Жорж Санд
Дяволското блато (17)

XVII. Малката Мари

Най-сетне в неделя сутринта, когато излизаха от черква, тъща му го запита докъде са стигнали работите след техния разговор в градината.

— Доникъде — отговори той. — Не съм разговарял с нея.

— Как искате да я убедите, като не й говорите.

— Говорил съм й само веднъж — отговори Жермен, — когато бяхме заедно във Фурш. Оттогава дума не съм продумал. А отказът й ми причини такава мъка, че предпочитам да не чувам пак, че не ме обича.

— Е, добре, синко, сега трябва да й говорите. Така поръча тъстът ви. Хайде, решете се. Казвам ви, че е необходимо и че и аз го искам. Не може да живеете вечно в съмнения.

Жермен я послуша. Той отиде у стрина Гийет навел глава, измъчен. Малката Мари седеше сама край огнището и тъй се беше замислила, че не го чу, като влезе. Когато го видя пред себе си, тя скочи изненадано от стола и цяла почервеня.

— Мари — каза й Жермен, като седна до нея, — идвам да ти причиня мъка и да те отегча, знам, но тъстът и тъщата искат да ти говоря, да те попитам дали ще се ожениш за мен. Ти не искаш, готов съм да го чуя.

— Жермен — запита малката Мари, — наистина ли ме обичате?

— Знам, че това те ядосва, но не е моя вината. Ако можеш да си промениш мнението, ще бъда много доволен, но, разбира се, не го заслужавам. Слушай, Мари, погледни ме, наистина ли съм толкова ужасен?

— Не, Жермен — засмя се тя, — вие сте много по-хубав от мен.

— Не ми се надсмивай, погледни ме снизходително. Още не ми е окапала косата, не ми са изпадали зъбите. Очите ми ти казват, че те обичам. Погледни в очите ми, то е написано там и всяка девойка умее да чете такова писмо!

Мари погледна в очите на Жермен весело и безгрижно. После изведнъж извърна глава и затрепери.

— Ах, боже мой, аз те плаша. Гледаш ме, като че ли съм чифликчията от Ормо. Не се страхувай, моля те, това ми причинява болка, аз няма да ти кажа лоши думи, нито ще те целуна въпреки нежеланието ти, а щом поискаш да си ида, покажи ми вратата. Чуй ме, да си вървя, ако заради мен трепериш!

Мари му протегна ръка, но без да извръща глава, наведена над огнището, безмълвна.

— Разбирам — каза Жермен, — ти ме съжаляваш, защото си добра, не ти се ще да ме направиш нещастен. Но не можеш да ме обичаш, нали?

— Защо ми казвате такива неща, Жермен? — отговори малката Мари. — Искате да ме разплачете ли?

— Клето малко момиче, ти имаш добро сърце, знам, но не ме обичаш и криеш лицето си, защото се страхуваш да не видя колко съм ти неприятен и колко те отвращавам. А аз не смея дори да ти стисна ръката. В гората, когато синът ми спеше и ти също спеше, щях да те целуна тихичко, но по-скоро бих умрял от срам, отколкото да ти поискам целувка. Но толкова страдах тази нощ — като човек, когото пекат на тих огън. Оттогава всяка нощ те виждам насън. Ах, как те целувам, Мари, а в това време ти спиш, без да сънуваш! Сега знаеш ли за какво мисля? Че ако ти се обърнеш и ме погледнеш с очите, с които аз те гледам, и приближиш лицето си до моето, сигурно ще умра от радост! А ти сигурно си мислиш, че ако се случи това, ще умреш от яд и от срам.

Жермен говореше като насън, без сам да се чува. Малката Мари продължаваше да трепери. Но понеже той тръпнеше повече от нея, не забелязваше нищо. Изведнъж тя се обърна. Лицето й беше обляно в сълзи; погледна го укорително. Горкият Жермен си помисли, че това вече е последният удар и без да чака да му каже нещо, стана да си върви. Но девойката го спря, като го прегърна и сгуши главата си до гърдите му.

— Ах, Жермен — изхълца тя, — нима не сте отгатнали, че ви обичам?

Жермен сигурно щеше да полудее, ако синът му, който го търсеше, не беше влязъл в колибата, яхнал един прът заедно със сестричката си, която шибаше с ракитова пръчка този мним вихрогон; бащата се овладя, взе го на ръце, подаде го на годеницата си и каза:

— Погледни, ти даряваш щастие не само на мене!

Тук свършва историята за женитбата на Жермен, както ми я разказа самият той, земеделецът със златните ръце…