Агата Кристи
Смърт в облаците (11)

Глава десета
Малкият черен бележник

Фурние се вгледа в нея изпитателно за момент и след като се убеди, че казва истината, извърна лице със съжаление.

— Жалко — каза той. — Това, което сте направили, е почтено, мадмоазел, но все пак е жалко.

— Не мога да ви помогна, мосю. Съжалявам.

Фурние седна и извади от джоба си бележник.

— Когато ви разпитвах първия път, ми казахте, че не знаете имената на клиентите на мадам. Преди малко споменахте, че са се оплаквали и че са молели за милост. Значи все пак сте знаели нещо за тези клиенти на мадам Жизел?

— Позволете ми да ви обясня, мосю. Мадам никога не е споменавала имена. Никога не говореше за работата си. Но все пак всички сме хора, нали? Обичаме да правим коментари, има и възклицания… Понякога мадам ми се доверяваше напълно.

Поаро се наведе напред.

— Можете ли да ни дадете пример, мадмоазел? В какъв смисъл ви се доверяваше?

— Нека да помисля… Ами да. Ето… например пристига писмо. Мадам го отваря и започва да се смее суховато. След това започва да мърмори: „Можеш да скимтиш колкото си искаш, скъпа моя, все едно ще трябва да платиш.“ Понякога ми казваше: „Какви глупаци! Какви глупаци! Да си помислят, че ще им дам назаем толкова много пари, без да взема нужните мерки! Информацията е гаранция, Елиз. Информацията е сила.“

— Виждали ли сте някои от клиентите, които са идвали тук?

— Не, мосю… Поне така ми се струва. Виждате ли, те ходеха само на първия етаж и много често идваха по тъмно.

— Преди мадам Жизел да замине за Англия, колко време прекара в Париж?

— Върна се едва предния ден.

— Къде беше преди това?

— Нямаше я две седмици… Беше в Дьовил, Ле Пине, Пари-Плаж и Уиморо… Обикновената й септемврийска обиколка.

— Помислете си, мадмоазел… Тя каза ли нещо, каквото и да е, което би могло да ни бъде от полза?

Елиз се замисли за момент и после поклати глава:

— Не, мосю. Не мога да си спомня нищо такова. Мадам беше в добро настроение. Спомена, че работите й вървят добре. Обиколката й била ползотворна. След това ми нареди да се свържа с авиолиниите и да й запазя място за полета до Англия на следващия ден. За сутрешния нямаше места, така че взех за обедния.

— А спомена ли защо трябва да замине за Англия? Налагаше ли се спешно да го направи?

— О, не, мосю. Мадам пътуваше до Англия доста често. Обикновено ме уведомяваше един ден преди това.

— Онази вечер при мадам Жизел дойдоха ли някакви клиенти?

— Струва ми се, че дойде един, но не съм сигурна. Може би Жорж, портиерът, ще ви каже по-добре. Мадам не сподели с мен нищо.

Фурние извади от джоба си няколко снимки на свидетелите — преди всичко вестникарски изрезки — направени от репортерите при излизането им от залата на съда.

— Познавате ли някой от тези хора, мадмоазел?

Елиз ги взе и ги разгледа една по една. След това поклати глава.

— Не, мосю.

— Тогава да поговорим с Жорж.

— Поговорете, мосю. За жалост Жорж няма много добро зрение. Жалко.

Фурние стана.

— Е, мадмоазел, трябва да тръгваме… Тоест, ако сте съвсем сигурна, че няма нищо, наистина нищо, което сте пропуснали да ни кажете.

— Аз? Че какво бих могла да пропусна?

Елиз изглеждаше смутена.

— Значи се разбрахме. Да вървим, мосю Поаро… Извинете… търсите ли нещо?

Наистина Поаро обикаляше стаята, сякаш търсеше нещо.

— Да, така е — отговори той. — Търся нещо, но не мога да го намеря.

— Какво е то?

— Снимки. Снимки на близките на мадам Жизел. На семейството й.

Елиз поклати глава.

— Мадам нямаше семейство. Беше съвсем сама на този свят.

— Имала е дъщеря — изгледа я Поаро остро.

— Да, така е. Имаше дъщеря.

Елиз въздъхна.

— Но тук няма нейна снимка — продължи да настоява Поаро.

— Изглежда не разбирате. Наистина мадам имаше дъщеря, но това беше преди много години. Струва ми се, че не я е виждала откогато е била съвсем малко бебе.

— Как така? — попита Поаро рязко.

Елиз разпери ръце.

— Не зная. Това е било в дните, когато мадам е била млада. Чувала съм, че тогава е била красива… красива и бедна. Може да е била омъжена, може и да не е. Аз мисля, че не е била. Без съмнение за детето е било осигурено нещо. Самата мадам се разболяла от едра шарка и едва не умряла… Била е много болна. Когато оздравяла, вече не била красива. Край на грешките, край на романтиката. Станала делова жена.

