Жорж Санд
Индиана (15)

XV

Но тази вечер Ралф беше наистина непоносим; никога досега не се беше държал така непохватно, хладно и досадно. Всичко, което казваше, беше не на място и като капак, вечерта напредваше, а той дори не помисляше да си тръгне. Индиана стоеше като на тръни; тя поглеждаше многозначително часовника, който показваше единадесет часа, вратата, която скърцаше от вятъра, и безцветната физиономия на братовчед си, който, седнал срещу нея до камината, съзерцаваше жарта, сякаш без да подозира, че присъствието му вече е нежелателно.

Всъщност под непроницаемата маска на сър Ралф, под каменното му спокойствие в този миг бушуваше дълбоко мъчително вълнение. Той беше човек, от когото нищо не убягваше, защото наблюдаваше всичко хладнокръвно. Престореното оттегляне на Реймон не го излъга; той разбираше и тревогата на Индиана. Страдаше много повече от нея и се колебаеше между желанието да й направи спасително предупреждение и страха да не разкрие чувствата, които сам не си признаваше. В края на краищата за нейно добро той събра цялата си душевна сила и наруши мълчанието.

— Спомних си — каза той неочаквано, сякаш продължаваше мисълта, която го измъчваше, — че днес се навършва точно една година, откакто една вечер седяхме така, вие и аз, до камината, както седим днес. Часовникът показваше същия час, времето беше мрачно и студено като тази вечер… Вие не се чувствувахте добре и се измъчвахте от печални мисли и аз почти започнах да вярвам в предчувствията.

„Какво ли цели?“ — запита се Индиана, като погледна братовчед си с изненада, примесена с безпокойство.

— Помниш ли, Индиана — продължи той, — че тогава се чувствуваше по-зле от друг път? Спомням си думите ти, които още отекват в ушите ми: „Може би ще ме помислите за луда — каза ти, — но чувствувам, че ни заплашва беда. Опасност е надвиснала над някого… сигурно над мен… — добави ти, — аз се вълнувам, струва ми се, че ще настъпи голяма промяна в съдбата ми… страх ме е…“ Това са твоите собствени думи, Индиана.

— Аз вече не съм болна — отговори Индиана, която изведнъж беше пребледняла така, както по времето, за което говореше Ралф.

— Не вярвам вече на тези напразни страхове.

— А аз вярвам в тях — възрази Ралф, — защото тази вечер беше истинска пророчица, Индиана. Голяма опасност ни заплашваше, злокобна сянка се беше надвесила над това спокойно жилище.

— Боже мой, не ви разбирам!…

— Ще ме разбереш, клета приятелко! Онази вечер Реймон дьо Рамиер се появи тук… Спомняш си в какво състояние…

Ралф замлъкна за миг, без да се осмели да погледне братовчедка си; и тъй като тя не отговори нищо, той продължи:

— Бях длъжен да го върна към живота и го сторих; колкото за да изпълня твоето желание, толкова и от човеколюбие. Но право да ти кажа, Индиана, аз наистина съм нещастник, задето спасих живота на тоя човек. Аз съм виновен за цялото зло…

— Не разбирам за какво зло говорите — прекъсна го тихо Индиана.

Тя беше много огорчена, че ще трябва да го изслуша.

— Говоря за смъртта на нещастната Нун — каза Ралф. — Без него тя щеше да е още жива. Без неговата съдбоносна любов тази красива и честна девойка, която толкова ви обичаше, щеше да бъде още край вас.

До този момент Индиана не разбираше нищо. Тя беше възмутена до дъното на душата си от странния и жесток начин, по който братовчед й я упрекваше за привързаността й към господин дьо Рамиер.

— Достатъчно — каза тя, като стана.

Но сър Ралф сякаш не обърна внимание на думите й.

— Винаги ме е учудвало — продължи той, — как вие не разбрахте истинската причина, поради която господин дьо Рамиер прескачаше стените.

Внезапно подозрение се промъкна в душата на Индиана, краката й се подкосиха и тя седна отново.

Ралф беше забил ножа дълбоко и беше разтворил опасна рана. Но щом видя резултата, той се ужаси от своето дело. Сега мислеше само за злото, което беше причинил на съществото, което обичаше най-много от всичко на света. Почувствува как сърцето му се къса, би заплакал горчиво, ако умееше да плаче. Но нещастникът не притежаваше дар да лее сълзи, не умееше красноречиво да изразява душевните си вълнения. Външното хладнокръвие, с което извърши тази жестока операция, го превърна в палач в очите на Индиана.

— За първи път — каза тя горчиво — виждам как вашата неприязън към господин дьо Рамиер ви кара да си служите със средства, недостойни за вас. Но не разбирам защо в отмъщението си трябва да петните паметта на една личност, която ми беше тъй скъпа и чието нещастие би трябвало да бъде свято за нас. Аз не съм ви задавала въпроси, сър Ралф, и не разбирам за какво ми говорите. Разрешете ми да не ви слушам повече.

