Кир Буличов
Великият дух и бегълците (6)

Храмът

Светлината, проникнала от входа, образуваше правоъгълник, който за мъничко не достигаше до отсрещната стена и по осветения под от обувките на Павлиш се проточиха две тъмни ленти — сянката от краката, проснала се от каменната плоча до отдалечената стена. Там се чуваше леко потропване, шетня, глухи стъпки.

Павлиш измъкна пистолета, претегли го на дланта си и го пъхна обратно. Както каза младежът, май вече достатъчно бели бе направил в долината. Пък и едва ли воините ще се осмелят да пипнат Духа, ако нямат специално указание от Старейшината.

Павлиш заобиколи плочата, зад нея имаше гладко издялан отвор. Преди да влезе в мрака на поредния за този ден коридор, Павлиш включи шлемовия фенер и отметна глава, за да погледне нагоре. В каменната рамка имаше улей — вратата се спускаше отгоре.

Да става каквото ще. Павлиш бързо прекрачи прага.

— Има ли някой жив? — попита. Изви глава — светлинният конус се люшна по стените…

И веднага лумна светлина. Появи се отгоре и се разгаряше, като очертаваше първо тъмните форми на околните предмети, а сетне плъзваше към ъглите, подреждаше нещата, даваше им цвят и структура.

Тялото на момичето лежеше на ниско ложе, покрито със светла блестяща тъкан. Главата й бе извита встрани, устните леко отворени, ръцете вдигнати към гърдите, а конвулсивно стиснатите тъмни юмручета сякаш опитваха да я защитят.

Зад ложето — дълъг сив пулт. Копчета, индикатори, малки екрани — очи. Пипалцата висяха безжизнено, застинали под различен ъгъл. Две машини с многобройни крачета бяха спрели наблизо и подмигваха със светлинките си. Вероятно бяха роботи. По-нататък в дълбочината на огромната зала имаше сандъчета, кожи от животни, стъкленици и съдове с вътрешни органи, с образци от растения. Странен музей или лаборатория — жилище на мисионер.

Ами ако момъкът също е гостенин тук? Не е могъл да излети, закъсал е тук и запълва времето си, като командува дивите племена?

Докато умуваше, Павлиш се наведе над момичето. Може би още може да й се помогне? Може би е още жива.

Момичето беше живо.

Формално живо. Един, два пъти се сви и отпусна умиращото сърце. Изчезна и отново се появи пулс. Павлиш извади от раницата диагностика и го включи. Роботите се приближиха, Павлиш им каза:

— Не пречете.

Единият робот изчука нещо неразбрано. Зачатка.

„Лингвистът“ мълчеше — не разбра.

Проводници, тънки гъвкави кабели се проточиха от диагностика към тялото на момичето. Диагностикът едновременно подготвяше и спринцовката. Смукалцата обхванаха шията на момичето — вливаха стимулатори под налягане. Диагностикът можеше да окаже първа помощ, без да се съветва с Павлиш. Отметна се капакът, изскочи пластмасова картичка. Павлиш прочете предварителните данни. Счупвания, натъртвания, наранявания, вътрешни увреждания, кръвоизлив. Бедното дете… Отвори джоба-аптека. „Възможен е летален изход“ — заключи диагностикът.

Сетне изплю втора картичка — резултатите от анализите. Без тях не можеше да се продължи лечението. Състав на кръвта, антитела, температура. Трябва вода. Местна вода.

— Слушай — каза Павлиш на робота чрез „лингвиста“, настроен на местен език. — Изтичай до ручея за вода.

Роботът не помръдна.

— Не разбираш ли, като ти говорят?

Роботът мълчеше.

— Ще се наложи да отида сам. Само че предупреждавам — каза Павлиш — никакво докосване до момичето. Ясно ли е?

После на диагностика:

— Оставаш тука, миличко. Само нещо ако… — сигнализираш. — Павлиш настрои своя апарат на вълната на диагностика. В ушите му неравно затупа сърцето на Рекичка, въздухът влизаше с хлипане в дробовете й…

Павлиш се завтече към изхода за вода.

Роботите стояха неподвижно.

На входа воините се опитваха да спрат някаква раздърпана жена. Тя се хвърляше към стълбите, викаше нещо. Няколко други жени стояха по-встрани, не се бъркаха, само насърчаваха нападателката, хокаха воините.

