Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chrysalids [= Re-Birth], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КАКАВИДИТЕ. 1982. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.24. Научно-фантастичен роман. ІІ изд. Превод: Огняна ИВАНОВА [The Chrysalids — John Wyndham (1955; превода е направен по изданието от 1978)]. Послеслов: С мисъл за пеперудите — Огняна ИВАНОВА [отбелязана като О.И.]- с.276–278. Художник: Ясен ВАСИЛЕВ. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 17,50. Страници: 280. Цена: 0.76 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

6

Вечерта, когато се поуспокоих, разбрах, че Роузалинд се опитва да ми говори. Няколко други деца също разтревожено питаха какво се е случило. Разказах им за Соуфи. Това вече не представляваше тайна. Усетих, че те бяха потресени. Опитах се да им обясня, че човек с отклонение — поне когато то е малко — не е чудовище, както ни бяха учили. Отклонението всъщност не беше от значение — поне в случая със Соуфи.

Те приеха мислите ми доста недоверчиво. Всички ние бяхме възпитавани да отхвърляме подобни неща — макар че останалите знаеха, че не си измислям, когато им разказвам станалото. Щом разговаряш чрез мисли, не можеш да лъжеш. Неизвестната дотогава идея, че е възможно едно Отклонение да не бъде отвратителна злина, предизвика съпротивление у децата, но не съвсем успешно. При стеклите се обстоятелства те не можеха да ме утешат особено, затова не се обидих, когато те едно по едно се изключваха и разбирах, че си лягат да спят.

Самият аз изпитвах умора, но сънят дълго не идваше. Лежах и си представях как Соуфи и родителите й си пробиват път на юг към съмнителната безопасност на Оградата, и отчаяно се надявах, че вече са достатъчно далече, за да не им навреди моето предателство.

После сънят наистина дойде, но беше изпълнен с видения. В него неспокойно се сменяха хора и лица, както и разни случки. Отново сънувах сцената на двора, когато баща ми слагаше край на Престъплението, което беше Соуфи. В този миг се събудих от собствения си глас, който му викаше да спре. Боях се да заспя отново, но заспах и този път всичко изглеждаше по-различно. Отново видях големия град край морето с неговите къщи и улици и онези летящи в небето неща. От години не го бях сънувал, а той беше все същият и по някакъв необясним начин изпитах успокоение.

Майка ми се отби при мен сутринта, но се държа хладно и неодобрително. Мери беше тази, която се погрижи за мене и ми съобщи, че този ден мога да не ставам. Трябвало да лежа по корем и да не се въртя, за да може гърбът ми да заздравее по-скоро. Приех указанията покорно, тъй като явно ми беше по-удобно да правя това, което тя казваше. Така че лежах и размишлявах как трябва да се подготвя, за да осигуря бягството си веднага, щом стана на крака и се раздвижа. Реших, че ще бъде най-добре да се снабдя с кон, затова прекарах по-голямата част от сутринта в съставяне на план за открадването на кон, на който щях да препусна към Оградата.

Инспекторът се отби следобеда и донесе кесия маслени сладки. За миг помислих да се опитам да измъкна нещо от него — незабелязано, разбира се — за истинската природа на Оградата, в крайна сметка, като специалист по Отклоненията той трябва да знаеше повече за това, отколкото другите. Като размислих обаче реших, че ще постъпя неразумно.

Той прояви съчувствие и беше доста любезен, но идваше по работа. Задаваше ми въпросите приятелски. Докато дъвчеше една сладка, каза:

— Колко време си се познавал с детето на Уендърови — между другото, как му беше името?

Казах му, защото това вече не можеше да навреди.

— А от колко време знаеш, че Соуфи е Отклонение?

Разбирах, че истината не може да влоши положението ми.

— От доста време — признах си аз.

— От колко горе-долу?

— Струва ми се, от около шест месеца.

Веждите му учудено се вдигнаха, после ме погледна изпитателно.

— Ясно ти е, че това не е добре. Наричаме го съучастничество в Укриване. Не може да не си знаел, че постъпваш неправилно, нали?