Тя стана и остави господин Браун зашеметен и убит от мъка. Той беше предвидил, че това, което ще каже на Индиана, ще я настрои срещу него, но съвестта му беше повелила да говори — все едно какви ще бъдат последствията, и той беше казал всичко със свойствената му рязкост, с присъщата му непохватност. Но не беше предвидил силата на своя закъснял лек.

Напусна Лани отчаян и заскита из гората като обезумял. Беше полунощ. Реймон стигна до вратата на парка. Той отвори, но щом влезе в парка, мислите му взеха друга насока. За какво му беше тази среща? Той беше взел толкова добродетелни решения; биха ли могли да го възнаградят една целомъдрена среща и една братска целувка за страданията, които щеше да изживее? Защото, ако си спомните при какви обстоятелства той беше прекосил някога тези алеи и бе преминал през тази градина през нощта, тайно, ще разберете колко голяма душевна смелост беше необходима, за да подири отново щастие по същия път, свързан с толкова тежки възпоминания.

В края на октомври в околностите на Париж е мъгливо и влажно, особено вечер край реките. Съдбата бе пожелала тази вечер да бъде млечнобяла, като нощите от онази пролет. Реймон вървеше несигурно под дърветата, обвити в мъгла; той премина пред вратата на един павилион, където през зимата прибираха редки видове здравец. Хвърли поглед нататък и сърцето му заби по-силно при странната мисъл, че тя ей сега ще се отвори и оттам ще излезе жена, загърната в шуба… Реймон сам се присмя на слабостта и суеверието си и продължи да върви. Но колкото повече се приближаваше до реката, толкова по-студено му ставаше, толкова по-силно се свиваше сърцето му.

Трябваше да я премине, за да влезе в цветната градина; единственият проход на това място беше малък дървен мост, проснат от единия до другия бряг на реката; мъглата ставаше все по-гъста и Реймон се залови здраво за перилата, за да не се загуби в тръстиките, които растяха наоколо. Луната се издигна още по-високо и мъчейки се да проникне през мъглата, хвърляше смътни отблясъци над раздвижените от вятъра растения и над бягащата вода. В шепота на листата и в ромона на водата му се струваше, че чува жалби, недоизречени човешки слова. До него прозвуча слабо ридание и тръстиките изведнъж се раздвижиха; когато Реймон се приближи, излетя един бекас. Викът на птицата приличаше на риданието на изоставено дете; сред тръстиките той се понесе като последния стон на давещ се. Може би ще помислите Реймон за слаб и малодушен, но зъбите му затракаха, той едва не припадна. Скоро обаче се окопити от ужаса и тръгна по моста.

Беше изминал едва половината, когато изведнъж пред него изникна някаква фигура, сякаш някой го чакаше да мине оттам. Мислите на Реймон се объркаха, той нема сили да размисли; върна се бързо назад и се скри в сянката на дърветата, загледан втренчено и уплашено в това бледо видение, което продължаваше да се очертава пред него неясно и смътно като мъглата, спуснала се над реката, като трептящата лунна светлина. Тъкмо започна да мисли, че сигурно е плод на болното му въображение и че взема за човешка фигура сянката на някое дърво или храст, когато видя, че призракът се раздвижи и тръгна към него.

Ако краката му не се бяха подкосили в този миг, той сигурно щеше да избяга тъй бързо и страхливо, както бяга дете вечер, когато минава край гробищата и му се струва, че чува зад себе си тихи стъпки в тревата. Но той просто се вкамени и за да не падне, прегърна ствола на една върба и се притаи в сянката й. Тогава загърнат в светъл плащ, като призрак в мъглата, край него мина сър Ралф и пое пътя, който Реймон беше изминал.

„Непохватен шпионин — помисли Реймон, като видя как той търси следите му, — ще измамя твоята подла бдителност и докато ти стоиш тук на пост, аз ще бъда щастлив там.“

Той измина моста лек като птица и уверен в себе си като влюбен. Страховете му се разсеяха; все едно, че Нун никога не беше съществувала, животът закипя около него; там го чакаше Индиана, тук стоеше на стража сър Ралф, за да му прегради пътя.

— Стой на пост — каза весело Реймон, като видя отдалеч как сър Ралф го търси на противоположния бряг, — бди над мен, любезни Родолф Браун, отзивчиви приятелю, закриляй моето щастие и ако кучетата се разбудят и прислугата се разтревожи, успокой ги, накарай ги да млъкнат, като им кажеш: „Аз бдя над вас, спете спокойно!“

Край на колебанията, на угризенията на съвестта, на гласа на добродетелта; Реймон беше изкупил скъпо приближаващия час. Замръзналата кръв във вените му сега преливаше към мозъка с безумна сила. Едва преди малко пред него витаеха смъртен ужас, злокобни сенки, излезли от гроба; сега го чакаше гореща, истинска любов, пламенните радости на живота. Реймон се почувствува дързък и млад, както се чувствуваме сутрин, когато радостен слънчев лъч ни събужда след тежък, мъчителен кошмар.

„Клети Ралф — помисли си той, докато се изкачваше по тайната стълба със смела и лека стъпка, — намери това, което търсиш!“