Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Damsel in Distress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 89 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Графинята и Сребърния меч

ИК „Ирис“, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lgoceva)

ГЛАВА ТРЕТА

Есента на 1192 г.

При управлението на крал Ричард Лъвското сърце, замъка Монтрен.

— Госпожице! От изток приближават конници!

Катрин дьо Монтрен, графиня Ур, за близките си — просто Кет, която в момента се намираше в един зимник в най-затънтената част на замъка, вдигна поглед, в който се четеше скрито любопитство. Тя се опита тичешком да изкачи безбройните стъпала към бойниците на почти непревземаемата крепост, опитвайки се да изглежда спокойна и владееща се — невъзмутима господарка на замъка, която никога не губи самообладание. Изпълнявайки задълженията си като стопанка на дома, тя бе прекарала деня в килерите с хранителни продукти и зимници, заета с приготвяне на зимнина.

Пристигането на конниците щеше да промени сметките, които бе направила. Както налагаше учтивостта, тя трябваше да покани всички барони, духовници и богомолци, потърсили гостоприемството й — всеки благородник и всяка дама, заедно със свитата им. А сега никой не знаеше кой приближава към замъка.

— Какви цветове носят? — попита Кет.

— Търси ви принцът, госпожице.

— Проклятие! — изфуча тя, след което стисна устни. Напоследък се опитваше да подобри начина си на говорене, защото не подобаваше на графиня Катрин дьо Монтрен да ругае като разпасан разбойник. Тя хвърли бегъл поглед към Мари Осту, нейна камериерка и приятелка.

Десет години по-възрастна от господарката си, Мари бе енергична, закръглена жена с тъмна коса, ясни сини очи и червени като череши страни. Тя ни най-малко не се смущаваше, когато езикът на госпожица Катрин станеше по-груб от приетото. Сега тя опита да се пошегува:

— Боже, опази килерите и избите ни от тия гости!

Кет се изправи, изтривайки ръце в простата престилка, препасана върху светлосинята й ленена рокля, горната част на която плътно пристягаше гърдите на младата жена. Полата падаше на тежки плисета чак до земята. Ръкавите бяха разрязани от лакътя до китката и обвезани по края, подобно на деколтето. В съответствие с високото положение на графинята косата й бе грижливо сресана на плитки, спускащи се по гърба й чак до кръста, а на главата си носеше изящна кована диадема от злато, с прикрепен към нея воал в цвета на роклята.

За пред гостите, трябваше да свали престилката си. След като го направи, младата жена се обърна към камериерката си. Гневът в очите на Катрин ни най-малко не подхождаше на една достойна млада графиня.

— Познаваш Джон. Сигурно ще доведе приятели и ще искат да ловуват. Отвъд стените на замъка ни се простират горите на краля.

Не биваше да издава мислите, които я потискаха. Естествено, Мари знаеше, че господарката й с радост би измислила някакъв предлог, за да отпрати принца. Многократно предпочиташе гората пред неговата компания.

— Нямате избор — тихо отвърна камериерката. — Не ви остава нищо друго, освен да ги приемете.

Кет се поколеба, след което кимна, сложи престилката настрана и обясни на младия часови, известил за пристигането на Джон:

— Готови сме да посрещнем принца. Спуснат ли е моста?

— Да, госпожице.

— Добре. Мари, бягай в кухнята и нареди на прислугата да приготви гощавка. Преди лова ще гостим посетителите с вино и може би — с превъзходните пастети, които приготвя младият Хауърд. Освен това ще им предложим маринована риба и плодове. Побързай! Аз ще бъда в залата.

Камериерката сбърчи чело.

— Зимата чука на вратата ни. Ако още сега извадим плодовете…

— Принц Джон ни оказва голяма чест!

— Принц Джон, този крадец! — презрително отвърна Мари.

— Точно затова трябва да му дадем това, което иска, преди да си го е взел сам. И си дръж устата затворена! Както разправят, той не се отнасял приятелски с тези, които го ругаят.

— Като си помисли само човек, че някога законите в Англия се спазваха!

— Някой хора все още го правят…

— О не! Онези, които би трябвало да го съблюдават, не се колебаят да го нарушават. Това е факт!

Кет хвана камериерката си за раменете и се взря в очите й.