— Но е завещала парите си на дъщеря си?

— И много правилна постъпка — отговори Елиз. — На кого да остави човек парите си, ако не на собствената си плът и кръв? Кръвта вода не става. Мадам нямаше приятели. Винаги беше сама. Нейна страст бяха парите… да печели повече и повече… Харчеше много малко. Не обичаше лукса.

— На вас също е оставила нещо. Знаехте ли?

— Да. Съобщиха ми. Мадам винаги е била щедра. Всяка година освен заплатата ми даваше добра сума в добавка. Много съм й благодарна.

— Е — каза Фурние, — трябва да тръгваме. Ще се отбием да поговорим със стария Жорж.

— Позволете ми да остана още минутка, приятелю — каза Поаро.

— Както желаете.

Фурние излезе, а Поаро обиколи стаята още веднъж, седна срещу Елиз и я погледна изпитателно.

Французойката стана леко неспокойна.

— Има ли още нещо, което мосю би желал да знае?

— Мадмоазел Грандие — каза Поаро, — знаете ли кой е убил мадам Жизел?

— Не, мосю. Кълна се пред лицето на Бога, че не зная. Каза го искрено. Поаро я изгледа изпитателно и продължи:

— Добре. Приемам това. Но да знаеш е едно, да подозираш — друго. Имате ли представа… Само представа, кой би могъл да извърши подобно нещо?

— Не, мосю. Вече го казах на човека от полицията.

— На него може да кажете едно, на мен друго…

— Защо говорите така, мосю? Защо ми е да правя това?

— Защото не е все едно да даваш информация на полицията и на частно лице.

— Да, така е — съгласи се Елиз.

Изведнъж на лицето й се появи нерешителност. Изглежда мислеше. Поаро се вгледа в нея, наведе се напред и заговори:

— Да ви кажа ли нещо, мадмоазел Грандие? Част от моята работа е да не вярвам на нищо, което ми се казва… На нищо, което не е доказано. Аз не подозирам най-напред един човек, после друг. Подозирам всички. Считам всеки, който е свързан с убийството, за престъпник, докато невинността му не се докаже.

Елиз Грандие се намръщи ядосано.

— Да не искате да кажете, че подозирате мен? Че аз съм убила мадам Жизел? Това вече е прекалено! Просто не мога да повярвам!

Едрите й гърди започнаха да се издигат и спускат трескаво.

— Не, мадмоазел Елиз — отговори Поаро. — Не ви подозирам в убийството на мадам Жизел. Убиецът е сред останалите пътници в самолета. Не вашата ръка е извършила убийството. Но не е изключено да сте съучастница. Може да сте предали на някого подробностите около пътуването на мадам Жизел.

— Не съм! Кълна се, че не съм!

Поаро замълча и продължи да я гледа съсредоточено. След това кимна.

— Вярвам ви. Но въпреки това има нещо, което криете. Да, наистина има. Слушайте, ще ви кажа нещо. Във всеки криминален случай човек попада на една и съща реакция, когато разпитва свидетели. Всички скриват едно или друго. Понякога, всъщност доста често, това е нещо безобидно, нещо несвързано с престъплението… Но фактът си остава. С вас също е така. О, не отричайте! Аз съм Еркюл Поаро и знам. Когато приятелят ми мосю Фурние ви попита дали не сте пропуснали да споменете нещо, изглежда се притеснихте. Отговорихте машинално, отбягвайки истината. Когато след това попитах дали имате да ми кажете нещо, което сте скрили от полицията, съвсем очевидно се замислихте дали да го направите… Има нещо. Искам да знам какво е то!

— Не е нищо съществено.

— Може би. Но независимо от това трябва да ми кажете какво е. Не забравяйте — добави той, когато забеляза колебанието й, — аз не съм от полицията.

— Да, така е — отговори колебливо Елиз Грандие и добави: — Мосю, трудно ми е. Не знам как мадам би искала да постъпя.

— Хората казват, че две глави мислят по-добре от една. Защо не се посъветвате с мен? Нека се опитаме да преценим това заедно.

Французойката все още го гледаше недоверчиво. Той й се усмихна.

— Елиз, вие пазите много добре тайните на господарката си. Както виждам, нещата опират до лоялността ви към мъртвата мадам Жизел.

— Така е мосю. Мадам ми се доверяваше. Още откакто постъпих на работа при нея, винаги съм изпълнявала заръките й лоялно.

— И сте й благодарна за нещо, което е направила за вас, нали?

— Мосю е много проницателен. Да, така е. Нямам нищо против да го призная. Бях измамена, всичките ми спестявания бяха откраднати… а имах дете… Мадам прояви добрина към мен. Тя уреди едни фермери да отгледат детето ми… почтени хора в богата ферма. Някъде по онова време тя спомена пред мен, че също е майка.

— А каза ли на колко години е детето й, къде е? Някакви други подробности?

