Агата Кристи
Смърт в облаците (16)

Глава петнадесета
В Блумсбъри

От двамата смутени млади хора Норман Гейл пръв възвърна самообладанието си.

— Разбира се — каза той. — Това е мосю… мосю Поаро. Все още ли се опитвате да махнете нетното от репутацията си, мосю Поаро?

— А, значи си спомняте малкия ни разговор. Нима подозирате дребния мистър Кланси?

— Както и вие — намеси се Джейн. — Иначе защо ще дойдете тук?

Поаро я изгледа за миг замислено.

— Мислили ли сте някога за убийствата, мадмоазел? Искам да кажа хладнокръвно, безпристрастно?

— Струва ми се, че никога не съм мислила за нещо такова… поне до неотдавна — отговори Джейн.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, сега мислите за това, защото сте лично засегната. А аз се занимавам с престъпления от много години. Изработил съм си свой собствен начин да гледам на нещата. Кое според вас е най-важното нещо, когато трябва да се разкрие убийство?

— Да се намери убиецът — отговори Джейн.

— Справедливостта — добави Норман Гейл.

Поаро поклати глава.

— Има по важни неща от откриването на убиеца. „Справедливост“ е хубава дума, но понякога е трудно да кажем какво точно означава тя. Според мен най-важното е да се свалят всякакви подозрения от невинните.

— О, естествено — каза Джейн. — Не ще и дума. Ако някой е несправедливо обвинен…

— Дори не и това. Може да няма никакви обвинения. Но докато не се докаже без никакво съмнение, че някой е виновен, всички свързани по един или друг начин с убийството ще страдат в една или друга степен.

— Колко вярно е това — каза натъртено Норман Гейл.

— Нима не го изпитахме сами? — допълни Джейн.

Поаро погледна единия, после другия.

— Значи вече сте започнали да изпитвате верността на думите ми на свой гръб.

Той изведнъж забърза.

— А сега трябва да свърша една работа. Тъй като тримата имаме обща цел, нека обединим усилията си. Смятам да посетя нашия изобретателен приятел, мистър Кланси. Предлагам мадмоазел да ме придружи като моя секретарка. Ето ви един бележник и молив, мадмоазел, за да стенографирате.

— Но аз не владея стенография!

— Предполагам, че не владеете. Но имате бърз ум, интелигентност… Можете да правите драскулки по листа, които да напомнят стенография, нали? Добре. Предлагам мистър Гейл да ни чака след един час на горния етаж в „Монсеньор“. Добре. Тогава ще поговорим.

И веднага след това Поаро отиде до звънеца и го натисна.

Джейн го последва леко замаяна, стиснала в ръка бележника и молива.

Гейл отвори уста, за да възрази, но след това премисли и се отказа.

— Добре — каза той. — След час в „Монсеньор“.

Вратата отвори една доста навъсена възрастна жена, облечена в черно.

— Мистър Кланси? — попита Поаро.

Тя се отдръпна и двамата с Джейн Влязоха.

— За кого да предам, сър?

— За Еркюл Поаро.

Навъсената жена ги заведе на първия етаж и отвори една врата.

— Мистър Еркюл Поаро — обяви тя.

Поаро веднага разбра до каква степен са в сила думите, които Кланси бе казал за себе си на летището — че не е подреден човек. Стаята — продълговата, с три прозореца на дългата страна, с рафтове и библиотеки покрай останалите — беше в пълен хаос. Навсякъде имаше пръснати хартии, картонени папки, банани, бутилки бира, отворени книги, възглавнички от канапета, тромбон, порцеланови чаши, гравюри и изумително множество автоматични писалки.

В центъра на тази бъркотия Мистър Кланси се бореше с някакъв фотоапарат и касетка с филм.

— Боже мой! — възкликна мистър Кланси, когато обявиха за посетителите. Той остави фотоапарата и касетката с филма изпадна от него. След това тръгна към тях с протегната ръка. — Радвам се, че ви виждам.

— Помните ме, надявам се? — попита Поаро. — Това е секретарката ми, мис Грей.