Щракна и се включи „лингвистът“:

„Убийци! Зверове, подземни червеи! Убийци“ — „лингвистът“ се опитваше да преведе думите на всички жени едновременно, бързаше, объркваше се, прекъсваше се сам:

„Махни се! Узнае ли Старейшината, чака те смърт! Не хапи!“ Това са думите на воините. И пак:

„Убийци! Къде са децата ми? Аз видях отдолу! Видяхме как влачехте Рекичка! Защо са я убили? Зверове!“

Воините не се решаваха да си послужат с копията, страхуваха се от другите жени, може би техни майки, лели, сестри.

Първи забелязаха Павлиш жените, които стояха настрана.

— Духа! — завика една от тях.

Жените отскочиха, скриха лица от погледа на Духа. Воините застинаха. Само майката не чуваше нищо и опитваше да си пробие път към храма.

— Спрете — каза Павлиш.

Жената го чу. Но за негово учудване, не се поклони като другите, а яростта й се удвои.

— Ти я уби!

Воините кръстосаха копията, жената увисна върху тях.

— Ти майка ли си им? — попита Павлиш.

— Убиец!

— Тя е майка на Жило — каза един воин.

— И Рекичка е нейна дъщеря — викна от тълпата една старица.

— Моите деца. Къде са децата ми?

Жената ухапа един от воините по рамото и той изпусна копието.

— Ти си жесток, Дух! Духовете са убийци! Те убиха моите деца.

Жените й пригласяха, но тихо, като криеха лица в дланите си.

— Спокойно — каза Павлиш, — за сега никого не съм убивал.

— Нека си дойде Старейшината, ще научи какво приказваш, жено — каза воинът, вкопчил се със здравата си ръка в косите й.

— Къде е Рекичка? Къде е Жило? — викаше жената. Те бяха красиви, смели, добри. Те са по-добри от всички в селото! Защо уби Рекичка? Видях как я влачеха, за да могат духовете да й извадят сърцето.

— Колко пъти трябва да повтарям — кресна тогава Павлиш, за да надвика врявата. — Рекичка е жива. Само е болна, ранена.

— Пусни ме при нея.

— С удоволствие. Само че първо ми трябва вода. Стомна вода. Нека да ми донесат.

— Вода?

— Да, за Рекичка. Жадна е, мигар не разбирате?

— Сега — схвана едно момиче от тълпата и се завтече по пътечката надолу към ручея.

— Духа иска вода! — запригласяха другите жени. Още две-три от тях се втурнаха подир момичето.

— Ето на, май се забелязва известен прогрес — помисли Павлиш. — Младежът пак ще е недоволен, макар че, както ми се струва, укрепвам репутацията му сред женското съсловие на долината.

— Къде е Рекичка? Искам да я видя — обърна се към Павлиш майката на Жило.

— Почакай. Да донесат вода и ще идем заедно.

— Боли ли я?

— Ще оздравее — увери жената Павлиш. — След половин-един час ще можете да я вземете в къщи.

Воините се успокоиха и насядаха по стъпалата до краката на Павлиш. Майката стоеше прегърбена и гледаше в земята. Чакаше. Беше разговаряла дръзко с Духа и заслужаваше наказание.

Капки дъжд вдигнаха прашни фонтанчета по площадката, притъмня.

— Идва голям дъжд — каза една старица, като че ли онази, дето Павлиш наскоро срещна край потока. Тя продължи да стои на края на площадката.

— Старата знае разни билки — съобщи поверително един воин.

— Много добре — съгласи се Павлиш. — Ще дойде с мен в храма.

— Хората могат да влизат там само когато ги призове Великия Дух.

— Няма да дойда — каза старицата. — Ако Старейшината даде Рекичка на майка й, ще ида у тях.

Две момичета запъхтени влачеха по пътеката стомна с вода.

— Чакайте, аз ще я взема — каза Павлиш.

Момичетата не посмяха да се приближат до него и сложиха стомната на земята. Павлиш я вдигна и поел по стъпалата, каза на майката:

— Можете да дойдете с мен.

После на воините:

— Ще ви извикам по-късно.

Жената ситнеше зад Павлиш, без да се оглежда и да изостава. Щом я зърнаха, роботите понечиха да тръгнат срещу нея. Павлиш ги спря:

— Ще минем и без вас. Че да не ви изключа.

Роботите не разбраха. С тихо жужене се прокрадваха към жената. Мустаците на шлемовете им мърдаха. Жената примижа от ярката светлина.

Павлиш остави стомната до одъра и решително ги отблъсна с ръце. Ония се спряха.

— Май не ви стиска да действувате открито — каза Павлиш. После се обърна към жената: — Гледай си Рекичка, само не ми пречи. Машините няма да те закачат.

