Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Damsel in Distress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 89 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Графинята и Сребърния меч

ИК „Ирис“, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lgoceva)

ГЛАВА ПЪРВА

Лятото на 1190 г.,

При управлението на крал Ричард Лъвското сърце, в гората

Главатарят на малката бандитска шайка, скрит зад един не особено дебел дъб, наблюдаваше приближаващите се благородници. Той присви очи, преценявайки броя и въоръжението им, а сърцето му заби лудо.

Върху туниката на мъжа, яздещ пред облечените си в скъпи одежди спътници, можеха да бъдат различени цветовете от фамилния герб на рода Монджой. Лъвовете на рода Плантагенет върху златно-жълт фон издаваха родството на нормандците с краля, а снопът мечове в горния десен ъгъл на герба навярно трябваше да покаже, че Монджой са рицари и войни, спечелили богатството си в битки и възнамеряващи да го запазят и умножат по същия начин.

Главатарят на разбойниците бе обхванат от безпокойство. Пътниците изглежда нямаше да са лесна плячка. Според това, което бе научил, благородниците не бяха добре въоръжени, а и бе очевидно, че Монджой не носи ризница, а само туниката с фамилния герб, сребърно-сиви панталони, кожени ботуши и на раменете — сива, вееща се наметка, придържана от скъпоценна брошка. На главата си нямаше нищо и гарвановочерните му коси блестяха на слънчевата светлина. Това придаваше на мъжа още по-заплашителен вид, въпреки липсата на доспехи. Яздеше черен на цвят, голям и силен боен кон, на гърба на който приличаше на истински бог на войната.

Монджой… Най-малко него бяха очаквали. Носеше се слух, че товарът от пшеница, овча вълна и монети, взет като данък от бедните жители на едно недалечно селце и предназначен за „закрилника“ Джон, ще бъде съпровождан само от малка групичка войници. Наистина, короната се носеше от достоен и добър крал. Народът го обичаше и му се възхищаваше. По това време обаче той бе предприел кръстоносен поход из далечни земи и могъщата опека на суверена над покорните му васали, с която Хенри II бе натоварил правителството, бе започнала да се разпада.

Херцози и графове се превръщаха в самостоятелни владетели. Най-ненаситен от всички обаче бе братът на краля, принц Джон, чийто ламтеж за власт се бе разгорял особено силно откакто Ричард напусна земите си.

Беззаконието се бе превърнало в закон. Но Монджой… Уменията му на воин бяха легендарни и главатарят на разбойниците се колебаеше дали да не се оттегли с хората си в дебрите на гората. Не. Нямаше да се остави на страха от внушителната осанка и името на противника. В края на краищата, дори Дамиан Монджой, граф Клифърд, бе смъртен, колкото могъщ и силен да изглеждаше.

Без доспехи на широките рамене, които да скриват мускулите, очертаващи се под дрехите му. Въпреки това дори суровите, изсечени черти на лицето му излъчваха желязна твърдост и неумолимост. Имаше изпъкнали скули и волева, гладко избръсната брадичка, правилен нос и изненадващо чувствени устни. Раздалечените му очи изглеждаха тъмни, но главатарят на разбойническата шайка не можеше съвсем точно да определи цвета им на светлината на слънцето, изплувало зад гърба на пътниците.

Затова пък светлината особено ясно подчертаваше проблясващия меч на Монджой. Дали нямаше да сбъркат, ако го нападнат?

— Сега? — попита мъжът, стоящ в дясно от главатаря на разбойниците.

— Още не. Чакайте, докато се доближат дотолкова, че да се вижда дори потта по челата им. Не бива да им оставим никакъв шанс да се защитят. — Малко по-късно предводителят на бандитите извика: — Напред!

Те изскочиха иззад стеблата на дърветата — петима мъже в прости вълнени туники и панталони в цветовете на гората, зелено и кафяво. Само мечовете пръскаха светли отблясъци. Тези мъже си знаеха работата. През последните месеци се бяха научили да ограбват богати пътници и постигаха повече със заплахи, отколкото с насилие.

