Джон Уиндъм
Какавидите (9)

9

Неочаквано беше това — за сестричката ми Петра. Тя изглеждаше толкова нормална. Никой от нас не го подозираше — съвсем никой. Тя беше щастливо дете, още от бебе беше красива — със ситни златни къдрици. Все още е пред очите ми: облечено в ярки дрехи дребосъче, непрекъснато втурващо се ту насам, ту натам; тича и се препъва, сграбчило грозната кривогледа кукла, която обичаше със сляпа привързаност. Самата Петра приличаше на играчка; като всяко дете, тя често падаше, плачеше, смееше се весело, ставаше сериозна, беше доверчива и мила. Обичах я — всички, дори баща ми, непрекъснато се опитваха да я глезят — ласкаво, но безуспешно. През ума ми и случайно не беше минавала мисълта, че тя може да има отклонения — докато един ден внезапно не стана ясно…

Събирахме реколтата. На дванадесетакровата нива имаше шестима мъже, които жънеха в редица. Току-що бях дал сърпа си на друг човек и помагах да правят кръстците, за да си почина, когато без всякакво предупреждение, нещо ме погълна… Никога не бях изпитвал подобно чувство. Допреди малко спокойно и бавно свързвах класовете и изправях снопите, а след миг сякаш нещо ме удари по главата — беше направо физическо усещане. Много е възможно дори да съм се олюлял. После дойде болката, някакво искане, като че в мозъка ми се беше забила кукичка за риба. Както бях изненадан, поне в първия миг, не можеше и да става въпрос дали трябва да отида, или не — направо се подчиних, като на сън. Захвърлих снопа, който държах, и хукнах през полето, покрай слелите се в едно учудени лица. Тичах все по-нататък, без да зная защо — знаех само, че трябва да бързам; прекосих половината нива, стигнах до синора, прескочих оградата и се спуснах по склона на Източното пасище към реката…

Тичах тромаво по наклона на хълма, а отсреща, в далечния край на реката, се виждаше една нива — една от нивите на Енгъс Мортън, пресечена от пътечка, стигаща до тясното мостче — по пътечката, носеща се като вятър, тичаше Роузалинд.

Продължих надолу към брега, после покрай мостчето нагоре по реката, към по-дълбоките вирове. Изобщо не се колебаех — отидох точно да края на втория вир и без да се замислям, се хвърлих във водата. Попаднах съвсем недалече от Петра. Тя беше в дълбокото край по-стръмния бряг, уловила се за едно храстче. Клоните му се бяха огънали, придърпани от Петра, и малко оставаше да се изскубне от корен. Загребах два-три пъти и успях да я хвана под мишниците. Усещането за принуда започна да намалява и изчезна. Изкарах Петра към едно по-лесно за излизане място. Когато стигнах дъно и можех да стъпя, видях през храстите лицето на Роузалинд, която ме наблюдаваше разтревожено.

— Какво беше това? — попита тя с думи, а гласът й трепереше. После сложи ръка на челото си. — Кой може да прави такива неща?

Казах й.

— Петра ли? — повтори тя и зяпна от учудване.

Занесох сестричката си на брега, и я положих на тревата. Изглеждаше изтощена, още не беше дошла съвсем на себе си, но явно не бе пострадала особено.

Роузалинд дойде и коленичи на тревата от другата й страна. Гледахме подгизналата рокля и потъмнелите, сплъстени къдрици. После погледите ни се кръстосаха над тялото й.

— Не знаех — казах аз. — Нямах представа, че и тя е като нас.

Роузалинд скри лицето си в ръце, поставила върховете на пръстите си върху слепоочията. Бавно поклати глава и вдигна очи, в които се таеше притеснение.

— Не е като нас — каза тя. — Прилича на нас, но не е същото. Никой от нас не може така да заповядва. Тя е нещо много повече от това, което сме ние.

В това време дотичаха още хора: някои бяха тръгнали подире ми през дванадесетакровата нива, други — от отсрещния бряг, зачудени какво е накарало Роузалинд да изхвърчи от къщи, като че бяга от пожар. Взех Петра на ръце, за да я отнеса у дома. Един от полските работници ме попита озадачено:

— Откъде разбрахте? Аз не чух нищо.

Роузалинд го изгледа с израз на невероятно учудване:

— Не може да бъде. Тя така пищеше. Сигурно са я чули чак в Кентак, ако не са глухи.