— Не искам да чувам подобни думи сред тези стени, Мари! Знаеш добре това. Не ме зарязвай точно сега, върви в кухнята и помогни на Хауърд.

Въпреки подканите на господарката си, Мари неволно въздъхна и се извърна, мърморейки:

— Не стига, че приятелите му изяждат всичко до последната троха! Но когато човек трябва да отвори килерите и зимниците си за принца и подобните нему… Какъв несправедлив свят!

Донякъде развеселена, но и загрижена, Кет я последва нагоре по стълбите към залата. Домът й наистина бе хубав — замъкът Монтрен, наречен на името на прадядо й, дошъл от Нормандия заедно с Вилхелм Завоевателя, за да покори Англия. Като отплата за вярната служба на барона Вилхелм му бе изпратил архитектите си и заповядал да бъде построен този непристъпен и удобен замък.

Обграденият със стени дворец бе заобиколен от всички страни с ров, а в небето се извисяваха трите му главни кули. В едната държаха доспехи и оръжия, в другата имаше складове и под тях — хамбари, а в третата бяха жилищните помещения и една голяма гостна зала в приземния етаж, направо върху килера, където се съхраняваха хранителните запаси. Безброй пътници търсеха подслон и храна в замъка, който се намираше в Северна Англия, близо до римските пътища, водещи към Йорк и други места.

Замъкът бил построен по времето, когато Вилхелм се възкачил на английския трон като крал Уилям, а новите нормандски аристократи се боели, че англосаксонците ще опитат да им отнемат властта. До това не се стигнало, навярно защото англичаните изгубили смелост, примирявайки се със съдбата си. Или англосаксонците се справили с нормандците по свой начин. Прадядото на Кет се оженил за една обедняла саксонка, а синът им — за една дама от Анжу. Единственият син от техния брак, от своя страна, смесил кръвта си с тази на саксонката Елиза от Черууд, притежаваща незначителна зестра и никаква земя, но толкова красива, че била ухажвана от много барони.

По-късно бащата на Кет разказваше, как чул майка й да пее в гората, обърнал коня и последвал звъна на прекрасния й глас. Тогава видял млада жена да седи на брега на един поток, събула обувките и чорапите си, за да разхлажда нозете си във водата. Песента й оплела сърцето на мъжа в копринена мрежа. Никой вече не можел да му попречи да я спечели за себе си, дори и самата Елиза.

— Отначало здравата трябваше да се боря за нея — разказваше бащата на Кет, — тъй като отказваше да се омъжи за един нормандски лорд.

Майка й, смеейки се, прибавяше собствената си версия:

— Правех се, че не разбирам нито една френска дума, така че за зло или за добро, той трябваше да научи английски, преди да поиска ръката ми. Това той стори толкова чудесно и страстно, че аз се предадох.

Влюбили се още от пръв поглед. Това очароваше Кет и тя потъваше във фантазии за някакъв рицар в блестящи доспехи, който ще чуе песента й в гората и ще се влюби в нея за цял живот.

Но, изглежда, любов като тази между родителите й имаше само на небето. Момичето бе едва десетгодишно, когато двамата почти едновременно намериха смъртта си, покосени от жълта треска. Кет също се разболя, но оживя и неин настойник стана Хенри II. Няколко години по-късно тя се оказа под закрилата на новия крал Ричард Лъвското сърце. Поради голямото уважение, което кралят изпитваше към майка си Елеонор, той вярваше, че една жена е способна да управлява замък също толкова добре, колкото и някой мъж. Дали затова, или понеже все още не виждаше необходимост да омъжва Кет, той й предостави за подслон замъка Монтрен. Момичето вярваше, че кралят не би предприел нищо, свързано с именията й, преди да го обсъди с нея. На повече една млада благородница не би могла да се надява.

Сега тя бързаше към вратите на залата за гости, които извеждаха в покрит двор, граничещ непосредствено с крепостния ров. Принцът, спътниците му и прислугата вече бяха минали по подвижния мост. Джон скочи от коня и се насочи към господарката на замъка.

— Госпожице Катрин! Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

— Ни най-малко, милорд — отвърна тя и направи усилие да се усмихне. — Винаги с радост посрещам близките на краля.