Сведох очи. Започнах да се въртя под вперения в мен поглед, но спрях, защото от това гърбът започна да ме щипе.

— Някак не ми изглеждаше като нещата, за които ни казват в черквата — опитах се да обясня аз. — Пък и тези пръсти бяха толкова мънички.

Инспекторът си взе още една сладка и побутна кесията към мене.

— „И на всяко стъпало да има по пет пръста“ — цитира той. — Спомняш си това, нали?

— Да — признах с нещастен вид.

— Всички примери в Определението са еднакво важни. Ако едно дете се различава по нещо, значи не е човек, а следователно няма и душа. Щом не е божие подобие, значи представлява имитация, а в имитацията винаги има нещо объркано. Само бог създава съвършеното и макар отклоненията в много случаи да изглеждат като нас, те всъщност не са хора. Те са нещо съвсем друго.

Размислих върху думите му.

— Но всъщност Соуфи е като нас, различава се само по пръстите — казах му аз.

— Когато пораснеш, ще ти бъде по-лесно да разбереш това, но и сега знаеш Определението и не може да не си разбрал, че Соуфи се отклонява. Защо не каза това на баща си или на мене?

Обясних му, че съм сънувал как баща ми постъпва със Соуфи като с някое от Престъпленията във фермата. Известно време инспекторът замислено ме гледаше, после кимна:

— Разбирам. Но към Оскверненията не се отнасят така, както към Престъпленията.

— А какво става с тях?

Той не обърна внимание на въпроса, а продължи:

— Знаеш, че е мой дълг да напиша името ти в доклада си. Но тъй като баща ти вече взе мерки, мога и да не го включвам. Въпреки това въпросът е много сериозен. Дяволът изпраща сред нас Отклонения, за да ни изкушава и да ни отбива от пътя на Чистотата. Понякога успява да създаде почти съвършена имитация, затова трябва да сме винаги нащрек и да търсим грешката, която е направил, колкото и малка да е тя, а когато я открием, веднага да съобщим. В бъдеще ще помниш това, нали?

Избягвах да срещна погледа му. Инспекторът си е инспектор — една много важна личност, но въпреки това не можех да повярвам, че Соуфи е изпратена от Дявола. И ми беше трудно да проумея как едно малко пръстче на крака може да бъде от такова значение.

— Соуфи е мой приятел. Най-добрият ми приятел.

Инспекторът продължаваше да ме гледа, после поклати глава и въздъхна.

— Верността е голяма добродетел, но съществува и погрешно проявявала вярност. Един ден ти ще разбереш значението на една по-голяма вярност. Чистотата на расата…

Той спря, защото вратата се отвори и влезе баща ми.

— Хванали са ги. И тримата — каза той на инспектора и ме изгледа с отвращение.

Инспекторът веднага се изправи и двамата излязоха. Втренчих поглед в затворената врата. Връхлетя ме непоправимо усещане за вина и аз се разтърсих от глава до пети. Чувах се как хълцам, а сълзите се стичаха по лицето ми. Опитах се да спра, но не можах. Забравил бях разранения си гръб. Терзанието от вестта, която донесе баща ми, предизвика много по-силна болка. Гърдите ми се схванаха и започнах да се задушавам.

След малко вратата отново се отвори. Лежах с лице, обърнато към стената. Нечии стъпки прекосиха стаята. Една ръка ме докосна по рамото. Чу се гласът на инспектора:

— Не е заради тебе, приятелю. Нямаш нишо общо с тази работа. Попаднали на патрул съвсем случайно, на двадесет мили оттука.

…Няколко дни по-късно казах на чичо Ексъл:

— Каня се да избягам.

Той остави работата си и загледа втренчено триона.

— На твое място не бих го направил — посъветва ме той. — Обикновено е обречено на неуспех. А освен това — добави чичо ми след малко — къде ще избягаш?

— Тъкмо това исках да те попитам — обясних аз.

Чичо Ексъл поклати глава.