— Спрете, господине! — разбойническият главатар, носещ зелена наметка с качулка, пристъпи към Монджой, решен да не покаже никакви признаци на страх. — Предайте ни всичко, което сте отнели от народа, и си продължете в мир!

Графът само за миг бе успял да премери с поглед петимата мъже, обградили групичката му, и предизвикателно се присмя:

— Няма да изоставя това, което ми принадлежи.

— Дайте им каквото искат, господине! — извика по-дебелият от двамата съпровождащи го монаси. Монджой му хвърли презрителен поглед и главатарят на разбойниците реши да се възползва от уплахата на свещеника.

— Предайте ни богатствата, ограбени от народа, и можете да си продължите в мир.

— Не съм известен като човек на мира — отвърна Монджой, — а и никого не съм ограбвал.

— Тогава ръцете ви ще се изцапат с кръв, господине!

— Както искаш! — графът светкавично изтегли меча от ножницата. За изненада на разбойническия главатар той удари с широката страна на меча си задницата на конете, върху които яздеха монасите. Двете животни се изправиха на задните си крака и препуснаха между дърветата. — Скачай в колата, момчето ми! — заповяда Монджой на бледия малчуган с руси къдрици, който веднага се подчини и сграбчи поводите на колата.

— Не! — извика главатарят на разбойниците, но вече бе твърде късно, защото Монджой бе плеснал с меча си впрегнатия в колата кон, който се втурна в галоп, отнасяйки ценния си товар.

— Проклятие! — изруга разбойникът, извръщайки се разочарован към хората си. — Лем, Мартин! Опитайте се да настигнете колата! — след това отново се обърна, убеден, че графът ще я последва, но сгреши.

— Сега ти ще се предадеш, момче — рече Монджой, — или по ръцете ти ще полепне твоята собствена кръв.

— Мили Боже! — извика единият от другите двама разбойници, стискайки дръжката на меча си и въпреки че пръстите му трепереха, бе решен да защитава главатаря на шайката. — Защитавайте се, господине!

Монджой това и направи. Без да наранява младежа, той изби с широкия си меч оръжието на разбойника, изхвърчало високо между дърветата.

След това отново извърна хладния си, изпитателен поглед към главатаря, който с изваден меч, въпреки пречещата му наметка, ловко се движеше около конника, опитвайки се да го свали от седлото. Монджой обаче умело използваше предимствата, давани му от коня, по-голямата физическа сила, която притежаваше, както и невъзмутимото си самообладание. Той избухна в смях. Остриетата се кръстосаха със звън и разбойникът яростно се нахвърли върху графа, който умело се отбраняваше, като не преставаше да се смее.

— Достоен противник, както виждам. Но твърде млад, за да знае, че храбростта и ловкостта не винаги могат да компенсират липсата на опит. — Той отново отстъпи, посрещайки противниковото острие с отклоняващ удар, който отпрати меча на младежа в храстите.

Разбойническият главатар отдавна бе разбрал, че понякога, за да запази достойнството си, човек трябва да се оттегли, и сега счете за наложително да го стори. Разбойниците знаеха как да се сливат със сенките на гората.

— Разпръснете се! — извика той на другарите си и се втурна по пътеката в почти непроходимия гъсталак. Ако се разпръснеха в различни посоки, графът нямаше да е в състояние да ги преследва.

Това обаче ни най-малко не обърка Монджой, който без да се поколебае последва изчезващия силует със зелената наметка. Не след дълго предводителят на разбойниците, втурнал се по една изоставена, обрасла с растителност пътечка, долови зад гърба си тропот на копита. Познаваше добре тази част на гората и се опита да заблуди преследвача си като тича на зигзаг, но без успех.

Дори и през качулката вече почти усещаше горещия дъх на коня във врата си. Животното се изправи на задните си крака и за да не намери смъртта си под копитата му, младежът се хвърли на земята встрани от пътя и светкавично се претърколи. Задъхвайки се, направи опит да стане, но отново бе проснат на земята. Монджой бе скочил от седлото, когато разбойникът внезапно сграбчи шепа пръст и я хвърли в лицето на противника си.