— Какъв любезен прием — призна той, снемайки ръкавиците си за езда. Галантно целуна ръка на младата жена, която трябваше да потисне полазилите я тръпки.

„Всъщност, той не е толкова отвратителен“ — каза си Кет. Бледо копие на брат си Ричард, Джон не бе толкова висок, нито златисторус, а с кафява коса. Очите му не бяха блестящи и сини като на краля, а по-светли и воднисти. За сметка на това притежаваше остър ум и финес.

— Заповядайте, Ваша светлост — покани го тя, отстъпвайки към вратата, като надникна през рамото му, за да установи кои са съпровождащите го мъже.

Погледът й попадна най-напред върху отец Донован, един забележителен проповедник, изглеждащ учудващо добре висок и слаб, с лъчезарни очи. Той наистина умееше да държи пламенни проповеди за човешкия дълг или повелите на добродетелта и целомъдрието, но Кет дълбоко се съмняваше, че спазва монашеския обет. Още от пръв поглед не й хареса.

— Госпожице… — поздрави я той и по всичко изглеждаше, че този ден е в особено добро настроение.

Следваше го лорд Жерал Мортимър, синът на влиятелния Ърл Латимър. Този младеж изглежда не се интересуваше от нищо друго, освен от удоволствия. Той се поклони пред Кет с вълча усмивка. Неприятното й усещане растеше и младата жена се питаше какво ги води насам. Дали единствено желанието да ловуват в тукашните гори?

Последният спътник на принца предаде поводите на коня си в ръцете на едно момче от прислугата и се приближи към вратите на залата. Той бе по-висок от останалите, по-натруфен и с доста по-заплашителен вид. Раймон дьо Ла Вил, също толкова проклет като баща си…

Кет мразеше този човек със страст, която с годините ставаше все по-изпепеляваща. Не можеше да го погледне, без да си спомни за деня, в който заедно с баща си и Робин бяха яздили в гората, без да види пред себе си клетото селско момче, стенещо на земята и изтичащата му кръв.

Дьо Ла Вил. С късо подстриганата си тъмна коса и класически черти на гладко избръснатото си лице, той би бил симпатичен, ако следите от безпътния му живот, както и тези на жестокостта и отвратителния характер, не бяха толкова очевидни. Видът му караше много жени да изтръпнат. Надлъж и шир никой рицар нямаше по-лоша слава от неговата. Говореше се, че е погубил съпругата си и опозорил, измъчил или убил не едно и две селски момичета.

Кет с усилие си наложи да го поздрави.

— Господин Дьо Ла Вил…

Отначало младата жена се чувстваше защитена. Като неин гост, Джон не би допуснал да й се случи нещо лошо. Кралят никога нямаше да му го прости. Дори спътниците на принца щяха да се опълчат срещу него, ако останеше безучастен свидетел на това как се посяга на най-богата английска наследница, чийто настойник бе сам Ричард Лъвското сърце.

Но какво означаваше това посещение? Никога не бе посрещала Дьо Ла Вил очи в очи. В редките случаи, когато заедно с хората си бе търсил гостоприемството й, противно на всички правила за вежливост тя бе напускала замъка под един или друг предлог.

— Госпожице Кет… — започна той. — Нали така ви наричат приятелите ви? — той посегна към ръката й и я докосна с устни.

Младата жена рязко дръпна ръката си.

— Да, господине, така ме наричат моите приятели — потвърди тя, наблягайки на последната дума.

Той прие предизвикателството, смеейки се.

— Ох, бих искал да завържем с вас едно много интимно приятелство.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, когато Катрин най-сетне разбра целта на посещението им. Хладен ужас обзе душата й. Мили Боже! Дьо Ла Вил я желаеше. Можеше ли да подмине намека му? Точно това възнамеряваше да стори. Без да отговори, му обърна гръб и последва останалите гости, които вече бяха влезли в залата. В чашите се лееше вино, а дългата трапеза бе отрупана със скъпи ястия.

— Господа, сигурно сте гладни и жадни след ездата. — Катрин бе принудена да си припомни задълженията си на домакиня и дари принца с очарователна усмивка. — Дълго ли пътувахте?

— Не много. Преди да се запътим насам, направихме почивка в имението на Дьо Ла Вил. В избата си изглежда винаги разполагате с превъзходни вина, а готвачите ви разбират от работата си. Да не би да правите чудеса?

