Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day After Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ДЕНЯТ СЛЕД УТРЕ. 1994. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Day After Tomorrow / Allan FOLSOM]. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Страници: 543. Цена: 98.00 лв. ISBN 954-8240-19-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

73.

Влажната мъгла прииждаше на валма, отново бе почнало да ръми. Жълтите фарове на няколко окъснели автомобила по булевард Сен Жак хвърляха призрачни сенки покрай телефонната кабина.

— Ой, Маквей! — гласът на Бени Гросман долетя през петте хиляди километра подводен кабел по-ясно от майско утро. Петнайсет минути след полунощ в Париж означаваше седем и петнайсет вечерта в Ню Йорк; след тежък ден в съда Бени току-що бе отскочил до управлението да види дали няма вести за него.

През дъждовната завеса и дърветата по средата на булеварда Маквей едва различаваше силуета на хотела. Не бе посмял да звъни от стаята, а и не искаше да рискува с разговор от фоайето.

— Бени, знам, че те побърквам…

— Няма начин, Маквей! — разсмя се Бени. Винаги се смееше. — Ще ми пратиш за Коледа малко финикийски знаци. Хайде сега, побъркай ме.

Маквей се озърна към улицата и усети под сакото си успокояващия натиск на револвера, после заби поглед в записките.

— Слушай, Бени. Шейсет и шеста година. Уестхамптън бийч. Някой си Ервин Шол… кой е той? Жив ли е още? Ако да, къде се намира? Пак през шейсет и шеста… пролетта, или може би даже късната есен на шейсет и пета. Три неизяснени убийства, професионална работа. В следните щати… — Той пак погледна бележките. — Уайоминг, Калифорния, Ню Джърси.

— Дребна работа, бубала. Както сме тръгнали, защо не поръчаш да открия кой всъщност е пречукал Кенеди?

— Бени, ако не се нуждаех от това…

Маквей погледна към хотела. Както миналия път, беше оставил Озбърн в стаята с пистолета на високия и със строга инструкция да не вдига телефона и да не отваря на никого. Маквей от сърце ненавиждаше подобни истории — да се крие, без да знае откъде може да изникне опасност и под каква форма. През последните години се бе занимавал главно със събиране на факти и скърпване на доказателства след като разни наркотрафиканти са си разчистили сметките. Обикновено това беше спокойна дейност, защото мъртвите не закачат никого.

— Бени — Маквей отново се обърна към телефона. — Жертвите трябва да са работили в някоя област на авангардните технологии. Изобретатели, проектанти на прецизни инструменти, учени, може би даже професори. Експерименти с извънредно ниски температури — сто, двеста, триста градуса под нулата. Или обратното — проучване на високите температури. Кои са били? Върху какво са работили преди смъртта си? И последно: „Майкротаб корпорейшън“. Уолтъм, Масачузетс, 1966. Работят ли още? Ако да, кой ги управлява и кой е собственикът. Ако не, какво е станало и кой ги е притежавал през шейсет и шеста?

— Маквей… аз да не съм ти Уолстрийт? Да не ме мислиш за данъчна служба или бюро за безследно изчезнали? Какво си въобразяваш, че ще го натракам в компютъра и всичко ще изскочи на тепсия? За кога го искаш, по дяволите? За Новата 1995?

— Ще ти се обадя утре сутринта.

— Какво?

— Бени, въпросът е много, много сериозен. Ако закъсаш, ако ти трябва помощ, обади се на Фред Ханли от ФБР в Лос Анджелис. Кажи му, че е за мен, че го моля за съдействие. — Маквей помълча. — И още нещо. Ако не позвъня до утре по обед, твое време, свържи се с Йън Нобъл от Скотланд ярд и му предай всичко, което си изровил.

— Маквей… — Хлапашкото веселие се бе изпарило от гласа на Бени Гросман. — Неприятности ли имаш?

— Доста.

— Доста? Какво означава това, по дяволите?

