Жорж Санд
Дяволското блато (13)

XIII. Господарят

Когато пристигнаха, вдовицата се спря да ги изчака. Тя на всяка цена искаше да влезе в селото с всичките си обожатели. Но Жермен не пожела да й достави това удоволствие; той остави татко Леонар, отиде да разговаря с разни познати и влезе в черквата през другата врата. На вдовицата никак не й стана приятно.

След службата тя излезе тържествуваща на ливадата, където танцуваха, и откри танците последователно с тримата си обожатели. Жермен я погледна как играе, намери, че танцува хубаво, но превзето.

— Е — каза му Леонар, като го тупна по рамото, — няма ли да танцувате с дъщеря ми. Много сте срамежлив.

— Не танцувам, откак жена ми умря — отговори Жермен.

— Е, щом си търсите вече друга, значи, че траурът в сърцето е свършил, както и траурът в дрехите.

— Не е така, татко Леонар, пък и аз съм вече стар, не обичам да танцувам.

— Слушайте — каза Леонар, като го дръпна настрана. — На вас ви стана неприятно, като дойдохте у дома и видяхте, че мястото е обсадено. Виждам, че сте много горд, но това не е разумно, моето момче. Дъщеря ми е свикнала да я задирят, особено от две години, откакто е хвърлила жалейката, и няма тя да седне да ви кани.

— Дъщеря ви е решила да се жени от две години, а още не си е избрала мъж, така ли? — запита Жермен.

— Не иска да бърза и има право. Макар че изглежда много весела и сигурно ви се струва не много разсъдлива, тя е умна жена и отлично знае какво прави.

— Не ми изглежда така — каза простодушно Жермен, — защото има трима поклонници и ако знаеше какво иска, двамата щяха да й се видят излишни и щеше да ги помоли да си седят у тях.

— Защо? Вие нищо не разбирате, Жермен. Тя не желае нито стария, нито едноокия, нито младия, но ако ги отпрати, всички ще помислят, че иска да остане вдовица и никой няма да дойде вече.

— Аха, разбирам. Те служат за фирма!

— Точно така. Какво лошо има в туй, щом на тях им харесва.

— Различни хора, различни вкусове.

— Виждам, че на вас не ви харесва това, но почакайте, може да се разберем, да предположим, че предпочете вас, може би мястото ще бъде ваше.

— Да, да предположим. И колко трябва да чакам, за да узная решението? Колко време ще лапам мухи?

— Зависи от вас. Стига да умеете да говорите и да убеждавате. Дъщеря ми добре разбира, че най-хубавото време от живота й ще бъде това, в което ще я задирят, затова не бърза да стане слугиня на някой мъж, след като може да командва няколко. И понеже играта й харесва, тя се развлича, но ако вие й харесате повече от играта, тя ще я прекрати. Не бива да падате духом. Идвайте всяка неделя, танцувайте с нея, покажете й, че я искате, и ако ви намерят по-приятен и по-образован от другите, един прекрасен ден сигурно ще ви го кажат.

— Извинявайте, татко Леонар, дъщеря ви има право да постъпва, както й харесва, и не аз съм този, който ще я съди. На нейно място аз бих постъпил по друг начин. Щях да проявя повече откровеност и нямаше да карам да си губят времето хора, които сигурно си имат много по-важна работа, отколкото да се въртят около една жена, която им се надсмива. Но в края на краищата, ако това я забавлява и я прави щастлива, мен никак не ме интересува. Само трябва да ви кажа нещо, което се чудя как да ви призная от сутринта, тъй като вие се излъгахте в моите намерения и не ми дадохте време да ви обясня. Вие си въобразявате нещо, което не е така. Аз не дойдох да искам дъщеря ви за жена, а да купя чифт волове, които вие сте възнамерявали да продадете другата неделя на панаира и които моят тъст харесва.

— Разбирам, Жермен — каза много спокойно Леонар. — Вие сте си променили намеренията, като сте видели дъщеря ми и обожателите й. Както искате. Изглежда, че това, което привлича едни, отблъсква други. И вие имате право да се оттеглите, след като още нищо не сте казали. Ако искате наистина да купите воловете ми, елате да ги видите на пасището, там ще поговорим и сключим, не сключим сделката, ще обядвате с нас, преди да си отидете.

— Не искам да ви притеснявам, може би имате работа тук, но аз се отегчавам малко, като гледам танците и не правя нищо. Предпочитам да видя воловете и после да дойда у вас.

При тези думи Жермен се измъкна и се отправи към ливадите, където Леонар му беше показал отдалеч част от добитъка си. Татко Морис наистина искаше да купи волове и Жермен си помисли, че ако му заведе чифт волове на умерена цена, тъстът по-лесно ще му прости, че не е постигнал целта на пътуването.

