Жорж Санд
Дяволското блато (1)

I. Авторът към читателя

A la sueur de ton visaige

Tu gagnerais ta pauvre vie,

Après long travail et usaige,

Voicy la mort qui te convie.^[1]

Четиристишието на старофренски език, написано под една от творбите на Холбайн, е наивно, но изпълнено с дълбока тъга. На гравюрата е изобразен земеделец, който върви след ралото. В далечината се е ширнала равнина, виждат се бедни колиби, слънцето залязва зад хълма. Край на тежък трудов ден. Селянинът е стар, набит, облечен в парцали. Впрягът от четири коня е хилав и изтощен; ралото се забива в неравна, непокорна почва. В тази сцена „на непосилен труд и мъки“ едно единствено същество е пъргаво и бодро — фантастична личност, скелет, който тича в браздата край изплашените коне и ги шиба с камшик, помагайки така на стария орач. Този призрак, въведен алегорично от Холбайн в цяла поредица философски и религиозни сюжети, едновременно печални и шеговити, и назован „Подобие на смъртта“, е самата смърт.

В тази сбирка или по-скоро в тази обширна творба, където смъртта навред играе роля и представлява свързваща и преобладаваща мисъл, Холбайн е изобразил големци, първосвещеници, любовници, играчи, пияници, монахини, куртизанки, разбойници, бедняци, воини, монаси, евреи, пътешественици, целия мир на своето и на нашето време; и навсякъде призракът, на смъртта се надсмива, заплашва, тържествува.

Само на едно платно я няма. Това е изображението на бедния Лазар — той лежи върху торището пред вратата на богаташа и заявява, че не се страхува от смъртта, защото няма какво да губи и животът му е преждевременна смърт.

Достатъчно утешителна ли е тази стоическа мисъл на полуезическото християнство на Възраждането и намират ли в нея изгода за себе си вярващите души? Честолюбецът, мошеникът, тиранинът, развратникът, всички тези самодоволни грешници, злоупотребяващи с живота, които смъртта държи за косите, несъмнено ще бъдат наказани, но слепецът, просякът, лудият, бедният селянин ще бъдат ли възнаградени за безконечната оскъдица, в която са живели, единствено с размишлението, че смъртта за тях не е беда? Не! Над произведението на художника тегне неумолима тъга, ужасно злополучие. Като горчиво проклятие, запратено над човешката участ!

Тук именно се съдържа мъчителната сатира, правдивото изображение на обществото, което Холбайн сам е видял. Престъпление и нещастие, ето какво го е поразявало. Но какво ще изобразим ние, художниците от друго едно столетие? Ще потърсим ли в мисълта за смъртта възмездие за днешното човечество? Ще го призовем ли като наказание за несправедливостта и като възнаграждение за страданието?

Не, ние нямаме вече работа със смъртта, а с живота. Не вярваме вече нито в тлеността на гроба, нито в спасението, откупено с насилствено отричане; ние искаме животът да бъде хубав, за да бъде плодотворен. Лазар трябва да напусне торището, беднякът вече да не се радва на смъртта на богаташа. Всички трябва да бъдат щастливи, за да не бъде щастието на отделни хора престъпно и прокълнато от бог. Земеделецът трябва, като сее житото, да знае, че помага за делото на живота, а не да се радва, че смъртта върви до него. Най-сетне смъртта трябва да престане да бъде наказание, поради благополучието и утеха поради скръбта. Бог не я е създал нито за наказание, нито за награда в живота; защото е благословил живота и гробът не бива да бъде убежище за тези, на които не искаме да дарим щастие.

Някои художници в наши дни наблюдават сериозно всичко, което ни заобикаля, и обичат да изобразяват скръбта, унизителната бедност, торището на Лазар. Това може да бъде сюжет за изкуството и философията, но пресъздавайки бедността тъй грозна, презряна, понякога порочна и престъпна, достигат ли целта си, постигат ли благотворно въздействие? Ние не се осмеляваме да изкажем мнението си по този въпрос. Могат да ни възразят, че показвайки пропастта, издълбана под тленната почва на изобилието, те плашат лошия богаташ, както в „мъртвешкия танц“ са му показвали зеещия гроб и смъртта готова да го обхване с гадните си ръце. Сега показват крадеца, който отключва вратата му, и убиеца, който го дебне в съня. Признаваме, че не ни е много ясно как ще го примирят с човечеството, което той презира, как ще го направят чувствителен към мъките на бедняка, от когото се страхува, като му покажат този бедняк под образа на избягал каторжник или нощен скитник. Ужасната смърт, скърцаща със зъби и свиреща на цигулка по картините на Холбайн и предшествениците му, не е успяла под този образ да промени извратените и да утеши жертвите. Нима нашата литература не подражава до известна степен на художниците от Средновековието и Възраждането?

Пируващите герои на Холбайн пълнят чашите си в изстъпление, за да отхвърлят мисълта за смъртта, а тя, невидима за тях, ги обслужва като виночерпец. Злите богаташи днес искат укрепления и топове, за да няма жакерии. Черквата от Средновековието избавяше имотните земевладелци от страховете им, като им продаваше индулгенции. Днешното правителство успокоява тревогите на богаташите, като ги кара да плащат за жандарми, палачи, байонети и затвори. Албрехт Дюрер, Микеланджело, Холбайн, Кало, Гоя са създали мощни сатири за бедствията на своя век и своите страни. Това са безсмъртни произведения, исторически страници с неоспоримо достойнство; не искаме да отречем на художниците правото да изследват раните на обществото и да ги разкриват безпощадно пред очите ни; но нима сега няма други по-важни неща от това да се изобразяват ужаси и заплаха. В литературата, изпълнена с мистерии и пристрастия, която дарованието и въображението направиха на мода, предпочитаме да гледаме нежни и приятни лица, отколкото лицата на злодеи само заради драматичния ефект. Първите могат да въздействуват и да спомогнат за някои духовни промени, докато другите вдъхват страх, а страхът не лекува егоизма, той го увеличава.

Смятаме, че задачата на изкуството е задача на чувства и любов, че днешният роман трябва да замести притчата и нравоучителните басни от наивните времена и художникът има по-широка и по-поетична задача, отколкото да предлага в определени размери предпазливост и начини за примирие с цел да успокои ужаса, вдъхнат от картините му. Неговата цел трябва да бъде да застави хората да обичат предметите на примирението му, не бих го упрекнала дори ако ги поукраси малко. Изкуството не е изучаване на действителността, а търсене на идеалната истина и „Свещеникът от Уъкфилд“ е книга много по-полезна и много по-здрава за душата, отколкото „Развратеният селянин“ и „Опасни връзки“.

Читателю, простете ми тези разсъждения и благоволете да ги приемете като предисловие. Те нямат нищо общо с историята, която ще ви разкажа и която ще бъде тъй кратка и простичка, че трябваше предварително да се извиня, като споделям с вас мнението си за страшните истории.

Позволих си да се увлека в това отстъпление заради един земеделец. Имам намерение да ви разкажа неговата история, и то още сега.