Агата Кристи
Смърт в облаците (7)

Глава шеста
Консултация

Еркюл Поаро се приближи до приятеля си инспектор Джеп. Той му се усмихна широко.

— Здравей, старче! Май си изкара акъла да не те заключат в ареста?

— Боях се — отговори Поаро мрачно, — че нещо такова би се отразило зле на професионалната ми репутация.

— Е — продължи да се усмихва Джеп, — понякога и детективите се оказват престъпници. Поне в книгите.

До тях се приближи висок, слаб мъж с меланхолично, интелигентно лице. Джеп го представи:

— Това е мосю Фурние от френската полиция. Изпратен е, за да ни окаже съдействие по този случай.

— Мисля, че съм имал удоволствието да се запозная с вас преди няколко години, мосю Поаро — каза Фурние, поклони се и стисна ръката му. — Освен това за вас ми е говорил мосю Жиро.

На устните му се появи едва доловима усмивка. Поаро, за когото не бе трудно да си представи с какви думи го е описал Жиро (сам той подигравателно наричаше Жиро „човекът хрътка“), също си позволи да се усмихне дискретно в отговор.

— Предлагам ви, господа — каза Поаро, — да дойдете да обядваме заедно в апартамента ми. Вече поканих мосю Тибо. Тоест, ако вие и приятелят ми Джеп нямате нищо против да ви съдействам.

— Разбира се, че не, старче — каза Джеп и го тупна поривисто по рамото. — Нямаме тайни от теб.

— За нас наистина ще бъде чест — промърмори французинът церемониално.

— Виждате ли — продължи Поаро, — както казах на една млада дама току-що, трябва да очистя това петно от името си.

— Съдебните заседатели май наистина не харесаха вида ти — каза Джеп и отново се ухили. — Заключението им беше най-хубавата шега, която съм чувал от години.

По всеобщо съгласие докато траеше хубавият обяд, който дребният белгиец осигури на приятелите си, за убийството не стана дума.

— В края на краищата се оказва, че и в Англия е възможно да се нахраниш добре — промърмори Фурние доволно и деликатно се възползва от клечката за зъби, предвидливо осигурена от Поаро.

— Чудесен обяд, мосю Поаро — отбеляза Тибо.

— Малко приличаше на френски, но иначе беше дяволски добър — съгласи се Джеп.

— Храната трябва да е лека и да не тежи на стомаха — каза Поаро. — Иначе може да попречи на мисловния процес.

— Не мога да кажа, че имам проблеми със стомаха си — отбеляза Джеп. — Но няма да споря. Е, по-добре да се залавяме за работа. Известно ми е, че по-късно следобед мистър Тибо има ангажимент, така че предлагам да започнем консултацията си с него.

— На вашите услуги, господа. Естествено, тук мога да говоря много по-свободно, отколкото в съдебната зала. Преди заседанието имах възможност да разменя няколко думи с инспектор Джеп и той ме посъветва да проявя сдържаност и да съобщя само най-необходимите факти.

— Съвсем правилно — каза Джеп. — Не бива всички карти да се свалят веднага. А сега нека чуем какво можете да ни кажете за мадам Жизел.

— Ако трябва да съм откровен, знам много малко за нея. Познавам я такава, каквато я познава обществеността. За личния й живот не знам почти нищо. Може би мосю Фурние ще е в състояние да ви осведоми по-добре от мен. Но със сигурност мога да кажа следното: Тя беше това, което хората наричат „чешит“. Беше уникална. За предшествениците й не се знае нищо. Чувал съм, че като млада е била хубава. След това преболедувала от едра шарка и загубила красотата си. Тя беше, това е моето впечатление, човек, който се наслаждава на властта си, защото разполагаше с власт. Беше много умела в бизнеса — корава французойка, която никога не би позволила чувствата да навредят на финансовите й интереси. Но се славеше с пословичната честност, с която движеше делата си.

Тибо погледна Фурние, за да получи потвърждение на думите си. Фурние поклати чернокосата си, меланхолична глава в знак на съгласие.

— Да — каза той. — Наистина беше честна… според това, което се виждаше на повърхността. И въпреки всичко, съдът би могъл да поиска сметка от нея за някои неща, ако можеха да се намерят доказателства. Само че… — Той сви рамене отчаяно. — Само че това беше невъзможно… Човешката природа, такава, каквато е…

— Искате да кажете?

— Chantage.

— Изнудване?

— Да. Изнудване от специален, особен вид. Мадам Жизел обикновено е давала заеми срещу обичайна разписка. За тези суми и връщането им тя е била напълно дискретна… Но мога да ви кажа, че е използвала свои собствени методи, за да си гарантира това връщане.