— О, не. Просто всички ние много се радваме да ви видим, Ваша милост.

— Хм… — малко недоверчиво отвърна на погледа й Джон.

Жерал Мортимър извади един стол изпод масата, седна и протегна краката си.

— Тук човек може прекрасно да се наловува. В съседство живее и Раймон. Земите му граничат с вашите, Кет. Знаехте ли това?

— Да, разбира се. Значи възнамерявате да ловувате?

Мортимър започна да се киска и отпи голяма глътка от виното, което току-що му поднесоха.

— О, да, впускаме се подир всичко, що се движи.

— Хора или животни? — бегло попита тя.

— А може би и подир жени — добави отец Донован, също толкова мимоходом. — Аз, разбира се, няма да взема участие в лова, а ще остана тук с вас, госпожице.

— Довечера ще се върнем и вечеряме с вас, Катрин — осведоми я Джон и остави сребърната си чаша. — Има някои важни неща, които трябва да обсъдим на масата и затова искахме предварително да ви уведомим.

— Готвачите ми с удоволствие ще приготвят вечеря за вас — отвърна Катрин, надявайки се скоро да поемат към гората. Значи Донован искаше да остане при нея, за да я държи под око.

Дьо Ла Вил стоеше зад гърба й и близостта му я караше да се чувства неловко.

— Днес се надяваме на богата плячка, госпожице.

— Пожелавам ви го — отговори Кет и се извърна с лице към него. — Това би ви разведрило, господине, не е ли така? Почти година изтече, откакто хубавата ви жена напусна този свят, за да се пресели в отвъдния.

Очите му мятаха искри.

— Да, толкова време измина, откакто Изабел е мъртва.

— Мъжът не бива да живее сам — патетично отбеляза отец Донован.

— Амин! А сега да тръгваме! — Джон удряше с ръкавиците за езда по бедрата си. — Нека хората ви приготвят само вкусни десерти, Катрин, а ние ще донесем прясно месо. Освен ако тукашните селяци не са избили всичкия дивеч.

— Не виждам как би могло да стане — със свито сърце промълви Катрин.

— Но аз виждам! — извика Жерал Мортимър. — Трябва да сте чули за нещата, които се случват по тези места, госпожице Катрин. Тук гъмжи от разбойници и хора, укриващи се от закона. Много пътници вече са били нападнати и ограбени.

Принцът въздъхна лукаво.

— Подобни истории се разправят из цяла Англия и навярно са твърде преувеличени. Достигнало ли е нещо подобно до вас, Катрин?

— Да, Ваша милост.

Джон се приближи към нея, гледайки я в очите.

— В тези гори разбойниците трябва да са се умножили по странен начин. Говори се за някой си Робин Худ. Друг един носи глупавото име Сребърния меч. Но навярно междувременно е умрял, защото отдавна никой не е чувал за него. Или знаете някакви новини, Катрин?

— Сребърния меч? — облекчена повтори тя. Сега не се налагаше да лъже. — Нямам никаква представа кой би могъл да е той, господине. Кълна се.

Юмрукът на Дьо Ла Вил с трясък се стовари върху масата.

— Робин Худ! Сребърния меч! Трябва да бъдат изтребени — обесени публично или нарязани на парчета!

— Освен това и онзи Зелените ръкави — гневно вметна Жерал Мортимър. — Достатъчно вече хората ми са били ограбвани, превозвайки през гората данъците, събрани от крепостните ми. Говори се, че Зелените ръкави бил очите и ушите на Робин Худ.

— Ах, с какво удоволствие бих спипал този селяндур — рече Дьо Ла Вил. — Говори се, че става дума за госпожица Зелени ръкави, а не за мъж. Имам едно наум как да се разправя с нея.

Кет с усили преглътна, а по гърба й полазиха мравки. Тя обаче не се издаде и отвърна с хладен глас:

— Лесно е да се каже. — След това, обръщайки се към принца, продължи: — Навярно по-добре ще бъде да се откажете от лова в тази гора, Ваша милост. Имаме достатъчно месо, за да гостим вас, приятелите ви и дори прислугата навън.

— Глупости! Разбира се, че ще отида на лов. — Джон решително се отправи към вратата.

