Кир Буличов
Великият дух и бегълците (4)

Селото

Павлиш се видя на Жило гърбав великан с блестящи дрехи, с голяма прозрачна глава, в която, като зародиш в зрънце хайвер, се виждаше друга, бяла със сини очи и странна зеница — сякаш някой е изтървал в синя локва черно семенце. Жило не знаеше ще го убие ли като Бялата смърт или ще го помилва и падна на колене, захвърли копието, за да покаже, че е невъоръжен.

Павлиш също разглеждаше Жило. Беше странно същество, много подобно на човека. Тъмната му синкава кожа бе покрита с рядка кафява козина, по-гъста на главата и гърдите. Бедрата му бяха обвити с превръзка, от която висеше изплетена като пръстен връв. Кривите къси крака завършваха със сплескани стъпала, а дългите нокти на ръцете сякаш растяха направо от дланта. Ала най-много го смаяха очите. Жълтите зеници бяха разрязани от черна вертикална ивица като на котка. Черната ивичка се свиваше и разширяваше, като реагираше остро на най-незначителната промяна на осветлението.

В краката на спасения лежеше друго същество — беше по-дребно и се оказа самка.

Шестимата врагове приближиха и се спряха зад гърба на Павлиш. Жило хвърли поглед към спасителя си, сграбчи бързо копието си и задърдори, забелил редките си зъби.

Павлиш настрои черната кутийка на „лингвиста“ за приемане на информация. Нека послуша, да посъбере граматика и лексика. Тогава ще се разберат. А за сега Павлиш каза, като се стараеше думите му да звучат убедително:

— Не се притеснявай, приятелю. Докато съм тук, няма да те пипнат.

После се обърна към воините на Старшия:

— Моля без кръвопролития. — И им посочи пистолета.

Воините се посъветваха и сетне по-възрастният, гъсто обрасъл с плесенясала, сплъстена козина, премига с котешките си очи и държа кратка реч, сочейки с копието си каменната стена, слънцето и разни предмети наоколо. Павлиш не разбра тая реч. Транслаторът на гърдите му тихо бръмчеше, но не се чуваше нито една членоразделна дума. Павлиш предположи, че смисълът на речта се свежда до това, че те биха се подчинили с радост, ала дългът им повелява да не пускат бегълците на свобода.

Отново бе изправен пред дилема. Нищо чудно неговите двуноги да са се провинили в нещо у дома. Излапали са например баба си и сега ги заплашва обществено порицание. Ако разгониш наказателната експедиция, току-виж повишил си ръста на младежката престъпност на тази планета. Макар да са възможни и други варианти.

Тъй че Павлиш просто повдигна рамене и реши, че събитията трябва да вървят по реда си.

По-възрастният от шестимата се обърна сега с реч към беглеца. Отначало той възразяваше и ораторът повиши тон. Накрая Жило (това беше първата дума, която „лингвистът“ успя да схване) сведе глава, подхвана съвсем отпадналото момиче и се потътри към стената. На тръгване се обърна и ако Павлиш бе изтълкувал правилно погледа му, то той се опитваше да му внуши: „Ела с нас! Много ме е страх!“

И Павлиш последва процесията.

Предоставена му бе съблазнителната възможност да види как живеят двуногите. Едва ли пътят е много дълъг — и двете групи, на преследвачите и бегълците, не бяха екипирани. Има кислород. Никога не е късно да се върне, стига да реши. А в краен случай може да се притече на помощ на жълтоокия беглец. Разумът тук е още в пелени и надали човешкият живот има особена стойност.

Като забеляза, че Павлиш ги е последвал, главният воин се спря и каза нещо.

„Лингвистът“ въздъхна и неуверено преведе: „Върви си, силен дух.“

Павлиш погали черната кутийка и й каза: „Браво!“

„Лингвистът“ тутакси (не се знае доколко правилно) предаде думата на езика на аборигените и воинът даже се препъна от изненада. Ала не каза нищо и се втурна да догони другите.

Павлиш следваше старшия по петите. Воинът беше с цяла глава по-нисък от него. През рядката шарена козина на тила му просветваше синкава кожа. На гърба му козината ставаше по-светла, покрай гръбначния стълб стърчеше като гребенче, а из нея сновяха буболечки.