Жената застана на колене до краката на Рекичка, но така, че да не изпуска от очи роботите, и току заничаше боязливо. Шепнеше: „Какво са ти сторили, мъничката ми? Какво са направили с тебе?“

Диагностикът вече беше приготвил цяла купчина картички-докладни за състоянието на болната. Павлиш набързо ги прегледа. Жената забеляза диагностика и попита:

— Какво прави той там?

— Това е мой приятел — каза Павлиш, — мъничък дух. Той лекува.

Жената милваше момичето по стъпалата.

Нямаше канчета, чаши. Наложи се да отвинти капачката от фенерчето на диагностика. Павлиш разтвори лекарствата във водата и даде на малкия дух да ги опита. Той свери състава със своите данни и показа „добре“. Павлиш изля съдържанието на канчето в устата на Рекичка. С другата ръка държеше китката й. Пулсът беше равен. Диагностикът не бе пилял времето си напразно. Лекарствата даваха необходимия ефект. Рекичка застена, вдигна ръка, сякаш да се предпази, и отвори очи. Павлиш мислеше, че ще се изплаши, но тя веднага го позна.

— Тук ли си? — каза тя едва чуто. — Къде е Жило?

— Той избяга от тях — отвърна Павлиш.

— А ти къде беше по-рано? Защо не дойде?

— Не знаех.

— Лошо — каза момичето. — Биха ме.

— Край — увери я Павлиш. — Повече няма да се повтори. — Но не беше сигурен, че казва истината — ей сега ще си отиде и ще ги остави беззащитни. Кой ли е този младеж?

— Не ни оставяй — помоли Рекичка.

Сега тя възприемаше неговото присъствие като нещо естествено. Той беше нейният дух. Добрият дух, защото тя вярваше в духове и искаше да им вярва, тъй като хората не биха могли да управляват дори този толкова беден свят. Могъщите сили на небето и подземния свят постъпват с малките хора както си искат.

— Не си отивай — прошепна майката.

— Трябва да сте полудели, Павлиш — дочу се рязък глас от входа. — Нали ви молих, умолявах ви да останете у Старейшината. И вие обещахте да не се намесвате повече в живота на долината.

Младежът отпъди жално подсвирващите роботи и се приближи.

Щом го съзря, майката падна ничком. Той бе истинският господар на долината.

— Момичето е живо? — учуди се младежът. — Старейшината каза, че са я убили.

— Щеше да умре, ако не бях дошъл тук — изрече Павлиш.

Резкостта на Павлишовия глас накара младежа да вдигне тънките си пръсти, сякаш молеше за нещо. Ръцете веднага излетяха нагоре към пулсиращите очи.

— Не мислете, че съм изверг — каза младежът. — И не си въобразявайте, Павлиш, че сте попаднали в някакво свърталище на убийци. Искрено съм ви благодарен, че сте спасили момичето. Това диагностик ли е? Много интересно. Смъртта на момичето не влизаше в плановете ми. Разберете обаче, че имаме работа с примитивна цивилизация. Жестокостта е присъща на разумните същества на този стадий на развитие. Независимо от вашата намеса момичето би било мъртво, така й е писано по рождение.

— Защо? — ядосано попита Павлиш. — Кой е предопределил да умре?

— Не аз — каза момъкът. — Собственият й живот, нейните постъпки, които се опитвам да ръководя. По собствено желание избяга на разсъмване от долината и щеше да я убие Бялата смърт. Аз не знаех. Не мога да чета мисли. Вие сте я спасили. Много хубаво. Но не мина и час и тя избяга отново. А аз повярвах на Старейшината, че е мъртва. Сбърках, че повярвах, но и аз не съм застрахован от грешки.

— Добре — отговори Павлиш. — Не споря. Не знам нищо за вас, а вие за мен — много.

— Обещах да ви разкажа всичко и ще го направя, щом се върнете на кораба.

— Не съм сигурен, че мога да изчакам.

— Защо?

— Как да ви обясня? Когато се намесваш…

— Кой ви е молил за това? Нима на Земята не са ви учили, че не е редно да се бъркаш в чуждите работи?

— Ами вие?

— Аз ли? Разликата между нас е, че аз знам какво правя, а вие действувате слепешката. — Великият Дух се приближи до жената. — Щом момичето е живо, можете да си го вземете в къщи.

Младежът не криеше, че е доволен от този обрат на нещата. Каза нещо на роботите и те се затъркаляха към постелята. Жената се привдигна и се озъби в защита на Рекичка.

— Не се страхувай — каза Великия Дух. — Те само ще занесат дъщеря ти до вратата.

Рекичка се опитваше да се измъкне от жилавите пипала на роботите, силите я напуснаха.

— Почакайте — каза Павлиш на младежа. — Отпъдете церберите си.