— В която и област да отидеш, ще искат удостоверението ти за нормалност — каза той. — А от него ще разберат кой си и откъде си.

— Но не и в Оградата — предположих аз.

Той ме зяпна.

— Човече божи, да не би да искаш да отидеш в Оградата? Та там не разполагат с нищо, дори храната не им стига. Повечето от тях почти гладуват, затова и ни нападат. Не. Ще стоиш през цялото време тука и ще се мъчиш да оцелееш, ако имаш късмет.

— Но не може да няма други места — казах аз.

— Освен ако не намериш кораб, на който да се качиш. Пък и тогава…

Той отново поклати глава:

— Ако бягаш от нещо, което не ти харесва, няма да ти хареса и това, което намериш. Друго е, ако бягаш към нещо определено, но към какво би могъл да избягаш? От мен да знаеш, тук е доста по-добре, отколкото на много други места. Не съм съгласен с тебе, Дейви. Още няколко години и ще бъдеш вече мъж, а когато се грижиш сам за себе си, може да е различно. Смятам, че изобщо е по-добре да изчакаш дотогава; много по-добре, отколкото да те хванат и да те върнат тук.

Това ми се видя разумно. Започвах да разбирам значението на думата „унижение“ и засега не ми трябваше да ме унижават повече. Но от казаното личеше, че въпросът къде да избягам и след време нямаше да е лесен за разрешение. Като начало изглеждаше, че щеше да бъде най-разумно да науча колкото се може повече за света отвъд Лабрадор. Накарах го да ми разкаже за него.

— Безбожие — каза той. — Истинско безбожие.

Толкова лишен от сведения можеше да бъде само отговор, даден от баща ми. Изпитах разочарование, че го получавам и от чичо Ексъл и му го казах. Той се усмихна:

— Е, добре Дейви, имаш право. Ако обещаеш да не казваш на никого, ще ти разкажа.

— Искаш да кажеш, че това е тайна ли? — попитах озадачен.

— Не точно. Но когато хората са свикнали да възприемат нещо по определен начин, а проповедниците ги карат да повярват, че това е истината, навличаш си беля, а не благодарности, ако разрушиш представите им. Моряците бързо научават това в Райго, затова най-вече разговарят за видяното само с други моряци. Щом другите искат да вярват, че всичко останало са Зли земи, нека си вярват — това не променя нещата, но допринася за мира и спокойствието.

— В моите книги пише, че всичко останало са Зли земи или Оградна област — казах аз.

— В други книги пише обратното, но тук те няма да ти попаднат. А дори и в Райго, какво остава пък за пустеещите земи. Между другото, не бива и да се вярва на всичко, което разказват някои моряци, а твърде често не можеш да бъдеш сигурен дали имат предвид едно и също място, макар те самите да смятат така. Но когато видиш с очите си, започваш да разбираш, че светът е едно много по-необикновено място, отколкото ти се е виждал от Уокнак. Можеш ли да пазиш тайна?

Уверих го, че мога.

— Хубаво. Значи така…

И той започна разказа си:

— За да се отиде до останалата част от света — обясни ми чичо Ексъл, — трябва да се пътува по течението на реката край Райго, докато се достигне морето. Казват, че няма смисъл да се плава право напред, на изток, защото там или изобщо няма суша, или морето внезапно свършва и няма накъде да се плава. Никой не знае със сигурност.

Затова тръгват на север все покрай брега, после завиват на запад, след това на юг — докато стигнат от другата страна на Лабрадор. Ако ли пък продължат на север, стигат до по-студена област с множество почти пустинни острови, където има само птици и морски животни.

Казват, че на североизток се намира голяма земя, където растителността не е с особени отклонения, а животните и хората на външен вид също нямат отклонения, обаче жените са много високи и силни. Те изцяло управляват страната и вършат всичката работа. Държат мъжете в клетки, докато навършат двадесет и четири години, после ги изяждат. Изяждат и моряци, претърпели корабокрушение. Но тъй като изглежда никой не е срещал човек, който да е бил по тези места и да се е спасил, трудно е да се проумее, откъде е известно всичко това. И все пак, няма съмнения — никой не се е връщал оттам, за да го опровергае.