Воините водеха пленниците не към корниза, а направо към урвата, значително по-надясно от клисурата. До скалата се спряха. Един от воините бързо се изкатери на едно дърво и оттам огледа долината.

— Няма никой! — викна той. — Никой не вижда.

Основата на скалата на това място беше засипана с големи каменни блокове, откъснали се от върха. Воините отместиха един от блоковете и зад него се показа черен проход.

— Тук ли живеете? — попита Павлиш.

Воините зяпнаха Павлиш, като че беше идиот. Духът-пришелец изрече глупост. Кой живее в черна пещера?

— Ние живеем в селото — каза Жило.

— Аха — съгласи се Павлиш.

Занапред трябва да избягва наивните въпроси. Не бива да забравя, че безопасността му в известна степен зависи от репутацията му на дух. Само да им се стори, че е безопасен, като нищо ще го намушкат с копието, та да не се бърка в чуждите работи.

Докато воините освобождаваха входа от камъните, Павлиш, гледайки ги, си помисли, че не приличат на нощния гост на кораба. Спомни си, че онзи бягаше по пясъка и храстите, без да превива гръб. Пък и ръцете му бяха много по-къси, отколкото на аборигените. Впрочем тук може да има няколко племена. Нали на Земята са живели едновременно кроманьонци и неандерталци.

Воините бяха наредили камъните до входа на пещерата така, че като се измъкнеше най-долният, останалите щяха да засипят входа и никой отвън не би се досетил за съществуването му. Павлиш си отбеляза съобразителността им. После двама се вмъкнаха вътре, позабавиха се, докато получат искри от камъните, и запалиха подготвените факли.

— Да вървим — каза главният.

Преди да влезе в черната дупка, Жило отново се обърна и сякаш отгатваше съмненията му, попита Павлиш:

— Ще дойдеш ли, дух?

Стана му съвестно пред момчето, което сякаш бе обещал да защищава. Отвърна му колкото се може по-твърдо:

— Не се страхувай, върви!

„Лингвистът“ послушно записука.

Един от воините се спря до входа, измъкна долния камък и блоковете се стовариха, отрязвайки слънчевата светлина и звуците на утринната долина. Остана единствено мракът, който отстъпваше пред колебливото блещукане на факлите.

Пътят из пещерата бе дълъг и еднообразен. Павлиш не включваше фенера. Отпред се поклащаха оранжевите петна на факлите. Димни парцали, близки по цвят до стените, отделяха понякога Павлиш от превития гръб на воина пред него. Тогава имаше усещането, че е зазидан в планината и следващата стъпка ще го доведе до стена. Дори протягаше ръка напред, та пръстите, проникнали през податливия дим, да пропъдят лъжливия образ от мозъка му.

Воините намираха нужните завои, откриваха отклоненията на пещерите по някакви единствено тям известни признаци и Павлиш, който в началото се стараеше да запомни пътя, скоро разбра, че ако му се наложи да се връща сам, като нищо ще се загуби.

В една от обширните зали реши да снима красиво искрящите сталагмити, но светкавицата накара спътниците му да паднат ничком. Може би са помислили, че се е продънило небето. Наложи се да почака, докато дойдат на себе си и вдигнат захвърлените факли. Воините мълчаха.

— Няма нищо страшно — успокои ги Павлиш. — Можем да вървим.

— Ние не сме те обидили с нищо, дух — укори го главният.

— И аз вас — усмихна се Павлиш.

Но никой не видя усмивката, а емоции „лингвистът“ не умееше да предава.

Подземният ход премина в стълба. Стъпалата бяха издълбани неравно, трябваше да опипва всяко следващо с обувката си и да се държи за стената.

Процесията спря. Пътят свърши. Отпред имаше дървена врата. Първият воин почука на нея с дръжката на копието си.

— Кой е дошъл? — чу се глас оттатък.

— Слуги на боговете — отвърна воинът.

— С добро ли сте дошли?

— Със сполука. Боговете ще бъдат доволни.

Вратата се отвори със скърцане и от пролуката проникна жълта светлина. Когато Павлиш влезе вътре, последният воин затвори вратата, а този, който ги пусна, отстъпи до стената, и попита:

— Да повикам ли Старейшината?

— Да. И му кажи, че с бегълците е дошъл непознат Дух.

— Къде е той? — попита воинът и потърси с поглед Павлиш. Помещението бе осветено с глинени светилници, поставени покрай стените. Видя го и поиска да знае:

— Откъде е този Дух?

