Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Indiana, 1832 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенка Пройкова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Жорж Санд. Индиана
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981
Френска, II издание
Редактор: Здравка Петрова
Художник: Никола Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Коректор: Бети Леви
История
- — Добавяне
XII
Когато сър Ралф се върна от лов и провери както обикновено пулса на госпожа Делмар, Реймон, който го наблюдаваше внимателно, видя, че по невъзмутимото му лице се прокраднаха незабележимо изненада и задоволство. А после, под влияние на не знам каква тайна мисъл, погледите на двамата мъже се кръстосаха и черните очи на Реймон неволно се сведоха под погледа на светлите очи на сър Ралф, вторачени в неговите като очите на кукумявка. През останалата част от деня в невъзмутимото държане на сър Ралф към госпожа Делмар прозираше особено внимание, нещо като съчувствие или грижа, ако лицето му изобщо би могло да изразява някакво определено чувство. Но Реймон напразно се помъчи да открие дали в мислите, които го вълнуват, се таят страх или надежда. Сър Ралф беше непроницаем.
Изведнъж Реймон, който стоеше на няколко крачки зад фотьойла на госпожа Делмар, чу как Ралф й казва полугласно:
— Добре ще бъде, братовчедке, утре да пояздиш.
— Нали знаете — отговори тя, — че нямам кон.
— Ще ти намерим кон. Искаш ли да дойдеш с нас на лов? Госпожа Делмар се помъчи под различни предлози да отклони това предложение. Реймон разбра, че тя предпочита да остане с него, но в същото време забеляза, че братовчед й особено много настоява тя да отиде. Той се приближи до нея и също я помоли да участвува в лова. Яд го беше на сър Ралф, на този незван опекун на госпожа Делмар, и реши да излъже неговата бдителност.
— Ако се съгласите да отидете на лов — каза той на Индиана, — ще ме насърчите, госпожо, да последвам вашия пример. Аз не обичам много лова, но за мене ще бъде голямо щастие да бъда ваш кавалер…
— В такъв случай, ще дойда — отговори непредпазливо Индиана.
Тя размени многозначителен поглед с Реймон, но колкото и бързо да се спогледаха, сър Ралф забеляза това и през цялата вечер Реймон не успя да погледне или каже една дума на Индиана, без господин Браун да не чуе и да не види. Неприязън, почти ревност обзе душата му. С какво право този братовчед, този домашен приятел си присвояваше ролята на наставник на любимата му жена? Той се закле, че сър Ралф ще се разкайва за това и чакаше само случай да го ядоса, без да изложи госпожа Делмар, но това беше невъзможно. Сър Ралф се държеше към гостите си с достойна и хладна вежливост, която не даваше повод за насмешки и възражения.
На другия ден още преди да затръбят сбор на ловците, сър Ралф влезе тържествено при Реймон. Държеше се по-сериозно от обикновено и Реймон почувствува как сърцето му нетърпеливо заби от желание и надежда той да го предизвика. Но оказа се, че сър Ралф само се интересува от коня, с който Реймон беше дошъл в Белрив и за който беше казал, че има намерение да го продаде. Сключиха сделката за пет минути; сър Ралф никак не се пазари за цената, извади от джоба си златни монети и ги наброи на камината със странно хладнокръвие, без да обръща внимание на възраженията на Реймон, който не можа да разбере защо той бърза толкова много. После сър Ралф си тръгна, но се върна и запита:
— Конят е мой от днес, нали, господине?
Тогава Реймон реши, че сигурно иска да му попречи да участвува в лова и заяви сухо, че няма как да отиде пеш с тях.
— Господине — отговори сър Ралф с лека отсянка на гняв, — аз зная твърде добре законите на гостоприемството.
И се оттегли.
