, която леко я осветяваше. Той седеше пред компютъра си и пишеше нещо на клавиатурата с една ръка, докато с другата държеше офортна^[2] надгробна плочка. За моя изненада имаше някой, който седеше на стола до него — при това не бе Хенри.

Замръзнах. До Били седеше слабо по-малко момче с бяла като мляко коса.

Ахнах.

Сякаш на забавен кадър, вампирът се извърна към мен.

Две стъклено зелени очи ме пронизаха.

Валентин изглеждаше сякаш е мъртъв от по-дълго, отколкото е бил жив. Имаше мрачно, смъртнобледо и почти красиво призрачно бяло лице с меки кървавочервени устни. Дългата му бяла рошава коса падаше върху лицето му. Излъчваше духовна сила и все пак някъде там имаше и намек за чупливост. Макар че беше три-четвърти от ръста ми и изглеждаше сякаш съвсем лек полъх може да го събори, нещо ми подсказваше, че има силата да се противопостави на цяла буря.

— Какво правиш тук? — попита брат ми, изправяйки се. — Не съм те канил.

— Трябва да говоря с теб, — казах твърдо с нисък глас.

Очите на Валентин ме пронизаха. Тръпки пробягаха надолу по гръбнака ми като тънки ледени висулки.

— Излез. Имам гости — нареди брат ми.

Били тръгна към мен, хвана вратата със слабите си ръчички и се опита да я затвори. Спрях я с кубинката си.

— Какво прави той тук? — прошепнах.

— Ще прекара нощта тук.

Сърцето ми спря. Ще прекара нощта? Брат ми очевидно не осъзнаваше кой или какво бе поканил да сподели стаята му.

— Не може да остане тук — предупредих го тихо.

— Аз не ти казвам кога Беки може да идва. От кога ми стана майка?

— Къде е Хенри? — попитах, печелейки време. — Не трябваше ли да поканиш и него?

— Остана при баба си.

Хвърлих поглед към Валентин, чиито зелени очи светеха към мен хипнотизиращо. Той облиза устни и светлината на лампата върху бюрото озари малките му вампирски зъби.

Сякаш милиони светлинки просветнаха в главата ми, когато осъзнах защо Валентин бе дошъл в Дулсвил. Джагър и Луна вече не искаха да отмъстят на Александър — искаха да отмъстят на мен, заплашвайки семейството ми. И изпращаха Валентин да свърши мръсната им работа.

— Престани да си пъхаш носа — рече Момчето Били.

— Но…

— Намери си личен живот! — извика той, както само малък брат можеше, и трясна вратата в лицето ми.

Момчето Били не знаеше, че и Валентин се опитваше да си намери живот — неговия.

 

 

Закрачих из стаята си, кубинките ми потропваха по черния мокет, докато държах в обятията си съскащото ми коте, което бе явно раздразнено от появата на новия ни съсед.

Трябваше да измисля план. Александър бе на мили оттук, а аз дори не бях сигурна в местонахождението му. За съжаление той никога не носеше мобилен. Нямаше как да му кажа, че човекът, който търси, бе под собствения ми покрив.

Поех си дълбоко дъх. Опитах да впрегна мозъка си да измисли някаква стратегия. Не можех да напусна къщата докато имаше вампир, жадуващ за отмъщение, в стаята на брат ми. И все пак, ако изтичах долу, за да обясня спокойно на родителите си, че Били погрешно е поканил кръвожаден потомък на Дракула, вместо новодошло в града момче за приятел те сигурно ще си помислят, че дишам лепило.

Трябваше да се сама сблъскам с този проблем.

 

 

Заварих майка си в кухнята да слага полиетиленова покривка върху масата.

— Мамо, трябва да поговорим. Този приятел на Били, не може да остане.

— Защо не?

— Говори се, че навлича само проблеми.

— Благодаря ти за загрижеността, но не се притеснявам от едно единадесетгодишно момченце.

— Ние едва познаваме това хлапе. Той е непознат.

— Какво има да знаем? Изглежда възхитително и много чаровен. Мисля, че е добре за Били да разшири кръга си на приятелства. Да излезе от черупката си.

Били можеше да излезе не само от черупката си, ако Валентин останеше. Можеше да излезе и от ковчег.

— Имаш ли нещо против да сложиш масата? — попита ме тя, пълнейки пластмасова чашка с лед от хладилника.

Взех пластмасовите прибори и съдове от шкафа ни.

Тази игра още не беше приключила. Не бях готова да се огъна. Нямах избор. Трябваше да сваля картите си.

Машината за лед зашумя оглушително, докато мама пълнеше друга чашка с лед. Поставих ръка върху гранитния плот и се наклоних към нея. — Валентин мисли, че е вампир.

— Какво? — попита тя, поставяйки чашката на плота и започвайки да пълни нова.

— Валентин мисли, че е вампир — казах по-силно.

— Не те чувам.

Поставих ръка върху чашата. Няколко кубчета отскочиха от кокалчетата на ръката ми и паднаха на пода.

