Айзък Азимов
Марсианският начин (3)

3

Риос отново постоя на входа за момент, наблюдавайки. Лонг беше погълнат от трептящия екран.

Риос каза дрезгаво:

— Ще включа терморегулатора. Няма проблеми — можем да отделим енергия.

Лонг кимна.

— Както искаш.

Риос направи колеблива крачка обратно. Космосът беше спокоен, така че по дяволите да седиш и да гледаш в еднообразна, зелена, неписукаща линия.

— За какво говори землянинът? — попита той.

— Най-вече за историята на пътуването в Космоса. Стари неща, но добре ги представя. Осигурил е всичко: цветни графики, анимация, заемки от стари филми, всичко.

Като че ли за да подкрепи забележката на Лонг, брадатата фигура се загуби от погледа и напречен разрез на космически кораб премина по екрана. Гласът на Хилдър продължи, изтъквайки по-интересните особености, които се появяваха в схематичен цвят. Комуникативната система на кораба се очерта в червено, докато той говореше за нея, складовете за провизии, помещенията, микрореакторът за енергия, кибернетичните вериги…

След това Хилдър отново се появи на екрана.

— Но това е само пътническата част на кораба. Какво го движи? Какво го кара да излети от Земята?

Всеки знаеше какво движи космически кораб, но гласът на Хилдър беше като наркотик. Той представи задвижващата система на космическия кораб като тайната на вековете, като решаващо откритие. Дори Риос почувства лек трепет от вълнение, въпреки че беше прекарал по-голямата част от живота си на борда на кораба.

Хилдър продължи:

— Учените го наричат с различни имена. Наричат го Закон за действието и противодействието. Понякога го наричат Трети закон на Нютон. Друг път — запазване на инерцията. Но на нас не ни трябват никакви имена. Можем да използваме здравия си разум. Когато плуваме, изтласкваме водата назад и се придвижваме напред. Когато ходим, ние осъществяваме натиск надолу към земята и се движим напред. Когато летим с жиромобила, изтласкваме въздух назад и се движим напред. Нищо не може да се придвижи напред, ако друго нещо не се придвижи назад. Това е старият принцип: не можеш да вземеш нещо от нищо. Сега си представете космически кораб, който тежи стотици хиляди тона да се издига над земята. За да направи това, нещо друго трябва да бъде изтласкано надолу. Тъй като космическият кораб е много тежък, огромно количество материал трябва да бъде изместено надолу. Толкова много материал, че на практика той не може да се побере на борда на кораба. Специално отделение трябва да бъде построено отзад, за да го побере.

Хилдър отново изчезна и се появи корабът. Той се смали и зад него изникна пресечен конус. Вътре се появиха думи в светложълто: „Материал за изхвърляне“.

— Но сега — каза Хилдър — общото тегло на кораба е много по-голямо. Нуждае се от все повече и повече двигателна сила.

Корабът се смали съвсем, за да се добави друг, по-голям контейнер и още един — огромен. Същинският кораб, пътническото отделение, беше малка точка на екрана, блестяща червена точка.

Риос каза:

— По дяволите, това го знаят и в детската градина.

— Но не и хората, на които говори, Марио — отвърна Лонг. — Земята не е Марс. Сигурно има милиарди земни жители, които никога не са виждали космически кораб, не знаят нищо за него.

— Когато материалът в големия корпус се изразходи — продължи Хилдър, — корпусът се отцепва. И след това се изхвърля.

Най-външният контейнер се отдели, поклащайки се на екрана.

— Тогава се маха и вторият. И след това, ако пътешествието е дълго, се изхвърля и последният — каза Хилдър.