Когато слезе на площадката пред входа, Реймон видя госпожа Делмар облечена като амазонка; тя си играеше вече с Офелия, която късаше батистената й кърпичка. По бузите й се беше появила лека руменина, очите й блестяха с отдавна загубен блясък. Пак беше станала красива; черните й къдрици се изплъзваха изпод малката й шапка, тази прическа я правеше очарователна, а дрехата й, закопчана от долу до горе, очертаваше изящната й гъвкава талия. Главното очарование на креолките според мене се състои в необикновено изящните им черти и в детинската миловидност, която те запазват задълго. Засмяна и игрива, Индиана приличаше сега на четиринадесетгодишно момиченце.
Възхитен от нейната прелест, Реймон ликуваше в душата си, а й отправи най-изтъркан комплимент за красотата й.
— Нали се безпокояхте за здравето ми — тихо му каза тя, — виждате ли сега, че искам да живея?
Той й отговори само с поглед, изпълнен с щастие и признателност. Сър Ралф доведе лично коня на братовчедка си; Реймон позна своя кон.
— Как — възкликна изненадано госпожа Делмар, която беше видяла вечерта Реймон с този кон в двора, — нима господин дьо Рамиер е готов да ми заеме своя кон?
— Нали се възхитихте вчера на красотата и кротостта на този кон — каза сър Ралф, — от днес той е ваш. Много съм огорчен, скъпа, че не можах да ви го подаря по-рано.
— Вие присмивате ли ми се, братовчеде — запита госпожа Делмар. — Нищо не разбирам от тази шега. На кого трябва да благодаря, на господин дьо Рамиер, който е съгласен да ми заеме коня си, или на вас, който сте го помолили за това?
— Трябва да благодариш на братовчед си — каза господин Делмар, — който купи този кон за теб и ти го подарява.
— Вярно ли е това, скъпи Ралф? — запита госпожа Делмар, галейки красивото животно, радостна като малко момиченце, което получава първия си накит.
— Нали се уговорихме аз да ти подаря един кон в замяна на покривката, която ти везеш за мене? Хайде, яхни го, не се страхувай, аз съм го огледал и дори го проверих тази сутрин.
Индиана се хвърли на врата на сър Ралф, а след това яхна коня на Реймон и направи кръг с него.
Тази семейна сцена се разигра в единия край на двора пред очите на Реймон. Той бе обзет от неприятно чувство, наблюдавайки простата и сърдечна привързаност на тези хора, мислейки си, че въпреки голямата си страст може би няма да прекара целия ден с Индиана.
— Колко съм щастлива! — каза му тя, като го извика до себе си, когато тръгнаха по алеята. — Изглежда, че добрият Ралф е отгатнал кой подарък ще ми бъде най-скъп. А вие, Реймон, не сте ли щастлив, като виждате, че вашият кон става мой? О, аз ще се грижа за него с нежна обич. Как се казва, кажете, не искам да сменям името, което вие сте му дали.
— Ако някой е щастлив тук — отговори Реймон, — то той е вашият братовчед, който ви прави подаръци и когото вие така мило целувате.
— Нима ревнувате — засмя се тя — от нашата дружба и звънките целувки, които си разменяме?
— Да ревнувам? Може би, Индиана, не знам. Но когато този ваш млад и умен братовчед докосва с устни вашите, когато ви взема в обятията си, за да ви сложи на коня, който сам той ви е подарил и който аз ви продавам, признавам, че страдам. Не, госпожо, аз не съм щастлив, че вие ставате господарка на кон, който ми беше любимец. Съгласен съм, че този, който ви го подарява, е щастлив, но да изиграя ролята на търговец, за да осигуря средство на друг да ви бъде приятен, това е унижение, ловко измислено от сър Ралф. Само да бях уверен, че е направил това предумишлено, веднага бих му отмъстил.
— О, подобна ревност не ви подхожда! Как може да завиждате на нашата роднинска близост, вие, който сте за мен извън рамките на всекидневието и сте длъжен да ми създадете свят, изпълнен с очарование, единствено вие! Аз вече съм недоволна от вас, Реймон, струва ми се, че във вашата неприязън и в лошото ви отношение към горкия ми братовчед, съзирам наранено самолюбие. Нима ревнувате обикновеното приятелско чувство, което му засвидетелствувам открито, пред силното пламенно чувство, което изпитвам към друг тайно.