— Валентин трябва да си тръгне. Той си мисли, че е вампир, — повторих.

Майка ми спря. После се засмя, вдигна падналите кубчета и ги хвърли в мивката.

— Тогава трябваше да се сприятели с теб, а не с Били — отбеляза тя развеселено.

— Говоря сериозно.

— Сериозно? — попита. — Със същия този човек ли говоря, който на пет годинки се развяваше с черна пелерина из къщата, имитирайки Граф Дракула? Който на девет настояваше да пием малинов Куул-айд^[3], защото си мислеше, че прилича на кръв? Този, който само преди няколко дни си купи рокля за бала, която прилича на булчинска рокля на вампир?

Зяпнах с отворена уста. Туше! Straight Flush^[4]-ът на майка ми тотално разби моя full house^[5].

— Мисля, че е чудесно, че Били приема някой, който е различен от него самия — продължи. — Някой, който му напомня за сестра му. Мисля, че трябва да се чувстваш поласкана.

Звънецът на вратата звънна.

Майка ми грабна двайсетачката, оставена на плота и изтича към входната врата.

— Пиците пристигнаха! — извика тя към горния етаж.

Момчето Били препусна надолу по стълбите, а Валентин бавно се спусна след него като призрачна сянка.

Валентин застана на стълбите, докато лакираните му в черно нокти барабаняха по дървения парапет. Гледаше ме внимателно, ухилен като готически Денис белята. Отвърнах на погледа на 150-сантиметровия вампир, докато Били грабваше пиците, а майка ми плащаше за доставката.

Валентин умишлено минавайки се отърка в мен, изпращайки ледени тръпки по тялото ми, когато двете момчета се засилиха към кухнята.

Взех си сода от масата и седнах до брат си.

Момчето Били ме погледна странно.

— Какво правиш тук? Нямаш ли среща?

— И да имах, нямаше да ти кажа.

Момчетата си взеха по едно парче пица, поглъщайки я, преди да е успяла да докосне чиниите.

Станах и отворих вратата на хладилника.

— Искате ли чесън с пицата? — попитах Валентин, изваждайки една скилидка.

Сякаш всичката кръв се отдръпна от и без това бледото лице на Валентин. Той остави остатъка от парчето в чинията си и облегна назад на облегалката.

— Ъъъ… не благодаря. Смъртно алергичен съм към чесън.

— Наистина? И гаджето на Рейвън също, — рече майка ми. — Рейвън, прибери го!

Върнах неохотно скилидката в кутията за зеленчуци на хладилника и измих ръцете си на кухненската мивка.

Валентин ме погледна злобно и мрачният му пепелив тен се върна пак към призрачно бялото.

— Ето, вземи си друго парче, — каза майка ми, подавайки любезно на Валентин още пица. Той продължи да омита вечерята си сякаш не беше ял с векове.

Валентин почисти доматения сос от устните си със салфетка и глътна остатъка от содата като всеки друг смъртен на неговите години. Беше странно да видиш толкова младо момче с потенциал да бъде опасност. Очите ми бяха впити в него, уверявах се, че всичко, което захапваше, бе само пица.

— На гости ли си тук или ще останеш? — попита майка ми.

— На гости. Но градът наистина ми харесва — каза той, поглеждайки право към мен.

— На кого си на гости?

— Ъъъ… на леля ми, но не я познавате.

— От този град? Познаваме всички.

— Да, коя е тя? — попитах аз. — С удоволствие бих се запознала с нея.

Валентин спря.

— Оставете ни да ядем, — каза Били Момчето. — Гладни сме.

— Прав си, давайте, — каза майка ми с извинителен тон.

Момчетата продължиха да се тъпчат с пица, докато аз наблюдавах всяка тяхна хапка. За първи път в живота си аз бях тази, която зяпа глупаво.

— Побъркваш ме — каза най-накрая брат ми, отдалечавайки се от мен.

— Рейвън, да отидем в другата стая — нареди майка ми.

— Но…

Тя взе чиниите ни с наполовина изядената пица и заедно отидохме да седнем в гостната. През цялото време шпионирах Валентин, като постоянно наблюдавах с периферното си зрение, вампирската компания за пица на брат ми.

Мразех това, че Били вече не искаше жените от семейство Мадисън да треперят над него. Трябваше да ме послуша за Валентин. Започваше да ми напомня за някой, който не обича да приема заповеди, някой, който много добре познавах — някой, като мен самата.

 

 

По-късно същата вечер, докато мама и татко гледаха телевизия долу, се правех, че сгъвам кърпите в шкафа, докато Валентин си миеше зъбите в банята.

По едно време вратата най-сетне се отвори и Валентин се подаде от нея. Усмихваше се, зелените му очи проблясваха, изглеждаше отпуснат в новата си среда, докато не ме забеляза в коридора. Тогава ме погледна кръвнишки.

— Сигурен ли си, че си почисти между кучешките зъби? — прошепнах.

— Давай, кажи на родителите си, — предизвика ме той. — Аз ще им кажа за Александър, — прошепна той в отговор, после изчезна в стаята на брат ми.

