Разказчето не струва- това е гнусно и отвратително като евтин филм на ужасите, но не е страшно. Лично аз никога не съм обичал разкази на ужасите, залагащи на физическо насилие. Затова бих препоръчал Х. Ф. Лъфкрафт- истинският майстор на ужаса.
От една страна си прав — Лъвкрафт е майстор на психологическия ужас. От друга страна — този тип хорър е почти изчезващ в наши дни. Автори като Кинг, Кунц, Робърт Маккамън и т.н., залагат на смес между брутално физическо насилие и психологически хорър — и това работи отлично. Защото от една страна се постига така нужният на хоръра шоков ефект и същевременно се гради атмосфера. Има и автори (Леймън, Баркър), които пък залагат 80% на кръвта и 20% на останалото. Там нещата също работят отлично. Всичко опира до автор и до техника, в крайна сметка. Но в хоръра всичко е позволено. Както казва Кинг (цитирам по памет) — „ако не мога да изплаша читателя, ще се опитам да го отвратя. Ако и това не успея, прибягвам до шока.“
Що се отнася до разказа — симпатичен е, напомня леко на Греъм Мастертън (не знам защо, просто на него ми напомня) и като цяло е доста прилична история.
Заради интересната дискусия, заформила се тук, прочетох разказа и не останах впечатлена. Все пак не мога докрай да се съглася с това, че Кинг клони повече към мъченията и гнусотиите, отколкото към психологическия ужас. Самият той нарича претрупаните с бруталност сама за себе си книги и филми „порно с мъчения“. За него този тип кървава образност е по-скоро похват, начин с който по-пълно да илюстрира и подчертае психологическата страна на преживяването. На мен лично много ми харесва тази идея: поставяш героя в условия на краен стрес и гледаш как ще се прояви характерът му — желязото се изпитва с огън. Друг е въпросът, че в днешно време масовият читател като че ли наистина харесва повече кървавия хорър и понякога тези читателски предпочитания казват своето. Все пак, мисля си че „истинският“ Кинг е по-скоро майстор на психологическия ужас, отколкото изобразител на гнусното и кървавото, макар че и то не липсва в книгите му — но като фон. Може и да греша, разбира се, просто това е моето усещане за Кинг. Поздрави!
Wallküre, добре дошла в дискусията. Както казах в предишния си коментар, разказчето е симпатично, но далеч от шедьовър. Но така и така сме започнали, нека поговорим за хорър :D
Не съм казвал, че Кинг клони към мъченията и кръвта — дадох само цитат от самия него (мисля, че беше от предговор към един от сборниците му, но не съм сигурен) ;)
Относно „мъченията с порно“, които споменаваш — т.н. „torture porn“ е името на самия поджанр във филмите (известен най-вече покрай режисьора Илай Рот), не само Кинг нарича подобни филми по този начин, те просто така се наричат… Кинг от своя страна винаги е хвалил творчеството на писатели като Клайв Баркър (особено показателно е писмото, което е изпратил до агента му и в което не пести похвали) и (покойния вече) Ричард Леймън (който е открит навремето от Дийн Кунц) — техните книги са изключително брутални и откровени, като не спестяват нито една кървава/гнусна/отвратителна подробност (литературният еквивалент на torture porn. Повечето си книги Леймън е писал за забавление — затова и не е залагал на сложните герои, а по-скоро на схематични образи, колкото да има герои, на които да се случват разни гадни неща. Баркър от своя страна има страхотни сюжети, отлично изградени герои — и едни от най-кошмарните видове откровено насилие в хоръра. Споменатите автори (Баркър и Леймън) пишат в поджанра на сплетърпънка — който се характеризира с подробно описание на физическо/сексуално/психологическо насилие и много кръв. Сред най-бруталните съвременни представители на този стил е Едуард Лий (който вече е откровено гаден). „Градска Готика“ на Брайън Кийн (издавана и у нас наскоро) също спада към сплетърпънка. Самият Кинг също е писал в този поджанр. Иначе си права, че той залага повече на психологизма — защото той има друг подход към жанра. Той винаги е казвал, че за него страхът е най-деликатната емоция и иска да я изследва колкото е възможно повече — и във всичките ѝ проявления. Но не се заблуждавай — истинският Кинг е онзи, бруталният и жесток Кинг от „Гробище за домашни любимци“ и онзи Кинг, който не се свени да убива герои-деца по доста брутален начин („ТО“). За него обаче е характерно невероятно доброто познаване на човешката психология — това го прави толкова велик, а героите му — толкова запомнящи се.
Така че идеята на бруталния, кървав хорър, е да покаже другата страна на медала — това колко крехко и податливо е човешкото тяло, като същевременно в повечето случаи не се взима насериозно и служи предимно за забавление.
Между другото, това което казваш за героя, поставен в условията на краен стрес, е много вярно. Препоръчвам ти „Сфера“ на Майкъл Крайтън, която се занимава отчасти с тази тема (потънал космически кораб, група изследователи, запечатани в него, постепенно нагнетяване на недоверието и параноята между тях… и един, вероятно извънземен, артефакт, който има силата да прониква в съзнанието на човек и да изкарва наяве както най-съкровените му мечти, така и най-големите му страхове). Книгата я има тук, в читанката ;)
Поздрави и на теб ;)
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.