— Кого?

Павлиш вече беше взел момичето на ръце и тръгна към изхода. Майката вървеше до него и поддържаше краката на дъщеря си.

Момъкът мълчаливо ги последва.

На стъпалата до изхода Павлиш се спря и без да се обръща, каза на Великия Дух:

— Нека воините я отнесат.

— Точно се канех да им кажа.

А когато проследиха как воините послушно и този път внимателно носеха момичето към селото, двамата се върнаха в храма. Павлиш попита:

— Да се надявам ли, че Старейшината няма да я преследва?

— Ще му кажа — обеща момъкът и покани Павлиш на още топлия от тялото на момичето одър.

Павлиш вдигна от пода диагностика и седна. Младежът отиде до пулта, погледна показанията на приборите.

— Идва страхотна буря — каза той.

— Това безпокои ли ви?

— Старейшината с част от воините останаха при реката. Търсят Жило.

— Ще го убият ли?

— Заповядах да го докарат жив.

— Ако им се даде жив — забеляза Павлиш. — И ако те преодолеят желанието си да убиват.

— Трябва вече да се върнат. Търсят покрай стената. На другия бряг го няма.

— Вие ли проверихте?

— Да, аз. Воините ми казаха, че е минал реката. Боя се, че само си въобразяват. Страх ги е да останат край реката. Там има диви племена. Тревожа се, че Жило може да намери общ език с диваците.

— Е, нека намира. Вие бихте предпочели да го убият ако не воините, то диваците?

— По-добре да беше умрял — каза младежът сухо.

— Но защо? Уморих се от загадки.

От вълнение момъкът мина през одъра и Павлиш за малко не го предупреди: „Внимавайте, ще се ударите на ръба.“ Ала не успя, краката на момъка влязоха в одъра, сякаш ги отрязаха до коленете. И след една крачка отново се възстанови, без дори да забележи, че съвсем свободно проникна през явно плътно вещество.

— Аз все още настоявам да си отидете — каза младежът. — Не мога да ви отпратя със сила.

Павлиш се заинати. Подозираше, че отиде ли си сега, никога няма да разбере какво става тук. Усмихна се:

— Страх ме е да не се намокря.

— Нали сте със скафандър — не схвана шегата младежът.

— И все пак ме е страх. Хайде да направим компромис: вие ще ми разкажете вкратце с какво се занимавате тук и аз ще напусна вашия имот.

— Имот ли? Не зная тази дума.

— Вашите владения.

— По-точно нашата лаборатория — каза момъкът. — Тогава почакайте малко. Една минута.

И младежът изчезна. Разтвори се във въздуха. Стрелките на приборите се замятаха и застинаха. Роботите стояха неподвижно, сякаш бяха свикнали стопанинът им да потъва в земята. Павлиш неволно се огледа — да не би момъкът да се е появил зад гърба му. Нямаше го.

Изникна на същото място.

— Уморихте ли се?

— Защо?

— Отсъствувах три минути.

Павлиш въздъхна и каза:

— Вече свиквам с тайните. Може би ще седнете?

— Не, не съм уморен. Пък и ми е по-удобно да ви говоря така. Навик.

— Къде бяхте?

— Аз ли? Изключих се. Наложи ми се да напусна лабораторията. Впрочем казаха ми, че „Сегежа“ е излязъл от големия скок в тази система. Тъй че чакайте гости.

— Благодаря — каза Павлиш, — имате добра информация.

— Там е работата, че не е достатъчна. Иначе не би станала несполуката с вашето намиране. Получих разрешение да ви разкажа всичко, за да се избягнат бъдещите недоразумения.

„Най-сетне“ — рече си Павлиш. Да се слуша младежът беше трудно. Той тичаше из стаята, махаше с ръце, появяваше се ту пред Павлиш, ту зад него и му се налагаше непрекъснато да върти глава, за да следи събеседника си.

— Мене ме няма тук — каза младежът. — Не зная дали вече го разбрахте. Намирам се далече оттук, на друга планета. В лабораторията, у дома. Това, което виждате, е триизмерното ми изображение, направлявано от мен. Моето изображение. Копие.

— Пък аз реших, че можете да минавате през стени.

— За съжаление, не. Това е достъпно само на оптическия ми двойник.

Младежът бързо приближи до Павлиш и тръгна направо през него. Тялото инстинктивно реагира на евентуалната опасност от удар, а мозъкът не успя да му заповяда да остане неподвижно. За миг младежът се сля с Павлиш, после се намери зад него и оттам се чу насмешливият му глас:

— Притъмня ли, когато очите ви се намираха в мен?

