Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Разпознаване и корекция
Alegria (2009)

Издание:

Жорж Санд. Индиана

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Френска, II издание

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Никола Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Бети Леви

История

  1. — Добавяне

Първа част

I

През една прохладна и дъждовна есенна вечер трима души седяха замислени в малък замък в Бри, загледани в разпилените главни на камината, в бавно отмерващата часовете стрелка на стенния часовник. Двамата сякаш мълчаливо се подчиняваха на скуката и пустотата, тегнещи над тях: но третият явно се дразнеше: въртеше се на стола, едва сподавяше отегчените си прозявки, разбъркваше с машата жаравата, сякаш се бореше срещу някакъв общ враг.

Този човек, много по-възрастен от другите двама, беше господарят на къщата — полковник Делмар, стар храбър воин в оставка, бивш красавец, сега натежал, с оплешивяло чело, с посивели мустаци и застрашителен поглед; господар в пълния смисъл на думата, пред когото трепереше всичко живо — жена, прислуга, коне и кучета.

Най-сетне той не издържа и стана от стола си — омръзнало му беше да се чуди как да наруши мълчанието; Закрачи тежко из всекидневната със стегната стойка на бивш военен, изпъчен; отиваше донякъде, после се обръщаше изведнъж кръгом, с онова особено самодоволство, типично за човек, който обича да се показва — чудесен образец на офицер.

Но минали бяха дните на славата, когато лейтенант Делмар се опиваше от победите по бойните полета; висш офицер в оставка, забравен сега от неблагодарното отечество, той трябваше да понася брачните несгоди. Беше женен за млада, красива жена, притежаваше хубав замък с всичките му пристройки, освен това работите му във фабриката вървяха добре; обаче беше винаги в лошо настроение, а тази вечер повече от когато и да било; защото времето беше влажно, а полковникът страдаше от ревматизъм.

Той обхождаше важно своя стар салон, мебелиран в стил Луи XV, като от време на време се спираше ту пред една врата с фрески, над която голи амури обкичваха с гирлянди от цветя кротки кошути и миролюбиви глигани, ту пред едно пиано, претоварено с бездарни и нескопосани изображения, чиито криволици и безкрайни плетеници уморяваха очите. Но това моментално отвличане на вниманието не пречеше на полковника при всяка обиколка да хвърля дълбок и прозорлив поглед към останалите двама мълчаливи мъж и жена; той следеше внимателно ту единия, ту другия; така вече цели три години бдеше над своето крехко и скъпо съкровище — жена си.

Защото тя беше деветнадесетгодишна и ако можехте да я зърнете до тази огромна бяла мраморна камина, украсена с позлатени инкрустации, ако можехте да я зърнете тъй тъничка, бледа, тъжна, опряла лакът на коляното си, сред този стар дом, до този стар мъж, подобна на зимно цвете, разцъфнало в старинна ваза, вие бихте съжалили жената на полковник Делмар, а може би самия полковник повече и от жена му.

Третият обитател на този уединен дом седеше от другата страна на пламтящата камина. Той беше мъж в силата и разцвета на младостта, с блестящ тен, с буйна руса коса и гъсти бакембарди — пълна противоположност на посивелите коси, на повехналото и сурово лице на господаря на къщата; но дори човек с не кой знае колко голям художествен усет би предпочел суровото и строго изражение на господин Делмар пред правилните, неизразителни черти на младия мъж. Подпухналото лице, открояващо се върху чугунената плоча на камината, втренченият в пламтящите дърва поглед бяха по-оцветени от руменото лице на светлокосия млад човек. Впрочем със стройното си и силно тяло, с чистата линия на тъмните вежди, с гладката белота на челото, със спокойните ясни очи, с красивите си ръце и дори със строгата елегантност на ловджийския си костюм той би минал за красавец в очите на всяка жена, придържаща се към тъй наречените философски вкусове на миналия век. Но младата и стеснителна жена на господин Делмар може би никога не беше поглеждала по такъв начин мъж; може би между тази крехка и болнава жена и този мъж, който обичаше да си поспива и да си похапва, нямаше нищо общо. Напразно домашният аргус се мъчеше да улови някой поглед, въздишка или трепетно влечение между тези две толкова различни същества. След като не намери повод за ревност, той стана още по-мрачен и с рязко движение пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.