— Не, мосю. Тя говореше за онази част от живота си като за нещо безвъзвратно отминало. Каза, че така било най-добре. Дъщеря й щяла да получи образование, да придобие професия. Щяла да наследи и парите й, когато му дойде времето.

— И не спомена нищо повече за детето или за бащата?

— Не, мосю… Но предполагам…

— Слушам ви, мадмоазел Елиз.

— Това е само предположение, разбирате…

— Много добре.

— Предполагам, че бащата на детето е бил англичанин.

— А какво точно ви кара да предполагате това?

— Нищо определено. Просто, когато мадам говореше за англичаните, в гласа й имаше горчивина. Освен това ми се струва, че изпитваше особено задоволство, когато държеше в ръцете си някой англичанин. Разбира се, това е само впечатление…

— Да, но то може да се окаже много ценно. Откриват се още възможности… А вашето дете, мадмоазел Елиз… то момче ли беше или момиче?

— Момиче, мосю. Но умря… Вече стават пет години…

— Моите съболезнования.

Последва пауза.

— А сега, мадмоазел Елиз — каза Поаро след малко, — кажете ми какво е онова нещо, което се въздържахте да споменете?

Елиз стана и излезе от стаята. Върна се след няколко минути с един малък овехтял черен бележник в ръка.

— Този бележник беше на мадам. Ходеше с него навсякъде. Когато тръгна за Англия обаче, не можа да го намери. Беше паднал зад таблата на леглото. След като тръгна, аз го намерих и го сложих в стаята си, за да го пазя докато мадам се върне. Веднага щом научих за смъртта й аз изгорих книжата, но запазих бележника. Не ми беше казала за него.

— А кога научихте за смъртта й?

Елиз се поколеба за миг.

— Научихте от полицията, нали? — попита Поаро. — Те дойдоха тук и претърсиха стаите на мадам Жизел. Намериха сейфа празен, а вие им казахте, че вече сте изгорили документите, макар че всъщност направихте това по-късно, нали?

— Така е, мосю — призна Елиз. — Докато търсеха в сейфа, аз извадих документите от куфара… Казах им, че са изгорени, така е. В края на краищата, това почти беше истина. Изгорих ги при първата възможност. Трябваше да изпълня нареждането на мадам. Разбирате ли сега защо ми беше трудно да преценя, мосю? Нали няма да кажете на полицията? За мен това може да се окаже много сериозно.

— Мадмоазел Елиз, сигурен съм, че намеренията ви са били благородни. Въпреки това е жалко… много жалко… Но няма смисъл да съжаляваме за станалото и не виждам нужда да уведомявам чудесния мосю Фурние за точния час на изгарянето. А сега да видим дали в този малък бележник има нещо, което може да ни бъде от полза.

— Не мисля, че ще има, мосю — каза Елиз и поклати глава. — Това са лични бележки на мадам… Но повечето са само цифри. Без останалите документи те не означават нищо.

Тя подаде неохотно бележника на Поаро. Той го взе и го разгърна. Всичко беше написано с молив с наклонен почерк. Бележките изглеждаха еднакви навсякъде — букви и цифри, следвани от няколко думи:

СХ 256. Жената на полковника. На служба в Сирия. Полкови средства.

GF Френски заместник. Връзка със Стависки.

Всичките двадесет бележки си приличаха. В края на бележника с молив бяха записани места и часове:

Ле Пине, понеделник. Казиното, 10:30 ч. Хотел „Савой“ 5:00 ч. АВС „Флийт стрийт“, 11:00 ч.

Тук също нямаше нищо по-конкретно и вероятно бе записано само за да напомня на мадам Жизел за истинските срещи.

Елиз наблюдаваше Поаро угрижено.

— Мосю, струва ми се, че това не означава нищо за незапознат човек. Само мадам знаеше какво пише вътре.

Поаро затвори бележника и го прибра в джоба си.

— Мадам, това може да се окаже много ценно. Постъпихте умно, като ми го дадохте. И съвестта ви може да бъде напълно спокойна. Мадам Жизел не ви ли каза, че трябва да изгорите и този бележник?

— Не ми каза — отвърна Елиз и лицето й просветна малко.

— След като не ви е казала, ваш дълг е да го предадете на полицията. Ще поговоря с мосю Фурние и той няма да ви безпокои задето не сте го направили по-рано.

— Мосю е много мил.

Поаро стана.

— А сега ще вървя при колегата си. Само един последен въпрос. Когато запазихте място за самолета на Мадам Жизел, къде се обадихте? На летище „Ле Бурже“ или в авиокомпанията?

— Обадих се в авиокомпанията, мосю.

— Тя се намира, ако не се лъжа, на булевард „Дьо Капюсин“?

— Точно така, мосю. Булевард „Дьо Капюсин“, номер 254.

Поаро записа адреса в бележника си, кимна приятелски и излезе от стаята.