— Честно казано, не знам — призна Павлиш. — Замижах. Повтаряте ли движенията на двойника си?

— Не, това е по-сложно. Ще трябва да тичам по цели часове. Непрактично е. Най-често, ако не се налага да излизам от храма, аз възпроизвеждам движенията, които прави моето копие. Като сега например. Лабораторията напомня това помещение на храма. Само в изключителни случаи моето копие напуска тези зали. Тогава управлявам копието си като марионетка.

— Но обикновено не става нужда?

— Аз, тоест моето копие, се намира в храма. Старейшината идва при мен за съвети и заповеди. Ей оттук мога да наблюдавам всичко, което става в селото. Вижте.

Младежът каза нещо на робота и той се заклати към пулта. Един от екраните светна и се превърна в овален прозорец към долината, пробит в скалата, недалече от последната колиба. Оттук се виждаше пътечката покрай ручея. Пред втората открая колиба стояха двама воини, приказваха за нещо, не бързаха да се прибират горе. Наблизо разговаряха жени, от време на време една от тях изтичваше в колибата.

По заповед на момъка роботът увеличи изображението толкова, че лицето на по-младия воин зае целия екран. Можеше да се разгледа всяко косъмче по него, зъбът, прехапал долната устна, черните жилки в жълтата зеница. Воинът се обърна, погледна Павлиш.

— Той не вижда екрана — каза младежът. — Приемателното устройство е замаскирано много добре в скалата. Имам още няколко екрана, те контролират различни части на долината. Поставихме ги по време на експедицията.

Лицето се смали, отдалечи се и отново цялото село беше пред очите на наблюдателите.

— Вие сте нещо като етнографска експедиция, така ли?

— Не съвсем. Ние наистина сме великите духове на долината, повелители на тези същества.

Дъждът, който ръсеше редки едри капки, изведнъж се изля върху селото и за секунди вкара воините и жените в колибите.

— Жалко, че нямаме екрани в колибите. Но това е невъзможно да се направи, докато не се научат да строят каменни къщи. Не успяхме да ги преселим в пещерите. Там е доста влажно.

Дъждът плющеше по земята, водата дълбаеше канавки, стичаше се към ручея, който набъбваше пред очите им. Грохотът на гръмотевицата проникна през каменните стени.

— Открихме тази планета преди около сто години. Тук живееха племена диваци, чийто разум едва започваше да се пробужда. Имахме невероятен късмет. Нали е така?

— Така е — съгласи се Павлиш.

— Ние излязохме в космоса преди хората от Земята — каза младежът. — Видели сме повече, знаем повече. Но едва тук успяхме да хванем най-редкия момент в създаването на разумното същество — раждането на цивилизацията, нейната зора. Можехме да си направим база, да изменим планетата, да я приспособим към нуждите си. Ала ние оставихме всичко както си беше, за да наблюдаваме как се развива животът — поколение след поколение, да чакаме, докато се научат да добиват огън, да изобретят колелото, да летят в небето. И за това, ние знаехме, ще бъдат необходими много хилядолетия.

Младежът даде знак, роботът се търкулна към пулта и включи още един екран. Долината на реката се губеше в мъглата на пороя.

— Тук не може да се види нищо — каза юношата. — Къде ли се дянаха воините?

Ручеят се превърна в широк поток и жълтата вода наближаваше вече колибата, заобикаляше, надигайки се, стомната, забравена на пътеката.

— Сложихме екрани в някои точки на планетата, за да наблюдаваме живота на обитателите й. Но това беше недостатъчно. За нас, учените, възможността да поставим експеримент е прекалено съблазнителна. И така, преди около седемдесет години, смятам ги по земното летоброене, ние, група учени, успяхме да получим разрешение да проведем опит на планетата, за нейно добро. Намерихме тази долина, достатъчно обособена и по-лесна за контролиране. Тук живееше малко племе. Долетяхме, кацнахме в планините. Първата ни работа беше да затворим единствения естествен изход от долината, поне тогава смятахме, че е единствен. Приспособихме една от пещерите за наблюдателен център, поставихме апаратура за връзка и контрол, екрани за проследяване на всекидневния живот на племето. После експедицията напусна планетата. Мястото в лабораторията зае моят предшественик, по-точно неговият оптически двойник. Така пещерата стана храм, а той — Великия Дух.

— Вие сте направлявали развитието на жителите на долината?

— Да. Решихме да ускорим еволюцията. При това, повтарям, не в мащабите на цялата планета — нека се развива, както й е писано, — ние поставихме нов, посвоему грандиозен опит над малка група. Ама че порой — възкликна младежът, — голямата река излиза от бреговете. Дори не помня друг такъв. Май ще ви се наложи да останете тук, докато се отдръпне водата.