— Глупак! — извика Монджой. — Недостоен противник, пръскащ мръсотия наоколо си.

Младежът търсеше нови оръжия срещу графа, който отново се готвеше да го нападне.

— Противник на изчадия като вас, целящи да съсипят тази земя — отвърна момчето и понеже не намери наоколо нито камъни, нито някой по-дебел клон, сви юмруци, готово за ръкопашен бой. Така и не успя да се нахвърли върху противника си.

Движенията на Монджой, който бе съумял да опази очите си и не бе заслепен от безразсъден гняв, бяха учудващо ловки и умели за човек с неговия ръст. Той се хвърли върху жертвата си. Силните му нозе стиснаха като в клещи хълбоците на разбойника, бранещ се отчаяно и правещ опити да ухапе противника си по лицето. Пулсът на графа се ускори, докато, обзет от неясно предчувствие, напрягаше мускули, опитвайки се да задържи врага, борещ се още по-отчаяно за свободата си.

Монджой обаче бе бърз и безмилостен. Скритите в ръкавици пръсти обхванаха китките на момчето, притискайки ги една към друга и то извика от болка, но не престана да се съпротивлява.

— Така, малки разбойнико… — започна графът, разхлабвайки леко хватката си. Момчето веднага се възползва, изправи се и направи опит да се хвърли върху мъчителя си. — Гръм и мълния! — изруга Монджой. — Искаш да бъдеш напердашен с дъбова тояга ли?

— Дайте ми шанс да се защитя с меч или стрела…

— Вече проигра шанса си. Да, някой дъбов клон ще е най-подходящ.

Разбойникът се преви ужасен, когато благородникът се наведе към него, усмихвайки се. — Трябва да бъдеш съблечен чисто гол и напердашен от главата до петите.

Разбойникът ококори очи. Чисто гол?

— Какво имате предвид?

Палецът на Монджой погали брадичката на жертвата си — чувствен жест, накарал разбойника да почувства как кръвта във вените му кипва. Няма да го направи. Или? Знае ли, че си има работа с жена?

Съдейки по начина, по който я докосваше, а и по чувствата, събудени в нея — да.

Заля я изгарящ гняв срещу самата себе си, но най-вече срещу него. Тя потръпна и притвори очи. В главата й, заличавайки изтеклите години, нахлуха спомени. Толкова много години. Гората обаче бе останала същата, зелена и тъмна. Млад мъж лежеше на земята, а там, където трябваше да е ръката му, шуртеше кръв. Бе наказан за това, че е убил сърна, за да осигури храна за семейството си през тежката зима. Момичето решително повдигна клепачи, отвръщайки на погледа на Монджой.

— Ще ви убия! Пуснете ме да се изправя!

— По-добре не — бедрата му здраво стискаха хълбоците й. Прекалено интимно… Да, той знаеше! — Ти не си нищо повече от малък разбойник, който скита из горите и се бърка в неща, които изобщо не разбира. Затова си стой в къщи и обработвай земята си. Или с каквото там се занимаваш обикновено — с тих, вбесяващ глас продължи той.

— Пуснете ме…

— Разбойниците обикновено увисват на бесилото, знаеш ли това?

— Ще ви убия или вие — мен! Или едното, или другото. Махнете ръцете си от мен!

— Хм… — той очевидно се наслаждаваше на това, че държи положението в свои ръце. — Някога наистина е имало сурови нормандски закони срещу бракониерите и разбойниците. — След миг добави, навеждайки се още по-близо до нея: — За престъпление като това, което ти току-що извърши, са наказвали с ослепяване и кастриране. Стой мирен! Или искаш да отрежа мъжествеността ти? — очите му блестяха предизвикателно. Изгаряща от гняв, тя искаше да му отговори както трябва, но гласът й изневери. — Нека видим, откъде да започна? — разсъждаваше на глас той. — Най-добре първо да те съблека, а после ще видим какво има за отрязване.

Тя си възвърна възможността да говори.