Единственото щастливо гальовно същество в тази компания беше едно красиво ловджийско куче от породата грифони, отпуснало глава върху коленете на седналия мъж. То имаше дълго тяло, огромни мъхести лапи, заострена като на лисица муцуна и умно изражение, а сред разрошената козина две големи златисти очи блестяха като топази. Очите на ловджийското куче, кръвясали и страшни в разгара на лова, сега бяха изпълнени със спокойствие и безкрайна нежност. И когато господарят, предмет на тази инстинктивна любов, понякога много по-силна от разумните човешки чувства, прокарваше пръсти в сребристата копринена козина на красивото куче, очите на животното искряха от удоволствие, то размахваше дългата си опашка и докосваше камината, разпръсквайки пепел по паркета.

Може би тази домашна сцена, полуосветена от пламъците на камината, би могла да послужи за сюжет на картина от Рембранд. Бяла светлина за миг озаряваше стаята и лицата, а после преливаше в червените отблясъци на жаравата и гаснеше; тогава потъваше в мрак и обширната всекидневна. Всеки път, когато минаваше пред огъня, господин Делмар изникваше като сянка, а после внезапно изчезваше в тайнствения здрач на салона. Върху овалните рамки, украсени с цветчета, върху медальоните и панделките на резбите, върху абаносовите мебели с медни инкрустации, върху корнизите над дървената ламперия тук-таме играеха златни ивици светлина. Когато една главня угаснеше в камината и отстъпеше блясъка си на друга, още неразпалена, доскоро осветените предмети потъваха в сянка и нови очертания се открояваха в мрака. Така се разкриваха постепенно всички подробности на картината — конзолата, поддържана от три големи позлатени тритона, рисуваният таван, изобразяващ небе с облаци и звезди, тежките драперии от тъмночервена дамаска с дълги ресни, в различни оттенъци, и широките дипли, които сякаш се раздвижваха, когато ги докоснеше колебливата светлина.

Човек би помислил, загледан в открояващите се на фона на камината неподвижни мъж и жена, че те се страхуват да не нарушат спокойствието на тази сцена; застинали и вкаменени като герои от приказка, те сякаш се бояха, че при най-малката дума, при най-малкото движение над тях ще се срутят стените на фантастичен град; а господарят на дома, сбърчил чело, единствен нарушаваше с равномерната си крачка тъмнината и мълчанието, подобно на вълшебник, който ги държи омагьосани.

Най-сетне кучето, улавяйки един благосклонен поглед на господаря си, отстъпи пред магнетичната власт, която имат очите на човека над умните животни. То излая нежно и плахо и постави с неподражаема гъвкавост и изящество двете си лапи върху раменете на своя обичан господар.

— Долу, Офелия! Долу!

И младият човек се скара строго на английски на послушното животно, което, засрамено и разкайващо се, се помъкна към госпожа Делмар, сякаш да я помоли за закрила. Госпожа Делмар обаче остана все така замечтана и позволи на Офелия да облегне глава върху белите й, скръстени на коленете ръце, без дори да я погали.

— Това куче вече се настани като у дома си в салона! — каза полковникът, тайно доволен, че най-после е намерил причина за разправия, колкото да мине време. — Марш в колибата, Офелия! Вън, глупаво куче!

Ако някой можеше да види сега госпожа Делмар, той би отгатнал в тази незначителна и дребна случка от всекидневието печалната тайна на целия й живот. Незабележима тръпка пробягна по тялото й, а ръцете й, с които, без да съзнава, поддържаше главата на любимото куче, се обвиха бързо около косматия му врат, сякаш за да задържат животното и да го предпазят. Господин Делмар измъкна ловджийския камшик от джоба на куртката си и се отправи заканително към нещастната Офелия, която легна в краката му, затвори очи и предварително изскимтя болезнено и страхливо. Госпожа Делмар пребледня още повече; гърдите й се повдигаха конвулсивно, тя вдигна към мъжа си големите си сини очи, изпълнени с безкраен ужас, и помоли:

— Милост, господине, не я убивайте!