— Как сте, мис Грей? — Мистър Кланси се ръкува с нея и след това се обърна към Поаро: — Да, разбира се, че ви помня… Поне… къде точно беше… Не се ли видяхме в клуб „Череп и кости“?

— Пътувахме заедно от Париж и в самолета се случи нещо лошо.

— Но да, разбира се — каза мистър Кланси. — И мис Грей също! Но не знаех, че е ваша секретарка. Имах чувството, че работи в някакъв фризьорски салон… или нещо подобно.

Джейн погледна Поаро угрижено.

Белгиецът беше напълно готов за ситуацията.

— Точно така — отвърна той. — Като една наистина добра секретарка мис Грей понякога трябва да постъпи временно на работа… разбирате, нали?

— Да, естествено — отвърна мистър Кланси. — Бях забравил. Вие сте детектив… Истински детектив… Не като онези от Скотланд Ярд. Частен детектив. Моля седнете, мис Грей. Не, не там… Струва ми се, че на този стол разлях портокалов сок. Ако преместя тези папки… О, Боже, всичко падна на пода. Няма значение. Вие седнете тук, мистър Поаро… Така е добре, нали? Облегалката всъщност не е счупена.

Само скърца малко, ако се облегнеш на нея по-силно. Е, може би е по-добре да не се облягате много. Значи частен детектив. Като моя Уилбрахам Райе. Читателите много го харесаха. Той гризе ноктите си и яде много банани. Не знам защо го направих да гризе ноктите си… доста отвратително нещо… но така е. В началото започна да си ги гризе и сега трябва да го прави във всяка следваща книга. Малко монотонно. Бананите не са толкова зле. Дори са забавни… престъпникът може да се подхлъзне на кората им… Аз самият обичам банани, затова ми се забиха в главата… Но не си гриза ноктите. Малко бира?

— Не, благодаря.

Мистър Кланси въздъхна, седна на един стол и се вгледа в Поаро.

— Мога да предположа за какво сте дошли при мен… Заради убийството на Жизел. Много мислих за него. Можете да кажете каквото си искате, но всичко това е изумително… отровен шип и туземска тръба в самолет. Тази идея съм използвал, както ви казах, и в роман, и в разказ. Наистина, тази случка беше много ужасяваща, но трябва да призная, мосю Поаро, че съм развълнуван, абсолютно развълнуван.

— Да, добре виждам, мосю Кланси — каза Поаро, — че това престъпление ви е направило впечатление от гледна точка на професията ви.

Мистър Кланси се усмихна широко.

— Точно така. И човек би си помислил, че всеки, дори и полицията, би разбрал това! Но не! Вместо да разберат, те ме заподозряха — и инспекторът, и при предварителното следствие… Аз направих жест, за да подпомогна закона, а вместо благодарност получих дебелоглави подозрения!

— Но въпреки всичко — каза Поаро — не виждам това да ви е повлияло особено.

— Е, да — отвърна мистър Кланси. — Виждате ли, аз имам свой метод, Уотсън, ако нямате нищо против, че ви нарекох Уотсън. Не искам да ви обидя. Между другото, интересно е как мотивът за приятеля глупак, продължава да се използва. Лично аз смятам, че разказите за Шерлок Холмс силно се надценяват. Какви грешки и слабости има в тях! Но какво започнах да ви казвам?

— Казахте, че имате свой метод.

— А, да. — Мистър Кланси се наведе напред. — Ще сложа този инспектор… Как се казваше? Джеп? Ще сложа инспектор Джеп в следващата си книга. Ще видите как Уилбрахам Райе ще се справи с него.

— Между два банана, така да се каже.

— Между два банана… Това ми харесва — засмя се мистър Кланси.

— Като писател вие имате голямо предимство, мосю Кланси — забеляза Поаро. — Можете да дадете отдушник на чувствата си чрез печатното слово. Писалката ви е оръжие, което враговете ви не притежават.

Мистър Кланси се облегна на стола.

— Знаете ли — каза той, — започвам да си мисля, че това убийство беше голям късмет за мен. Ще опиша всичко точно както се случи… Като роман, разбира се… Ще го нарека „Мистерия във въздуха“. Ще има точни портрети на пътниците. Ще се продава като топъл хляб… Само да го напиша навреме.