Човекът поклати недоверчиво глава, но фактът, че двамата с Роузалинд бяхме чули виковете беше явно достатъчно потвърждение, за да го разколебае.

Аз не казах нищо. Бях зает да отблъсквам припряните запитвания на останалите, като им казвах да почакат — когато аз или Роузалинд останехме сами, можехме да се справим с тях, без да събуждаме подозрения.

Тази нощ, за пръв път от години, аз видях отново познатия сън — само че този път ножът проблясваше в дясната ръка на баща ми, а Отклонението, което се съпротивяваше в лявата му ръка не беше теленце, не беше и Соуфи, а Петра. Събудих се плувнал в пот от страх…

На следващия ден се опитах да изпратя мисловни образи на Петра. Виждаше ми се важно да я накарам да разбере колкото се може по-скоро, че не бива да се издава. Положих много усилия, но не успях да се свържа с нея. И останалите по ред се опитваха, но без последствие. Чудех се дали да не я предупредя с обикновени думи, но Роузалинд беше против.

— Сигурно силната уплаха го е предизвикала — каза Роузалинд. — Щом тя сега не го съзнава, сигурно дори не знае, че й се е случило, затова лесно можем да я изложим на излишен риск, като й обясним всичко. Не забравяй, че Петра е само на шест години и нещо. Не смятам, че е справедливо, нито пък безопасно да я товарим с това, преди да е необходимо.

Всички се съгласиха с мнението на Роузалинд. Всички знаехме колко е трудно човек да се следи непрекъснато за всяка изречена дума, дори когато го прави от години. Решихме да отложим и да не казваме на Петра, докато не се случи нещо, което да ни принуди, или пък тя порасне достатъчно, за да разбере по-ясно за какво я предупреждаваме; междувремено щяхме да проверяваме от време на време дали вече не можем да установим контакт с нея; иначе щяхме да оставим нещата така, както са.

Тогава не виждахме причина нещата да не останат така, както са за всички ни — всъщност, нямахме избор. Ако не се пазехме, с нас беше свършено.

В последните няколко години бяхме опознали доста по-добре хората около нас и това как се чувствуват. Всичко, което преди пет-шест години ни се виждаше една неспокойна игра, се превърна в много по-мрачно занимание, когато започнахме да го проумяваме. По същество нищо не се беше променило. Все още смятахме за най-важно — ако искахме да оцелеем — да не издаваме истинската си природа; да вървим, да приказваме и да живеем точно както останалите хора. Ние притежавахме дар — чувство, което (оплакваше се с горчивина Майкъл) би трябвало да се смята за божия благословия, но едва ли беше по-добро от проклятие. И най-големият глупак — стига да отговаряше на нормата — се чувствуваше щастлив, защото принадлежеше към обществото. Но не и ние — и затова нямахме положителни усещания — бяхме осъдени на отрицателни усещания: да не говорим, когато ни се иска; да не използуваме познанията си, за да не ни уличат — това беше живот на непрекъснати измами, недомлъвки и лъжи. Изгледите за изпълнения с отрицателни усещания период, който се простираше пред нас, измъчваше повече Майкъл, отколкото останалите. Въображението му рисуваше още неща и му даваше ясна представа какво значение щяха да имат тези притеснения в бъдеще, но не можеше да му предложи друг изход, освен нашия. Що се отнася до мене, стремежът да се справям с отрицателните усещания, за да оцелея, ме поглъщаше напълно; едва-едва започвах да осъзнавам празнотата, която оставаше поради липсата на положителни усещания. Докато растях, у мен се беше изострило главно чувството да предугаждам опасностите. И то се затвърди един следобед през лятото преди случилото се с Петра.

Годината беше лоша. И ние, и Енгъс Мортън изгубихме по три ниви. В нашата област бяха изгорени всичко тридесет и пет ниви. Процентът на отклоненията сред новородените животни напролет беше повишен — не само в нашата ферма, а навсякъде, и то главно сред едрия рогат добитък — за първи път от двадесет години. Струваше ни се, че в горите нощем дебнеха много повече диви котки с най-различна големина, отколкото дотогава. Всяка седмица изправяха някого пред съда за това, че умишлено е укрил добиви с Отклонения, или че е заколил и употребил за храна необявени Престъпления от добитъка си, и като капак на всичко, на три пъти вдигаха областта в тревога поради въоръжени нападения на Оградните жители. Точно след като бяха отменили последната тревога, попаднах на стария Джейкъб, който си мърмореше, докато прехвърляше тор в двора.