— Дойде сам. Не сме го викали. Така кажи на Старейшината.

Жило и Рекичка стояха посред стаята и сякаш невидима бариера ги отделяше от другите.

Павлиш извади камерата, но един от воините забеляза движението му и каза:

— Не ни ослепявай, Дух. Почакай, дорде дойде Старейшината.

Човекът, който влезе в стаята, се спря на прага. Колебливата светлина от кандилата и димът от угасените факли пречеха на Павлиш да го разгледа. Беше сигурно вожд или жрец на племето. Гласът му беше висок и рязък. „Лингвистът“ преведе думите му:

— Затворете бегълците. Боговете ще кажат какво да правим с тях.

Старейшината беше нисък, зиморничаво се увиваше с някаква дебела тъкан.

Жило се обърна към Павлиш и рече:

— Защити ме, Дух.

Павлиш пристъпи напред и воините се отдръпнаха, за да му направят път.

— Здравей, Велики Дух — каза Старейшината. — Знаеш, че не можем да го пуснем, боговете решават.

— Животът е в ръцете на боговете — замърмориха като заклинание другите.

— Ще дойдеш ли с мене, Дух? — попита Старейшината.

— Да — каза Павлиш. — Искам да не им се навреди.

— Да вървим — каза Старейшината и без да помръдне от мястото си, чакаше кога Павлиш ще дойде при него.

Старейшината стоеше, леко наведен напред, предпазливо и здраво. Тъмното му лице бе покрито с жълта козина. Очите — скрити под надвисналите очни дъги. Погледът му опираше в гърдите на Павлиш. Старейшината беше по-нисък дори от Рекичка.

— Да вървим — повтори.

Обърна се и отмина вратата, убеден, че Духът ще го последва. Ушите му бяха прилепнали до тила. Имаха странна форма, не както на другите — дълги и заострени.

Следващата стая беше малка, полутъмна и Старейшината бързо я прекоси. Леко накуцваше с десния крак. Отзад се чуваха гласовете на спорещите.

— Жило се страхува — каза Старейшината, без да се обръща. — Той наруши закона.

— Какво е направил? — попита Павлиш.

Старейшината бутна още една врата и влязоха в дълъг коридор. Глинените светилници се люлееха под тавана.

— Нарушил е закона — уклончиво отвърна Старейшината.

— В какво е сгрешил? — настояваше Павлиш.

— Духът знае — каза Старейшината. — Духът знае работите на смъртните.

— Дойдох в долината, когато твоите воини вече го бяха настигнали.

— Духът знае — повтори Старейшината.

В края на коридора се появи ярко петно — дневна светлина. Старейшината махна с ръка и пропъди заспалите по тавана гадинки. Те се защураха и потънаха в светлия правоъгълник. Павлиш замижа и очите му се насълзиха. Вдигна забралото и се поспря, за да ги изтрие. Старейшината се обърна. Стоеше до входа, опрян на стената, и равнодушно наблюдаваше действията на непознатия.

Излязоха на малка площадка, която имаше още три черни отвора и четвърти, затворен с врата от тънки гредички, свързани с връвчици.

От площадката се откриваше изглед към планинска долина, обградена с отвесни скали. Тук, в горната си част, долината беше тясна. На противоположния склон се чернееха редица дупки — пещери. В дъното на долината бяха отрупани колибите. Покрай тях течеше син ручей, който се вливаше в малко езеро, обградено с дървета. В долината протягаше език ледникът, обрамчен с каменлив сипей, откъдето извираше още един поток, също устремен към езерото. Езикът на ледника създаваше преграда, зад която, едва различими в мъглицата, се виждаха гъсталаци, проточени чак до урвата. Урвата запушваше долината.

— Хайде — каза Старейшината и посочи затворената врата.

Сега, на дневна светлина, той се видя на Павлиш по-малко приличен на разумно същество, отколкото Жило и Рекичка, отколкото даже воините. Макар че чуждият живот не бива да се мери със своите собствени мерки. Не е изключено местният гений да прилича повече на орангутан, а селският глупак да се окаже двойник на човека.

— Пак в пещера ли? — попита Павлиш, показвайки явно нежелание да се разделя със слънчевата светлина.

