Включено в книгата
Оригинално заглавие
Вячик, не двигай вещи!, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

6

Сутринта Вячек и Завадовски едва не проспаха заминаването и трябваше да се приготвят много бързо. В главата и гърдите му имаше празнота, толкова обширна и кънтяща, че Вячек можеше да бъде напълнен със жито, като елеватор.

Цялата група вече чакаше в автобуса и дамите ги посрещнаха с упреци.

Мястото до Люда беше свободно, но Вячек не отиде там, а се настоим до шофьора. Той се мъчеше да си спомни как беше на латински изразът: „Така преминава земната слава“, но не можа.

Усамотението на Вячек бе прекъснато в чакалнята, защото Люда дойде при него и каза:

— Съжалявам, че стана така. Извинете ме.

Люда едва достигаше до рамото му, гласът й пресекна.

— Плаках през нощта — каза тя. — Въобще аз съм си ревла.

— Не знаех — каза Вячек тихо.

— Да ви дам служебния си телефон — каза тя. — Ако искате.

— Да, разбира се — каза Вячек. — Като извадя снимките, непременно ще ви се обадя.

Съобщиха за излитането на самолета.

Те станаха заедно.

— Сега ми е по-добре — призна Люда, когато самолетът се движеше към стартовата писта.

— Ти не разбираш — каза Вячек. — Ти не разбираш, че сега за тебе аз мога да направя всичко.

Това чувства достигна чак да гърлото му. Вячек отметна глава назад, за да не се задави с него.

Властта на Вячек над предметите, над целия свят беша толкова голяма, че той би могъл с един удар да събори в Темза Уестминстърското абатство или да обърне течението на Нил. И като напук под ръка нямаше нито един предмет, с който би могло да се манипулира без страх някой да се обиди или засегне.

Самолетът замря, очаквайки сигнала за излитане. Моторите ревяха приглушено, набирайки сила, за да забучат при излитането. Вячек си представи сребърното тяло на машината, завършващо с перката на стабилизатора. Той се хвана внимателно за стабилизатора и, повдигайки самолета, го завъртя около оста му.

В салона някой ахна.

Люда погледна Вячек и видя, че на мекото му, месесто лице са се прерязали твърди скули и напрежението, овладяло Вячек, беше толкова голямо, че Люда я стегна сърцето.

— Вячек — прошепна тя, слагайки ръка на коляното му. — Вячек, не трябва… Аз ви вярвам.

Но Вячек все пак обърна самолета на триста и шестдесет градуса, постави го на място и чак след това отвори очи, усмихна се и покри с длан тънката ръка на Люда.

Задържаха излитането, докато изясняваха какво се е случило с машината. Люда даваше вид, че се сърди на Вячек, макар че я ласкаеше това, че заради нея се вършат такива безобразия.

— Само че във въздуха — умолявам, недейте — каза Люда.

— Във въздуха аз, напротив, няма да му позволя да падне — убедено каза Вячек. — С мене може да се лети даже без мотор. Ше издържа.

— Благодаря — прошепна Люда.

Докато летяха към Москва, Вячек наистина се държа прилично. Позволяваше си само малки лудории: когато стюардесата поднасяше лимонада, той накара чашката да подхвръкне от подноса и да се спусне в ръката на Люда. За щастие стюардесата беше заета и не обърна внимание на това.

— Вячек — каза Люда. — Нали обещахте!