Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Damsel in Distress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 89 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Графинята и Сребърния меч

ИК „Ирис“, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lgoceva)

ГЛАВА ШЕСТА

Катрин най-сетне заспа. Не знаеше кога точно чу първите тихи отгласи от звън на метал, нито как веднага разбра намеренията на своите врагове. Те бяха изоставили всяка предпазливост, за да решат проблема с едно безогледно отвличане. „Защо бях толкова сигурна, че няма да посмеят?“, упрекваше се тя.

Полуразбудена от шума, тя лежеше неподвижно в леглото и се ослушваше.

Отново дочу звън на оръжия. В гърдите й се надигна изпепеляващ гняв. Как смееха? Този замък бе неин и в него живееха хората й. Вследствие интригите на принца тя имаше на разположение незначителен брой въоръжени мъже и някои от тях трябва да бяха намерили смъртта си при опита да отблъснат подлите нападатели. Момичето скочи от леглото, втурна се към прозореца и дръпна завесата настрани. Напрегнато се взря надолу по посока на крепостния ров и подвижния мост. Тогава до слуха й долетя първият вик и тя видя един от стражите й да полита във водата.

Тези хора, промъкващи се в мрака и сеещи смърт, наричаха други „бандити“ и „негодници“! Вероятно бяха увили копитата на конете си в парцали, за да се приближат възможно най-безшумно и да не събудят господарката на замъка, но разнеслият се преди миг вик и скърцането на подвижния мост говореха недвусмислено за ставащото под булото на нощта. Нападателите, които не носеха със себе си никакви факли, вихрено се втурнаха в двора. След отдалечаването на Джон и свитата му някой от хората на Дьо Ла Вил трябва тайно да бе останал в замъка, за да пререже гърлата на часовите край портата и да спусне подвижния мост.

Отново се бе възцарила тишина. На призрачната лунна светлина нощта бе пълна със сенки и призрачни видения. Нежна кехлибарена светлина блестеше по повърхността на водата в крепостния ров и осветяваше осмоъгълния замък с неговите кули и бойници.

Луната бе закрита от облак и Кет изтръпна. Когато бледата светлина отново поразпръсна мрака, Кет съзря на бойницата точно срещу прозореца й един мъж, чието лице бе в сянка, но мечът му блестеше като сребърен огън.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Това ли бе жалкият плъх, спотаил се в нощта, за да се промъкне иззад нищо неподозиращите стражи и да ги прободе в гръб?

Проклет негодник, гневно мислеше тя. Нови облаци, подобно черни привидения, изплуваха на небето. Колко бързо идваха и си отиваха… Когато луната отново се показа, мъжът бе изчезнал.

Заблудила ли се бе, че е видяла някого? Може би въображението й, подведено от играта на светлини и сенки, й бе изиграло лоша шега? Без значение бе дали непознатият се е промъквал покрай стената, или е бързал надолу по стъпалата на кулата, Кет знаеше кой го е изпратил и защо. Естествено Дьо Ла Вил бе разбрал, че тя не е някоя глупачка и че само привидно се съгласява с настояванията на принца, но никога не би се решила на тази женитба доброволно.

— По-добре да умра! — ядосано прошепна тя. Наистина ли? От замайващата височина на кулата тя се взираше надолу към крепостния ров. Не, не би се решила да скочи от прозореца. Освен всичко останало, това би било и един вид капитулация. Ще се бори до горчивия край, какъвто и да е той. Или може би…

Най-добре да направи опит за бягство. Кет се втурна към тайната врата, извеждаща в тунела. Този път Мари я нямаше, за да затвори вратата след господарката си. Когато впоследствие откриеха тунела, това наистина би било жалко, но не толкова, колкото женитбата с Дьо Ла Вил. Натискайки камъка, отварящ тайната врата, тя дочу странен скърцащ шум. Нищо не последва, вратата не поддаваше.

— О, Боже! — отчаяно извика Кет, удряйки с юмручета по стената. Нещо бе станало със стария механизъм в най-неподходящия момент.

Тя затаи дъх. Викът й бе последван от дълбоко мълчание. След това, съвсем наблизо се разнесе шум — звън на оръжия. Враговете бяха проникнали в двора и се изкачваха по витата стълба, водеща към спалнята на господарката на замъка, която се намираше в северната кула.