Пътят, който аз познавам, е на юг. Бил съм там в три плавания. Дотам се стига покрай брега, като се държи курс все надясно, докато се излезе от реката. След около двеста мили се появяват Нюфските проливи. Там, където проливите се разширяват, караш покрай брега, докато стигнеш пристанището и се отбиваш в Ларк за прясна вода — и за храна, ако хората от Нюф изобщо ти дадат. След това известно време се плава на югоизток, после на юг и отново се тръгва нагоре покрай брега, като се завива надясно. Стигаш едно място, което е Зли земи — или най-малкото лоша Оградна област. Има богата растителност, но ако плаваш по-близо покрай брега откриваш, че почти всичко е с отклонения. Има и животни — повечето от тях изглеждат така, че е трудно да ги определиш като Престъпления, сравнени с познатите видове.

Ако плаваш още ден-два, виждаш още повече Зли земи — вече съвсем безспорни. След време следваш бреговата линия на един голям залив и тогава вече отвсякъде те заобикалят Зли земи.

Когато моряците за пръв път видели тези места, изпитали силен страх. Усещали, че са оставили зад гърба си Чистотата, че плават все по-далече и по-далече от Бога — там, където той няма да може да им помага. Знае се, че вървиш ли из Злите земи, умираш — никой моряк не предполагал, че някога ще ги види толкова отблизо със собствените си очи. Най-много обаче ги тревожело (както тревожело и хората, на които разказвали при завръщането си), че всичко там, живеещо против божиите природни закони, процъфтявало, сякаш имало пълно право на това.

Първоначално гледката положително е била потресаваща. Виждат се великански, криви царевични кочани, по-високи от малки дървета; по скалите растат огромни сапрофити, а корените им се развяват от вятъра като ужасно дълги кичури коса; някъде има колонии от плесени, на пръв поглед прилични на огромни бели валчести камъни; виждат се сукуленти с формата на варели, големи колкото къщички, с дълги десет стъпки стебла. По върховете на хълмовете има растения, чиито дебели зелени издънки се спускат до сто и повече стъпки навътре в морето — човек се чуди дали това са земни растения, виреещи в солена вода, или морски растения, които по някакъв начин са се изкачили на брега. Има безброй много странни видове, а между тях — рядко някой нормален; сякаш това е нещо като джунглата на отклоненията, която се разпростира навсякъде. Не се въдят много животни, но понякога виждаш някое, което изобщо не можеш да оприличиш на познатите. Затова пък се срещат доста птици, главно морски; един-два пъти хората са виждали и нещо голямо, летящо в далечината — било твърде далече, за да се разгледа подробно, само си личало, че движенията му не са като на птица. Това са необичайни, прокълнати земи — много от виделите ги хора изведнъж проумяват какво може да се случи, ако не съществуваха законите за Чистотата и инспекторите.

Това е лошо, но не е най-лошото.

Още по на юг се срещат области, където виреят само жилави растения, а и те — едва-едва, докато се достигне до бряг, където на двадесет, тридесет или дори четиридесет мили навътре не расте нищо — изобщо нищо.

Цялото крайбрежие е пусто — черно, голо и пусто. Земята по-навътре изглежда като овъглено пепелище. Където има скали, те са зъбери — няма нищо, което да смекчава формите. В морето не живеят риби, няма водорасли, няма дори тиня; когато там доплава кораб, рачетата и мекотелите по дъното му се отлепват и корпусът остава чист. Не се виждат птици. Нищо не се движи, само вълните се разбиват върху черния бряг.

Това е страшно място. Капитаните се боят от него и бързо издават заповеди за отплаване. Моряците изпитват голямо облекчение, когато се махнат оттам.