— Прости, прости ми, Индиана, аз не съм прав, не съм достоен за тебе, ангел, изпълнен с нежност и доброта, но признавам, страдам жестоко от правата, които този човек си присвоява над тебе.
— Присвоява! Той ли, Реймон! Вие не знаете каква свята привързаност изпитвам към него! Не знаете, че майка му беше сестра на моята майка. Ние сме родени в един и същи край; като юноша той закриляше моите първи детски години; той беше единствената ми подкрепа, единственият ми възпитател, единственият ми приятел на остров Бурбон; той ме е следвал навсякъде; напусна страната, когато аз я напуснах, за да се засели в страната, където аз дойдох да живея, с една дума, той е единственото същество, което ме обича и което се интересува от моя живот.
— Проклятие! Всичко, което ми казвате, Индиана, още повече подлютява раната ми. Значи, този англичанин ви обича. А знаете ли как ви обичам аз?
— Ах, да не сравняваме! Ако вие двамата ме обичахте с еднакво чувство и бяхте съперници, аз би трябвало да предпочета по-старото приятелство. Но не се страхувайте, Реймон аз никога няма да поискам от вас да ме обичате с такава любов, с каквато ме обича Ралф.
— Обяснете ми тогава що за човек е той, моля ви! Защото невъзможно е човек да проникне зад неговата каменна маска.
— Нима искате да ви описвам достойнствата на моя братовчед — засмя се тя. — Признавам, че ми е трудно да го опиша безпристрастно. Обичам го толкова много, че сигурно ще го прехваля. Такъв, какъвто е, смятам, че няма да ви се хареса. Опитайте се да ми помогнете. Кажете ми какво мислите за него?
— Лицето му (простете, ако ви обиждам) издава напълно незначителен човек, макар че, когато благоволи да говори, в думите му прозират и разум, и добро възпитание, но той така мъчително, така студено разсъждава за всичко, че никой не може да се възползува от познанията му, толкова начинът му да говори смразява и уморява събеседника. Освен това в мислите му има нещо банално и тежко, което ясните изрази не изкупват. Мисля, че той е надъхан с идеите, които са му внушили, и че е твърде апатичен и посредствен, за да има собствено мнение. Той е точно тип на човек, който в обществото минава за дълбокомислен. Главното му достойнство е важността, а безразличното отношение към всичко допълва останалото.
— Във вашия портрет има известна истина — отговори Индиана, — но има също така и предубеждение. Вие смело разрешавате всички съмнения, което аз не бих посмяла да направя, тъй като познавам Ралф, откакто съм родена. Вярно е, че голям негов недостатък е да гледа често през очите на другите. Но това не означава, че е ограничен, вината е във възпитанието му. Вие мислите, че без възпитанието си той би бил нищожество, а аз мисля, че без него той би бил много повече. Трябва да ви разкажа нещо за неговия живот, което ще ви обясни характера му. Той имаше за нещастие брат, когото родителите предпочитаха открито. Този брат притежаваше всички блестящи качества, липсващи нему. Учеше лесно, всички изкуства му се удаваха, беше много умен, лицето му, не така правилно като лицето на Ралф, беше много по-изразително. Той беше ласкав, приветлив, деен, с една дума, много привлекателен. А Ралф беше непохватен, меланхоличен, необщителен; той обичаше самотата, учеше бавно и не демонстрираше скромните си знания. Когато родителите му видяха, че е така различен от по-големия си брат, започнаха да се държат зле с него и дори по-лошо, унижаваха го. Тогава, независимо от това, че беше още дете, той стана мрачен и замислен, непреодолима стеснителност скова всичките му способности. Съумяха да му внушат отвращение и презрение към самия него. Той се разочарова от живота и на петнадесет години бе обзет от сплин, болест съвсем физическа под мъгливото небе на Англия и нравствена под искрящото небе на остров Бурбон. Той често ми е разказвал как веднъж напуснал дома си с мисълта да се хвърли в морето. Но точно когато седял на брега, събирайки мислите си, преди да изпълни намерението си, при него дошла негърката, моята кърмачка, носейки ме на ръце. Тогава съм била