Агата Кристи
Смърт в облаците (6)

Глава пета
След предварителното следствие

Когато излезе от съдебната зала след заключението на съдебните заседатели, Джейн Грей се оказа до Норман Гейл.

— Чудя се какво ли беше написано на този лист, който следователят не пожела да приеме? — заговори той.

— Мисля, че мога да ви кажа — чу Норман глас зад себе си.

Двамата с Джейн се обърнаха и видяха блестящите очи на Еркюл Поаро.

— Това беше заключение, че срещу мен трябва да се възбуди дело за умишлено убийство.

— О, наистина ли! — възкликна Джейн.

Поаро кимна щастливо.

— Mais oui! Когато излизах, чух един човек да казва: „Този дребен чужденец… помни ми думата, че той го е извършил.“ Обзалагам се, че съдебните заседатели мислят същото.

Джейн не беше сигурна дали трябва да се засмее или да изрази съжаление. Поаро се усмихна с разбиране.

— Виждате ли — каза той. — Ще трябва да се заловя за работа, за да изчистя това петно от репутацията си.

Той се поклони все още усмихнат и се отдалечи.

Двамата млади го проследиха с поглед.

— Какъв удивителен дребен тип — каза Норман Гейл. — Нарича себе си детектив. Не виждам как точно той би могъл да бъде „детектив“. Всеки престъпник ще го познае от една миля разстояние. Въобще не би могъл да се скрие.

— Представата ви за детективите не е ли малко старомодна? — попита Джейн. — Фалшивата брада и мустаци отдавна не са на мода. В днешно време те трябва да мислят много повече, отколкото преди.

— Така усилията са доста по-малки.

— Физически, да. Но, естествено, необходимо е да имаш хладен и бистър ум.

— Разбирам. Горещ и размътен ум не върши работа.

Двамата се засмяха.

— Знаете ли — заговори Гейл бързо и лека червенина плъзна по бузите му. — Имате ли нещо против… Искам да кажа… Би било ужасно мило от ваша страна, ако… Малко е късно, наистина… Но какво ще кажете, да пием чай заедно? Чувствам… Другари по неволя и…

Той млъкна и си помисли: „Какво ти става, глупак такъв? Не можеш ли да поканиш едно момиче на чай, без да пелтечиш, да се изчервяваш и да се правиш на пълно магаре? Какво ще си помисли за теб това момиче?“

На фона на неговото смущение спокойствието и самообладанието на Джейн изпъкнаха още повече.

— Благодаря — отговори тя. — С удоволствие бих пила чай.

Откриха някаква чайна и една изпълнена с пренебрежение, мрачна келнерка взе поръчката им. Съмнението, изписано по лицето й, сякаш казваше: „Не ме обвинявайте, ако останете разочаровани. Твърди се, че тук сервираме чай, но аз поне не съм виждала такова нещо“.

Чайната беше почти празна. Липсата на хора още повече подсилваше чувството им за близост. Джейн свали ръкавиците си и погледна мъжа пред себе си. Беше привлекателен — тези сини очи, усмивката… И беше симпатичен.

— Доста странна работа — каза Гейл бързо, за да поведе разговор. — Това убийство…

Все още не се бе освободил напълно от смущението си.

— Да, така е — съгласи се Джейн. — Доста се безпокоя заради всичко това… Заради работата си, искам да кажа. Не зная как биха го приели.

— Да-а-а. Не бях се замислил за това.

— Антоан може и да не одобри, че една от помощничките му е забъркана в убийство, че е трябвало да дава показания и така нататък.

— Хората са странни — отбеляза Гейл замислено. — Животът е толкова несправедлив… Та вие нямате никаква вина за това нещо! — Той се намръщи ядосано. — Дявол да го вземе!

— Е, все още не се е случило нищо лошо — напомни му Джейн. — Няма смисъл човек да се тревожи и ядосва за нещо, което още не се е случило. В края на краищата би било напълно обяснимо… Кой може да е сигурен, че именно аз не съм извършила убийството? А когато човек извърши едно убийство, не е изключено да извърши и много други. Едва ли е много приятно да знаеш, че такъв човек прави прическата ти.

— Един поглед е достатъчен, за да се разбере, че не сте в състояние да направите подобно нещо — каза Норман и я погледна напрегнато.

— Не съм толкова сигурна — отговори Джейн. — Понякога ми идва да убия някои от клиентките… Ако можех да съм сигурна, че ще се измъкна безнаказано… Особено една… Гласът й е като на гарга и непрекъснато мърмори за всичко. Понякога ми се струва, че ако я убия, това не само няма да е престъпление, а дори добро дело. Както виждате, мисълта, че мога да извърша убийство, никак не ми е чужда.

— Все едно, мога да се закълна, че в нашия случай вие не сте извършили убийството — каза Гейл.

— А пък аз мога да се закълна, че не сте вие — отговори Джейн. — Само че това няма да ви помогне никак, ако пациентите ви решат, че сте.