И все пак нещата не винаги са били така. Капитанът на един кораб имал неблагоразумието да доплава съвсем до брега. Екипажът различил големи каменни развалини. Всички били единодушни, че те изглеждат прекалено особени, за да са природно образование и решили, че вероятно това са останки от някой древен град. Никой обаче не научил нещо друго. Повечето моряци от кораба се поболяли и умрели, а останалите дотолкова се променили, че никой кораб не се осмелил отново да доближи тези места.

В продължение на стотини мили брегът представлявал все Зли земи — простирала се мъртва, черна област. Точно затова първите кораби, доплавали дотам, обръщали курса, защото смятали, че не е възможно да стигнат до място, където да се снабдят с вода и храна. Пристигали са и казвали, че сигурно Злите земи продължават до края на света.

Проповедниците и богомолците се радвали на думите им, защото учели точно на това, и известно време хората изгубили интерес към откритията.

По-късно обаче любопитството им се съживило и по-добре съоръжени кораби отново потеглили на юг. Някой си Мартър, присъствувал като наблюдател на един от тях, писал в дневника си, който публикувал, горе-долу следното:

„Черните брегове изглеждат Зли земи в техния най-завършен вид. Тъй като най-вероятно всяко приближаване до там е пагубно, нищо за тях не може да се твърди със сигурност, освен че са напълно голи, а на места в тъмни нощи излъчват слаба светлина.

Обаче проучванията, които са били правени от разстояние, не потвърждават мнението на дясното крило на Църковната партия, според което тези области са плод на неконтролирани отклонения. Няма данни, че те са нещо като язва върху лицето на земята, заплашваща да обхване всички нечисти места. По-скоро е обратното. С други думи, така както Дивите земи постепенно стават проходими, а Злите земи отстъпват бавно на обитаемите Оградни области, така и Злите земи ще навлязат в Черните земи. Наблюденията, извършени от необходимото голямо разстояние, не могат да бъдат обстойни, но вече направените такива посочват неотклонно, че живите същества там се намират в процес (макар и на най-ниска степен) на превъзмогване на тази страшна опустошеност.“

Заради тази част от дневника Мартър имал много неприятности с праволинейните хора, защото в нея се намеквало, че отклоненията далеч не представляват проклятие и се стремят, макар и бавно, да си възвърнат заслуженото положение. Заедно с още куп критични мисли това изправило Мартър пред съда и предизвикало разисквания за забрана на по-нататъшните изследвания.

В разгара на цялата тази бъркотия обаче един кораб, на име „Дръзки“, който отдавна смятали за безследно изчезнал, се завърнал в пристанището на Райго. Бил разнебитен, с намалял екипаж, платната му били изпокъсани, на мястото на задната мачта имало временно приспособление, изобщо бил в плачевно състояние, но победоносно претендирал за честта да е първият кораб, достигнал земите отвъд Черните брегове. Носел като доказателство множество находки, между които златни, сребърни и медни украшения, както и товар от подправки. Нямало как да не приемат веществените доказателства, но подправките предизвикали много спорове, защото нямало как да се разбере дали са плод на отклонения, или на чисти видове. Праволинейните богомолци отказвали да се докоснат до тях от страх да не се омърсят, други предпочитали да вярват, че това са подправките, за които се споменава в Библията. При всяко положение обаче вече станало изгодно за корабите да плават на юг, за да ги доставят.

Земите там не са цивилизовани. Жителите им нямат понятие за греховете, затова не спират Отклоненията; а дори когато имат някакво понятие, то е съвсем объркано. Повечето не се срамуват от мутантите и явно не изпитват притеснения, ако децата им израстат различни от тях, стига да са достатъчно нормални, за да оцелеят, и да се научат да се грижат за себе си. На други места пък се срещат Отклонения, които смятат, че именно те са нормалните. Има едно племе, в което и мъжете, и жените са без коси — те например смятат, че косата е дяволско творение. В друго племе всички имат бели коси и червени очи. На едно място приемат, че не си нормален, ако пръстите ти не са сраснати с ципа; на друго пък не разрешават на жени, които нямат множество млечни жлези, да имат деца.