— Това е моят дом — каза Старейшината. — Не знаеш ли?

— Не ми се е случвало да идвам.

Може би на духовете в долината подобава да бъдат всезнаещи и с тия думи Павлиш подронваше репутацията си.

— Ще дойдеш ли в храма? — попита Старейшината. — Бързаш ли?

Един от воините излезе на площадката и приклекна до стената, за да се погрее на слънцето. Старейшината не му обърна внимание. Отвори дървената врата и влезе пръв. Павлиш го последва. От разтворената врата проникваше светлина и ветрец помръдваше козината на кожите, с които бе покрит подът. Сред стаята лежеше голям плосък камък, а върху него — глинена паница с някакво вариво. Павлиш се сети, че е огладнял. В ъгъла бяха облегнати копия, отрупани глинени гърнета, паници, рога, клони, корени — сякаш в реквизитната на театър.

— Знаех, че ще дойдеш — каза Старейшината и седна на кожата.

— Откъде?

— Знаех.

Старейшината отново избягна обясненията. Хитро гледаше Павлиш, тесните му зеници се свиваха като черно косъмче и изглеждаше, като че ли участвува в игра, чиито правила са известни и на двамата, а камо ли на духа, който толкова делнично се появи в долината.

Паузата нещо се проточи. Старейшината чакаше какво ще каже Павлиш. А Павлиш не беше решил дали да поразпита как живее племето, или да се махне оттук, да слезе при колибите.

— Какво ще направите с тях? — попита накрая, разглеждайки събеседника си.

— Ще ги отведем в храма — каза Старейшината, като че ли това се разбираше от само себе си.

— Ще живеят ли?

Старейшината не отговори. Вдигна съдината и отпи. Павлиш не покани. Тогава той извади от джоба на скафандъра туба със сок, отметна забралото и утоли жаждата си. Сетне сложи празната туба на масата. Старейшината гледаше с интерес, но сдържано. И едва когато тубичката се търкулна по масата и издрънча в паницата, той се изненада. Отдръпна се рязко от масата, погледна странно Павлиш, протегна дългата си космата ръка и предпазливо докосна тубичката, сякаш очакваше, че тя ще се изпари. Но тубата си остана. Старейшината я подуши и я върна на мястото й. Поклати глава.

— Учуден ли си? — попита Павлиш.

— На духовете е позволено много — отвърна Старейшината.

— Бих искал да сляза долу в селото — каза Павлиш.

— Долу?

— Да.

— Тук лошо ли ти е?

— Не, добре ми е. Ала искам да видя селото.

— Няма ли да дойдеш в храма? — попита Старейшината.

— Ще дойда. Интересно ми е да видя храма.

Старейшината отново се изуми.

— Интересно ли? — попита.

Ниското му чело се сбърчи. Решаваше някаква задача.

— Ти ще идеш в храма — каза накрая. — И ще чакаш там.

— Е, добре — съгласи се Павлиш. — А дълго ли ще чакам?

— Не — рече Старейшината.

Тубата го интересуваше. Ръката му току посягаше към нея, дългите нокти въртяха жълтата играчка.

— Ти си убил Бялата смърт — каза Старейшината. — Защо я уби?

— Бялата смърт ли? — попита Павлиш. — Не я познавам.

— Там до реката. Воините казаха, че си убил Бялата смърт.

Павлиш се досети, че тук наричат тъй „слона“.

— Да — каза той. — Бялата смърт заплашваше хората.

— Ама те са нарушили закона.

— А мигар Бялата смърт не бива да се убива?

— Жило е нарушил закона.

„Господи — рече си Павлиш, — върви, че се разбери с тях.“ Беседата стигна до задънена улица. И Старейшината, и Павлиш не се разбираха един друг. Нещо абсолютно очевидно му се изплъзваше. И той чувствуваше, че Старейшината знае повече от него.

— Някой от твоите хора идвал ли е в моя дом? — попита Павлиш.

— Къде е той?

— На морския бряг. Оттатък реката.

— Твоят дом ли? — попита Старейшината.

— Ами да, разбира се. Аз долетях от небето. И моят дом е на морския бряг. После ще отлетя обратно.

— То се знае — каза Старейшината.

— Та ходил ли е някой там?

— Никой не излиза от долината — отвърна Старейшината.

— Не е вярно — каза Павлиш.