— Пациентите… да. — Гейл доби доста замислен вид. — Предполагам, че е така. Не бях помислил за това. Зъболекар, който е маниак убиец… О, не, тази перспектива никак не е приятна.

Изведнъж той попита съвсем импулсивно:

— Имате ли нещо против, че съм зъболекар?

Джейн повдигна вежди:

— Аз? Да имам нещо против?

— Искам да кажа… Има нещо доста особено в зъболекарите… В тази професия няма нищо романтично… Виж, за лекарите всички говорят с уважение.

— Успокойте се — отвърна Джейн. — Зъболекарят определено е нещо повече от обикновена фризьорка.

Те се засмяха и Гейл каза:

— Имам чувството, че ще станем приятели. А вие?

— И аз мисля така.

— Някой път можем да вечеряме заедно и след това да отидем на театър.

— Благодаря.

Последва пауза и след това Гейл пепита:

— Хареса ли ви в Ле Пине?

— Много.

— За първи път ли бяхте там?

— Да, виждате ли…

Джейн в пристъп на откровеност му разказа за печалбата. Двамата се съгласиха, че конните надбягвания са нещо приятно и романтично, а след това упрекнаха правителството за недоброто око, с което гледа на тях.

Разговорът им прекъсна един млад мъж с кафяв костюм, който вече няколко минути обикаляше неуверено наоколо, без да го забележат.

Той се приближи, вдигна шапката си за поздрав и се обърна към Джейн с подчертана самоувереност.

— Мис Джейн Грей?

— Да?

— Аз съм представител на списание „Уийкли Хоул“, мис Грей. Бих искал да ви помоля да напишете кратък материал за това убийство по време на полет. Гледната точка на един от пътниците.

— Благодаря, предпочитам да не го правя.

— Помислете, мис Грей. Ще ви платим добре.

— Колко? — поинтересува се Джейн.

— Петдесет лири… Е, добре, може и малко повече. Да кажем, шестдесет.

— Не — отвърна Джейн. — Мисля, че няма да мога. Просто не знам какво да напиша.

— О, това не е проблем — отговори младият човек веднага. — Не е необходимо сама да напишете материала. Един от нашите сътрудници ще ви зададе някои въпроси, ще изслуша разказа ви и ще подготви всичко вместо вас. Вие няма защо да се притеснявате.

— Въпреки това — отговори Джейн, — предпочитам да не го правя.

— Какво ще кажете за сто лири? Слушайте, наистина ще ги направим сто… И ще публикуваме снимката ви.

— Не — отсече Джейн. — Тази идея не ми допада.

— Така че можете да ни оставите на спокойствие — намеси се Норман Гейл. — Мис Грей не желае да бъде безпокоена повече.

Младият мъж се обърна с надежда към него.

— Вие сте мистър Норман Гейл, нали? Слушайте, мистър Гейл, след като мис Грей изпитва притеснения, защо не опитате вие? Петстотин думи, не повече. И ще ви платим това, което предложих на мис Грей… Предложението е добро, защото един разказ, написан от жена, винаги е по-вълнуващ за читателя и по-скъпо платен. За вас това е много добра възможност.

— Не я желая. Няма да напиша нито ред за вас.

— Освен доброто заплащане, трябва да помислите и за рекламата… Издигащ се млад професионалист… Брилянтна кариера напред… Всичките ви пациенти ще го прочетат.

— Точно от това се страхувам — отговори Норман Гейл.

— В наши дни човек не може да стигне далеч без реклама, мистър Гейл.

— Може би е така, но зависи от рекламата. Надявам се, че не всичките ми пациенти четат вестници и че ще продължат да идват при мен. А ако научат, че съм забъркан в разследване за убийство… Е, получихте отговор и от двама ни. Ще си тръгнете ли тихо и мирно или трябва да ви изритам през вратата?

— Няма защо да се ядосвате — отговори младият мъж, без да обърне никакво внимание на заплахата. — Желая ви приятна вечер. Обадете ми се в редакцията, ако промените решението си. Ето визитната ми картичка.

Журналистът излезе развеселен от чайната и си мислеше: „Не беше зле. Ще стане добро интервю“.

И наистина в следващия брой на „Уийкли Хоул“ се появи колона с мнението на двама от свидетелите на тайнственото убийство в самолета. Мис Джейн Грей била заявила, че е твърде разстроена, за да може да разговаря за случилото се — за нея то било ужасно сътресение и не желаела да си го припомня. Мистър Норман Гейл говорил надълго и нашироко за отражението, което би могло да има върху кариерата на един млад човек подобно забъркване в криминален случай, дори той да няма никаква вина. Мистър Грей шеговито изразил надеждата, че някои от пациентите му четат само светската хроника, така че без да подозират най-лошото, ще продължат да се подлагат на изпитанията на зъболекарския му стол.

Когато младият журналист си отиде, Джейн попита:

— Чудя се защо ли не е отишъл при по-важните свидетели?

— Те са останали за по-добрите от него, предполагам — отговори Норман мрачно. — Може би вече е опитал, но е ударил на камък.

