Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death in the Clouds [=Death in the Air], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Агата Кристи. Смърт в облаците

Издателство „Абагар холдинг“, София, 1993

Редактор: Надя Златкова

Художествен редактор: Боряна Занова

ISBN 954-584-008-0

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Предварителното следствие

Предварителното следствие за смъртта на Мари Морисо се състоя четири дни по-късно. Сензационният начин, по който беше убита, бе предизвикал голям обществен интерес и залата на съда беше препълнена.

Първият призован свидетел беше един възрастен французин със сива брада — адвокатът Александър Тибо. Той говореше английски бавно и прецизно, с лек акцент, но иначе съвсем правилно.

След първоначалните въпроси следователят попита:

— Вие видяхте трупа на покойната. Разпознахте ли го?

— Да. Трупът е моята клиентка Мари Анжелик Морисо.

— Това е името й по паспорт. Била ли е известна в обществото под друго име?

— Да. Беше известна като мадам Жизел.

В залата премина вълна на възбуда. Репортерите наостриха уши готови да записват. Следователят продължи:

— Ще ни кажете ли по-точно коя беше тази мадам Морисо, мадам Жизел?

— Мадам Жизел, това е името, с което си служеше в деловия свят, беше една от най-известните заемодатели в Париж.

— Къде беше седалището на фирмата й?

— На „Рю Жолиет“ номер три. Там беше и жилището й.

— Стана ясно, че често е пътувала до Англия. Имала ли е делови връзки в страната?

— Да. Много от клиентите й бяха англичани. В някои кръгове на английското общество тя е много добре позната.

— Как бихте описали тези кръгове?

— Клиентите й бяха предимно от средите на висшите класи и интелектуалните професии. Услугите й се търсеха най-често в случаите, в които се изискваше пълна дискретност.

— Значи е имала репутация на дискретна жена?

— Напълно дискретна.

— Мога ли да ви попитам дали познавахте отблизо… хм… различните й делови взаимоотношения?

— Не. Аз се занимавах единствено с правната страна на работата й. Самата мадам Жизел беше твърде способна и се справяше отлично с делата си. Ръководеше бизнеса си изцяло сама. Тя беше, ако мога да се изразя така, жена с оригинален характер. Беше добре известна сред обществеността.

— Можете ли да кажете дали в момента на смъртта си тя беше богата?

— Да, беше много богата жена.

— Известно ли ви е дали е имала някакви врагове?

— Не, не ми е известно.

Свидетелят Тибо слезе от подиума и на негово място призоваха Хенри Митчъл.

Следователят започна:

— Името ви е Хенри Чарлс Митчъл и живеете на „Шублек Лейн“ номер единадесет, Уондсуърт, така ли е?

— Да, сър.

— Служител сте на авиолинии „Юнивърсъл лимитед“?

— Да, сър.

— Понастоящем работите като старши стюард на авиолайнер „Прометей“?

— Да, сър.

— Миналия вторник, осемнадесети, сте обслужвали обедния полет от Париж до Кройдън? Покойната е била в самолета. Виждали ли сте я преди това?

— Да, сър. Видях я преди шест месеца да пътува със сутрешния полет от 8:45 и след това още няколко пъти. Пак с него.

— Знаехте ли името й?

— Разбира се, то е било записано в списъка на пътниците, сър, но не съм му обърнал някакво специално внимание, така да се каже.

— Познато ли ви е името мадам Жизел?

— Не, сър.

— Моля ви, опишете със свои думи какво се случи миналия вторник, осемнадесети.

— Сервирах обяда, сър. След това тръгнах, за да разнеса сметките. Стори ми се, че покойната е заспала. Реших да не я будя и да изчакам, докато наближим Кройдън. Когато малко преди да пристигнем се опитах да я събудя, разбрах, че или е мъртва, или много сериозно болна. На борда имаше лекар. Той каза…

— Ще чуем показанията на доктор Брайънт след малко. Бихте ли погледнали това?

Подадоха на Митчъл индианската тръба, той я пое боязливо.

— Виждали ли сте този предмет?

— Не, сър.

— Сигурен ли сте, че не сте го видели в ръцете на никой от пътниците?

— Сигурен съм, сър.

— Албърт Дейвис.

По-младият стюард застана на свидетелската банка.

— Вие ли сте Албърт Дейвис, живущ на „Баркоум стрийт“ номер двадесет и три, Кройдън? Работите в авиолинии „Юнивърсъл лимитед“, нали?

— Да, сър.

— Миналия вторник сте изпълнявали задълженията си като втори стюард на авиолайнера „Прометей“?

— Да, сър.

— Как научихте за случилото се?

— Мистър Митчъл, сър, ми каза, че според него нещо не било наред с една от пътничките.