— Изглежда, тъй ще стане — каза Павлиш равнодушно. Разказът го завладя. — Ще спре дъждът, водата ще спадне. Няма вечно да вали така я.

— Не можехме да чакаме хиляда години да се научат да получават огън и десет хиляди години, за да изобретят колелото. Но ние можехме да научим група хора да получават огън. И друго. Предполагахме, че физическата еволюция на жителите на планетата още не е завършена и може да й се влияе. По генетичен път. Петдесет години зад този пулт прекара моят предшественик. Петнадесет години работя аз.

— На колко години сте?

— На много — усмихна се младежът. Бързаше. — В храма донасят всяко дете, родено в долината. Воините го оставят във външното помещение, по-нататък детето попада в ръцете на роботите. Основно изследват бебето, после цялата генетическа информация за него се предава в лабораторията. Ако се окажат достъпни за поправка генетически дефекти, коригират се. В случай че детето няма да даде добро потомство, вземаме мерки да няма такова. Част от лицата ликвидираме. Долината е малка и се налага внимателно да се контролира количеството на гърлата.

— Убивате ги?

— За благото на другите. Ако не правехме това, долината вече щеше да бъде пренаселена. А ние не можем да изпращаме храна или да подкарваме насам дългоногите. Не ме гледайте осъдително. Павлиш, вие забравяте, че провеждаме експеримент. Неговата цел е — ускоряване еволюцията на планетата, сиреч щастието на цялата планета. Ако не унищожим детето с лоши заложби, от него ще излезе идиот или безплоден мутант, ще си загине само, но преди това ще е отнело храната на достойните.

— Но защо не позволите на част от племето да напусне долината?

— Защото експериментът, а вие като учен би трябвало да знаете това, може да се провежда единствено в чиста среда.

Външните фактори са прекалено сложни, за да се вземат под внимание. Останалата част от планетата за нас е контролен полигон. Можем да сравним хода на еволюцията само ако напълно изолираме долината. Докъде бях стигнал? Да, внимателно наблюдаваме всяко дете в племето, изясняваме си какви са възможностите му, намираме му потенциален партньор — нали това, което природата върши, като изрежда слепешката много погрешни варианти, ние трябва да правим безпогрешно. И накрая в един прекрасен ден събираме юношите в храма, отново ги изследваме и преливаме в мозъка им онези идеи, инстинкти, условни рефлекси, които са ни необходими. Подлагаме момчетата и момичетата на влиянието на насочена радиация, за да предизвикаме благоприятни мутации в потомството им. Старейшината им съобщава нашата воля. Напуснали храма, юношите забравят всичко, помнят само сиянието на Великия Дух и знаят, че волята му е закон.

— Не ви ли се случва да се провалите?

— Никой не е застрахован от това. Не сме вълшебници, а учени. Бабуваме на новата цивилизация. Може би отстрани нашата работа изглежда не особено хуманна, но…

Павлиш го прекъсна:

— Идеално сте научили езика. Кога и как?

— Не ми напомняйте. Намъчих се с тия информационни инжекции. Сигурен съм обаче, че зная руски по-добре от вас, владея огромен запас от думи.

— Възможно е — съгласи се Павлиш. — Имате ли хранилище на езикова информация там, у вас?

— Да, включително и всички основни езици на Земята. Информационният разтвор се инжектира направо в мозъка. Информразтвори използуваме и в нашия експеримент. На другите планети обучението по земеделие продължава стотици поколения, в долината — половин час. Излезли от храма, „обработените“ туземци знаеха за оранта, сеитбата и жътвата всичко необходимо.

Павлиш стана от одъра, пристъпи и спря на две крачки от младежа. Неприятно беше да съзнаваш, че ако посегнеш, можеш да промушиш събеседника си с пръст.

— Да сте чували девиза на езуитите: „Целта оправдава средствата“?

— Да се затварят животни в зоологическа градина също е жестоко. Ами работата в цирка, тежестите, които ги карате да мъкнат? Режете маймуните, заразявате ги с мъчителни болести — равнодушно каза младежът.

— Но ние правим това за хората. Между тях и животните разликата е съществена — те са разумни!

— А откъде започва разумът? Само инстинкти ли движат маймуните? Казахте, че правите опити върху животни за благото на разумните същества, царете на природата. Съществата, които са съумели да докажат правото си да се наричат разумни. Жителите на тази планета правят едва първите си стъпки по пътя към разума. Необходим им е ментор, учител, понеже този път е труден и дълъг. Наставникът може да го облекчи. В крайна сметка, като скъсяваме пътя, ние ги предпазваме от излишни жертви. Сега вие се ръководите от чувствата. Истинският учен задължително трябва да се откаже от емоции. Те водят до ненужни трагедии.