Млада жена трескаво се обърна към прозореца, надничайки в нощта навън. Под нея зееше черният, пълен с вода ров. Кет отчаяно поклати глава. Просто не можеше да го стори, особено в последния миг…

В мрака отново проблесна сребро и Кет вдигна поглед по посока на бойницата. Призраци ли виждаше? Не, там, размахвайки меч, стоеше една едра фигура, сигурно някой от хората на Дьо Ла Вил — онзи, който се бе вмъкнал в замъка като крадец и бе убил стражите край моста. Тя се взря в сянката.

Мъжът отвърна на погледа й. Изобщо не му хрумна, че младата жена го смята за един от негодниците, нахлули в замъка й. Затова значи се бе върнал малко преди да превземат Ерусалим.

Не му бе трудно да проникне в замъка, след като остави жребеца си Луцифер в гората, за да последва незабележимо нападателите. На портата на замъка те бяха поставили часови и затова на Дамиан му се наложи да се покатери по стената с помощта на въже, увито около един от зъберите на бойницата.

Сега се опитваше да си поеме дъх. Подобно катерене се предприемаше обикновено без доспехи и неудобна наметка. И всичко това заради нея!

Ако беше някоя послушна госпожица, която знаеше как да се държи, кралят навярно отдавна да я е омъжил и на Дамиан нямаше да му се налага да се катери, облечен в ризницата си, за да я спасява. Но не, тя бе поела една голяма част от разходите около похода на Ричард, за да си осигури независимост, да кръстосва горите и напада невинни хора, постоянно излагайки се на опасност. Това не съвпадаше напълно с идеала му за съпруга, а и някога бе обичал друга — прекрасна девойка, блага и дружелюбна, с лъчист поглед, пленителен глас и очи, пълни с обещания.

Очи, които се бяха склопили завинаги. А този замък, заедно с господарката му, бе неговата награда за вярната служба, замък, който искаха да му отнемат.

Но докато се взираше в мрака, Дамиан усети в душата си странна промяна. На треперещата светлина на свещите той съзря графинята, изправена край тесния прозорец на кулата. Той умишлено бе застанал от тази страна на замъка, за да държи под око Катрин. Забралото от фина стомана, скриващо лицето му бе вдигнато, за да може да вижда по-добре.

В този миг госпожицата се отвърна от прозореца, подобно кошута, бояща се да не попадне в някой капан. Колко грациозни бяха движенията й. Приличаше на ефирна римска или древногръцка богиня или на някоя от жриците друиди, живели някога из тези земи. Нощницата и косите на момичето плътно обгръщаха тялото му. На светлината на свещите фините бели одежди го правеха да изглежда едновременно невинно и прелъстително.

Наистина тази девойка бе разюздана, своенравна и прекалено темпераментна, но едновременно с това и дяволски красива с пищните си гърди, тънка талия, нежно заоблени хълбоци и дълги крака. На призрачната светлина тя приличаше на видение от мрамор и злато, статуя от алабастър, обгърната от блестящи руси коси. А лицето й! Фино изрязани черти, сочни устни, високи скули и големи блещукащи очи, пълни с гняв и уплах, които Дамиан можеше да види дори в мрака и от толкова далеч.

В душата му нещо трепна и той бе изумен от огъня, обхванал го толкова ненадейно. Способността да обича може и да е умряла, но желанието, жилава и непобедима сила, остава да живее в мъжа дори когато той вече не познава по-дълбоки чувства.

Тази графиня определено не го оставяше безразличен. Тя ще бъде негова жена! „Не и ако тази нощ се проваля“, напомни си той и отново спусна забралото на шлема си. По тялото му премина тръпка, спомняйки си за думите на Ари Абдул за пророчеството, изречено малко преди срещата на Дамиан с Ричард. Ще се ожени за нея, но тя ще го измами в мрака.

Никога не се бе хвалил, но това сега бе без значение. Сребърния меч трябваше да се бори и победи. Чак след това щеше да се заеме с бъдещето.

В този момент Катрин не се интересуваше нито от Монджой, нито от Сребърния меч. Цяла бе обзета от гняв към Дьо Ла Вил и подлите му съучастници.

Вярваха ли тези глупаци, че е достатъчно само да проникнат зад стените на крепостта, да убият стражите и поставят исканията си, за да ги последва тя покорно? Или се надяваха да я изненадат спяща и отвлекат още преди да се е осъзнала? Противно на очакванията им тя ще се бори с всички сили. Навярно няма да посмеят да я наранят, докато е в състояние да се съпротивлява. А след това?