— Виждали ли сте някога този предмет?

Подадоха му индианската тръба.

— Не, сър.

— Не сте ли го виждали в ръцете на никой от пътниците?

— Не, сър.

— По време на полета забелязахте ли нещо, което според вас би могло да хвърли светлина върху тази трагедия?

— Не, сър.

— Добре. Можете да си вървите. Доктор Роджър Брайънт.

Доктор Брайънт даде пълното име и адреса си и каза, че е специалист оториноларинголог.

— Доктор Брайънт, бихте ли описали със свои думи точно какво се случи по време на полета миналия вторник, осемнадесети?

— Малко преди да пристигнем в Кройдън, при мен дойде главният стюард и ме попита дали съм лекар. След като отговорих утвърдително, той каза, че една от пътничките е болна. Станах от мястото си и отидох с него. Жената се беше свлякла надолу в седалката. Беше минало известно време от смъртта й.

— Колко време според вас, доктор Брайънт?

— Бих казал около половин час… По моя преценка някъде между половин, и един час.

— Съставихте ли си мнение за причината за смъртта?

— Не. Би било невъзможно да се каже със сигурност, без щателно изследване.

— Но забелязахте малкото пробождане отстрани на шията?

— Да.

— Благодаря… Моля призовете доктор Джеймс Уистлър.

Доктор Уистлър беше слаб, кокалест човек.

— Вие сте съдебният медик, отговарящ за този район, нали?

— Да. Бихте ли дали показанията си по случая?

— Миналия вторник, осемнадесети, малко след три часа следобед, ме повикаха на летище Кройдън. Там, на една от седалките на авиолайнера „Прометей“, ми беше показано тялото на жена на средна възраст. Беше мъртва и според мен смъртта бе настъпила един час преди това. Отстрани на врата й забелязах следа от убождане. Точно в шийната вена. Подобни следи остават след ужилване от оса или убождане с трън като този, който ми показаха. След това пренесохме трупа в моргата, където имах възможност да го изследвам щателно.

— И до какво заключение стигнахте?

— Стигнах до заключението, че смъртта е настъпила в резултат на силна отрова, вкарана в кръвоносната система на организма, довела до внезапна парализа на сърцето. Умряла е практически мигновено.

— Можете ли да ни кажете каква е тази отрова?

— Никога през живота си не съм срещал подобна отрова.

Внимателно слушащите репортери веднага записаха: „Неизвестна отрова“.

— Благодаря ви… Мистър Хенри Уинтърспун, моля.

Мистър Хенри Уинтърспун беше едър мъж с добродушно и замечтано лице. Изглеждаше благ, но глуповат. Фактът, че той беше главен правителствен експерт химик и авторитет по редки отрови, беше доста изненадващ.

Следователят вдигна фаталния шии и попита мистър Уинтърспун дали му е познат.

— Да. Беше ми изпратен за анализ.

— Ще ни съобщите ли резултата от този анализ?

— Разбира се. Установих, че този шип първоначално е бил потопен в препарат от кураре — отровата за стрели, използвана от някои диви племена.

Репортерите започнаха да пишат с наслада.

— Значи вие смятате, че смъртта е била предизвикана от отровата кураре?

— О, не — отговори мистър Уинтърспун. — На върха на този трън открих само следи от препарата. По-нататъшният анализ показа, че неотдавна шипът е бил потопен в отрова от Дисфолидис тупис.

— Дисфолидис тупис? Може ли да обясните?

— Това е южноамериканска змия, една от най-отровните и опасни змии на земята. Не се знае как точно отровата й действа върху човешкия организъм, но представа за силата и бързината й може да се добие от факта, че ако се инжектира на хиена, животното умира още преди да се извади спринцовката. При нашите експерименти един чакал умря, сякаш бе застрелян с пушка. Тази отрова предизвиква обилни подкожни кръвоизливи, но действа и на сърцето, като парализира неговия мускул.

Репортерите продължаваха да пишат: „Невероятни разкрития. Драма във въздуха, предизвикана от змийска отрова. Змия, по-смъртоносна от кобра“.

— Известно ли ви е друг път тази отрова да е била използвана в случай не предумишлено убийство?

— Не, никога. Този случай е интересен.

— Благодаря ви, мистър Уинтърспун.

Сержант Уилсън разказа как е открил индианската тръба зад възглавничката на една от седалките. Върху нея нямало никакви отпечатъци от пръсти. Направени били балистични експерименти и се установило, че оръжието стреля много точно на разстояние до около десет метра.

— Мистър Еркюл Поаро, моля.