— Както желаете, милорд.

Жерал Мортимър й се ухили, тикна стола си обратно и последва принца. Раймон дьо Ла Вил се взря за известно време в нея, преди да докосне бузата й.

— Да, днес ще има богата плячка — отново подчерта той, сякаш повтаряше заклинание.

— Наслука, господине — беззвучно отвърна тя, отдръпвайки се от пътя му.

Най-сетне, след като бяха предизвикали истинска бъркотия в двора и викайки на слугите, пажовете и конете си, мъжете потеглиха и Кет се обърна към отец Донован.

— Моля, чувствайте се като у дома си. Ще ме извините ли, ако за малко ви оставя сам? Преди принцът да се е върнал, бих искала да се изкъпя, да си почина и да се преоблека празнично.

— Госпожице… — той се поклони, а устните му се извиха подигравателно. — Огнището ви и медовината ще ме сгряват и ще ми помогнат търпеливо да дочакам вашето завръщане.

Тя се поклони според етикета, усмихна му се и забърза по извитата стълба, водеща към стаята й, високо горе в кулата. Там вече я очакваше камериерката й, която плахо попита:

— Какво възнамеряват да правят гостите ни?

— Трябва да побързам, Мари. Принцът тъкмо напусна замъка, съпроводен от Дьо Ла Вил и Мортимър. Щели да убият всичко, което се движи. Донован седи долу в залата, за да ми попречи да избягам.

— Може би трябва да останете тук? — загрижено попита Мари.

— Глупости! Трябва да разбера дали някой ловува в гората и дали някое бедно момиче не обикаля наоколо само. — Кет внезапно изтръпна. Колко странно, че Дьо Ла Вил е тук. Единствено заради него тя се бе превърнала в „разбойница“.

Навярно рискуваше прекалено много, напускайки замъка. Щяха ли веднага да я заподозрат? Опитваше се да си припомни всяка дума от разговора, воден с мъжете. Не, никой не се съмняваше в нея. Отец Донован бе останал, за да е сигурен Дьо Ла Вил, че ще я завари, когато се върнат. Междувременно младата жена бе снела златната диадема с воала. Синята рокля бе съблечена и захвърлена настрани. Последва я и меката бяла риза. Като видя полуголата си господарка, камериерката с нежелание бръкна под леглото и извади един вързоп, съдържащ груба вълнена туника в зеления цвят на гората и подходяща наметка с качулка.

Не след дълго Кет отново бе облечена, а качулката скриваше лицето й.

— Това е ужасно опасно — простена Мари.

— Какво може да ми стори принцът? — презрително отвърна Кет. — Мислиш ли, че ще ме обеси?

— Твърде е възможно — нещастно въздъхна Мари.

Кет поклати глава.

— Никога няма да ме хване — увери камериерката си тя.

— Веднъж едва не са ви спипали — с предупредителен глас отвърна Мари. — Самата вие сте ми разказвали.

Кет спря слисана, докато странно смущение се надигаше в душата й. Дамиан Монджой… Да, това можеше да бъде краят. С какво удоволствие би го зашлевила в лицето! Един единствен път! Само да му отмъсти за онова ужасно унижение! При тази мисъл пръстите отново я засърбяха. Да можеше просто да го зашлеви…

В последния момент Робин я бе избавил, а по-късно твърдеше, че Монджой я е взел за някое селско момиче. Този мъж будеше гнева й, но и я плашеше. Трябваше да си го признае, спомняйки си отвратителната сцена и странните горещи и ледени тръпки, побили я от досега с него.

След това обаче си спомни, че Дамиан Монджой воюва из Светите земи редом с краля, така че нямаше причина да се бои от него.

— Трябва да вървя — тя импулсивно целуна Мари по бузата. — Скоро ще се върна.

— Ще вземете ли меча си?

— Не — отговори младата жена, все още мислейки за срещата с Монджой.

Робин щеше да побеснее. И преди си бе играла на разбойници, но винаги с успех. След знаменателния сблъсък с Монджой, Робин по-скоро би се отрекъл от нея, отколкото отново да я види с оръжие в ръка. Бе дала дума на братовчед си да ходи в гората единствено като пратеница.

— Ще предупредя Робин и веднага се връщам, — увери камериерката тя.