Сега корабът беше само една малка червена точка с три контейнера, които се движеха, загубени в пространството. Хилдър продължи:

— Тези контейнери съответстват на стотици хиляди тона волфрам, магнезий, алуминий и стомана. Те са изчезнали завинаги от Земята. Марс е заобиколен с боклукчии, чакащи по маршрутите на космическите пътувания, чакащи изхвърлените контейнери, хващат ги в мрежата си и им слагат печат, запазвайки ги за Марс. Не плащат дори и стотинка на Земята за тях. Те са спасено имущество. Принадлежат на кораба, който ги е открил.

— Ние рискуваме своите вложения и своя живот — обади се Риос. — Ако ние не ги съберем, никой не ги получава. Каква загуба е това за Земята?

— Виж — каза Лонг, — той говори не за нещо друго, а за разходите, които Марс, Венера и Луната костват на Земята. Това е просто още една причина за загуби.

— Те ще си вземат своето. Всяка година изкарваме повече желязо от предишната.

— И по-голямата част се връща обратно на Марс. Ако може да се вярва на изчисленията му, Земята е вложила двеста милиарда долара в Марс, а е получила обратно желязо за около пет милиарда. Вложени са петстотин милиарда долара в Луната, а са възвърнати малко над двадесет и пет милиарда от магнезий, титаний и разнородни леки метали. Инвестирани са петдесет милиарда долара във Венера, а нищо не е получено. Ето това е, което наистина интересува данъкоплатците на Земята — парите от данъци излизат. Нищо не влиза.

Екранът беше затъмнен, докато говореше с диаграми за боклукчиите по маршрутите до Марс. Малки, хилещи се карикатури на кораби, протегнали тънки слаби ръце, които търсят пипнешком разхвърляните контейнери, сграбчват ги, слагат им надпис „Собственост на Марс“ с блестящи букви, след което ги свалят до Фобос. Хилдър отново започна:

— Те ни казват, че вероятно ще ни върнат всичко. Вероятно! Веднъж само да станат действащо предприятие! Но ние не знаем кога ще бъде това. След един век? Хиляда години? Милион години? „Вероятно.“ Нека да им повярваме. Някой ден ще ни върнат всичките метали. Някой ден ще произвеждат собствена храна, ще използват собствена енергия, ще живеят самостоятелен живот.

Но едно нещо никога не могат да ни върнат. Не и за сто милиона години. Водата.

Марс има малко вода, защото е прекалено малка. Венера почти няма вода, защото е твърде гореща. Луната няма никаква вода, защото е твърде малка и твърде гореща. Така че Земята трябва да осигури не само питейна вода и вода за миене на планетяните, но и вода, за да се поддържат индустриите им, които твърдят, че ще бъдат развити, но дори вода, която ще бъде похабена с милиони тонове. Каква е движещата сила, която използват космическите кораби? Какво е това, което отделят след себе си, за да могат да се движат напред? Едно време това са били газовете, получени от горенето. Това е било много скъпо. Тогава е бил изобретен протоновият микрореактор — евтин източник на енергия, който може да загрее всяка течност, докато не се превърне в газ с високо налягане. Коя е най-евтината и изобилна течност на разположение? Водата, разбира се.

Всеки космически кораб напуска Земята, носейки приблизително един милион тона, не литри — тонове вода, с единствената цел да я откара в Космоса, за да се увеличава или намалява скоростта.

Нашите предшественици са изгаряли петрола на Земята безразсъдно и упорито. Необмислено са унищожавали каменните й въглища. Ние ги презираме и осъждаме за това, но те поне са имали това извинение — мислели са, че когато нуждите нараснат, ще бъдат открити заместители. И са били прави. Имаме нашите планктонови стопанства и протонови микрореактори. Но нямаме заместител на водата. Никакъв. И никога няма да има. И когато нашите потомци съзрат пустинята, която ще направим от Земята, какво извинение ще намерят за нас? Когато дойде жаждата и нарасне…

Лонг се наведе и изключи телевизора.

— Това ме тревожи. Проклетият глупак е преднамерено… Какво става?

Риос се беше изправил на крака разтревожено.