В залата премина вълна на оживление, но показанията на мосю Поаро бяха много сдържани. Не забелязал нищо необикновено по време на полета. Да, именно той първи обърнал внимание на малкия шип на пода — намирал се на място, където би паднал ако преди това е бил забит в шията на покойната.

— Графиня Хорбъри, моля.

Репортерите записаха: Съпруга на аристократ дава показания при разследването на тайнствената смърт във въздуха. Някои от тях предпочетоха: … тайнствената смърт, предизвикана от змийска отрова.

Журналистите от списанията за жени добавиха: Лейди Хорбъри беше с шапка последна мода и лисича кожа, или Лейди Хорбъри — една от най-елегантните жени в града, беше облечена в черно и носеше шапка последна мода, или Лейди Хорбъри, чието моминско име е мис Сесили Бланд, беше елегантно облечена в черно и шапката й беше от…

На всички беше приятно да гледат елегантната и хубава жена, макар че показанията й бяха от най-кратките. Не забелязала нищо, никога преди това не била виждала покойната.

Последва я Виниша Кър, но тя определено предизвика по-малко вълнение.

Неуморните ловци на новини за женските списания записаха: Дъщерята на Лорд Котсмор беше с добре скроени сако и пола в модните за сезона цветове. Някои добавиха фразата: Светска дама дава показания.

— Джеймс Райдър.

— Вие сте Джеймс Бел Райдър и адресът ви е „Блейнбъри авеню“ номер седемнадесет?

— Да.

— Какво е занятието ви?

— Аз съм директор на „Елис Вейл Семънт Ко“.

— Моля ви да разгледате този предмет. Виждали ли сте го преди?

— Не, никога.

— По време на полета не сте забелязали нищо подобно в ръцете на някой от пътниците?

— Не съм.

— Вашето място е било номер четири. Непосредствено пред мястото на покойната?

— Да, и какво от това?

— Моля ви, не повишавайте тон. Били сте на място номер четири. От това място сте можели да виждате практически всички в салона.

— Не, не можех. Не виждах никого от моята страна, тъй като облегалките са твърде високи.

— Но ако някой е минал между седалките, така че да е в състояние да изстреля отровния шип, щяхте да го забележите, нали?

— Разбира се.

— И не сте забелязали нищо подобно?

— Не съм.

— Никой ли от седящите пред вас не е напускал мястото си?

— Един мъж през две седалки от мен стана, за да отиде до тоалетната.

— Това означава, че се е отдалечил от вас и покойната?

— Да.

— Той приближи ли се до вас след това?

— Не, веднага зае мястото си.

— Носеше ли нещо в ръцете си?

— Не, нищо.

— Сигурен ли сте в това?

— Напълно.

— Някой друг ставал ли е от мястото си?

— Човекът от седалката пред мен. Той тръгна в обратна посока, покрай мен, към задната част на салона.

— Протестирам! — извика мистър Кланси и скочи от мястото си. — Това стана по-рано, много по-рано! Беше някъде към един часа!

— Моля седнете и се успокойте — каза следователят. — Ще чуем показанията ви след малко. Продължавайте, мистър Райдър. Забелязахте ли дали този джентълмен имаше нещо в ръцете си?

— Мисля, че имаше писалка. Когато се върна, в ръцете си държеше оранжева книга.

— Той ли беше единственият, който премина покрай вас? Вие самият ставахте ли от мястото си?

— Да, ходих до тоалетната. И в ръцете ми изобщо нямаше тръба за изстрелване на някакви си стрелички.

— Позволявате си крайно неподходящ тон, мистър Райдър. Можете да слезете от свидетелската банка.

Мистър Норман Гейл, зъболекар, отрече да е забелязал каквото и да било. След това мястото му зае възмутеният мистър Кланси.

Писателят на криминални романи не представляваше чак такъв интерес за журналистите, като една графиня.

Автор на криминални романи дава показания. Известен писател признава, че е закупил смъртоносното оръжие. Сензация в съда.

Но радостта от сензацията май беше малко преждевременна.

— Да, сър — каза мистър Кланси с писклив глас. — Наистина купих подобна тръба и нещо повече — днес я донесох със себе си. Остро протестирам срещу намека, че убийството е извършено с моята индианска тръба. Моята е тук.

И той извади притежанието си с тържествуващо изражение на лицето.

Репортерите написаха: В съда се появява второ подобно оръжие.

Следователят се отнесе към мистър Кланси строго. Смъмри го, че е призован, за да окаже съдействие на правосъдието, а не за да опровергава въображаеми обвинения срещу себе си. След това го разпита за събитията по време на полета, но без резултат. Мистър Кланси обясни с излишно многословие, че през цялото време е бил твърде погълнат от особеностите на чуждестранните железници и проблемите с часовите пояси, за да обърне внимание на каквото и да било друго около себе си. Дори всички пътници да били извадили индиански тръби и да започнели битка с отровни стрелички, той нямало да забележи.