— Да — съгласи се Павлиш. — Движат ме чувства, но… Приказвах с вашите опитни зайчета, със Старейшината…

— Старейшината е умник, великолепна мутация, гордостта на моя предшественик…

— Виждате ли. А на мен ми е неприятен…

— Пак емоции. Той е помощник на боговете. Някой ден благодарните потомци ще му издигнат паметник в тази долина.

— Но аз говорих и с Жило, и с Рекичка. Помислили ли сте какво ги е накарало с риск за живота си да избягат от долината? Инстинктът ли?

— Не е точно така. Жило попадна под влиянието на Немия Ураган. А той беше чужд в тази долина. Дойде тук случайно през някакъв неизвестен за нас проход в скалите. Позволихме му да остане, защото мислехме, че влиянието му ще бъде минимално. Дори смятахме, че е интересно да влеем свежа генетическа струя в нашата група. Сбъркахме. След време стана нужда да го ликвидираме.

— Защо?

— Не се адаптира към долината. Беше свикнал с големите простори. Беше ловец. Освен това бе на много по-ниско ниво от нашите подопечни. Даже говорният му апарат не беше достатъчно развит. С удоволствие бихме го пуснали на свобода. Вече се канех да изтрия спомена му за долината и да заповядам на воините да го отнесат при реката. Ала той избяга, преди да изпълня набелязаното. Върнаха го в безнадеждно състояние. И без това щеше да умре. Излишното милосърдие ни докара само неприятности.

— Много леко приказвате за тези неща.

— Лично на мен ми е искрено жал за тия същества. Както за всяко живо същество, независимо дали е разумно или не. Но трябва да си призная, че в долината ние не сме единствените стопани. Старейшината също притежава известна власт. И тая власт се базира на обичаи, които не са изработени само от нас. Колективният разум на племето също е фактор, с който се съобразяваме. За седемдесет години тук се родиха и оформиха неговата митология, традиции и обичаи. Например племето принася в жертва на боговете болните и ранените. Те му пречат, спъват живия социален организъм и то се освобождава от тях. Когато започнахме, туземците чисто и просто се изяждаха един друг. Сега убиват в храма и ни оставят телата за изследване. Без нас те биха продължавали да изяждат своите ближни. Урагана беше принесен в жертва. Но той успя да всее смут в живота на нашето племе. Внуши на родната си дъщеря Рекичка и на заварения си син Жило мечтата по широките простори.

— Вие си противоречите. Мечтата е понятие, свойствено само за разумните същества.

— Неправилно се изразих. Не мечта, а желанието да се измъкнат от долината, да стигнат до реката, на широките простори, където има много храна. С една дума, бил е на верен път — действувал е чрез стомаха. По-приятно е да ядеш месо, отколкото жито. Ние научихме туземците на селско стопанство и съкратихме донякъде съзнателно, донякъде по необходимост месния им порцион. Жило е млад, енергичен представител на племето. Вгледайте се по-внимателно в него — той е по-слабо окосмен от другите, по-висок е и стойката му е по-изправена. Възлагах на него големи надежди. Исках да видя какво потомство ще се получи от него и дъщерята на Старейшината. Страшно интересно е. Може би точно тук ще направим скок напред, ще спестим няколко десетилетия. И аз не губя надежда, че ще открием Жило.

— А Рекичка?

— Рекичка има лоша наследственост. Прекалено емоционална е. Изобщо не бих искал тя да има деца.

Павлиш почувствува, че разговорът престава да го интересува. Дори не можеше да разбере защо. Сякаш вече беше слушал всичко това. Знаеше предварително какво ще каже увлеклият се младеж, знаеше, че ще има готов убедителен довод за всяко негово възражение. Даже беше сигурен, че никога не ще разколебае дълбоката увереност на експериментатора в правилността и необходимостта на всичко, което е направил в тази долина.

От момента на раждането целият живот на детето бе разпределен предварително от безстрастните автомати: кога ще се ожени, колко деца ще има, с какво ще се занимава. И ако някой въставаше срещу съдбата, беше наказван жестоко и неумолимо от великите „духове“ и техните слуги на планетата — воините на Старейшината.

Затова, ако досега Павлиш съчувствуваше на Рекичка и Жило само защото ги беше спасил и по този начин ги бе отделил от безликата тълпа жители на долината, то сега виждаше в бегълците герои от гръцка трагедия, въстанали против съдбата. Нямаха шансове за победа. И все пак, както може да се очаква от герои, не отстъпиха.

