Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day After Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ДЕНЯТ СЛЕД УТРЕ. 1994. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Day After Tomorrow / Allan FOLSOM]. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Страници: 543. Цена: 98.00 лв. ISBN 954-8240-19-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

85.

— Сам виждате, никакви следи от борба или чуждо проникване. Оградата се наблюдава с видеокамери и вече бе проверена от патрули с кучета. Няма признаци за какъвто и да било пропуск на охраната.

Слушайки забързаните приказки на въоръжения пазач, мършавият и плешив Георг Шпрингер, шеф на охраната в Анлегеплац, прекоси грамадната спалня на Елтон Либаргер и се втренчи в разхвърляното легло. Беше 3:25 през нощта срещу четвъртък.

Малко след три го бяха събудили с известието, че Либаргер е изчезнал от спалнята си. Веднага се бе свързал с охранителния център, чиито камери държаха под наблюдение главния вход, цялата трийсеткилометрова ограда и единствения служебен вход към гаражите, на около километър от централната сграда. През последните четири часа никой не бе влизал или излизал от имението.

Шпрингер огледа още веднъж празната спалня и се отправи към вратата.

— Ако му е прилошало, може да се е залутал в търсене на помощ, или изобщо да не осъзнава къде се намира. С колко души разполагате в момента?

— Седемнайсет.

— Вдигнете ги на крак. Претърсете сградата стая по стая. Изобщо не ме интересува дали хората спят или не. Аз отивам да събудя Залетл.

Елтон Либаргер седеше на стола и гледаше Джоана. Ако не беше лекото повдигане на гърдите й под нощницата, би потърсил лекарска помощ независимо от риска.

Беше открил касетата преди по-малко от час. Не можеше да спи и отиде в библиотеката да потърси нещо за четене. Напоследък трудно заспиваше. А когато успяваше да задреме, налягаха го кошмарни сънища, в които бродеше между странни хора и места — уж познати, но в същото време лишени от връзка с реалността. Различни изглеждаха и епохите на действието — ту събития от довоенна Европа, ту случки от миналата сутрин.

В библиотеката Либаргер прелисти новите вестници и списания. Все още не му се спеше и той излезе да се поразтъпче. В бунгалото на Ерик и Едуард забеляза светлина. Отиде до вратата и почука. След като не получи отговори, реши да влезе.

Не откри никого в разкошния хол с огромна камина, скъпа мебел, модерна електронна апаратура и десетки спортни трофеи. Вратите към спалните бяха затворени.

Либаргер реши, че племенниците му спят и вече се канеше да излезе, когато забеляза на лавицата до вратата голям плик, вероятно оставен за някого. Върху плика бе написано „Чичо Либаргер“. Допускайки, че пратката е предназначена за него, той я отвори и намери вътре видеокасета. Обзе го любопитство. Върна се в кабинета си, пъхна касетата във видеото, включи телевизора и седна да види какво му пращат момчетата.

Видя самия себе си: първо как рита футболна топка към Ерик и Едуард, после по време на политически разговор, който бе репетирал старателно заедно със своя наставник — преподавател по актьорско майсторство от Цюрихския университет. И изведнъж бе потресен да се види в леглото с Джоана, докато по екрана се сменяха някакви цифри, а Фон Холден наблюдаваше отстрани гол, както майка го е родила.

Джоана беше за него нещо повече от приятел. Чувстваше я като своя сестра или дори дъщеря. Онова, което видя, го ужаси. Как беше възможно? Как бе станало? Изобщо не помнеше подобен момент. Разбираше само едно: че има някаква трагична грешка.

Въпросът бе знае ли Джоана за това. Дали двамата с Фон Холден не водеха някаква гадна игра? Възмутен и разтърсен до дъното на душата си, той веднага изтича в нейната спалня. Събуди я и с негодувание настоя незабавно да изгледа записа.

Объркана и доста разтревожена от неговото поведение, Джоана се подчини. А когато картината се появи на екрана, бе потресена също като Либаргер. Оказваше се, че страховитият сън отпреди няколко вечери не е бил кошмар, а ярък спомен за нещо, станало в действителност.

Когато записът свърши, Джоана изключи видеото и се обърна към Либаргер. И двамата бяха пребледнели и разтреперани.

— Не знаехте, нали? — запита тя. — Нямахте представа какво се е случило?

— Вие също…

— Да, мистър Либаргер. Категорично не знаех.

Изведнъж на вратата се почука. След миг в стаята нахълта Фрида Фослер, млада мускулеста сътрудничка на охраната.

Няколко минути по-късно Залетл и Шпрингер завариха в стаята на Джоана възмутения Либаргер да блъска с длан по видеото и да крещи на Фрида Фослер, настоявайки да узнае какво означава цялата тази гадост.

Залетл невъзмутимо прибра касетата и помоли Либаргер да се успокои, като го предупреди, че вълнението може да му навлече нов инсулт. После остави Джоана под надзор и върна Либаргер в спалнята, където измери кръвното му налягане, сложи го да си легне и му инжектира успокоително, смесено с лек наркотик. Сега Либаргер щеше да спи дълго и да сънува причудливи, свръхестествени видения. Залетл се надяваше тия видения да замъглят спомена за касетата и посещението при Джоана.

Тя обаче нямаше да е толкова послушна и на връщане към нейната стая Залетл се запита дали не би било най-добре веднага да я уволни и да я прати в Америка с първия полет. Но съзнаваше, че липсата й може да се окаже още по-пагубна. Либаргер бе свикнал да свързва с нея физическото си състояние. Тя го бе довела дотук, благодарение на нея вече ходеше без бастун и никой не би могъл да предскаже какво ще направи, ако бъде лишен от присъствието й. Не, реши Залетл, за изгонване не можеше и дума да става. Тя трябваше на всяка цена да придружи Либаргер в Берлин и да остане до него докато тръгне към подиума. Затова любезно я помоли да поспи — не толкова заради себе си, колкото заради пациента. Обеща, че на сутринта ще й осигури обяснение на това, което е видяла.

Ужасена, възмутена и емоционално съсипана, Джоана все пак запази достатъчно присъствие на духа, за да не настоява.

— Кажете ми само едно — помоли тя. — Кой знаеше освен Паскал? Кой засне проклетите кадри?

— Нямам представа, Джоана. Изобщо не съм виждал тази касета, тъй че дори не знам какво толкова има в нея. Тъкмо затова моля да изчакате до сутринта, когато ще бъда в състояние да ви дам конкретен отговор.

— Добре — каза тя, после изчака всички да напуснат и заключи вратата.

Залетл веднага заповяда на Фрида Фослер да охранява стаята и да не допуска никого без негово разрешение.

Пет минути по-късно той седна зад бюрото в кабинета си. Вече беше четвъртък сутрин. След по-малко от трийсет и шест часа Либаргер трябваше да говори в двореца Шарлотенбург. Никой не бе допускал, че след толкова дълги усилия нещо може да се обърка точно в Анлегеплац и то само броени часове преди събитието. Залетл вдигна телефона и набра берлинския номер на Ута Баур. Очакваше да я събуди, но го свързаха с кабинета.

— Guten morgen[1] — долетя от слушалката бодър и енергичен глас. В четири сутринта работният й ден вече бе започнал.

— Мисля, че трябва да знаеш… тук, в Анлегеплац, имаме неприятности.

Бележки

[1] Добро утро (нем.), бел. пр.