Отново я обзе отчаяние. Дори и да се бореше храбро и упорито, в крайна сметка хората на Дьо Ла Вил щяха да я надвият. Само кралят можеше да й помогне. Но сега той превземаше някакви мюсюлмански крепости в Светите земи, сражаваше се със Саладин, великия ислямски султан…

— Дявол да ви вземе, Ричард! — изруга тя.

На стената в стаята висеше мечът на баща й и момичето стъпи на един сандък, за да го достигне. С оръжието в ръка се почувства малко по-добре.

Нямаше време за губене. Нападателите вече бяха достигнали до северната кула. Навярно мислеха, че сега, когато плячката е почти в ръцете им, всяка предпазливост е излишна.

Накъде, питаше се Катрин. Имаше един единствен изход — нагоре, към най-високите зъбери на кулата. Само при мисълта й се зави свят. Страхът й от високото щеше да й изиграе лоша шега. Но Катрин не издържаше повече в тази стая. Тя отвори тежката врата. На стъпалата стоеше рицар в ризница, шлем със спуснато забрало, но нозете му бяха незащитени. Тънката материя на туниката му говореше за аристократичен произход и богатство.

— Госпожице! — слисан прошепна той. Значи наистина са възнамерявали да я изненадат докато спи. Но тя бе будна, знаеше за плановете им и погледът й го показваше достатъчно ясно. Мъжът се изкашля и дрезгаво добави: — Трябва да ме последвате, графиньо, веднага… заповед на господаря ми.

— И кой е той, господине?

— Това не бива да издавам…

— А пък аз не съм готова да ви последвам — изфуча тя — Омитайте се от замъка ми! Кой ви е позволил да влизате?

Мъжът се колебаеше. Тя видя съучастниците му да се изкачват по стълбата и едва не изгуби кураж. Най-малко десетина души… Каква надежда й оставаше при такова числено превъзходство на враговете й?

— Съжалявам, госпожице, трябва да дойдете с мен.

На Кет й се стори, че долавя искрено съжаление в гласа му. Тя бавно поклати глава.

— Госпожице Катрин, ще ви отведем на сигурно място, в дома на един добър и богобоязлив рицар, кълна ви се!

— Добър и богобоязлив? — тихо повтори тя. — Силно се съмнявам в това. Идвате от името на мъж, излязъл от ада и нямащ никаква власт над мен. Никой освен Ричард няма право да ме изведе от моя замък.

— Стана късно — промърмори един от мъжете, изкачили се по стълбата заедно с него. — Защо просто не я вземем?

— Какво искате? — изфуча водачът им. — Да я пробода ли? Господарят ми иска годеницата поне да е жива, ако не мила и любвеобилна. — Той отново се обърна към Кет: — Моля ви, госпожице, така или иначе ще дойдете с нас. Не разбирате ли…

— Ако намеренията ви бяха почтени, нямаше да криете лицето си зад този шлем! Когато Ричард разбере за ужасното ви държане, горчиво ще се каете, кълна ви се!

— Ричард не се интересува от Англия и англичаните! — изруга мъжът, застанал непосредствено зад водача. — Да побързаме! Ще ни последвате волю или неволю, госпожице!

— В никакъв случай! — отвърна тя, безкрайно доволна от ледената нотка в гласа си. Никой не би казал, че цялата трепери, а студът на каменния под прониква през краката й чак до костите.

— Госпожице… — водачът на групата пристъпи към нея и тя извади меча от ножницата толкова изкусно, колкото бе виждала да го прави баща й. Младата жена със задоволство видя, че нападателите й се поколебаха.

— Да, аз умея да се защитавам! — предупреди тя.

— Тя е само едно младо момиче! — прошепна някакъв глас в дъното.

— Не, приятелю — отвърна друг, — виж красотата й, блестяща на лунната светлина! Тя вече не е момиче.

— И лордът я е избрал за своя жена! — енергично подчерта водачът.

С насочен срещу нападателите меч тя заотстъпва нагоре по стълбите, внимавайки да не настъпи полите на бялата си ленена нощница.

— Госпожице! — извика първият рицар. — Хвърлете оръжието! Не искаме да ви нараняваме!

— Вие проникнахте в замъка ми, избивате хората ми, за да ме отвлечете и твърдите, че не сте искали да ме нараните! — презрително отвърна тя. — Мисля, господине, че вече ми причинихте достатъчно голямо страдание.