Мис Джейн Грей, фризьорка, не накара журналистическите пера да се раздвижат.

Последваха двамата французи.

Мосю Арман Дюпон заяви, че е пътувал за Лондон, където е трябвало да изнесе лекция пред Кралското дружество за азиатски проучвания. Той и синът му били изцяло погълнати от професионален разговор и изобщо не обръщали внимание на това, което ставало около тях. Не бил забелязал покойната, докато възбудата около откриването на смъртта й не привлякла вниманието му.

— Познавахте ли мадам Морисо, или мадам Жизел, по физиономия?

— Не, мосю. Дотогава не я бях виждал.

— Но тя е била доста известна фигура в Париж, нали?

Арман Дюпон сви рамене.

— Но не и на мен. Напоследък не прекарвам много време в Париж.

— Скоро сте се върнали от Изтока, доколкото разбрах?

— Да, мосю. Върнах се от Персия.

— Със сина си сте пътували до множество затънтени кътчета по целия свят, нали?

— Моля?

— Пътували сте из различни диви райони.

— Да.

— Срещали ли сте някога племена, които използват змийска отрова, за да мажат стрелите си?

Наложи се да му преведат въпроса и когато разбра какво го питат, мосю Дюпон поклати енергично глава.

— Никога! Никога не съм виждал подобно нещо!

След него на свидетелската банка застана синът му.

Показанията му не се отличаваха от тези на бащата. Не бил забелязал нищо. Помислил си, че мъртвата може да е била ужилена от оса, защото наистина имало оса, която го дразнела, и той най-накрая я убил.

Дюпон баща и син бяха последните свидетели.

Следователят се прокашля, за да прочисти гърлото си, и се обърна към съдебните заседатели.

Каза им, че това без всякакво съмнение е най-изумителният и невероятен случай, с който се е сблъсквал в практиката си. Била е убита една жена — версиите за самоубийство или нещастен случай със сигурност можели да отпаднат — по време на полет, в малко, затворено пространство. Убиецът не можел да бъде някакъв външен човек, освен някой от свидетелите, изслушани тази сутрин. Този факт, колкото и ужасен да е той, не можел да бъде подложен на съмнение. Някой от присъстващите трябва да е излъгал най-безсрамно.

Престъплението било извършено с невероятна дързост. С риск да бъде забелязан от десет… дванадесет, ако се броят и стюардите, души, убиецът е приближил индианската тръба до устните си и е изпратил отровния шип към целта си, без никой да го забележи. Всичко това изглеждало просто невероятно, но тръбата е намерена, намерена е и отровната стрела. На врата на покойната имало следа от убождането. Медицинската експертиза показала, че колкото и невероятно да е всичко това, все пак то се е случило.

При липсата на улики, насочващи към конкретен човек, той препоръчвал на съдебните заседатели да възбудят дело за убийство срещу неизвестен извършител или извършители. Всички свидетели отрекли да са познавали покойната. Работа на полицията било да открие дали тя е била свързана с някого от тях и как. Тъй като мотивът за престъплението не бил известен, той не можел да даде друго мнение, освен вече изразеното — че трябва да се възбуди дело за убийство срещу неизвестен извършител.

Един от съдебните заседатели — мъж с квадратно лице и подозрителен поглед, който дишаше тежко, се наведе напред.

— Може ли да задам един въпрос, сър?

— Разбира се.

— Казахте, че тази индианска тръба е била намерена скрита в някаква седалка? Чия е била тази седалка?

Следователят погледна записките си. Сержант Уилсън излезе напред и измърмори:

— Да, наистина. Въпросното място номер девет е било на мистър Еркюл Поаро. Длъжен съм да отбележа, че мистър Поаро е много известен и уважаван частен детектив, който… който, няколко пъти успешно е сътрудничил на Скотланд Ярд.

Мъжът с квадратното лице отмести поглед към Еркюл Поаро и се вгледа в мустаците му, далеч не с удовлетворено изражение.

„Чужденец — казваха очите му. — Човек никога не може да се довери на чужденец, дори и да е първи приятел с полицията.“

На глас попита:

— Мистър Поаро откри отровния шип в краката на убитата, нали?

— Да.

Съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание. Върнаха се в залата след пет минути и един от тях връчи на следователя лист хартия.

— Какво е това? — намръщи се той. — Глупости! Не мога да приема подобно заключение!

След още няколко минути му предадоха коригираното си заключение: „Нашето мнение е, че става дума за смърт чрез отравяне, но не съществуват безспорни улики срещу извършителя.“