— Обесете ме и нека сте проклет…

— Животът е ценен, малки ми разбойнико. Нека не се опитваме да се убием един друг.

— Тогава ме пуснете да си вървя!

— И дума да не става… — тя го заплю в лицето и мъжът изруга. — Разбойник, а отгоре на това и невъзпитан. Ще те науча на обноски!

Извън себе си от гняв, тя посегна към ножа, стърчащ от ботуша на мъжа. Острието проблесна току пред носа му.

— Сега ще пробода гръкляна ви! — триумфиращо извика момичето. — Назад, храбри ми господине! Изчезвайте и сам си намерете земя, която да обработвате! Не, чакайте! Дали да не ви съблека гол и да отрежа мъжествеността ви? — върхът на ножа го гъделичкаше под брадичката. — На колене! — заповяда тя.

— А ако не се подчиня?

Момичето подигравателно се усмихваше. Отвръщаше му с неговите собствени камъни.

— Дали да не ви накажа така, както възнамерявахте да сторите с мен, уважаеми. Станете! Ще ви науча на обноски, най-вероятно с помощта на някой дъбов клон.

Очите на Монджой опасно се присвиха, но все пак понечи да се изправи.

— Добро момче! — подиграваше се тя. — Сега, къде да намерим един хубав дебел клон? Допускам, че арогантността на големия, силен рицар бързо ще се изпари, след като получи порядъчна порция пердах. Но първо трябва да оголи някои части на тялото си.

— Внимавай да не те сполети това, с което ме заплашваш! — предупреди мъжът.

— Вие сте този, които с удоволствие сипе подобни заплахи.

— Не ме предизвиквай.

— Аз — вас? Но, господине, аз имам нож в ръката си. Да, дъбова тояга на голо. Точно това ви трябва — един урок по смирение. А какво би било по-унизително от това, да се разхождаш гол из гората? — дразнеше го тя. Каква сладка победа!

Но радостта й бе преждевременна, защото изправяйки се, мъжът сграбчи ръката й, държаща ножа.

— Не! — изкрещя тя но пръстите му стискаха тънката китка като стоманени челюсти на менгеме. След още един вик тя изпусна ножа на земята, стенейки от болка.

— Виждаш ли? — извика Монджой. — Сега ножът отново е мой.

„Проклятие! Трябва да бягам“ — мислеше тя, но бягството бе невъзможно. Още преди да успее да се извърне, той я улови за яката.

— Да, сега наистина имам нужда от една жилава пръчка, но първо ще те съблека.

Момичето опита да се освободи и дрехата му се разкъса. Под пръстите си Монджой усети мека кожа и я видя да сияе — мраморно бяла. Не само че беше момиче, ами и истинска красавица, мислеше той. — На всичко отгоре и разгневена. В това се убеди, поразхлабвайки хватката си, но веднага разбра, че е сбъркал. Не биваше да показва никаква мекушавост, тъй като тя щеше да го убие при първа възможност.

Преди момичето да успее да се отскубне, той сграбчи ръката й, повали я на земята и отново стисна хълбоците й със силните си бедра. Възнамеряваше да я сломи с подигравки и хапливи забележки, само че го смущаваше силата, с която тя го привличаше. Може би трябваше да я заплаши по друг начин?

Тя трябваше да разбере в какво положение се намира и каква опасност я грози. Държейки ножа опрян до бузата й, той рече:

— Никога не вади оръжие, което няма да използваш!

Изведнъж тялото под него започна да трепери, но момичето още дълго не издаде нито звук, докато най-накрая не процеди през зъби:

— Не ме заплашвайте, господине! Хайде да свършваме! Прережете ми гърлото!

Монджой докосна брадичката на разбойницата и изтри няколкото капки кръв по кожата й. Когато се взря в очите му, момичето изтръпна. Как ли възнамеряваше да си отмъсти той? Бе пролята кръв. Мъжът нямаше да прости, нито да забрави.

— Какво чакате! — изфуча тя. — Хайде, убийте ме! Нека най-сетне всичко да свърши! — прикри страха си тя.