— Какво има? — попитах аз, като се поспрях до него. Той заби вилата в тора и облегна ръка на дръжката.

Откакто го помнех, беше все старец, прехвърлящ тор, затова не можех да си представя, че може да е бил или че ще бъде нещо друго. Обърна към мене сбръчканото си лице, почти скрито от бялата коса и брадата, заради които винаги ми приличаше на пророк Илия.

— Боба — каза той. — Проклетия ми боб не го бива. Така беше с картофите, после с доматите, със салатите, а сега и с проклетия боб. Не помня такава година. С другите ми се беше случвало, но кой е чувал някога боб да е бил подлаган на Изпитанието?

— Сигурен ли си? — попитах аз.

— Разбира се. Какво си мислиш, че човек на моята възраст не знае как изглежда истинският боб ли?

Той ме погледна сърдито през белия облак на косата си.

— Да, годината наистина е лоша — съгласих се аз.

— Лоша и направо съсипваща. Седмици труд отидоха в огъня; прасетата, овцете и кравите се тъпчеха с добра храна, а създадоха уроди. Мъжете ходят да дебнат Оградните жители, и човек не може да си върши работата, защото трябва да върши първо тяхната. Дори моята градинка е поставена на Изпитание, и то още как. Лоша година. Прав си. Мисля, че ще става още по-зле. Той поклати глава. — Да, ще става още по-зле — повтори той с мрачно задоволство.

— А защо? — попитах аз.

— Това е божие наказание — каза ми той. — Те го заслужават. Безнравствени и безпринципни са. Погледни младия Тед Норбът — отсъдиха му само дребна глоба, защото укри десет прасенца и докато го хванат, беше изял вече осем. Само това стига баща му да се обърне в гроба. Ами че ако старият бе направил нещо такова — не че би го направил изобщо, — но ако го беше направил, знаеш ли какво щеше да му се случи?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Щеше да бъде публично опозорен в неделя, да му наложат седмично наказание и да вземат десятък от реколтата му — каза ми Джейкъб уверено. — По тези причини тогава нямаше много хора, които да си позволяват такива работи, но сега! Много ги засяга, че плащат някаква дребна глоба — и старецът плю с отвращение върху тора. — Навсякъде е едно и също. Разпуснали са се, развратили са се, само празни приказки се чуват. В днешно време това се вижда навсякъде. Но не можеш излъга Господа. Безпътните ни докараха ново Изпитание — тази година е само началото. Доволен съм, че съм стар и най-вероятно няма да видя края. Но Изпитанието идва, помни ми думите… Държавните правилници се готвят от разни мекушави сополанковци и бърборковци на изток. Там е бедата. От разни превзети политици и църковници, които би трябвало да са наясно; от хора, които никога не са живели в гранична област, които нямат представа от нея, може и през живота си да не са виждали мутант — седят си там и година след година пренебрегват божиите закони, защото смятат, че разбират повече от него. Нищо чудно, че Бог ни изпраща такива години като предупреждение — но проумяват ли те предупреждението, вземат ли го под внимание? — и Джейкъб отново плю, после продължи:

— А как си представят, че югозападните краища са станали безопасни и цивилизовани за божиите чада? Как смятат, че са били контролирани мутантите, а законите на Чистотата — установявани? Съвсем не с разни смешни глобички, които човек може да плаща всяка седмица, без да му прави впечатление. Всичко е постигнато като се е спазвал законът и всеки нарушител е бил наказван истински — за да разбере, че е наказан. Когато баща ми е бил млад, всяка жена, родила дете, което не е достоверно подобие, е била пребивана с камшик. Ако раждала до три отклонения, била лишавана от удостоверение, обявявана извън закона и продавана. Това карало хората да следят за чистотата и да са набожни. Баща ми смяташе, че затова мутантите са били толкова малко, а когато се раждал мутант, изгаряли го като другите отклонения.

— Изгаряли го! — възкликнах аз.

Той ме погледна.

— А не е ли това начинът, по който се пречистваме от отклоненията? — избухна той сърдито.