— Можете да ме попитате — достигна до Павлиш равният глас на младежа — дали Рекичка не е била водена от чувството, което при хората се нарича любов? Възможно е. Можем да наречем любов и отношенията при животните — самката следва самеца. Така или иначе сигурен съм, че именно генетическата неустойчивост на Рекичка, наследеният от баща й първобитно див нрав, съвсем наскоро преодолян от другите жители на долината, са пробудили у Жило атавистични чувства на хищник, който се стреми да впие зъби в топлия хълбок на дългонога…

— Вижте, някой дойде — прекъсна го Павлиш. Роботите като по команда се обърнаха към изхода. Чукаше се.

— Старейшината — каза младежът с облекчение. — Той чука така. Условен знак. Няма право да влиза тук, макар че подозирам — надничал е.

Момъкът бързо тръгна към вратата.

Павлиш остана. Роботите го гледаха сърдито, а може и така да му се е сторило. Мигар са хванали Жило? Няма да го убият — прекалено ценен генетически материал е. Той е нужен. Ала никога вече няма да види широката равнина. И никога вече до него няма да тича Рекичка, защото Жило трябва да помогне за успеха на големия опит.

Павлиш приближи до екрана, който „гледаше“ към реката. Проливният дъжд продължаваше. Реката се бе разляла нашироко из равнината, достигаше почти до скалите, а над кипящата вода, като тъмни острови, стърчаха върховете на дърветата. Не, ясно е, че сега не би могъл да стигне до кораба.

— Отпратих го — каза момъкът, като се върна. — Не са хванали Жило и имам всички основания да предполагам, че се е удавил.

Той отиде до екрана, вгледа се в бушуващата вода.

— Не, няма да се спаси.

Въздъхна тъжно.

— Забележителен самец беше. След време можеше да стане вожд на племето.

— И на мен ми е жал за него — каза Павлиш. — Но иначе. Не заради експеримента.

— Знам — усмихна се горчиво момъкът и разпери дългите си нервни ръце. — Но какво да се прави? Разумът изисква да имаме търпимо отношение един към друг. Изморих се днес. Време е да си почина.

Младежът погледна още веднъж към екрана и се обърна към Павлиш:

— Рисковано е да се прибирате сега. Останете тук. Никой няма да ви безпокои. Тези порои обикновено траят няколко часа. А водата в реката ще спадне много скоро. Поспете, и вие сте уморен.

— Благодаря — каза Павлиш. — Ще се възползувам от поканата ви. Иска ми се момчето да остане живо.

— Нямате представа колко ниско се цени животът в първобитното общество. След няколко дни всички, включително и Рекичка, ще са забравили това младо същество.

— Да, впрочем може ли да ви задам един въпрос? — попита Павлиш. — При положение, че сте изолирали неголямо племе, няма ли опасност от израждане?

— Това е сериозен проблем. След няколко години ще се прояви с цялата си острота. От началото на експеримента са се сменили само пет-шест поколения — те живеят по-малко от вас или мен например — но вече се забелязват признаци на израждане. Ние влияем на генетическата структура, опитваме различни типове мутации. Понякога получаваме любопитни резултати, дори се появява изкушението да отгледаме нови раси — триоки, двуопашати и прочие и прочие същества. Не е изключено на друг континент на планетата след време да бъде създадена втора лаборатория, където ще се проследяват възможните варианти на физиологическата еволюция. Ще опитаме да конкурираме природата…

— Лека нощ — каза Павлиш.

— Храна носите ли си?

— Да. Не съм гладен. Уморен съм.

— Отивам си — каза младежът. — Понякога тази работа е много уморителна. Ще ми се да замина за година-две да си отпочина, да преценя резултатите.

— Какво ви пречи?

— Чувството за отговорност. Не мога да захвърля долината на произвола на съдбата. Всеки ден крие изненади. А съм наставник и мой дълг е да бъда до тях. Никой освен мен не познава лично всеки жител на долината, не знае техните навици и предпочитания.

— Вие сте герой.

— Да — съгласи се момъкът. И в този момент приличаше на мисионер, който е готов да сложи главата си на ешафода в някоя еретична, дива страна и се гордее, че тъкмо нему се е паднала тази възможност. — Колко прекрасен ще бъде денят — надявам се да го доживея, — когато ще мога уверено да кажа: „Разумни сте, деца мои! Повече не ви е необходим учител…“

— Ще дойде ли някога? — изрече Павлиш със съмнение.