Мари подтисната съпроводи господарката си през стаята към стената в дъното. Когато Кет натисна един от съединените с хоросан камъни — третият отдолу нагоре, една част от стената се отмести, образувайки тесен проход.

Кет потъна в почти непрогледния мрак, но тя знаеше пътя на пръсти. Една вита стълба отвеждаше надолу, а след това през тунел, минаващ под защитния ров, се излизаше в гората. Краят на тунела бе добре скрит в гъст храсталак, недалече от широк, бълбукащ поток. Младата жена отстрани клоните, хвърли един поглед към замъка и се засмя. Донован навярно седеше в залата за гости и самоуверен чакаше да види дали Кет ще направи опит да се промъкне покрай него.

Радостта й обаче бе кратка. Щом Дьо Ла Вил се навърташе наоколо, можеше да се случи какво ли не. По тясна пътечка тя се втурна по посока на скривалището, около което братовчед й бе разположил постовете си. Внезапно до слуха й достигна смразяващ кръвта вик, който я накара да се вкамени.

Когато оглушителният писък прозвуча отново, Кет промени посоката и продължи да тича. Недалеч бе селото Уилоу Ууд, чиито жители все още не бяха платили данъците си. Селяните обработваха нивите си, отглеждаха овце и крави, водеха простичък живот, обичаха господарите си и ги търсеха винаги, когато търсеха справедливост.

— Ще убия Дьо Ла Вил със собствените си ръце! — задъхано промълви Катрин, докато тичаше през гората. Но ако й завържеха ръцете? Принцът можеше да я хвърли в тъмница заради това, че младата жена симпатизираше и помагаше на хората, поставени извън закона. След това той навярно щеше да убеди повечето нормандски барони в справедливостта на тези си действия.

Междувременно тя бе излязла на една просека сред гората, но в последния момент се спря, отстъпи няколко крачки и прехапа устни.

Там бе видяла мъжете, седели до неотдавна в залата й за гости. Принц Джон и Мортимър стояха малко на страни. Дьо Ла Вил се бе навел над жертвата си — младо момиче, едва петнадесетгодишно, много хубаво, макар и облечено в груба вълнена туника, с малко изцапани, бледи страни. С широко отворените си, тъмни очи то приличаше на кошута, лежаща безпомощно в нозете на ловеца.

С тази разлика, че мъките на уловения дивеч свършваха много по-бързо. Ръцете на момичето бяха завързани, а слугите и пажовете на Дьо Ла Вил притискаха нещастното дете на земята, в краката на господаря си. Когато момичето се опита да ухапе един от мъжете, баронът се засмя и удари жертвата си с всичка сила през лицето.

Трябва да сложа край на тази ужасна сцена, отчаяно мислеше Кет. Аз нося отговорност за това момиче и трябва да го защитя… Какво ли щяха да сторят мъжете, ако се хвърли върху им? Не биха посмели да й направят нищо, все пак тя е графиня. Но и разбойница.

Ако се покажеше сред просеката, щеше да се издаде. Докато обмисляше какво трябва да стори, един нов вик прокънтя из гората — смразяващ кръвта боен вик. Някакъв рицар галопираше към принца и свитата му. Враният му жребец препускаше толкова вихрено, че приличаше на безплътна сянка. Ризницата, покриваща ездача от главата до петите, пръскаше сребристи отблясъци. Върху нея бе надяната тъмносива туника без герб, а на гърба му, като дим от огън, се ветрееше черна наметка. Високо вдигнатият му меч прорязваше въздуха като светкавица.

Дьо Ла Вил се извърна. Отначало появата на конника изглежда просто го изненада и едва след това баронът осъзна смъртната опасност, която го грозеше. В тъмните му очи се долови неприкрит страх.

Изглежда непознатият нямаше намерение да задава въпроси и не знаеше думи като „моля“ и „извинете“.

Дьо Ла Вил мигом се скри зад един от пажовете си, използвайки го като щит, за да избегне удара на меча. Конникът забеляза това едва в последния момент и, изглежда, мисълта да нарани момчето не му допадна. Навярно нямаше да убие и Дьо Ла Вил, а желаеше само да го сплаши, за да освободи момичето.