петгодишна. Разправят, че съм била много хубава и съм проявявала към моя мрачен братовчед предпочитание, както към никой друг. Вярно, че той се отнасяше към мене много грижливо и нежно, а аз не бях свикнала на такива неща в моята бащина къща. Нещастни и двамата, ние вече се разбирахме. Той ме учеше на езика на баща си, а аз в отговор му бъбрех на моя. Тази смесица от испански и английски е може би обяснение за характера на Ралф. Когато се хвърлих на врата му, видях, че той плаче и без да разбирам защо, аз също заплаках. Тогава той ме притисна до сърцето си и си дал, както ми каза по-късно, клетва да живее за мене, изоставено, а може би дори нелюбимо дете, за което неговата дружба би била тъй нужна и полезна. Така че аз съм първата и единствена обич в неговото тъжно съществуване. От този ден ние почти не сме се разделяли. Свободни и здрави, ние прекарвахме дните си в самотата на планините. Но може би разказът за нашето детство ви отегчава и вие предпочитате да пуснем конете в галоп и да настигнем ловците.
— Откъде ви дойде на ума! — каза Реймон, като задържа за юздата коня на госпожа Делмар.
— Добре тогава, продължавам. Едмон Браун, по-големият брат на Ралф, умря на двадесет години: майка му също умря от скръб. Баща му беше безутешен. Ралф се помъчи да успокои болката му, но студенината, с която господин Браун прие тези негови първи опити, увеличи още повече естествената му срамежливост. Той прекарваше по цели часове тъжен и мълчалив до отчаяния старец, без да се осмели да му отправи една дума или ласка, толкова се страхуваше, че утешенията му ще бъдат безполезни и неуместни. Баща му го обвини в безсърдечие, а смъртта на Едмон направи горкия Ралф още по-нещастен и по-самотен отпреди. Аз бях единственото му утешение.
— Каквото и да ми разправяте, не мога да го съжалявам — прекъсна я Реймон. — Все пак във вашия и в неговия живот има нещо, което не разбирам. Защо той не се е оженил за вас?
— Сега ще ви обясня — каза тя. — Когато станах на възраст да бъда омъжена, Ралф, който е по-голям от мене десет години (огромна разлика за нашия климат, където момичетата много рано стават жени), Ралф беше вече женен.
— Нима сър Ралф е вдовец? Никога не съм чувал да се говори за жена му.
— И никога не му говорете за нея. Тя беше млада, богата и красива. Но обичаше Едмон и беше негова годеница и когато, за да се подчини на интересите и съображенията на семейството, прие да се ожени за Ралф, дори не се помъчи да прикрие своята неприязън към него. Той трябваше да замине с нея за Англия, а когато се върна на остров Бурбон след смъртта на жена си, аз бях вече женена за господин Делмар и трябваше да замина за Европа. Ралф се опита да живее сам, но самотата изостряше мъката му. Макар че никога не ми е говорил за госпожа Ралф Браун, сигурна съм, че е бил още по-нещастен с нея, отколкото в семейството си и че новите тежки възпоминания увеличаваха естествената му меланхолия. Той пак бе обзет от сплин. Тогава продаде кафеените си плантации и също дойде във Франция. Начинът, по който е разговарял с мъжа ми, е много оригинален и би ми изглеждал смешен, ако не ме трогваше обичта на прекрасния Ралф. „Господине, казал той, обичам вашата жена. Аз съм я възпитал и се отнасям към нея като към сестра или по-скоро като към моя дъщеря. Тя е единствената ми близка, която ми остава, и единствената обич, която изпитвам към някого. Съгласете се да се настаня при вас и тримата да прекараме заедно живота си. Разправят, че ревнувате жена си, но също така разправят, че сте човек на честта и дълга. Давам ви дума, че никога не съм изпитвал любов към нея и никога няма да изпитвам любов, така че ще живея край нея, без да ви създавам безпокойство, все едно, че съм наистина неин брат. Вярвате ли ми, господине?“ Господин Делмар, който много държи на името си на честен войник, прие тази откровена реч с подчертано доверие. И все пак няколко месеца внимателно го наблюдаваше, за да установи дали не му е гласувал прекалено голямо доверие. Сега то е ненарушимо, както неизменната и спокойна преданост на Ралф.
