Алън Фолсъм
Денят след утре (80)

80.

Звукът на звънеца изтръгна Бени Гросман от дълбок сън. Беше три и четвърт следобед. Кой звънеше, дявол да го вземе? Естел още беше на работа. Мат трябваше да е в еврейското училище, а Дейвид на футболна тренировка. Нямаше настроение да разговаря с когото и да било. Нека вървят да чукат на някоя друга врата. Вече започваше пак да се унася, когато звънецът отново издрънча.

— Божичко — промърмори той.

Стана и погледна през прозореца. На двора нямаше никого, а входната врата беше точно под него и не се виждаше от спалнята.

— Добре де! — подвикна той при третото позвъняване.

Нахлузи анцуга, слезе по стъпалата и надникна през шпионката. Отвън стояха двама равини — единият млад и гладко избръснат, другият стар, с дълга прошарена брада.

„О, Боже — помисли той. — Какво се е случило?“

С разтуптяно сърце дръпна вратата.

— Да?

— Детектив Гросман? — запита старият равин.

— Да. Аз съм. — Въпреки всичко, което бе видял през дългата си полицейска служба, Бени беше плашлив като дете, щом станеше дума за близките му. — Какво има? Какво се е случило? Да не е Естел? Мат? Да не би да е Дейвид…

— Боя се, че сте вие, детектив Гросман — каза старият равин.

Бени не успя да реагира. Младият равин вдигна ръка и го простреля между очите. Бени рухна като камък. Младият равин пристъпи напред и за по-сигурно го простреля още веднъж.

Без да изчаква, старият равин тръгна из къщата. Върху нощното шкафче в спалнята откри бележките, които бе използвал Бени при разговора със Скотланд ярд. Грижливо ги сгъна, прибра ги в джоба си и слезе долу.

Съседката мисис Грийнфилд се зачуди като видя двама равини да напускат по никое време къщата на Гросман.

— Има ли нещо? — запита тя, когато двамата излязоха от двора и минаха покрай нея към колата си.

— Нищо особено. Шалом^[1] — любезно отвърна младият равин.

— Шалом — каза мисис Грийнфилд.

Младият равин отвори вратата на автомобила пред своя спътник. После седна зад волана и подкара напред.

Шестместната „Сесна“ проби гъстата облачност и се спусна над френското поле.

Кларк Кларксън, бивш пилот на военен бомбардировач с грамадни длани, и красиво усмихнато лице под гъстата кестенява коса, уверено снижаваше малкия самолет през коварните вихри. Здраво пристегнат в креслото до него, Йън Нобъл напрегнато се взираше към земята. Зад Кларксън седеше облеченият в цивилен костюм майор Джофри Авнъл, военен хирург от британските десантни части и отличен познавач на френския език. Нито британското военно разузнаване, нито специалната пратеничка на капитан Каду Аврил Рокар бяха успели да узнаят нещо за съдбата на Маквей и Пол Озбърн. Ако двамата наистина бяха пътували с влака, сега от тях нямаше и следа.

Нобъл бе решил да приеме за факт, че поне един от двамата е ранен и за да избегнат ново нападение на терористите, са се отдалечили от катастрофата. Знаеха, че днес самолетът ще дойде да ги вземе, тъй че ако предположението му бе вярно, двамата можеха да са във всяка точка от трите километра между летището и мястото на злополуката. Точно затова се налагаше присъствието на майор Авнъл.

Пред тях се появиха сградите на Мо, отдясно беше летището. Кларксън се свърза с кулата и получи разрешение за кацане. Пет минути по-късно, точно в 8:01, колелата на самолет ST95 докоснаха пистата.

Щом самолетът спря близо до контролната кула, Нобъл и майор Авнъл изскочиха навън и се отправиха към малката сграда, служеща за чакалня.

Нобъл нямаше представа с какво ще се сблъска. Още от първия си работен ден всяко ченге на света опознава на свой гръб капризната полицейска съдба. В това отношение Лондон не се различава от Детройт или Токио. С гибелта на който и да било полицай при изпълнение на служебните задължения загива частица от всички негови униформени колеги, защото биха могли да са на негово място. Това може да сполети всеки от тях — всеки ден, по всички краища на света. Ако в края на дежурството още си жив и здрав, значи имаш късмет. И така продължаваш — ден за ден. Ако издържиш докрай, пенсионираш се и навлизаш в старостта, като се мъчиш да не мислиш за всички други ченгета, които може да нямат твоя късмет. Такъв е полицейският живот, независимо от поста. Но не и за Маквей. Той беше друг — от ония ченгета, които надживяват всички и продължават да служат, ако ще да са навършили деветдесет и пет. Неоспорим факт. Такъв го виждаха всички, такъв се виждаше и самият той, въпреки непрестанното си мърморене. Лошото бе, че Нобъл имаше мрачно предчувствие. Наоколо надвисваше трагедия. Може би затова бе решил да дойде с Кларксън и да доведе майор Авнъл — защото се чувстваше длъжник на Маквей.

Краката му сякаш се наляха с олово, докато пристъпваше към граничното гише да покаже на дежурния офицер служебната си карта от Специалния отдел. Още по-зле се почувства, когато двамата с Авнъл бутнаха стъклената врата и влязоха в чакалнята.

Тъкмо затова последното нещо, което очакваше да види, бе как Маквей чете сутрешния вестник на отсрещната пейка, нагизден с каскетче „Мики Маус“ и пуловер с емблемата на „Евро-Дисни“.

— Мили Боже! — възкликна Нобъл.

— Добро утро, Йън — усмихна се Маквей. Стана, прибра вестника под мишница и протегна ръка.

На пет-шест метра от тях, прилично сресан и все още облечен като пожарникар, Озбърн видя иззад вестника си как Нобъл стиска ръката на Маквей, после поклаща глава, отдръпва се и представя своя спътник. Маквей леко се завъртя към Озбърн и кимна. Веднага след това Нобъл, Маквей и майор Авнъл се отправиха към пистата.

Озбърн ги догони и четиримата заедно се качиха в самолета. Кларксън включи двигателя и поиска разрешение за излитане. В 8:27 машината се издигна без произшествия.