При тези думи полковникът трепна. Огорчение замени пристъпа на гняв.

— Ясно ми е за какво намеквате — каза той. — От деня, когато от яд убих вашето ловджийско куче, вие непрестанно ме укорявате. Да не е кой знае колко голяма загуба? Куче, което никога не спазваше правилата на лова и все се хвърляше върху дивеча. За какво ни беше? Освен това вие го обикнахте едва след смъртта му: докато беше живо, не му обръщахте толкова внимание; сега обаче, когато него го няма, това ви дава повод да ме упреквате…

— Нима някога съм ви упреквала? — запита госпожа Делмар с тази кротост, която снизходително проявяваме към хората, които обичаме, или от уважение към себе си, ако имаме работа с хора, които не обичаме.

— Не исках да кажа това — възрази полковникът с полубащински, полусъпружески тон, — но в сълзите на някои жени се таят много по-жестоки укори, отколкото във всички проклятия на други. Дявол да го вземе, госпожо, знаете, че не обичам да плачат около мене…

— Мисля, че никога не сте ме виждали да плача.

— Ах, а да не би да не виждам постоянно зачервените ви очи! Боже мой, та това дори е по-лошо.

Докато траеше тази семейна разпра, младият човек стана и спокойно отпрати Офелия; после се върна, запали една свещ, постави я над камината и седна срещу госпожа Делмар.

Това всъщност незначително обстоятелство оказа неочаквано въздействие върху настроението на господин Делмар. Когато равната светлина на свещта замени трептящия блясък на огъня в камината, той изведнъж забеляза колко страдалчески и изнемощял вид има жена му тази вечер, видя уморената й поза, дългите й черни коси, падащи върху отслабналите й бузи, тъмните сенки под помръкналите й зачервени очи. Обиколи няколко пъти стаята, после се върна при жена си и рязко промени разговора.

— Как се чувствувате днес, Индиана? — запита той с непохватността на човек, чието сърце и характер рядко действуват съгласувано.

— Както обикновено, благодаря — отговори тя, без да проявява нито изненада, нито обида.

— Както обикновено не е отговор или по-скоро е чисто женски отговор, уклончив, който не означава нито „да“, нито „не“, нито добре, нито зле.

— Точно така, нито съм добре, нито съм зле.

— Нищо подобно — грубо възрази полковникът, — вие лъжете! Знам, че не се чувствувате добре. Казали сте го на тук присъствуващия сър Ралф. Да не би аз да лъжа? Кажете, господин Ралф, спомена ли ви тя такова нещо или не?

— Спомена ми — отговори флегматично сър Ралф, без да обръща внимание на укорителния поглед, който му хвърли Индиана.

В този миг в стаята влезе четвърто лице — домакинът на къщата, бивш сержант от полка на господин Делмар.

Той обясни с няколко думи на господин Делмар, че според него крадците на въглища са се промъкнали предишните нощи точно в този час в парка, ето защо му била необходима пушка, за да обиколи навсякъде, преди да затвори вратите. Господин Делмар, който съзря в това произшествие някакво войнствено приключение, взе веднага ловната си пушка, даде една и на Льолиевр и се накани да излезе.

— Как? — ужасено извика госпожа Делмар. — Нима се готвите да убиете някой беден селянин за няколко торби въглища?

— Ще убия като куче — отговори Делмар, разгневен, че му възразяват — всеки, който броди нощем в имението ми. Ако познавате закона, госпожо, щяхте да знаете, че той ми дава тази власт.

— Отвратителен закон — отговори разпалено Индиана.

После се овладя и добави по-спокойно:

— А ревматизмът ви? Забравяте, че вали и ако излезете тази вечер, утре ще легнете болен.

— Изглежда, много ви е страх, че ще бъдете задължена да се грижите за стария си мъж — отговори Делмар и рязко блъсна вратата.

После излезе, като продължаваше да мърмори срещу възрастта си и срещу жена си.