Острието блестеше на слънчевата светлина, проникваща през завесата от листа, след това ножът изчезна обратно в канията си.

— Не. Прекалено много ценя човешкия живот, за да го отнема с толкова лека ръка. Но бих искал да ви втълпя малко уважение, така както се постъпва с непослушно дете, на което здравата нашарват дупето. Ах, още не съм открил пръчка.

— Няма да посмеете! — извика момичето. — Ох! Пуснете ме да си вървя! Това са само заплахи на един самохвалко…

— Никога не се хваля — отвърна Монджой. — Навярно наранената ти гордост ще те предпази от неразумни постъпки, тъй като достойнството може да се спечели отново, за разлика от живота.

— Ще ви ухапя! — предупреди го разбойницата.

Това момиче наистина имаше нужда от урок и Монджой не се поколеба да приведе заплахата си в действие. Преди още жертвата му да разбере какво ще й се случи, той бе коленичил и я бе метнал по корем върху единия си крак, а силната му длан здраво налагаше задните й части. Момичето се отбраняваше, ругаейки и крещейки, и най-сетне успя да се отскубне, но изгуби равновесие. Най-сетне свободна…

Не. Монджой бе твърде бърз. Той се изправи, сграбчи я за единия от зелените й ръкави и я придърпа към себе си.

— Кой си ти? Защо се навърташ насам из гората и нападаш мирни пътници?

— Никой! Намерете си друго момче, което да…

— Момче! — той се изсмя силно и за неин ужас стисна двете й китки с една ръка, а с другата докосна момичешките гърди. Гореща кръв нахлу в главата й. — Ти не си никакво момче — прошепна той, а пръстите му нежно се впиха в бялата кожа.

Тя отново стисна зъби, за да надвие приятните чувства, които той събуждаше у нея. С какво удоволствие би стоварила юмрука си върху иронично ухилените му устни.

— Добре тогава, не съм момче! Победи ме, сега ме пусни да си вървя.

Той решително поклати глава.

— Искам да зная коя си — отвърна мъжът, сваляйки качулката от главата й. Златни, копринени къдрици докоснаха пръстите му, от което дъхът на благородника почти секна. Ударите на сърцето му зачестиха, когато Монджой се взря в морскосините очи, каквито никога не бе виждал.

Или все пак? Веднъж…

— Това е лудост — прошепна той. — Искам да зная коя си, иначе ще те откарам в замъка си.

Момичето не забеляза веднага, че той внезапно занемя. Мислите й се рояха една през друга. В неговия замък? Там ли възнамеряваше да я обеси — този мъж, надвил я без никакво усилие, запалил огън по цялото й тяло и каращ кръвта й да кипи. Нямаше ли първо да се позабавлява с нея, а след това да я качи на бесилото? Не, никога. Той не знаеше с кого си има работа…

Едва сега момичето разбра, че благородникът е замълчал, втренчен през рамото й. Тя се извърна, обзета от нова надежда. Приближаваше се Робин, истинският владетел на гората, облечен в зелени ловни дрехи също като нейните. Момчето се бе превърнало във висок и хубав мъж, наистина не толкова силен като Монджой, но преизпълнено с храброст. Безстрашно се приближаваше към рицаря, въпреки че както момичето забеляза, бе неподготвен за схватка. Лъкът и стрелите му висяха на гърба.

Не гледаше братовчедка си, а Монджой.

— Господине! — припряно извика Роб, очевидно опасявайки се, че графът отново може да използва насилие, за да задържи момичето.

Изведнъж тя се изплаши за Робин. Не биваше да допусне да го сполети някаква беда. Известна като „госпожица Зелени ръкави“, тя вършеше много добрини, но името на братовчед й бе това, от което трепереха бароните. Робин бе закрилник на бедните, а ето че стоеше беззащитен пред графа.

— Внимавай! — извика тя.

„Аз да съм внимавал!“ — мислеше той, гневно взирайки се в нея. Момичето веднага се доседи за причината на неговия гняв. Роб не желаеше братовчедка му да се излага на опасности, въпреки че тя непрекъснато му напомняше за ужасната сцена от онзи ден и кръвта, която бе видяла със собствените си очи. Но сега не ставаше дума за това. Той трябваше да се пази от Монджой.