— Хей, Бени. Ще имам да те черпя…

Озбърн стоеше край прозореца на мрачната стая и гледаше надолу към улицата. Мъглата се сгъстяваше, почти не минаваха коли. По тротоарите нямаше жива душа. Хората спяха по домовете си, събирайки сили за вторника. После вид как един неясен силует мина под уличната лампа, пресече булеварда и тръгна към хотела. Стори му се, че е Маквей, но не беше съвсем сигурен. Веднага дръпна завесата, седна и щракна нощната лампа, до която лежеше пистолетът на Бернхард Офен. Имаше чувството, че се крие от векове, макар всъщност да бяха минали само осем дни от момента, в който надигна глава и зърна Албърт Мериман на една от масите в кафене „Стела“.

Колко души бяха загинали през тези осем дни? Десет, дванайсет? Не, много повече. Ако не бе срещнал Вера, ако не бе дошъл в Париж, всички те щяха да са живи. Негова ли бе вината? Нямаше отговор, защото въпросът беше безсмислен. Той беше срещнал Вера и беше дошъл в Париж, тъй че нищо не можеше да се промени.

През последните часове, докато Маквей не беше в стаята, Озбърн се мъчеше да не мисли за Вера. А когато не успееше, когато неволно се сетеше за нея, упорито си повтаряше, че тя е добре, че инспекторите, които я придружават в Кале, са сигурни, верни ченгета, а не пипала на тая гнусна каша, в която се бе забъркал.

Насилието се бе стоварило върху него в най-ранна възраст и последиците го гонеха до днес. Кошмарите след убийството на Мериман, тежкият емоционален припадък, който бе завършил в прегръдките на Вера върху пода на таванското скривалище — всичко това бе просто отчаяна борба срещу чудовищната истина, че смъртта на Мериман не е променила нищо. Ужасният убиец с белязано лице, когото преследваше още от детството си, бе заменен с празен етикет — име и почти нищо друго. Когато напусна жилището на Вера — поемайки при това риска да се сблъска с високия, с парижката полиция и Маквей — той бе признал, че вече не може да се справи сам. Не бе дошъл да търси от Маквей милост, а помощ.

Почукването на вратата го стресна като пистолетен изстрел. Той подскочи и рязко врътна глава, сякаш го бяха изненадали със смъкнати гащи. Вгледа се във вратата, като се питаше дали не е било халюцинация.

Ново почукване.

Ако беше Маквей, щеше да каже нещо или просто да отключи. Дръжката бавно се завъртя и в същия миг Озбърн сключи пръсти около пистолета. Някой бутна вратата само колкото да установи, че е заключена. В следващата секунда натискът престана.

Озбърн пресече стаята и се притисна към стената до вратата. Усещаше как потта му се стича по дръжката на пистолета. Сега всичко зависеше от онзи в коридора.

— Извинявай, маце. Май си объркала стаята, мама му стара — долетя отвън провлаченият глас на Маквей.

Женски глас изписука нещо на френски.

— Бъркаш, бе маце. Мене слушай. Опитай горе, може пък да си объркала етажа.

Този път отговорът беше възмутен и сърдит.

В ключалката изтрака ключ. Вратата се отвори и Маквей застана на прага. Водеше за ръка тъмнокосо момиче, а от джоба на сакото му стърчеше сгънат вестник.

— Хайде, влизай, щом си рекла — каза той на момичето и се обърна към Озбърн. — Заключи.

Озбърн затвори вратата, превъртя ключа и закачи веригата.

— Добре, маце, пуснахме те. И какво сега? — обърна се Маквей към гостенката, която стоеше сред стаята с ръка на кръста. Очите й спряха върху Озбърн. Изглеждаше на двайсетина години, висока около метър и петдесет и пет и изобщо не се боеше. Беше облечена с тясна копринена блуза, съвсем къса черна поличка, мрежести чорапи и обувки с висок ток.

— Чуки-чуки — заяви тя на развален английски и се усмихна съблазнително първо на Озбърн, после на Маквей.

— Значи искаш да ни изчукаш и двамата. Така ли?

Тя се усмихна и английският й стана малко по-добър.

— Че защо не?

— Кой те праща?

— Хванахме се на бас.

— Какъв бас?