Поаро се наведе напред с интерес. Фурние продължи:

— Както мосю Тибо каза днес, клиентелата на мадам Жизел е била сред висшите слоеве на обществото. Тези слоеве са особено чувствителни към силата на общественото мнение. Мадам Жизел е ползвала своя собствена мрежа за намиране на информация… Имала е навика преди да даде заем, когато сумите са големи, разбира се, най-напред да събере колкото се може повече факти за въпросния клиент… И мога да кажа, че мрежата й е била изключително добра. Ще повторя думите на нашия приятел Тибо — според това, което се виждаше на повърхността, мадам Жизел беше извънредно честна. Винаги е оправдавала доверието на тези, които са оправдавали нейното доверие. Убеден съм, че никога не е използвала информацията, с която разполага, за да получи пари от когото и да било, освен ако той не й ги дължи.

— Искате да кажете — попита Поаро, — че е използвала тайната си информация като гаранция за заемите си?

— Точно така. И я е използвала безмилостно и без изобщо да се поддава на каквито и да било чувства. Мога да ви уверя, господа, че тази система е изпълнявала предназначението си много ефикасно! Извънредно рядко се е налагало мадам Жизел да се откаже от невъзстановим заем. Хората, заемащи високо обществено положение, са били готови на всичко, за да намерят нужните пари и да предотвратят заплашващия ги скандал. Както казах, тази страна на нейната дейност ни беше известна, но не разполагахме с доказателства, за да предизвикаме съдебно дело. — Фурние сви рамене. — Това е доста по-трудно. Човешката природа си е човешка природа.

— Ами какво ставаше, ако, както казахте, се наложеше да се откаже от някой невъзстановим заем? — попита Поаро.

— В такъв случай тя публикуваше компрометиращата информация или я предаваше на онзи, който има интерес от нея.

Последва кратка пауза и след това Поаро попита:

— Това не я е облагодетелствувало финансово, така ли?

— Не — отговори Фурние. — Поне не пряко.

— А непряко?

— Непряко е карало всички останали да плащат на време, нали? — намеси се Джеп.

— Точно така. Било е като поука за тях. Имало е морални последици.

— Бих ги нарекъл неморални последици — възрази Джеп и потри замислено носа си. — Е, това ни дава доста ясна представа за мотива за убийството. Остава въпросът, кой ще наследи парите на мадам Жизел? — Той се обърна към Тибо. — Можете ли да ни дадете някакви сведения за това?

— Мадам Жизел има дъщеря — отговори адвокатът. — Тя не живееше с майка си… Струва ми се дори, че не са се виждали откакто е била съвсем малка. Но преди много години мадам Жизел направи завещание, съгласно което цялата й собственост, с изключение на малка сума за прислужничката, трябва да получи дъщеря й, Ан Морисо. Доколкото ми е известно, мадам Жизел не е правила друго завещание.

— И наследството не е малко, предполагам? — попита Поаро.

Адвокатът сви рамене.

— По моя преценка е някъде около осем или девет милиона франка.

Поаро сви устни, за да подсвирне. Джеп каза:

— Боже мой! Та тя изобщо нямаше вид на толкова богата! Я да видим… какъв беше разменният курс… Та това са повече от сто хиляди лири!

— Мадмоазел Ан Морисо ще стане много богата млада дама — отбеляза Поаро.

— Добре, че не е била в самолета — каза Джеп сухо. — Иначе веднага щяхме да я заподозрем, че е убила майка си, за да пипне паричките й. На колко години е?

— Не мога да кажа точно. Предполагам, че е на двадесет и четири или двадесет и пет.

— Е, струва ми се, че тя не е свързана с престъплението. Ще трябва да се заемем с версията за шантажите. Всички пътници от самолета отрекоха да са познавали мадам Жизел. Някой от тях е излъгал. Трябва да открием кой. Може би личният й архив ще ни помогне, Фурние?

— Приятелю — отговори французинът, — веднага след като научих новината по телефона от Скотланд Ярд, аз отидох в дома й. Там има сейф, в който е съхранявала документацията си. Всичко е било изгорено.

— Изгорено? Кой го е изгорил? Защо?

— Мадам Жизел е имала доверена прислужница. Елиз Грандие. Елиз била инструктирана ако нещо се случи с господарката й, да отвори сейфа, чиято комбинация е знаела, и да изгори съдържанието му.

— Какво? Това е изумително! — втренчи се пред себе си Джеп.

— Виждате ли — продължи Фурние, — мадам Жизел е имала принципи. Както ви казах, тя никога не е злоупотребявала с доверието на тези, които не са злоупотребявали с нейното доверие. Давала е дума на клиентите си, че ще се отнесе честно с тях. Била е безмилостна, ако не спазят уговорката, но пък е държала на думата си.

Джеп поклати глава стъписано. Четиримата замълчаха, замислени над странния характер на мъртвата жена…

Мосю Тибо се изправи.

— Господа, сега трябва да ви напусна, за да не закъснея. Ако имате нужда от някакви други сведения, знаете къде да ме намерите.

Той се ръкува с тях церемониално и излезе от апартамента.