Агата Кристи
Смърт в облаците (19)

Глава осемнадесета
На „Куийн Виктория стрийт“

Мистър Джеймс Райдър доста се изненада, когато му донесоха визитната картичка на Еркюл Поаро.

Името му се струваше познато, но в момента не можеше да си спомни откъде. След това си спомни: „О, онзи приятел!“ и каза на прислужника да го покани.

Мосю Поаро изглеждаше много оживен — в едната му ръка имаше бастун, а на ревера му беше забодено цвете.

— Надявам се да ми простите за безпокойството — каза Поаро. — Идвам заради онази история с убийството на мадам Жизел.

— Така ли? — попита мистър Райдър. — Е, с какво мога да бъда полезен? Най-напред седнете. Искате ли пура?

— Не, благодаря. Пуша само от моята марка цигари. Мога да ви предложа от тях.

Райдър погледна тънките цигари на Поаро с нещо като съмнение.

— Не, ще запаля една пура, ако не възразявате. Мога да глътна цигарата ви по невнимание. — И се разсмя от сърце.

— Инспекторът беше тук преди няколко дни — каза мистър Райдър, след като запали пурата си. — Доста любопитен тип. Не може ли да си гледа работата, ами трябва да си пъха носа навсякъде?

— Предполагам, че е искал да събере информация — отговори Поаро тихо.

— Можеше и да не го прави по толкова противен начин — изрече Райдър с горчивина. — Хората имат чувства… И репутация, за която трябва да мислят.

— Може би сте малко по-чувствителен, отколкото трябва.

— Намирам се в доста деликатно положение. Седях точно пред убитата… Предполагам, че изглежда подозрително. Но не съм виновен, че ми дадоха онова място. Ако знаех, че онази жена ще бъде убита, изобщо нямаше да пътувам с този самолет. Но… кой знае, може би въпреки всичко щях да пътувам с него.

Той се замисли за момент.

— А с вас получи ли се зло за добро, както казват? — попита Поаро усмихнат.

— Чудно ми е защо питате това. Донякъде да, донякъде не. В началото имах много неприятности. Направо ме тормозеха. Имаше инсинуации. А защо точно мен? Това ги питах. Защо не отидат да тормозят доктор Хъбърт… Брайънт искам да кажа. Лекарите са тези, които могат да се доберат до разни чудати екзотични отрови. Откъде мога аз да взема змийска отрова? Питам ви!

— Споменахте — каза Поаро, — че макар и да са ви притеснявали…

— Е, да. Картината има и светла страна. Нямам нищо против да ви кажа, че получих доста добра сума от разни вестници… Думи на очевидец, такива неща… Макар че повечето от написаното беше по-скоро резултат от въображението на журналиста, отколкото от моето зрение… Ето това е.

— Интересно — каза Поаро — как едно убийство може да се отрази на живота на хора, които не са пряко замесени в него… Да вземем вас, например… Най-неочаквано спечелвате пари, които в момента са ви особено добре дошли…

— Парите винаги са добре дошли — отговори мистър Райдър и изгледа Поаро изпитателно.

— Понякога нуждата от тях е много голяма. Хората започват да злоупотребяват… Подправят документи… Той махна с ръка. — Възникват какви ли не усложнения…

— Е, да не изпадаме в мрачни мисли — прекъсна го мистър Райдър.

— Наистина. Защо да се впускаме в тъмната страна на живота? Тези пари са ви дошли точно навреме… след като не сте успели да уредите заема в Париж…

— Откъде, по дяволите, знаете това?

Еркюл Поаро се усмихна.

— Във всеки случай то е истина, нали?

— Истина е, но не желая да се разучва.

— Уверявам ви, че ще бъда самата дискретност.

— Странно — започна да разсъждава на глас мистър Райдър. — Как една малка сума пари понякога може да докара на човек големи неприятности. Една нищожна сума, необходима, за да се преодолее някаква криза. Ако не успее да намери тази сума, край на кредитите, край на доверието. Да, дяволски странно, парите са странно нещо. Кредитите са странно нещо. Като се замисля, и животът е странен.

— Много вярно.

— Между другото, за какво искахте да говорите с мен?

— Малко деликатно е. Дочух… заради професията ми, разбирате… че макар и да отричате, сте имали делови взаимоотношения с мадам Жизел.

— Кой ви каза това? Пълна лъжа! Никога не съм виждал тази жена!

— Боже мой, това е много странно!

— Странно? Не, това е проклета клевета!

Поаро го изгледа замислено.

— А — каза той, — значи ще трябва да проуча въпроса по-внимателно.

— Какво искате да кажете? Накъде биете?

Поаро поклати глава.

— Не се ядосвайте… Сигурно има някаква грешка.

— Естествено, че има грешка! Аз да се занимавам с тези надути светски лихварки! Светски дами, които спасяват от дългове за хазарт… Ето това са те!

Поаро стана.

— Трябва да ви се извиня за това, че съм получил грешна информация. — Той спря пред вратата. — Между другото… Просто от любопитство… Кое ви накара да наречете доктор Брайънт Хъбърт преди малко?

— Да пукна, ако знам. Я да помисля… Да, сигурно заради флейтата. Спомнете си детската песничка за баба Хъбърт… Когато тя се върна, той свиреше на флейта. Странно как понякога човек обърква имената…

— А, да, флейтата… Тези неща са ми интересни, ще знаете… от психологическа гледна точка.

При тази дума мистър Райдър изсумтя. Тя му напомняше за психоанализата, която според него беше за глупаци.

Той изгледа Поаро с подозрение.