— Трябва да наблюдавам писукането.

— По дяволите, писукането.

Лонг също стана, следвайки Риос през тесния коридор и застана в пилотската стая.

— Ако Хилдър прокара това, ако има смелостта да направи истинска сензация от това… Хей!

Той също го беше видял. Писукането беше първокласно, следващо сигнал като хрътка след механичен заек.

Риос бърбореше:

— Космосът беше чист, казвам ви, чист. В името на Марс, Тед, не се вкопчвай в мен. Виж дали можеш да я набележиш визуално.

Риос работеше бързо с ефективността, която беше резултат от почти двадесет години в боклукчийския бизнес. Определи разстоянието за две минути. След това, спомняйки си опита на Свенсън, измери ъгъла на отклонение, както и радиалната честота. Той извика на Лонг:

— Едно цяло и седемдесет и шест радиана. Човече, не можеш да го пропуснеш.

Лонг стаи дъх докато нагласяваше нониуса.

— Само на половин радиан е от Слънцето. Това сигурно е по-голям лъч — той увеличи образа толкова, колкото беше възможно, наблюдавайки единствената „звезда“, която се движеше и формата й я издаваше, че не е никаква звезда.

— Започвам, каквото и да става — каза Риос. — Не можем да чакаме.

— Готово, готово.

Образът беше все още твърде малък, че да й придаде определена форма, но точката, която Лонг наблюдаваше, блясваше и потъмняваше ритмично, тъй като контейнерът се въртеше и отразяваше слънчевата светлина с напречните сечения на различни страни.

— Задръж.

Първата от много тънки силни струйки пара бликна от съответните отвори, оставяйки дълги следи от ледени микрокристалчета, които проблясваха неясно в бледото сияние на далечното Слънце. Те се разпръснаха след около сто километра. Една струйка, след това друга и друга, когато боклукчийският кораб излезе от постоянната си траектория и пое по допирателната към курса на контейнера.

— Движи се като комета в перихелий — извика Риос. — Тези проклети пилоти от Земята умишлено изхвърлят контейнерите по този начин. Бих искал да…

Той изрази чувствата си в необуздан гняв, като пускаше пара и отново я спираше, докато хидравличната основа на неговия стол не профуча назад с цял метър и Лонг не бе в състояние да се задържи за перилата.

— Имай милост — замоли се той.

Но Риос следеше точките.

— Човече, ако не можеш да го направиш, остани си на Марс.

Струйките пара продължаваха да бумтят отдалечено.

Радиото се включи. Лонг успя да се наведе през това, което изглеждаше като меласа и осъществи контакт. Беше Свенсън, разгневен. Той изкрещя:

— Къде, по дяволите, отивате, момчета? Ще бъдете в моя сектор след десет секунди.

— Преследвам контейнер — отговори Риос.

— В моя сектор?

— Тръгна от моя, а и ти не си в позиция да го хванеш. Изключи радиото, Тед.

Корабът трещеше през пространството, трясък, който можеше да бъде чут само на борда. Тогава Риос спря на интервали моторите и тези интервали бяха достатъчно кратки, за да накарат Лонг да се претърколи напред. Внезапната тишина дразнеше ушите повече, отколкото шумът, който я предхождаше. Риос каза:

— Добре. Подай ми телескопа.

И двамата погледнаха през него. Контейнерът сега беше правилно отрязан конус, премятащ се с бавна тържественост, докато преминаваше покрай звездите.

— Без съмнение, това е първокласен контейнер — каза Риос със задоволство. Имаше предвид гигант сред контейнерите. Това щеше да покрие разходите им.

— Появила се е друга точка на скенера. Мисля, че това е Свенсън, следва ни — обади се Лонг.

Риос й хвърли бегъл поглед.

— Няма да ни хване.

Контейнерът ставаше все по-голям, изпълвайки обектива на телескопа.