— А няма ли да ви съдят за клевета или нещо такова? — попита Джейн.

Мистър Кланси се обърна с усмивка към нея.

— Не, разбира, се, че не мис Грей. Би имало недоволни, ако направя някой от тях убиец… Е, тогава би могло и да ме съдят за морални щети… Но това е най-силната част от романа. Развръзката е абсолютно неочаквана.

Поаро се наведе напред.

— И каква е развръзката?

Мистър Кланси отново се засмя.

— Хитроумна! — отговори той. — Хитроумна и сензационна. Едно момиче, маскирано като пилот се качва на самолета в Ле Бурже и успява да се скрие под седалката на мадам Жизел. Със себе си има флакон с някакъв най-нов газ. Тя го изпуска и всички изпадат в безсъзнание в продължение на три минути… След това се измъква изпод седалката, изстрелва отровния шип и скача с парашут през задната врата на самолета.

Джейн и Поаро започнаха да мигат.

— А защо и тя не припада от газа? — попита Джейн.

— Защото има противогаз — отговори мистър Кланси.

— И скача в Ламанша?

— Няма нужда да е в Ламанша. Ще бъде някъде по френското крайбрежие.

— Но едва ли някой би могъл да се скрие под самолетна седалка… Няма достатъчно място.

— В моя самолет ще има — отвърна убедено мистър Кланси.

— Epatant^[1] — каза Поаро. — А какъв е мотивът на дамата?

— Не съм решил все още — отговори мистър Кланси замислено. — Може би Жизел е разорила любовника й, който се е самоубил.

— А как тя е намерила отровата?

— Това е най-умната част от книгата. Убийцата е укротителка на змии и взема отровата от любимата си кобра.

— Mon Dieu!^[2] — възкликна Еркюл Поаро и добави: — Не смятате ли, че е малко сензационно?

— В книгите нищо не може да е прекалено сензационно — отговори мистър Кланси твърдо. — Особено когато става дума за индиански отрови и за стрели. Знам, че в и действителност беше змийска отрова, но при мен само начинът е същият. В края на краищата, човек не може да иска детективските романи да са съвсем като живота… Погледнете какво пишат вестниците… Скучно като мътна вода.

— Но, мосю Кланси, нима ще кажете, че нашето преживяване беше скучно като мътна вода?

— Не — призна Кланси. — Понякога даже не мога да повярвам, че всичко това се е случило.

Поаро дръпна скърцащия стол малко по-близо до домакина си и сниши глас поверително.

— Мосю Кланси, вие сте човек с ум и въображение. Както сам казахте, полицията се отнесе към вас с подозрение. Никой от тях не потърси съвета ви, но аз, Еркюл Поаро, искам да се консултирам с вас.

Мистър Кланси се изчерви от удоволствие.

— Колко мило от ваша страна.

Изглеждаше развълнуван и доволен.

— Изучавали сте криминология. Идеите ви ще са от полза. За мен ще е много интересно да науча кой според вас е извършил това убийство.

— Добре… — Мистър Кланси се поколеба, посегна машинално към един банан и започна да го яде. След това оживлението изчезна от лицето му и той поклати глава. — Виждате ли, мистър Поаро, това е нещо съвсем различно. Когато пишеш, можеш да направиш убиец всеки, когото пожелаеш, но разбира се, в живота нещата са доста по-различни… Става дума за истински хора… И човек изобщо не може да променя фактите. Боя се, че въобще не ставам за истински детектив.

Той поклати глава тъжно и хвърли обелката от банана в камината.

— Може би няма да е зле, ако помислим върху този случай заедно — предложи Поаро.

— О, това да.

— Най-напред, ако трябваше да намерите отговор, кого бихте посочили?

— Вероятно единия от двамата французи.

— А защо?

— Ами убитата беше французойка. Някак си ми се струва по-вероятно. И двамата седяха недалеч от нея, от другата страна на пътеката. Но, разбира се, не мога да съм сигурен.

— Толкова много зависи от мотива — отбеляза Поаро замислено.

— Естествено… Предполагам, че вие проследявате всички мотиви много щателно.