— Никой не излиза от долината. Който го направи, нарушава закона. И Бялата смърт ще го убие.

— Твоите воини излязоха от долината — възрази Павлиш.

— Моите воини вървяха по следите на оня, дето наруши закона.

Омагьосан кръг. Никой не може, но воините могат, защото никой не може.

— Хайде — каза Старейшината. — Отиваме в храма.

Излязоха на площадката. Воинът все тъй седеше до стената и дремеше. Крайчецът на дълъг сив облак бе надвиснал над дъното на долината и там валеше дъжд. Пред една колиба се боричкаха деца. Вятърът вдигаше праха и го завърташе като вихрушка до урвата. Планетата беше мирна, добра.

— Далече ли е? — попита Павлиш.

— Ти знаеш — каза Старейшината.

— Аха — съгласи се Павлиш. Духът трябва да знае къде е храмът.

Старейшината стигна до края на площадката, откъдето започваше широка пътека и се спускаше полегато покрай урвата. След десетина крачки спря, погледна Павлиш и неочаквано скочи напред. Павлиш се взря в земята под краката си. Под тънкия слой чакъл и пясък се провиждаха клонки. Навярно маскиран капан. Засили се и скочи тъй, че да стъпи до Старейшината. Не беше лесно — пречеха му нещата, закрепени на скафандъра. Но не му се искаше да губи престиж. Щом аборигените скачат, какво остава за един дух. Неуспешно обаче. Нещо изхрущя и земята под краката му изчезна. На пътеката останаха само ръцете му. Долу, в дълбоката пукнатина, полетяха клони и камъни. Павлиш дори не успя да се уплаши. Краката му се плъзгаха по урвата, все не смогваше да опре върховете на обувките си в отсрещния скат и да се измъкне на пътеката.

— Помогни ми — каза Павлиш колкото може по-спокойно на Старейшината.

Той не се помръдна. Мислеше. Явно духът не издържа изпитанията и Старейшината премилаше в мозъка си позакрепналите съмнения.

Кракът му най-после напипа издатинка, Павлиш опря нокти в края на пътеката и се повдигна. Изведнъж лошо предчувствие го накара да вдигне очи нагоре. Старейшината неуверено пристъпи, но срещна погледа на Павлиш и се спря.

— Махай се — рече Павлиш.

Камъкът, на който бе закрепил крака си, полетя подир своите събратя, но за щастие вече се бе измъкнал до кръста. Последен тласък и коляното му опря на пътеката. Изправи се, като гледаше да не повреди балоните.

Старейшината се бе облегнал на скалата и присвил блажено очи, се почесваше по корема, сякаш бе забравил за съществуването на духа.

Павлиш стана, отърси праха от скафандъра и си позволи да се обърне. Фалшиво мостче покриваше пукнатината, която стигаше чак до реката. Дощя му се да обиди коварния стопанин.

— Страх те е да не дойдат хора отдолу ли?

— От нищо не се страхувам — каза Старейшината. — Отиваме ли в храма?

— Да — съгласи се Павлиш.

В края на краищата сам си е виновен. Следващия път трябва да бъде по-внимателен. Не бива да се отпускаш на чуждо място.

Павлиш вървеше по стъпките му. Старейшината очакваше някакви опасности отдолу. Дали се страхуваше от съплеменниците си? От Бялата смърт? От съседното племе?

Храмът беше изсечен в скалата като жилището на Старейшината. Може да са използували стара пещера. От широката площадка към входа водеше грубо изсечена стълба. Входът не беше много голям и се стесняваше в горната част, а от двете страни се издигаха ниски колони, украсени с по едно око, разсечено от тясна зеница. И толкова.

— Върви там — каза Старейшината.

— А ти?

— Аз ще се върна назад.

Какво ли още си бе наумил спътникът му? Павлиш реши, че най-вероятно върху главата му ще се стовари каменен блок.

— Ти върви пръв — каза той.

— Защо? — учуди се Старейшината. Козината на главата му щръкна.

— Не ми харесва тук — каза Павлиш, — ще отида долу в селото.

— Не бива — отвърна Старейшината.

— Старейшино! — чу се отгоре.

— Какво?

По пътеката идваше воин. Старейшината пристъпи към него и воинът, съобразил, че сведенията, които носи, не са предназначени за духове, се наведе и му прошепна нещо на ухото.