Сега това беше без значение. Катрин никога нямаше да узнае истинските му намерения. Неочаквано конникът прибра меча си в ножницата. Сигурен в ездаческите си умения, той се наведе, без да изгуби равновесие, вдигна момичето и го метна на седлото пред себе си. Жребецът се изправи на задните си крака, след което отново препусна, оставяйки след себе си облак прах и пепел. Не след дълго конят и ездачът с момичето потънаха в горските дебри.

Известно време над полянката цареше потискащо мълчание, след което Дьо Ла Вил, почервенял от гняв, извика:

— След него!

— Искате да се спусна след един разбойник? — хладно попита принцът. — Боя се, че се самозабравихте.

На Кет й се стори, че дочу как скърцаха зъбите на Дьо Ла Вил.

— Не, принце! Казах го на момчетата си и на Мортимър, не и на вас, милорд! — той направи подигравателно дълбок поклон и добави: — Не, милорд! Никога не забравям кой съм. Нито че се числя към най-силните мъже, чийто меч е на вашите услуги!

Тези думи ни най-малко не впечатлиха Джон. Въздъхвайки, той се метна на седлото.

— Няма да станете наистина силен, докато не се научите да се владеете и да степенувате нещата по важност. По тези места гъмжи от разбойници, които трябва да бъдат изтребени. Горите принадлежат на краля, а в негово отсъствие — на принца. Но съседните земи, в които бандитите намират закрила, биха могли да станат ваши. Помислете веднъж с главата си, вместо с онази си работа! Тази вечер трябва да се състои един много по-важен лов.

Кет затаи дъх. Да, нова жертва! Тя самата! Въпреки всичко трябваше да се върне в замъка и да се престори на любезна домакиня. Какъв отвратителен мъж! Колко жестоко се отнесе с горкото момиче!

Но кой бе избавил младата селянка от мъчителя й? Не е Робин, Кет със сигурност щеше да го познае. Нито някой от хората му. Имаше един легендарен мъж, за когото бе станало дума днес — Сребърния меч.

Скоро след онзи ден, когато старият Дьо Ла Вил направи опит да убие баща й, непознатият се бе появил из тукашните гори. Тогава дъжд от стрели бе спасил всички тях — Дьо Монтрен, дъщеря му и неговия племенник, обръщайки в бяг хората на Дьо Ла Вил.

И кой бе този конник, избавил момичето от надвисналата опасност? Някой дух? Не, само мъже от плът и кръв, яхнали своите също тъй реални коне, бяха способни на подобни дела. Само те можеха да защитят слабите и бедните.

„А какво ще стане с мен?“ — трепереща се запита Кет. Тя не бе нито бедна, нито слаба. Кой щеше да я избави, решеше ли могъщият принц да я омъжи за Дьо Ла Вил? Кой ще посмее да попречи на тази женитба? В гърлото й бе заседнала буца и тя преглъщаше с усилие. Робин би опитал да я спаси, без да се съобразява със силата на противниците си, но така ще предаде хората си, народа, самия себе си…

Най-много й се искаше просто да избяга, да изостави замъка заедно с всичко, което притежаваше и да се скрие в гората, на някое сигурно място… Примамлива мисъл! Но младата жена не биваше да се предава, а да спечели играта, започната от Дьо Ла Вил и принца. В крайна сметка бе графиня и никой не би посмял да се отнесе с нея като с някое селско момиче.

Не, тя не можеше да избяга, а трябваше да продължи играта на домакиня, отваряйки си добре очите и ушите, за да съобщи на приятелите си всичко, което научи.

Тя дълбоко си пое дъх, затвори очи, отправяйки към небето молитва за повече кураж. Най-напред трябваше да съобщи на Робин за случилото се, както и че принц Джон, Дьо Ла Вил, Мортимър и Донован ще останат за вечеря в замъка. Кет решително изправи рамене и си даде дума да не се бои нито от принца, нито от Дьо Ла Вил. Засега отвратителният мъж не представляваше някаква опасност. Един годеж можеше да продължи твърде дълго — седмици или дори месеци. Следователно ще има достатъчно време за бягство, в случай че действително е обещана на барона.

Той навярно знаеше, че младата жена го презира и никога не би станала негова. И все пак бе уверен в себе си. Кроеше ли нещо? Този въпрос пося нов страх в душата й.