— Хвърлете меча!

— Не, вие извадете вашия! Защото когато направите опит да се приближите до мен, ще трябва да внимавате за частите на тялото си под кръста, за да не ги изгубите!

Сега мъжът бе обзет от видимо колебание. Той хвърли поглед към онази част от тялото си, която трябва да бе особено важна за него, сякаш искаше да се увери, че всичко все още си му е на мястото.

— Хайде, Мишел! — присмя се един мъж зад него. — Госпожицата сигурно няма представа как се държи меч.

— Напротив, има, Мишел! — увери го Кет.

— Госпожице! — клетият Мишел постепенно изпадаше в отчаяние. — Трябва да ме съпроводите!

Острието на меча светкавично се насочи към споменатите части на тялото му.

От по-долните стъпала долетя смях.

— А ни разправяха, че сме нямали нужда от цели доспехи.

— Свършвай най-сетне с нея, Мишел.

Водачът се извърна. Досетливостта очевидно му бе изневерила.

— Направи го ти, Робърт!

Робърт бе изтикан напред. Когато се опита да улови Кет, тя вдигна меча. Мисълта да го убие я отблъскваше, но трябваше да им даде ясно да разберат, че няма да се остави да бъде изплашена и уловена.

Острието засегна само горната част на ръката му. Мъжът изкрещя от болка и зяпна, разгневен от унижението.

— Ще си платите за това, госпожице! — извика той и се хвърли напред.

— Не! — изкрещя някой зад него. — Не бива да я нараняваш!

Ах, ето къде бе преимуществото й. Кет отстъпи още крачка с насочено към нападателя оръжие.

— Изчезвайте!

— Не, хвани я! — ядосан заповяда Робърт. — Не може да надвие всички ни!

Мъжете едновременно се втурнаха нагоре по витата стълба. Удари от меч се посипаха, стремейки се да избият оръжието от ръката й, но тя ги парира. Скоро обаче ръката започна да я боли. Бе мерила сили с най-добрите фехтувачи и като единствено дете и любимка на графа бе участвала в уроците, които той даваше на племенника си. С усърдието си нерядко бе поставяла на изпитание търпението на баща си. Момичето умееше да използва способностите си, но му липсваше сила, за да държи нападателите на разстояние още дълго. Всеки момент щяха да й отнемат оръжието.

Докато се отбраняваше, доколкото може от сипещите се върху й удари, Кет вдигна поглед над главите на мъжете и извика:

— О, слава на Бога, най-сетне дойдохте!

Както се бе надявала, думите й имаха ефект. Мъжете спряха объркани и се извърнаха, търсейки с поглед някого надолу по стълбата. Кет нямаше нужда от повече. Тя се обърна, изкачи останалите стъпала и натисна вратата, извеждаща към бойницата.

Дъхът й секна от ужас. Врата заяде.

— Не! — простена тя и с всичка сила се хвърли срещу нея. Напразно. Като че ли камъните и вратите на собствения й дворец се бяха съюзили срещу нея.

Младата жена още веднъж натисна с рамо вратата, която най-сетне се отвори.

Задъхана, Кет се потопи в ледената нощ навън, като едва не се спъна в полите на нощницата си, но все пак успя да захлопне вратата след себе си. Тя само би забавила преследвачите й, но това бе без значение. С гръб към вратата, тя се взираше невярваща и изплашена в един силует с черна наметка, носещ се в нощта като огромен черен гарван. Мъжът очевидно висеше на въже, увито около някой зъбер на стената. Врагът, когото бе видяла преди малко, навярно копелето, което бе останало след заминаването на принц Джон и спътниците му… Негодникът, спуснал подвижния мост, така че един почти непревземаем замък бе станал съвсем лесна плячка.

— Госпожице… — достигна до нея дрезгав глас.

— Не! — извика тя, вдигайки меч, готова да го прободе. Той скочи, пускайки края на въжето — една неясна черна сянка, която също извади меча си.

— Хвърлете оръжието, госпожице!

— Никога! — тя стисна дръжката с две ръце и премина в настъпление.