— Да — съгласих се аз, — но само с растенията и животните…

— Най-лоши са човешките отклонения — сопна се той. — С тях Дяволът се подиграва на истинското подобие. Ясно, че трябва да ги изгаряме както някога. Какво обаче става? Глезльовците в Райго, които никога не са се разправяли с мутанти, казват: „Макар че това не са човешки същества, те изглеждат почти човешки, ето защо унищожаването им може да се смята за убийство или екзекуция, а това тревожи умовете“. И заради няколко глупака, на които не достига решителност и вяра, създадоха нови закони за отклоненията, които били получовеци. Не бивало да се пречистваме от тях, трябвало да ги оставяме да живеят или да умрат от естествена смърт. Трябвало да ги обявяваме извън закона и да ги прогонваме в Оградата — или, ако са деца, да ги захвърляме там на произвола на съдбата — предполага се, че това е по-милосърдно! Добре че Правителството поне прояви достатъчно разум: не им разрешава да се размножават и следи за това — но съм готов да се хвана на бас, че има някоя партия и против тази мярка. И какво става? Все повече се увеличават Оградните жители, а това означава, че правят по-чести и по-масови нападения, че губим пари и време, за да ги отблъскваме. Че губим всичко заради някакви си превзети политици, които се страхуват да издадат заповед. Що за поведение е това да казваш „Проклет да е Мутантът“, а после да се отнасяш към него почти като към брат?

— Но мутантът не е виновен за… — започнах аз.

— Не е виновен ли! — присмя ми се старецът. — Виновен ли е тигърът, че е тигър? Но ние го убиваме. Не можем да си позволим да го оставим жив. В „Покаянията“ се казва, че трябва да пречистваме божието паство с огън, но загубеното Правителство не намира това за достатъчно добро средство. Ех, да можеха да се върнат старите времена, когато човек си изпълняваше дълга и пазеше живота си чист. А сега направо сме тръгнали към ново Изпитание. — И Джейкъб продължи да мърмори. Приличаше ми на разгневен съдбовен пророк от Древността.

— Непрекъснато укриват… и никога няма да спрат, защото не са получили хубав урок; жените раждат Осквернения, а после отиват на черква и казват, че съжаляват и че това няма да се повтори; великанските коне на Енгъс Мортън все още са тук — една „официално одобрена“ подигравка със законите на Чистотата; дяволският инспектор гледа да си запази службата и да не обиди ония в Райго — а после се чудим защо някоя година реколтата е прокълната…

Той продължи да мърмори и да плюе с отвращение — един бълващ отрова стар пуританин…

Попитах чичо Ексъл дали са много хората, които се чувствуват така, както казваше старият Джейкъб. Чичо ми замислено поглади брадичката си.

— Да… Много от по-старите хора. Те все още смятат, че са лично отговорни — както е било, преди да има инспектори. Така мислят и някои на средна възраст, но повечето от тях нямат нищо против сегашното положение. Не се придържат към правилата така, както родителите им. Не смятат, че има някакво значение точно какво се прави, след като на мутантите е забранено да се размножават и нещата вървят добре; ако обаче има няколко последователни нестабилни години като тази, не съм сигурен дали ще приемат всичко тихо и кротко.

— А защо процентът на отклоненията внезапно се увеличава през някои години? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не зная… Казват, че зависело от времето. Ако зимата е лоша, с виелици от югозапад, процентът на отклоненията нараства — но не през следващия сезон, а през по-следващия. Казват, че така се пренася нещо от Злите земи. Никой не знае какво, но изглежда имат право. Старите хора виждат в това предупреждение, напомняне за Изпитанието, което ни е изпратено, за да ни насочва в правия път, и вдигат голям шум. И следващата година ще бъде лоша. Тогава хората ще се вслушват повече в думите им. И ще почнат с четири очи да търсят изкупителни жертви.

Той спря да приказва и ме изгледа дълго и замислено.

Разбрах намека му и го предадох, на останалите. Така и излезе — следващият сезон беше почти толкова прокълнат, колкото и предишния; появи се тенденция да търсят изкупителни жертви. Отношението на обществото към укриването на отклонения бе забележимо по-непримиримо, отколкото предишното лято; това увеличи притеснението ни, което и без това изпитвахме от историята с Петра.

В продължение на седмица след случая на реката следяхме с удвоено внимание дали няма да ни намекнат, че ни подозират. Но не открихме нищо. Явно бяха решили, че двамата с Роузалинд, макар и на различни места, бяхме чули викове за помощ, които положително са прозвучали съвсем слабо в далечината. Отново можехме да се успокоим — но не за дълго. Измина само месец и се появи нов източник на лоши предчувствия. Ан съобщи, че ще се омъжва…