Ръцете на Риос бяха на лоста за харпуна. Той почака, два пъти нагласи ъгъла с микроскопична точност и отпусна необходимата дължина. Тогава дръпна силно, изстрелвайки харпуна.

В първия момент нищо не се случи. След това метално дебело въже, подобно на примка се плъзна по обектива, движейки се към контейнера като кобра. Удари се в него, но не можа да се захване. Ако се беше захванало, щеше да го омотае като с паяжина. Контейнерът се въртеше със сила, равняваща се на хиляди тонове. Това, което направи кабелът, беше, че образува силно магнитно поле, което действаше като спирачка на контейнера.

Още едно въже и после още едно бяха запратени. Риос ги изстреля в почти безсмислен разход на енергия.

— Ще го хвана този! В името на Марс, ще го хвана!

Той спря, когато две дузини въжета се опъваха между кораба и контейнера. Ротационната енергия на контейнера, превърнала се при спирането в топлина, беше повишила неговата температура до точка, при която радиацията му може да бъде засечена от измервателните уреди на кораба.

— Искаш ли аз да поставя нашия знак? — попита Лонг.

— Нямам нищо против. Но недей да го правиш, ако не искаш. Аз съм дежурен.

— Нямам нищо против.

Лонг се вмъкна в скафандъра си и излезе от шлюза. Най-сигурният знак, че е новак в играта беше това, че можеше да преброи колко пъти е излизал в Космоса със скафандър. Това беше петият път.

Той тръгна по най-близкия кабел, поставяйки ръка над ръка, чувствайки вибрациите на примката по металните си ръкавици.

Лонг отбеляза с горене серийния им номер върху мекия метал на контейнера. Нямаше нищо, което да окисли стоманата в пустотата на Космоса. Тя просто се стопи, изпари се, след което се кондензира на няколко метра от енергийния лъч, превръщайки повърхността, която докосне, в сива прахообразна мъглявина.

Лонг се заклатушка обратно към кораба.

Отново вътре, той свали своя шлем, бял, покрит със скреж, който се появи веднага щом влезе.

Първото нещо, което чу, беше гласът на Свенсън, идващ от радиото, почти неузнаваем от гняв.

— … направо при Специалния пратеник. По дяволите, в тази игра има правила.

Риос се беше отпуснал, без да се смущава от него.

— Виж, той навлезе в моя сектор. Късно го забелязах и трябваше да го преследвам в твоя. Ти не би могъл да го хванеш дори и със съдействие от Марс. Това е всичко… Лонг, ти се върна.

Той прекъсна връзката.

Сигналният бутон отчиташе сигнали, но той не им обръщаше внимание.

— Той ще отиде при Специалния пратеник? — попита Лонг.

— Няма начин. Говори така, за да излезе от тази монотонност. Нищо не искаше да каже с това. Знае, че контейнерът е наш. Какво ще кажеш за това парче, Тед?

— Не е лош.

— Не е лош? Великолепен е. Почакай. Ще го обиколим.

Страничните мотори изпуснаха пара и корабът започна бавно да обикаля около контейнера. Контейнерът го последва. След тридесет минути те представляваха гигантско кълбо, движещо се в пустотата на Космоса. Лонг провери ефемеридата за позицията на Деймос.

В точно изчислен момент въжетата спряха магнитното си поле и контейнерът продължи да лети диагонално по траекторията, която за около един ден щеше да го отведе близо до складовете за контейнери на марсианския спътник.

Риос го гледаше как се отдалечава. Той се чувстваше добре. Обърна се към Лонг.

— Това е един чудесен ден за нас.

— Ами речта на Хилдър? — попита Лонг.

— Какво? Кой? О, това ли. Слушай, ако започна да се тревожа за всяко нещо, което някой проклет землянин каже, никога няма да мога да заспя. Остави това.

— Не мисля, че трябва да го оставяме.

— Ти си откачил. Не ме занимавай с това. По-добре дремни.