— Проклятие! — изруга той. Остриетата се кръстосаха със звън, така че ударът разтърси цялото й тяло, а зъбите й изтракаха. — Мили Боже, хвърлете меча! — отново заповяда той. Пръстите й се вкопчиха още по-силно в хладната стомана. Кет направи опит да отстъпи и той я последва — заплашително, призрачно видение, тъй като подобно на останалите нападатели мъжът криеше лицето си. Шлемът му обаче, за разлика от техните, бе от най-фина сребърна мрежа, закриваща лицето чак до устата и очите, а също раменете и гърдите. Ризницата не бе толкова устойчива, колкото кованите метални доспехи, но подходяща за битка с мечове, тъй като гъстата плетеница бе в състояние да предпази и от добре прицелени удари.

— Страхливец! — извика Катрин. — Криете се в мрака, не показвате лицето си!

— Хвърлете най-сетне меча си и ме чуйте…

— Ще скоча! — заплаши тя. Сега до слуха й достигаха ударите на останалите мъже по вратата, която отново бе заяла. Скоро щяха да преодолеят преградата и да се окажат при нея, високо над крепостния ров.

— Да, може би наистина трябва да скочите — съгласи се той, а мечът му отново се стовари върху нейния. На подобна сила тя не бе в състояние да устои и оръжието й издрънча на земята. Облечена в ръкавица ръка се протегна и я притисна към едно силно, мускулесто тяло. Ужасена, тя понечи да извика, но мъжът я притискаше толкова силно към себе си, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Опитвам се да ви измъкна от тук! — ядосано й се скара непознатият. — Престанете да се съпротивлявате! Достатъчно е и това, че сърцето ми едва не се пръсна, докато се катерех по стената. Трябва ли да ми създавате допълнителни неприятности?

— Побъркан ли сте! Вие започнахте всичко това…

— Нищо не съм започвал.

— Напротив. Вие сте един от тези мръсници…

— Нищо подобно, опитвам се да ви спася, госпожице. Така че престанете да се съпротивлявате!

Как би могла да се съпротивлява? Мъжът я стискаше толкова силно в желязната си прегръдка, че тя чувстваше топлината на тялото му под ризницата и фината туника. Кожата и горещият му дъх заплашваха да я изгорят. Това нападение срещу сетивата й обезсилваше младата жена толкова, колкото стоманената му ръка, която я обгръщаше. Как да се съпротивлява?

Ефирната ленена материя на нощницата й не предлагаше никаква защита пред покоряващото излъчване на мъжа. Точно сега, когато имаше такава нужда от ясния си разсъдък, близостта на непознатия рицар заплашваше да замъгли ума й.

— Чуйте ме, малка глупачко… — започна той.

Очевидно притежаваше някакви магически способности, сломяващи съпротивата й. Но тя не се предаваше толкова лесно. Кет ритна подбедрицата му толкова силно, колкото можеше. Пръстите я заболяха, но това нямаше значение. Рицарят простена от болка.

„Все пак някакъв успех“, помисли си тя и изфуча:

— Пуснете ме! Вие сте един от тях!

В този момент вратата поддаде.

— Проклятие! — изруга мъжът с черното наметало и тикна Кет зад себе си. След това се хвърли срещу първия от нападателите, прекрачил прага. Кет с изумление видя неприятеля да пада. Разнесе се предупредителен вик, а през вратата напираха още мъже.

Непознатият умееше да върти меч. Острието му попадаше точно в целта, там където ризницата на противника не покриваше напълно тялото му. С умели удари мъжът изваждаше противниците си от равновесие и ги пробождаше.

Кет ужасена се отдръпна към каменната стена, но виждайки, че прииждат все нови и нови нападатели, тя се наведе за меча си.

— Искам я за себе си! — изрева някой. — По дяволите господаря, тази плячка трябва да бъде наша!

— Не и в този живот, лекомислен негоднико! — отвърна рицарят с черна наметка и очевидно имаше право. Смъртно ранен, нападателят се строполи на земята.

Кет също трябваше да се защитава от двамата мъже, втурнали се срещу й. В това време черният рицар просна един нападател, извърна се и прониза друг, опитал се да го изненада в гръб.

Кет извика ужасена, борейки се със зъби и нокти за живота си срещу двамата противници, които много скоро я притиснаха в ъгъла.

Но защо черният рицар се бореше с мъжете, които бяха на негова страна? Защо пък не? Коравосърдечният Дьо Ла Вил би осъдил на смърт дори собствените си хора, ако можеше да извлече полза от това.

Или непознатият наистина бе дошъл, за да я спаси? Възможно ли бе да е същият, който спаси момичето от лапите на Дьо Ла Вил, отнасяйки го на врания си жребец?