— Нощният портиер рече, че сте обратни. Пиколото вика, че няма такава работа.

Маквей се разсмя.

— И те пратиха да провериш.

— Oui — кимна тя и измъкна за доказателство няколко банкноти от сутиена си.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Озбърн.

Маквей се усмихна широко.

— Мама му стара, бе маце, само рекохме да си направим майтап с тях. Пиколото е прав. — Той се обърна към Озбърн. — Ти ли ще я опънеш пръв?

— Какво? — подскочи Озбърн.

— Че какво толкоз, щом вече са й платили. — Маквей я погледна с усмивка. — Съблечи се…

— Дадено.

Беше сериозна и си разбираше от работата. През цялото време ги гледаше в очите. Първо единия, после другия, след това пак първия, сякаш сваля всяка дрешка единствено за негово удоволствие. Малко по малко остана съвършено гола.

Озбърн гледаше със зяпнала уста. Нима Маквей наистина щеше да го стори? Ей-така, в негово присъствие? Беше чувал всеизвестните клюки за ченгета, попаднали в подобни ситуации. Но никога не им бе вярвал, а още по-малко бе допускал, че някой ден ще се окаже участник в такава история.

Маквей го погледна.

— Аз почвам, бива ли? — Той се ухили. — Нали нямаш нищо против да идем в банята, докторе?

Озбърн го изгледа втренчено.

— Моля.

Маквей отвори вратата и момичето влезе в банята. Маквей се вмъкна на свой ред и затвори вратата. След миг отвътре долетя остър писък и шум от падане на нещо тежко. После вратата се отвори и Маквей излезе напълно облечен.

— Дошла е, за да ви види. Мене ме видя в коридора, тъй че друго не й трябваше.

Маквей измъкна вестника от джоба си и му го подхвърли, после се наведе да събере дрехите на момичето. Озбърн разгъна вестника. Дори не забеляза името на изданието. Насреща му изпъкна огромно заглавие на френски: ХОЛИВУДСКИ ДЕТЕКТИВ СЕ ИЗДИРВА ЗА СТРЕЛБАТА В „ЛА КУПОЛ“! Отдолу беше изписано с малко по-дребен шрифт: „Свързан с американския лекар от убийството на Мериман!“ Под заглавието отново видя полицейската си снимка, която бе отпечатана неотдавна във „Фигаро“, а до нея — усмихнатата физиономия на Маквей отпреди две-три години.

— Измъкнали са я от „Лос Анджелис Таймс мегазин“. Интервю за всекидневието на един инспектор в отдел „Убийства“. Търсеха нещо пикантно, намериха само скука. Но все пак го отпечатаха.

Маквей пъхна дрехите в хотелски плик за химическо чистене и отключи вратата. Предпазливо надникна в коридора, после закачи плика отвън.

— Откъде са разбрали? Как успяха да ни открият? — все още не можеше да повярва Озбърн.

Маквей затвори вратата и превъртя ключа.

— Знаели са, че техният човек следи един от нас. Знаели са, че работя с Лебрюн. Трябвало е само да пратят някого в ресторанта с двете снимки да попита: „Тия ли са?“. Лесна работа. Затова пратиха момичето. Искали са да бъдат сигурни, че не бъркат, преди да повикат тежката артилерия. Тя сигурно се е надявала да надникне, да ни забаламоса и да се измъкне. Но явно е била готова и на повече, ако номерът не мине.

Озбърн погледна към затворената врата на банята.

— Какво й направихте?

Маквей сви рамене.

— Рекох си, че не би било много умно да я пускаме долу.

Озбърн подаде вестника на Маквей и отвори банята. Гостенката седеше чисто гола върху тоалетната, прикована с белезници за водопроводната тръба. В устата й беше натъпкана изтривалка, а очите й едва не изхвръкваха от ярост. Озбърн мълчаливо затвори вратата.

— Много е опърничава — лекичко се усмихна Маквей. — Като я намерят, ще се разфучи за дрехите и няма да ги остави да телефонират, докато не се облече. Дано това да добави по няколко секунди към живота ни.