Той вървеше бързо и скоро се озова близо до Ормо. Поиска му се да целуне сина си и да види малката Мари, макар да беше загубил надежда и да беше прогонил мисълта тя да му дари щастие. Всичко, което току-що беше видял и чул, тази кокетна и празна жена, бащата, едновременно хитър и ограничен, който насърчаваше дъщеря си да се държи гордо и вероломно, градският разкош, който му се струваше престъпление за достойните полски нрави, загубеното време в празни и безсмислени приказки, ежедневие, така различно от неговото, и най-вече дълбоката неловкост, която полският човек чувствува, когато го откъснат от трудовите му навици, скуката и неудобството, които беше изживял през тези няколко часа, предизвикаха у Жермен желание по-скоро да види детето си и своята малка съседка. Дори да не беше влюбен в нея, пак щеше да я потърси, за да се разсее и да се почувствува в обикновената си атмосфера.

Той се огледа в съседните ливади, но напразно. Не видя нито малката Мари, нито малкия Пиер, а беше час, в който овчарите са на пасището. В една кошара имаше голямо стадо, той запита момчето, което го пазеше, дали това са овцете на чифлика в Ормо.

— Да — каза детето.

— Вие ли сте овчарят? Във вашия край момчетата ли пазят овцете?

— Не, аз ги пазя днес, защото овчарката си отиде. Тя беше болна.

— Нямате ли нова овчарка, която дойде тази сутрин?

— Да, само че и тя си отиде.

— Как така си отиде? Нямаше ли с нея едно дете?

— Да, едно момченце, което плачеше. Те си отидоха преди два часа.

— Къде отидоха?

— Ами сигурно откъдето са дошли. Не ги попитах.

— Но защо са си отишли? — каза Жермен още по-неспокойно.

— Боже, че аз отде да зная!

— Сигурно не са се разбрали за цената. И все пак нали това трябваше да е уговорено предварително!

— Не мога нищо да ви кажа. Видях ги, когато дойдоха и като си отидоха. Това е всичко.

Жермен отиде в чифлика да разпита чифликчиите. Никой не можа да му обясни какво е станало. Но сигурно беше, че след като говорила с чифликчията, девойката си беше отишла, без дума да продума, и беше отвела детето, което плачело.

— Да не би да са се отнесли грубо със сина ми? — извика Жермен с пламнали очи.

— Той ваш син ли беше? Е как тъй тогава беше с малката? Вие откъде сте и как се казвате?

Жермен, като видя, че в този край имат навик да отговарят с въпроси на въпросите, тропна нетърпеливо с крак и пожела да говори с господаря.

Той не беше там. Нямал навик да остава целия ден в чифлика. Качил се на коня и отишъл нанякъде, може би в някой от другите си чифлици.

— Добре де, не знаете ли защо е заминала девойката? — запита Жермен още по-разтревожен.

Чифликчията размени странна усмивка с жена си, после отговори, че не знаел нищо и че това не го засягало. Жермен успя да узнае само, че девойката и детето отишли във Фурш. Той изтича във Фурш. Вдовицата и обожателите й не се бяха върнали, нито татко Леонар. Прислужницата му каза, че девойката и едно дете дошли да питат за него, но понеже не ги познавала, не ги приела и ги посъветвала да отидат в Мерс.

— А защо не сте ги приели? — запита мрачно Жермен. — В този край, изглежда, сте много недоверчиви, щом не отваряте вратата си на ближния.

— Ах, боже мили — отговори прислужницата. — В такава богатска къща трябва да се внимава. Аз отговарям за всичко, когато ги няма господарите, и не мога да приемам първите срещнати.

— Отвратителен обичай — каза Жермен, — предпочитам да бъда беден, отколкото да живея в такъв страх. Сбогом, девойко, сбогом негостоприемен край!

Той разпита в околните къщи, казаха му, че са видели овчарката и детето. Тъй като малкият беше тръгнал от Белер непредвидено, необлечен, със скъсана блузка, наметнат с агнешка кожа, а малката Мари, разбира се, както винаги беше бедно облечена, всички ги помислили за просяци, предложили им хляб, девойката приела парче хляб за детето, което било гладно, после бързо се отдалечили и влезли в гората.

Жермен размисли за миг и после запита дали чифликчията от Ормо е идвал във Фурш.

— Да — отговориха му, — мина на кон малко след девойката.

— Нея ли гонеше?

— А, значи, го познавате — разсмя се кръчмарят, когото той беше запитал. — Да, той е веселяк и дяволски обича да тича подир момичетата. Но мисля, че не е уловил тази, макар че ако я види…

— Достатъчно, благодаря.

И Жермен просто полетя към обора на Леонар. Оседла Сивушка, яхна я и се понесе в галоп към горите на Шантлуб.

Сърцето му туптеше от безпокойство и гняв, пот оросяваше челото му, разкървави хълбоците на Сивушка, която, като се озова на път към своя обор, се спусна да тича, без да я подканят.