Срещат се острови, където всички са ниски и набити; другаде жителите са слаби и високи. Говори се, че има дори острови, където и мъжете, и жените биха могли да се приемат за истинско божие подобие, ако поради някакво странно отклонение не са станали съвсем чернокожи. Но и това е по-лесно за вярване, отколкото твърдението, че съществува раса от Отклонения, която се е изродила и хората са две стъпки високи, обрасли са с козина, имат опашки и живеят по дърветата.

При все това в тези земи е още по-странно, отколкото може да си представи човек: почти всичко ти изглежда възможно, видиш ли го веднъж с очите си.

По тези места е и доста опасно. Рибите и другите морски животни са много по-големи и по-свирепи, отколкото при нас. А слезеш ли на брега, никога не можеш да знаеш със сигурност как ще те приемат местните Отклонения. Някъде са настроени приятелски, другаде обстрелват посетителите с отровни стрели. На един остров хвърлят бомби, направени от увит в листа лют пипер, а когато очите ти се възпалят, нападат с копия. Никога не си сигурен за безопасността си.

Понякога, когато са настроени приятелски, не разбираш нищо от това, което се опитват да ти кажат, нито пък те разбират тебе; най-често обаче, след като се вслушваш известно време, откриваш, че много от думите са същите като нашите, само че ги произнасят другояче. Откриваш също и много странни, тревожни неща. И другите хора имат почти същите легенди за Древните като нас — че са можели да летят, че са строели градове, плаващи по моретата, че са можели да разговарят един с друг от стотици мили разстояние и какво ли не още. Най-страшното обаче е, че повечето хора — независимо дали имат по седем пръста, по четири ръце, или са обрасли с козина и имат по шест млечни жлези (изобщо, с каквито и особености да са) — смятат, че техният вид е истинското подобие на Древните и че всичко по-различно представлява Отклонение.

На пръв поглед това изглежда глупаво, но когато срещаш все повече и повече видове, които са напълно убедени в това — както и ние самите, — започваш малко да се учудваш. Започваш да се питаш: „Е добре, а какви истински доказателства имаме самите ние за това, какво е достоверното подобие?“ И откриваш, че в Библията не се говори нищо, което да противоречи на схващанията, че хората по онова време са били като нас; от друга страна обаче там не е дадено определение на това, какво да се смята за човек. Определението е дадено в „Покаянията“ на Никълсън — а той признава, че е писал няколко поколения след Изпитанието, затова започваш да се чудиш откъде е знаел, че той самият е едно истинско подобие, или само си е въобразявал…

…Чичо Ексъл ми разказа още много за Южните области, но аз не си спомням всичко. Самият разказ беше много интересен, но от него не научих това, което исках. Накрая го попитах направо:

— Чичо Ексъл, има ли там градове?

— Градове ли? — повтори той. — Тук-таме човек вижда нещо като град. Да речем, голям колкото Кентак, но направен по-различно.

— Не такива. Имам предвид големи места.

И описах града от съня си, без да казвам, че е сън. Той ме погледна учудено.

— Не, никога не съм чувал за такова място.

— Може би е още по-далече. И да не си стигал дотам — предположих аз.

Той поклати глава.

— Не може да се стигне по-нататък. Морето е пълно с водорасли. С много водорасли, чиито стъбла са като въжета. Корабите не могат да си пробият път, изобщо — попаднеш ли там, само гледаш как по-скоро да се измъкнеш.

— Значи си сигурен, че няма такъв град?

— Сигурен съм — отвърна той. — Ако имаше, досега щяхме да сме чули за него.

Изпитах разочарование. Излизаше, че дори да избягах на юг, дори да намерех кораб, на който да се кача, нямаше да е много по-различно, отколкото да избягам в Оградата. Известно време бях изпълнен с надежда, но сега сякаш се потвърждаваше мисълта, че градът от съня ми не е друго, освен някой град на Древните.

Чичо Ексъл продължи да описва съмненията, които изпитал след пътешествията за това, какво е истинското подобие. Говори доста подробно, но след малко спря и ме попита направо:

— Нали ти е ясно, Дейви, защо ти разправям всичко това?