— Господине! — повтори братовчед й. — Заповядвам ви да пуснете това изплашено дете!

— Дете! — възпротиви се тя. Да не си е изгубил ума! Нима очакваше, че този коравосърдечен нормандски войн е способен дори на капчица милосърдие?

Монджой видя, как момичето трескаво сведе глава, за да скрие своя страх и гняв, опитвайки отново да нахлузи качулката на главата си. Ако не бе толкова объркан и разгневен, щеше да се разсмее.

С какво удоволствие би я напердашил отново. Какво си въобразяваше тя? Може би очакваше от него да забрави, че тя е жена? Междувременно бе я разпознал, което очевидно й бе убягнало.

Графът гневно пусна ръкавите й, а Робин заповяда:

— Върви!

Тя зяпна братовчед си, след което се извърна към Монджой, очаквайки отново да бъде сграбчена от него. Не се случи нищо.

— Не мога да те оставя сам с него, Робин…

— Върви! — отново й заповяда момчето. — Няма да те спре, така че изчезвай, докато не е размислил. Граф Клифърд и аз сигурно ще успеем да се разберем.

Монджой отново се взря в очите й, толкова красиви, страстни и предизвикателни. Очи, които го презираха и ако можеха, биха го изпепелили. Най-сетне момичето се подчини и изчезна в гората като кошута.

Мъжът в зелено и лорд Монджой останаха сами, един срещу друг. Робин изчака известно време, за да е сигурен, че братовчедка му се е отдалечила достатъчно, така че да не може да ги чуе. Не биваше да научава за разговора между двамата мъже. Най-сетне наруши мълчанието, отпускайки рамене с дълбока въздишка.

— О Боже, Дамиан, съжалявам.

Монджой гневно поклати глава, премервайки с поглед мъжа в зелено, човек извън закона, който трябваше да му е враг.

— За Бога, какво прави тя тук, Робин? Ако не беше младостта й, навярно щях да й прережа гърлото.

— Знаеш коя е, нали?

— Може би. Кажи ми ти, за да се уверя.

— Не мога. Пазя поверените ми тайни така, както тази гора. В сърцето ми лежат имената на много хора, които биха искали те да останат в тайна. Няма да я издам, както няма да издам и нищо от този разговор.

— Да, но този път навярно става дума за краля.

— Обещавам ти, Дамиан, ще разбера какво се е случило тук.

— Значи не ти си й заповядал да ме нападне?

— Разбира се, че не! Било е нейно собствено решение и няма да се повтори никога повече.

— Погрижи се за това! — тихо го предупреди Дамиан. — Очевидно имаш известни проблеми с авторитета си.

— Не и що се отнася до хората ми — хладно отвърна Робин, след което едва доловимо се усмихна. — Но признавам, че имам трудности с братовчедка си.

— В случай че продължава да ти се меси — на мен тя не ми е братовчедка, така че не съм длъжен да проявявам снизходителност. С голямо удоволствие бих я поставил на мястото й.

— Нищо не разбираш… Тогава в гората си дадохме клетва. Тя също бе там…

— И злоупотребява с това! — разсърден извика Монджой. — Това е опасна игра, в която не бива да се меси.

— Не се съмнявам, че дълго ще помни срещата с теб.

— По-добре с мен, отколкото с меча на някой друг! За в бъдеще не бива да й позволяваш да си играе на разбойнически главатар!

— Прав си. Тя се грижи да научава новините и това е всичко, което й позволявам. Обещавам ти, че никога няма да позволя на братовчедка си, отново да се държи толкова лекомислено. — Робин трескаво добави: — Сега обаче тя ни видя заедно. Мога ли да й разкажа всичко, което зная за теб? Как да се разделим, след като би трябвало да сме смъртни врагове, приятелю?

— Тя знае ли за връзката ни?

Робин се засмя.

— Имаш предвид родствената ни връзка? Или дружбата между двама обитатели на гората?