Той остана мълчалив и намръщен известно време, след това каза:

— Джейн… Хайде да си говорим на „ти“, нали нямаш нищо против? Кой според теб е убил мадам Жизел?

— Нямам никаква представа.

— А замисляла ли си се? Сериозно, искам да кажа?

— Не, не съм. Мислех само за собственото си участие във всичко това и се тревожех малко. Не съм се питала наистина кой… кой от останалите го е направил. Дори не си давах сметка, че убиецът трябва да е някой от тях.

— Следователят го каза пределно ясно. Аз съм сигурен, че не съм аз и съм сигурен, че не си ти, защото… защото през повечето време те гледах…

— Да — отвърна Джейн. — Аз също съм сигурна, че не си го извършил ти… поради същата причина. И разбира се, сигурна съм, че не съм го извършила аз. Значи трябва да е някой от останалите… Но не знам кой. А ти?

— Аз също.

Норман Гейл се замисли, сякаш се мъчеше да реши заплетен ребус. Джейн продължи:

— И не виждам как бихме могли да знаем. Искам да кажа… че не сме видели нищо… поне аз… Ти видя ли?

Гейл поклати глава.

— Не, абсолютно нищо.

— Ето това изглежда така ужасно странно. Ти няма как да си забелязал каквото и да било… седеше с гръб към мадам Жизел… Но не и аз. Гледах точно към пътеката. Искам да кажа, бих могла да…

Тя млъкна и се изчерви. Спомни си, че погледът й през повечето време беше прикован към синьо-лилавия пуловер и че умът й далеч не беше склонен да възприема заобикалящата я действителност, защото беше съсредоточен преди всичко върху личността на човешкото същество в пуловера.

Норман Гейл мислеше: „Чудя се какво ли я кара да се черви така… Тя е чудесна… Ще се оженя за нея… Да, наистина… Но няма полза да гледам прекалено далече напред. Трябва да намеря подходящ претекст да я виждам често. Това убийство изглежда ще свърши добра работа… Освен това мисля, че няма да е зле да предприема нещо… Този нахален журналист и глупавата му реклама…“

На глас каза:

— Хайде да помислим малко. Кой я е убил? Да вземем всички един по един… Стюардите?

— Не — отговори Джейн.

— Съгласен съм. Жените от другата страна на пътеката?

— Не мисля, че дама като лейди Хорбъри би имала нужда да убива когото и да било. А другата, мис Кър… Тя е истинска аристократка и в никакъв случай не би посегнала на една възрастна французойка. Сигурна съм в това.

— Значи остават обикновените простосмъртни. Предполагам, че си права, Джейн. Да вземем мустакатия. Според съдебните заседатели от предварителното следствие той е най-вероятният извършител… така че според мен всяко подозрение отпада. Докторът? Струва ми се, че човек като него не би го направил.

— Да — съгласи се Джейн. — Ако е искал да я убие, щеше да използва нещо, което да не може да се установи при изследванията. Никой нямаше да разбере как е станало.

— Да-а-а — каза Норман неуверено. — Тези отрови без вкус и мирис, чието присъствие не може да се установи, са много удобни, но се съмнявам, че подобни неща съществуват. Какво ще кажеш за онзи дребния, който призна, че има такава индианска тръба?

— Изглежда доста подозрително… Все пак той е симпатичен човек, а и спокойно можеше да не каже, че притежава подобно нещо. Струва ми се, че не е той.

— След това Джеймсън… не, как му беше името? Райдър?

— Да, може и да е той.

— И двамата французи.

— За мен те са най-вероятните убийци. Пътували са по разни странни места… Освен това може да са имали и причина, за която ние с теб не знаем нищо. Стори ми се, че по-младият изглеждаше много разтревожен и смутен.

— Всеки би изглеждал разтревожен, ако е извършил убийство — отбеляза мрачно Гейл.

— Все пак беше симпатичен — каза Джейн. — А баща му беше мил. Надявам се да не са те.

— Изглежда не напредваме много бързо — отбеляза Норман Гейл.

— Не виждам как би могло да е иначе, след като не знаем нищо за убитата. Имала ли в врагове? Кой ще наследи парите й? Всичко това е много важно.

— Значи смяташ, че това, което правим сега, е напразно? — попита Норман замислено.

— Нима не е? — каза Джейн хладно.

— Не съвсем. — Гейл се поколеба и продължи бавно: — Имам чувството, че може да е от полза…

Джейн го изгледа с любопитство.

— Убийствата — каза Норман Гейл — не засягат само жертвата и престъпника. Засягат и невинните. Ти и аз сме напълно невинни, но сянката на убийството ни докосна. Ние не знаем как тази сянка ще се отрази на по-нататъшния ни живот.

Джейн иначе беше спокойна и трезвомислеща, но сега изведнъж потрепери.

— Не говори така — каза тя. — Караш ме да се страхувам.

— Аз също се страхувам — отвърна Гейл.