Не бях сигурен, че ми е ясно. Нещо повече — не изпитвах радост, че намирам пропуск в подредената, позната ортодоксалност, на която ме бяха учили. Спомних си един израз, който бях чувал на няколко пъти:

— Значи си изгубил вярата си.

Чичо Ексъл изсумтя и лицето му се смръщи.

— Проповеднически приказки! — рече той и за миг се замисли. — Казвам ти — продължи той, — дори ако много хора твърдят, че нещо е така, това нищо не доказва. Казвам ти, че наистина няма човек, който да знае със сигурност какво е достоверното подобие. Всички мислят, че знаят — както и ние самите, — но понеже нямаме доказателства, откъде да знаем дали и самите Древни са били истинско подобие?

Той вдигна очи и отново ме изгледа продължително.

— Затова — продължи чичо Ексъл — откъде да знам аз, и откъде да знае който и да е, че с това, с което се различавате ти и Роузалинд, не сте по-близко до истинското подобие, отколкото останалите? Може би сте точно подобие на Древните: нали едно от нещата, които разправят за тях е, че са можели да разговарят един с друг през дълги разстояния? Сега ние не можем да го правим — но вие с Роузалинд можете. Помисли си за това, Дейви. Вие двамата може да сте по-близо до подобието, отколкото останалите.

Поколебах се за миг, после се реших.

— Не сме само ние с Роузалинд, чичо Ексъл — казах аз. — Има и други.

Той се сепна. Втренчи поглед в мене.

— И други? — повтори той. — Кои са те? Колко са?

Поклатих глава.

— Не зная кои са. Искам да кажа, не зная имената им. Имената нямат мисловна форма, затова никога не съм ги знаел. Просто разбираш кой мисли, както разбираш кой говори. Съвсем случайно разбрах, че едната е Роузалинд.

Чичо Ексъл продължаваше да ме гледа сериозно с притеснен вид.

— Всичко колко сте? — повтори той въпроса си.

— Осем — отвърнах аз. — Бяхме девет, но преди месец един спря да предава. Точно това исках да те попитам, чичо: мислиш ли, че някой го е хванал? Просто внезапно спря. Питахме се дали някой не се е досетил. Нали разбираш, ако са го открили…

Оставих го сам да довърши мисълта ми. Чичо Ексъл поклати глава.

— Не вярвам. Щяхме да научим, ако беше станало. Може би е заминал. Наблизо ли живееше?

— Така ми се струва, но всъщност не знам. Сигурен съм обаче, че щеше да ни каже, ако заминаваше.

— А ако някой го беше усетил, също щеше да ви каже, нали? — предложи чичо ми. — По-скоро изглежда, че се е случило някакво нещастие, щом е станало така внезапно. Искаш ли да се помъча да разбера нещо?

— Да, моля те. Някои от нас започнаха да се страхуват — обясних му аз.

— Добре — кимна той. — Ще се опитам. Казваш, че е момче. И сигурно е живеело наблизо. Преди около месец. Нещо друго?

Казах му каквото можах, а то не беше много. Изпитах облекчение при мисълта, че той ще се опита да разбере какво се е случило. След като измина месец, без подобно нещо да се повтори с някой друг от нас, тревогата ни понамаля, но все пак не бяхме спокойни.

Преди да се разделим, чичо Ексъл отново ме посъветва да не забравям, че никой не може да бъде сигурен какво е истинското подобие.

По-късно ми стана ясно защо ми беше казал това. Разбрах също така, че не го беше особено грижа какво е истинското подобие. Не зная само дали беше мъдър, или просто се опитваше да предотврати както уплахата, така и чувството за малоценност, което усещаше, че ще ни дебне до момента, когато осъзнаем по-добре себе си и това, че сме особени. Може би беше по-разумно да не избързва, но от друга страна може би така ни помогна да приемем по-спокойно притеснението от осъзнаването…

Във всеки случай аз реших засега да не бягам от къщи. Практическите затруднения ми се видяха ужасни.