— Убедена ли сте, Индиана — запита Реймон, — че сър Ралф сам не се лъже малко, като се кълне, че никога не е изпитвал любов към вас?
— Аз бях дванадесетгодишна, когато той напусна остров Бурбон, за да последва жена си в Англия. Бях на шестнадесет години, когато ме завари омъжена и прояви по-скоро радост, отколкото мъка, като научи за брака ми. Сега Ралф е съвсем стар.
— На двадесет и девет години?
— Не се смейте. Лицето му е младо, но сърцето му е изхабено от страдания. И Ралф не обича никого, защото не иска повече да страда.
— Дори и вас ли?
— Дори и мен. Приятелството му се превърна по-скоро в навик. Някога то беше благородно, когато Ралф се беше заел да ме закриля и да ме образова. Тогава аз го обичах така, както той ме обича днес, защото ми беше необходим. Днес аз му се отплащам с цялата си душа за дълга, който имам от миналото. И животът ми протича в стремежа да разхубавя и разведря неговия живот. Но когато бях дете, аз го обичах по-скоро инстинктивно, отколкото със сърцето си, сега той ме обича така. Аз съм му необходима, защото съм почти единственото същество, което го обича; но тъй като днес и господин Делмар му засвидетелствува същата привързаност, той го обича почти толкова, колкото и мене. На времето ме закриляше смело от деспотизма на баща ми, а сега е хладен и предпазлив спрямо мъжа ми. Не чувствува угризения на съвестта, като ме види, че страдам, макар да страдам пред очите му; не се запитва дали съм нещастна, достатъчно е да ме вижда, че живея. Не желае да ми окаже подкрепа, която ще облекчи съдбата ми, но ще го изправи срещу господин Делмар и ще наруши собственото му спокойствие. След като толкова време повтаряха, че е с кораво сърце, той сам се убеди, че е така, и сърцето му наистина закоравя от бездействието и недоверието, в което го остави да тъне. Той е човек, чиято душа би разцъфнала под нечия обич, но неполучила обич, душата му се похаби. Сега единственото му щастие е да живее в покой, единствената му радост — да има удобства. Не го е грижа за чуждите мъки, защото той сам изпитва мъка. И трябва да призная, Ралф е егоист.
— Толкова по-добре — каза Реймон. — Вече не ме е страх от него. И ако искате, дори ще го обичам.
— Да, обичайте го, Реймон — каза Индиана. — Той ще ви бъде признателен за това. За нас никога не е важно да знаем защо точно ни обичат, а как ни обичат. Щастлив е този, който е обичан, все едно по каква причина.
— Вашите думи, Индиана — каза Реймон, като обгърна с ръка гъвкавата й, крехка талия, — са жалбата на едно самотно и тъжно сърце. Но аз искам вие да знаете защо и как ви обичам и най-вече защо.
— За да ми подарите щастие, нали? — запита тя, като го погледна печално и страстно.
— За да ви подаря живота си — каза Реймон, като докосна с устни разпилените коси на Индиана.
Наблизо изсвири рог, който им напомни да бъдат по-внимателни; беше сър Ралф, който ги виждаше или може би не ги виждаше.