— И двете.

— Никой не би повярвал, че могъщият граф Клифърд е роднина с един разбойник. — Робин продължи след кратка пауза: — И никому не би хрумнало, че би могъл да изпитваш състрадание към народа. Е, как сега да продължим в мир, всеки по пътя си?

Дамиан за известно време потъна в размисъл.

— Сетих се! Това ще даде нова храна на легендите и материал за злите езици. Впуснали сме се в схватка, но с толкова изравнени сили, че никой не е успял да надделее. Как ти се струва това? — още преди да завърши, той се запъти към едрия си жребец, послушно очакващ го сред дърветата.

Когато графът се метна на коня, Робин направи шеговит поклон.

— Би могъл да се справиш с всеки крал или принц.

— Надявам се — тихо отвърна Дамиан, улавяйки юздите. — Скоро ще последвам Ричард в Светите земи. Бъди внимателен, докато ме няма. Заповядвам ти.

— Разбира се, както винаги. А ти, приятелю, се пази от стрелите на сарацините.

— Ще се оправя. Дано Англия да е толкова добре, колкото съм аз.

Робин се бе приближил до жребеца и погали с длан влажните му ноздри.

— Трябва ли да ходиш? Точно сега, когато изглежда можем да укрепим позициите си? Говори се за някой си Робин Худ, който вилнеел из горите, а бунтуващите се против законите на покойния Хенри II, тези които издевателстват над бедните и най-вече над нашите саксонски селяни, били тормозени от странен рицар, наречен „Сребърния меч“.

— Значи вече са му дали име?

Дамиан направи гримаса, а Робин продължи да гали жребеца по ноздрите.

— Познаваш хората. Те обичат тайните.

— Така ли? — Монджой се наведе и присви очи. — А разбойникът, когото току-що срещнах и чийто крак не бива повече да припарва в гората?

Робин с неудоволствие повдигна рамене.

— Говори се, че я наричали „госпожица Зелени ръкави“, как иначе? — в гласа му прозвуча горчив хумор, след което мъжът отново въздъхна. — Но тя не бе в толкова голяма опасност, колкото си мислиш.

— Въпреки че излезе насреща ми?

— Момичето отлично умее да върти меча на своя баща.

— Въпреки това бих могъл да я убия. А какво мислиш биха сторили с нея останалите мъже?

Робин добре знаеше това. Бе виждал няколко подобни сцени в гората.

— Ти не я познаваш — тихо отвърна той.

— А ти се моли да не я опозная! И въпреки това се заблуждаваш. Все някога пътищата ни ще се срещнат отново. И в очите й отново ще гори същият огън. Добре че ти ще си отговорен за нея.

Робин се засмя.

— Майка й бе сестра на баща ми, а моята майка — братовчедка на твоята. Колко жалко, че най-скъпите ми роднини не могат да бъдат приятели.

— По моему, за да я опази човек, трябва да я затвори в някоя кула. Баща й…

— Той е мъртъв — напомни Роб на графа. — Умря от същата треска, която… — замълча, а след това добави с приглушен глас: — От същата треска, която отнесе и Алиса. Толкова съжалявам, Дамиан.

— Аз също — отвърна събеседникът му, превъзмогвайки болката, все още заплашваща да го сломи, когато мислеше за Алиса. — Искрено съжалявам и че братовчедка ти е загубила баща си. Днес рядко се срещат толкова добри и благородни мъже. Но що се отнася до дъщеря му, тя трябва да бъде вързана и омъжена. — Той повдигна рамене. — Ричард скоро ще се погрижи за това.

— Но тя не желае да се омъжва. Цени независимостта и живота в горите, своята свобода.

— Този стремеж за свобода някога ще й коства главата. Но както казах, ти си този, който отговаря за нея. Добре си отваряй очите, братовчеде.

Робин размаха шапка със смях.

— Бог да благослови добрия ни крал Ричард и дано Негово величество се върне колкото е възможно по-скоро!

— Амин!

След тези последни думи двамата мъже се разделиха, а гората погълна тайните им.