Пристъпих в банята. Огледалото за гримиране на майка ми отразяваше стената, а кърпата с цвят на лавандула бе сложена криво върху огледалото над мивката.

Дочух как мама си подсвирква, докато се изкачваше по стълбите.

Бързо откачих кърпата и я хвърлих в коша за пране.

— Гасете лампите, момчета, — нареди майка ми, носейки куп каталози.

— Не, остави лампите включени! — извиках, изтичвайки в стаята на брат ми. Надявах се, че осветената спалня ще държи Валентин на безопасно разстояние от брат ми.

Двете момчета ме погледнаха странно.

— Миналата вечер Били помисли, че е видял прилеп, — обясних аз. — Искам тази нощ да се наспи добре.

Идиотското бяло лице на брат ми стана кървавочервено. Почти съжалих, че съм го изложила пред новия му приятел.

— Мамо, изведи я оттук! — извика той.

Майка ми ме изпъди от стаята с колекцията й от каталози и затвори вратата зад себе си.

Крачех из стаята си, чудейки се какво ще прави Валентин цяла вечер. Очевидно нямаше да спи. Страхувах се, че всеки момент може да забие зъби в брат ми.

Нямах избор. Валентин не можеше да спи тук, особено когато знаех, че няма да спи. Нямах много време, Били скоро щеше да е беззащитен. Когато брат ми беше бебе, стенеше по цели нощи. Сега, когато беше по-голям, заспиваше веднага щом главата му докоснеше възглавницата.

Препуснах към чекмеджето на гардероба ми и пъхнах кутията с чесън в колана на полата ми.

Промъкнах се до стаята на Били. Поех си дълбоко дъх и открехнах вратата, която леко проскърца.

Не бях подготвена за това, което видях. Валентин, със затворени като за транс очи, стоеше над спящия ми брат, дланта му беше върху врата на брат ми!

— Какво правиш? — казах остро.

Валентин, стреснат, бързо отдръпна ръката си.

Ахнах.

— Ти си бил в пещерата — едва казах.

Валентин застина на място, а ръцете му се свиха в юмруци.

— Знам какво си мислиш… — каза с предизвикателен тон. — Знам всичко за теб.

Бях объркана.

— Какво знаеш за мен? От Джагър и Луна? Не можеш да вярваш на това, което казват…

Той се приближи.

— Уплашена си.

— От теб?

Той се подсмихна.

— От Александър.

Скръстих скептично ръце.

— Обичам Александър.

Тогава Валентин стана убийствено сериозен.

— Страх те е да станеш вампир — каза той.

Замръзнах.

— Не се налагаше Джагър и Луна да ми казват — продължи той. — Това го научих от теб.

— Не знам какво имаш предвид.

Валентин изглежда не бе притеснен от спящия ми брат.

— В пещерата, — продължи той. — Александър нямаше да те ухапе. Но ти помисли, че ще го направи и направо откачи.

— Не знам за какво говориш.

Тогава Валентин се плъзна по-близо, зелените му очи бяха впити в мен по странен хипнотичен начин.

— Представи си сложна и мрачна готическа заветна церемония на гробището, на лунна светлина, антични свещници и метални бокали върху затворен ковчег.

Замръзнах, когато момчешкият Носферату продължи да рецитира всяка мисъл и чувство, което бе преминало през съзнанието ми онази нощ в пещерата.

— Очакваше да държиш букет изсъхнали рози и да носиш страхотна черна секси дантелена рокля, която да се носи зад теб, докато вървиш между надгробните камъни.

Откъде Валентин знаеше какво си бях представяла? Едва дишах, докато той направи още една крачка към мен. Не бях казвала на никого за мечтаната ми заветна церемония. Валентин и Били сигурно бяха ровили в дневника ми — само че дори не си спомнях да съм писала за фантастичната си сватба от подземния свят.

— Когато си помисли, че Александър е готов да те превърне, кръвта ти се смрази — продължаваше да ме предизвиква Валентин.

Тръпки ме побиха от главата по целия ми гръбнак чак до петите.

Валентин бе прочел мислите ми, докато стоеше над мен и държеше врата ми в пещерата. Сега, в спалнята на Били, щеше да направи същото и с брат ми. Какво търсеше?

— Време е да напуснеш тази къща и този град — казах, протягайки се за кутийката ми с чесън.

Като всяко досадно смъртно хлапе, Валентин се наслаждаваше на кавгата ни.

— Правиш се на голяма работа с черните си нокти и червило, но никога не би могла да станеш една от нас. Нямаш това, което е нужно — продължи той. — А Александър трябва да знае, че не си готова.

Думите му ме удариха като гръм от ясно небе.

— Не можеш… да използваш мислите ми срещу мен — предупредих го.

— Или мога? — попита той със злонамерена усмивка.

Момчето Били започна да се върти.

Валентин бързо се върна към сенките в стаята.

Погледнах брат си, който продължаваше да спи. Когато се обърнах, забелязах, че прозорецът беше отворен и Валентин бе изчезнал.