Явно новините не му се поправиха. Козината на врата му щръкна, размърдаха се мускулите на раменете му, приклекна, сякаш се готвеше за скок.

— Й-ех! — викна той. Хвърли се напред, впи нокти в лицето на воина, който изпусна копието и падна на колене. Старейшината го риташе с крака, после светкавично грабна копието от земята и го метна във воина. Той успя да отскочи и наконечникът се разби в скалата, пръскайки се на парченца.

Старейшината вече бягаше нагоре по пътеката, забравил за воина и за Павлиш, който отскочи встрани. Изчезна зад завоя, сякаш скалата го глътна.

Павлиш приближи до воина, а той се озъби заплашително.

— Е, дявол да ви вземе! — каза Павлиш. — Явно сме възпитаници на различни колежи.

Дали да отиде в храма? Но Старейшината искаше това. Павлиш не му вярваше. По-добре да слезе в селото. Дявол го знае какво още ще измисли оня, когато си спомни за Павлиш. Воинът ближеше изподраната си ръка.

Павлиш тръгна към колибите…

Утъпканата площадка пред тях беше празна. От купчината боклуци излетяха насекоми, понесоха се към Павлиш, завъртяха се над шлема му. Дете с кокал в ръката излезе на слънчице и като видя човека, застина от ужас. От колибата се протегнаха нечии дълги ръце, вмъкнаха детето вътре и оттам се дочу писък. Вратата на другото жилище бе затисната с голям камък.

Колибите си приличаха, в същност какви колиби — примитивни убежища, криво-ляво покрити с клони и сухи листа.

Павлиш се отдръпна към брега на ручея и оттам снима общия изглед на селото. Сетне се обърна, погледна нагоре. Входът на пещерата, през която проникна в долината, не се виждаше. На площадката пред храма тъмнееше петно — воинът все тъй си лежеше до стъпалата.

Изведнъж Павлиш се разтревожи. Какво би могло да разяри така Старейшината? Може би воините са сторили нещо лошо на пленниците? Може Жило и момичето да са избягали? Как не се сети по-рано за това?

Павлиш се върна към сипея и до ручея се сблъска с една стара жена, която се отличаваше от другите аборигени, които бе видял. Ръцете й бяха толкова дълги, че като вървеше, докосваше земята с пръстите си, без дори да се навежда. Голямо криво гърне се поклащаше на плоската и глава. Човек имаше чувството, че го придържа с веждите си — нямаше никакво чело. Очите, потънали в дълбоките очни ябълки, горяха с жълт пламък. Като видя Павлиш, жената приседна, сякаш не я държаха краката, закри лице с треперещите си ръце и замърмори нещо неразбрано.

— Не бой се — каза Павлиш. — Няма да ти сторя нищо лошо.

— Дух. Дух. Велики Дух… — мърмореше старицата. „Лингвистът“ припукваше, мъчеше се да преведе думите й… — Дай месо… дай… пощади ни.

— Може да се предположи, че срещата с мен, макар и страшна, не е неочаквана — каза Павлиш гласно, докато отминаваше старицата и се изкачваше към храма.

Като видя Павлиш, воинът се надигна. Пясъкът около него бе потъмнял от кръв.

— Върви си у дома — рече му Павлиш. — Че ще останеш без кръв. — Воинът сякаш не го чуваше, макар че „лингвистът“ отчетливо изписука превода. Павлиш погледна входа на храма, но реши да отложи посещението.

Капанът, в който едва не се насади, разсичаше пътеката.

Този път Павлиш се засили така, че да прескочи, та и запас да му остане. Дръннаха балоните на гърба му.

На площадката пред пещерата и жилището на Старейшината нямаше жива душа.

— Хей, стопани — повика Павлиш. — Къде потънахте всички? Забравихте госта си.

Никой не се обади. От тъмния вход изскочи уплашена от вика гадина и отлетя, подета от вятъра.

Павлиш включи шлемовия фенер и предпазливо навлезе в тъмния коридор, дето водеше към стаите, от които започваше подземният тунел. Пристъпваше бавно, но песъчинките хрущяха под краката му и това правеше тишината още по-кънтяща и дълбока. Павлиш обиколи всички помещения, ала воините и пленниците им сякаш бяха потънали в земята. Вратата към подземието беше открехната и оттам не идваше ни шум, ни звук.