При всички положения Катрин бе изгубена, ако не напрегнеше всичките си сили. Нозете й изтръпнаха върху ледения каменен под, полите на нощницата й бяха разкъсани и измърсени, но което бе най-лошо — мечът натежаваше в ръката й все повече и повече. Скоро нямаше да може да го повдигне. Кет отчаяно се бореше срещу двамата нападатели, парира един точен удар, но срещу втория бе безсилна.

Тя се свлече на колене и върхът на меч докосна гърлото й.

Вдигайки глава, младата жена съзря очите на врага си, проблясващи иззад шлема му.

— Госпожице, победена сте! — триумфиращо извика той.

Но след миг победоносният поглед изчезна от очите му, те се втренчиха, заприличаха на стъклени и мъжът се строполи на земята. Кет сложи ръка на гърлото си, потискайки напиращия вик на ужас. Облеченият в черно мъж стоеше зад онзи, когото току-що бе убил и протягаше ръка към нея.

Кет много добре разбираше, че това е ръката на човек, много по-опасен от всичките останали нападатели през тази зловеща нощ.

— За Бога, елате с мен, госпожице. Аз съм добър, не, превъзходен фехтувач, но не бих могъл да се справя с такова числено надмощие.

— Превъзходен! — зъбите й тракаха. Наоколо лежаха убити и ранени, а в замъка нахлуваха все нови и нови мъже. Не само студеният нощен въздух караше Кет да изтръпва. Най-сетне тя сложи длан в ръката, протегната насреща й. — Превъзходен! — предизвикателно повтори тя. — И толкова скромен!

Видя усмивката иззад шлема му.

— Колко остроумно, госпожице! Но поне си възвърнахте сетивата, от които сега ще имате нужда.

Когато мъжът й помогна да се изправи на крака, Кет направи опит да избяга.

— Пуснете ме! Не мога да се дуелирам, ако вие…

— Няма да има повече дуели. Елате с мен!

Къде, питаше се тя. Нямаше никаква надежда за бягство. Бяха достигнали най-високата част на кулата, където само водни улуци и бойници надигаха чела, за да защитават жителите на замъка.

Опита се да издърпа ръката си, стисната в желязната му хватка.

— Но аз не ви познавам! — изрече тя, внезапно обхваната от паника. — Навярно сте също толкова подъл, колкото всички останали…

— Госпожице, сега нямаме време да обсъждаме подобни въпроси!

— Няма накъде да продължим…

— Напротив!

Тих стон на ужас се отрони от устните й, поглеждайки от стената на замъка надолу към крепостния ров. Такава главозамайваща височина…

— Не! — отново безуспешно опита да се освободи тя.

— Елате! — стоманените пръсти я теглеха към ръба на бойницата.

— Да не искате да скочите! Луд ли сте!

— И самомнителен, спомняте ли си? — подигра й се той, а Кет го зяпна, останала без дъх.

Зад тях издрънча стомана — през отворената врата на кулата прииждаха все нови и нови мъже. Рицарят се приближи още по-близо. Кет отново усети топлината на тялото му, силата на мускулите и волята му.

— Това са хората на Дьо Ла Вил. Наистина ли искате да станете негова жена? Тогава…

— Не мога да скоча!

— Избирате съдба, която би била по-лоша дори от смъртта? — презрително попита той.

— Не…

— Тогава скачайте най-сетне!

Тя не можеше да помръдне.

— Страхливка! — подкани я мъжът.

— Не съм страхливка…

— Очевидно е! — през отвора на стоманения шлем отново видя подигравателната му усмивка. След това дъхът й секна, защото непознатият я бе вдигнал на ръце и стъпил на ръба на бойницата между два от каменните зъбци.

— Не! — извика Катрин, борейки се отчаяно. — Не! От вас се боя повече, отколкото от Дьо Ла Вил, господине! Вие сте луд, негодник, дявол…

— Госпожице, затворете си устата и поемете дъх! — предупреди я той.

Тя блъскаше по гърдите му с всичка сила. Да скочи от такава височина! Нападателите вече прииждаха към тях.

— Глупак! Копеле! — ругаеше Катрин, разкъсвана между опасността от дивите нападатели и бездънния мрак под краката й.

— Дръжте се здраво! — подкани я непознатият.

Тя усети как мускулите му се напрягат и оглушителният й вик увисна в нощния мрак, докато двамата се отделяха от ръба на кулата.