— Моите методи са малко старомодни. Следвам правилото „Търси този, който би се облагодетелствал от престъплението.“

— Това е добро правило — съгласи се мистър Кланси, — но ми се струва, че в случай като този, е малко трудно приложимо. Мадам Жизел е имала дъщеря, която наследява парите й, доколкото разбрах. Но сред пътниците има и други, които биха спечелили от смъртта й… Ако са й дължали пари, след това не би имало нужда да ги връщат…

— Така е — съгласи се Поаро. — А и никакво друго решение не ми идва наум. Да предположим, че мадам Жизел е знаела нещо… Да кажем, за някакъв опит за убийство… предприет от някой от пътниците.

— Опит за убийство? — възкликна мистър Кланси. — А защо опит за убийство? Какво странно предположение!

— В случаи като този — каза Поаро — човек трябва да предполага всичко.

— О! — отвърна писателят. — Но от предположенията няма полза. Човек трябва да е сигурен!

— Имате право, имате право. Много точна забележка.

И след това добави:

— Тази туземска тръба, която сте купили…

— По дяволите тази тръба! — възкликна мистър Кланси. — Ще ми се изобщо да не я бях споменавал.

— Казахте, че сте я купили от някакъв магазин на „Черинг Крос Роуд“. Спомняте ли си случайно името на този магазин?

— Ами… — замисли се мистър Класни — може би беше „Абсалом“… или има един „Митчъл & Смит“… Не знам. Но аз вече казах всичко на онзи противен инспектор. Досега трябва да е проверил всички магазини.

— Може би. Но аз питам поради съвсем друга причина. Желая да купя такова нещо, за да направя един малък експеримент.

— А, разбирам. Но въпреки това не съм сигурен, че ще намерите. Това не е серийно производство, знаете.

— Все едно, мога да опитам. Мис Грей, моля ви запишете тези две имена.

Джейн отвори бележника и бързо надраска няколко професионални (както се надяваше) заврънкулки. След това тайно записа имената от другата страна на листа с нормални букви, в случай че потрябват.

— А сега — каза Поаро — трябва да тръгваме. Отнехме прекалено много от времето ви. Ще напусна дома ви с хиляди благодарности за отзивчивостта.

— Няма защо, няма защо — отговори мистър Кланси. — А защо не изядохте по един банан?

— Много сте мил.

— Ни най-малко. Ако трябва да си призная, тази вечер се чувствам щастлив. Бях закъсал с един разказ… Не ставаше както трябва и не можех да измисля хубаво име за престъпника. Исках да е нещо с аромат. Е, днес имах късмет и видях едно подходящо име над една месарница. Парджитър. Точно такова търсех. Звучи някак си истински… А пет минути по-късно ми дойде наум и другото… Във всички разкази има една трудност… Защо момичето не иска да говори? Младият мъж се опитва да я придума, но тя казва, че устата й е заключена. Естествено, в действителност не може да има никаква причина да не изприказва наведнъж всичко, което знае, но все пак писателят трябва да измисли някаква причина, която при това да не е съвсем идиотска. За жалост всеки път тя трябва да е различна.

Той се усмихна мило на Джейн.

— Мъките на писателя!

След това мина покрай нея и отиде до една библиотека.

— Позволете ми да ви подаря нещо.

Върна се с книга в ръка.

— Уликата на аления лист. Струва ми се споменах, че това е книгата, в която описвам убийство с отровен шип и тръба.

— Хиляди благодарности. Много мило от ваша страна.

— Няма защо — отговори мистър Кланси и рязко се обърна към Джейн. — Виждам, че не използвате стенографската система на Питман.

Джейн стана аленочервена. Поаро й се притече на помощ.

— Мис Грей е много съвременна секретарка. Тя използва най-новата система, създадена в Чехословакия.

— Така ли? Какво изумително място трябва да е Чехословакия! Изглежда всичко се внася оттам — обувки, стъкло, ръкавици, а сега и стенографска система. Наистина изумително!

Той се ръкува и с двамата.

— Ще ми се да можех да помогна повече.

Оставиха го в разхвърляната стая загледан в гърбовете им и усмихнат замечтано.